№ 218
гр. Враца, 08.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на десети септември през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Борис К. Динев
Мира Р. Джонева
при участието на секретаря Миглена Н. Костадинова
като разгледа докладваното от Мира Р. Джонева Въззивно гражданско дело №
20251400500281 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК след проведено
производство по чл. 124, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 79 ЗС, в което трето главно
встъпило лице претендира права върху предметния имот, основани на давностно
владение.
Образувано е по въззивна жалба № 7782/29.05.2025 г., подадена от третото
лице Р. Р. Х., с която се излагат съображения за порочност на съдебното решение
поради необоснованост, съществено нарушение на процесуалните правила и
нарушения на материалния закон. Жалбоподателят твърди, че от предварителния
договор и свидетелските показания на св. С. Е. С. и св. С. Г. Ц. по безспорен начин
било установено, че той е упражнявал фактическа власт върху спорния имот
единствено за себе си като свой имот за периода от 09.09.2014 г. до 09.09.2024 г. От
това следвало, че първоинстанционният съд голословно и в противоречие с
доказателствата е приел, че давностното владение не е доказано, което
съставлявало съществено нарушение на процесуалните правила. Цитира практика
на ВКС относно доказателствената стойност на частните документи и
допустимостта на свидетелските показания по отношение установяването на
достоверна дата на частен документ, с която практика по същество се твърди, че
достоверна дата на частен документ може да се доказва с всички доказателствени
средства, включително свидетелски показания. Твърди, че неправилно съдът е
приел, че ответникът Т. П. има качеството „трето лице“ по смисъла на чл. 181 ГПК,
каквото съгласно цитираната практика това лице не било, съответно че правилото
на чл. 181 ГПК не е приложимо спрямо него и неправилно съдът приел, че датата
1
на частния документ не можело да се докаже посредством свидетелски показания.
Оплаква се, че първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално
нарушение, като не разпределил доказателствена тежест на страните по
отношение достоверната дата на представения документ, а именно – не изяснил на
страните, че датата на документа е от значение за правния спор и не изискал от
оспорващата документа страна да посочи конкретни факти, на които почива
оспорването, както и не е изяснил дали оспорващият ответник Т. П. е увреден от
евентуалното антидатиране на предварителния договор. По този въпрос
жалбоподателят счита, че П. не черпи никакви права от кое да е от лицата,
сключили предварителния договор, и че правата му не биха били ограничени или
засегнати от придобиваните въз основа на предварителния договор права,
доколкото правото на жалбоподателя не възниквало на деривативно основание въз
основа на този частен документ, а поради изтичането на 10-годишен давностен
срок. Намира за доказано, че А. М. му е продала имота с представения
предварителен договор и му е предала владението на 09.09.2014 г., че до момента
на подаване на исковата молба само той е владял процесния имот и до датата на
първото съдебно заседание 25.02.2025 г. били изтекли над 10 години. Излага, че
доказателствата, представени от Т. П. не опровергават неговото пълно и главно
доказване на фактическия състав на давностното владение. Подчертава
установените в Закона за собствеността презумпции по отношение на владението –
чл. 69 и чл. 83 ЗС, като твърди, че първоинстанционният съд в нарушение на
процесуалните правила (чл. 154 ГПК) не ги е приложил. Цитира съдебна практика
на ВКС за различни хипотези на предаване и установяване на владение, в които се
подчертава, че за установяване предаването на владение не се предвижда
специална форма, а това е неформален акт, който може да се доказва със
свидетелски показания. Счита, че в конкретния случай със събраните свидетелски
показания е доказано, че владението му било предадено на 09.09.2014 г. Цитира
практика за задължението на съда да извърши преценка на доказателствата по свое
вътрешно убеждение. Твърди, че районният съд не е изложил мотиви за това, с
кого и по какъв начин свидетелят е заинтересован от изхода на спора, така щото да
не кредитира показанията на свидетеля С. С., като подчертава, че всъщност
неговите показания били във вреда на ищцата, и в този смисъл съдът е извършил
нарушение на процесуалните правила по чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК относно
преценката на доказателствата. След това излага, че предаването на владението не
зависи от доказването на достоверна дата на предварителния договор по реда на
чл. 181 ГПК, тъй като владението можело да бъде предадено и без сключването на
такъв договор. Това по негово мнение е нарушение на процесуалните правила по
чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. Цитира практика на ВКС за елементите на владението,
излагайки, че е доказал всички тези елементи в конкретния случай по отношение
на процесния имот. Излага, че посредством гласните доказателства се е
установило, че в периода от 09.09.2014 г. до 25.02.2025 г. постоянно е посещавал
имотите като свои собствени имоти, че напълно доброволно и без насилие е
получил ключовете за процесните недвижими имоти от продавача, че не се е
установило кое да е друго лице в този период да е прекъснало по какъвто и да било
правен или фактически начин неговата фактическа власт. С оглед на тези
обстоятелства намира, че елементите „постоянност“, „спокойствие“ и
„непрекъснатост“ на владението са доказани. Намира, че елементът „явност“на
2
владението също е доказан, тъй като в качеството си на купувач изрично бил
демонстрирал владението си спрямо единствения известен към онзи момент
претендент на собствеността. Що се касае до субективния елемент „animus domini”
твърди, че приложение намира презумпцията на чл. 69 ЗС, която не била оборена
от ответниците. Счита, че посредством писменото доказателство – предварителен
договор, и гласните доказателства се доказва, че през цялото време от 09.09.2014 г.
до 25.02.2025 г. е имал ключ за имота, обитавал е жилищните сгради, обработвал е
дворното място и е извършвал различни ремонтни дейности там. Подчертава, че
приложение тук намира и презумпцията на чл. 83 ЗС, която не била оборена от
ответниците в първа инстанция. Счита, че е придобил собствеността с изтичане на
давностния срок – на 09.09.2024 г. (макар погрешно преди това да е посочил
22.02.2022 г., жалбоподателят има предвид 09.09.2024 г., която дата посочва по-
долу в същото изречение), съответно че на тази дата А. М. е изгубила
собствеността с аргумент от чл. 99 ЗС, респективно – Т. П. нямало как да придобие
собствеността, доколкото А. М. не я е притежавала. Предвид всичко изложено
районният съд следвало да приеме искът му за доказан и основателен. По същество
иска от съда да отмени атакуваното решение като неправилно, да постанови ново
решение, с което да се уважат изцяло предявените от него искове като доказани и
основателни и да осъди А. М. и Т. П. солидарно да му заплатят сторените разноски
в производството и възнаграждение за един адвокат.
Постъпил е отговор на въззивна жалба № 8923/17.06.2025 г. от въззиваемия Т.
М. П. чрез адв. К., в който се излагат съображения за правилност и обоснованост на
решението на РС-Враца. Намира, че правилно първоинстанционният съд е
кредитирал представения предварителен договор като частен документ съобразно
правилото на чл. 181 ГПК с доказателствена сила относно авторството му и без
обвързваща сила относно фактите, предмет на изявленията в него, датата и мястото
на съставянето му. Подчертава, че след като документът бил оспорен от сега
въззиваемия Т. П., в тежест на въззивника било да докаже, че представеният
договор е съставен на посочената в него дата, каквито доказателства последният не
представил. Поради това правилно РС-Враца приел за достоверна датата към
момента, към който документът със сигурност е бил съставен, а именно –
представянето му в съда. Излага съображения за тълкуването на това, що е „трето
лице“ по смисъла на чл. 181 ГПК. Счита, че в настоящия случай Т. П. се явява
такова трето лице, тъй като не е участвал в съставянето на предварителния
договор, черпи правата си от А. М. (продавач по предварителния договор) и
антидатирането на документа може да увреди неговото право на собственост под
предлог, че владението било предадено и трето лице е владяло и придобило по
давност междувременно. Подчертава, че качеството трето лице се преценява към
момента на оспорване достоверността на датата на документа, а не към момента,
към който се твърди, че документът е съставен. Предвид изложеното счита, че
предварителният договор не може да му се противопостави и не е годен да
удостовери факта и датата на предаване на владението към Р. Х.. Счита, че
достоверността на датата не може да се доказва със свидетелски показания и че в
конкретния случай е очевидно, че документът е съставен за целите на процеса,
доказателство за което бил и фактът, че в него не са посочени данни за личните
карти на подписалите страни, както и фактът, че основен предмет на съдържанието
3
на този договор е предаване на владението, но не и съществените елементи по
прехвърлянето на собствеността. Целта била да се избегнат вредните за А. М.
последици от публичната продан. Счита, че правилно съдът не е кредитирал
свидетелските показания през призмата на чл. 172 ГПК. Излага, че действително
са налице противоречия в събраните свидетелски показания и останалите
доказателства по делото, както и че от показанията на свидетеля Стоян Ценов не се
установява предаване на владение, още по-малко начална дата. Подчертава, че не е
вярно съдът да не е приложил правилно презумпциите на ЗС, а че е приел за
недоказана исковата му претенция, доколкото основанията, с които я е подкрепил,
са антидатиран договор и вътрешно противоречиви свидетелски показания, които
се оборват от останалия доказателствен материал, включително и от официални
документи. Счита, че не са допуснати процесуални нарушения в хода на процеса,
че не се е доказало да е упражнявано владение изобщо, нито то да може да се
определи като постоянно и непрекъснато, напротив, от всички събрани
доказателства било ясно, че дори и да се приеме, че той някога е владял, то това
владение е прекъсвано многократно. Същевременно липсвали обстоятелства, от
които да се изведе заключение за трайност във волята на въззивника да свои вещта,
доколкото след „сключването“ на предварителния договор имотът е останал във
владение на А. М., която се е легитимирала като собственик пред трети лица,
учредявайки ипотека. Правилно съдът отчел с критичност показанията и на
свидетеля С. С., който бил братовчед на Х., предвид неговата заинтересованост и
противоречие на показанията с останалите доказателства по делото. Отбелязва, че
в протокола за опис на ЧСИ Б. като длъжници са посочени А. М., С. С. и А. - С.
ЕООД и че по време на налагане на възбраната недвижимият имот е бил именно в
тяхно владение, предвид което невярно било неговото показание, че не знае
процесният имот да е ипотекиран, при все че фигурира в нотариалния акт за
ипотеката като ипотекарен длъжник. Освен това, доколкото имотът е придобит от
Т. П. чрез публична продан, то всички страни в изпълнителното производство са
били уведомени за възлагателното постановление. С оглед всички тези действия по
разпореждане с имота, извършени от А. М., не можело владението, което Р. Х.
твърди да е упражнявал, да се определи като несъмнено. Излага, че позоваването
на давността е извършено с вписването на исковата молба на 01.11.2024 г. и не
може да се противопостави на вписаните преди това права върху имота, а в случая
преди това е вписана възбрана на „Юробанк България“ АД, по която Т. П. е
придобил имота на публична продан. В заключение излага, че действията на
въззивника Р. Х. представляват злоупотреба с право и че се цели единствено
саботирането на успешната публична продан. Доказателство за това било и
искането за допускане обезпечение чрез спиране на въвода във владение. Твърди
се, че Х. предявява искове за придобиване по давност на недвижими имоти в
цялата страна, като представя предварителни договори с недостоверна дата,
сключени с лица, застрашени от загуба на имота си на публична продан. Виждало
се, че системата от действия може да се определи като предоставяна от това лице
услуга по водене на симулативен процес. Цитират се дела, по които Х. е предявил
идентични искове, както и интернет статия за медийното отразяване на един от
тях. Моли да се отхвърли като неоснователна въззивната жалба и да се потвърди
решението на РС-Враца.
4
В откритото съдебно заседание въззивникът моли съдът да уважи жалбата,
като твърди, че от свидетелските показание се доказва, че е упражнявал владение в
законоустановения срок. Прави възражение за прекомерност на разноските.
Въззиваемата чрез процесуалния си представител моли решението да бъде
потвърдено. В предоставения срок е постъпила писмена защита от въззивника Р.
Х., в която още веднъж се излага и цитира съдебна практика на ВКС за
тълкуването на понятието „трето лице“ по смисъла на чл. 181 ГПК. Счита, че от
протокола за опис, създаден от ЧСИ не може да се заключи, че той не е упражнявал
владение към онзи момент. Излага се подробно практика на ВКС и относно
прекъсването на давността. Подчертава се многократно, че не са налице
доказателства, които да опровергават владението на Р. Х. и отново се моли съдът
да вземе изрично становище по подробно изброени теоретично-правни въпроси.
Във въззивното производство не са събирани нови доказателства.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК намира за установено
следното:
Установява се, а и не се спори, че А. М. е придобила собствеността върху
процесния имот, за което свидетелства постановление за възлагане на недвижим
имот от 01.09.2014 г., издаден от публичен изпълнител Ц. Ц. по изп.дело №
4933/2006 г. Хронологично след това е сключен писмен договор за продажба на
недвижимия имот с дата 09.09.2014 г. между А. М. и третото лице Р. Х..
От НА за учредяване на ипотека № 185, том 2, рег. № 2980, нот. дело 252/2015
г. от 19.08.2015 г. се установява, че на посочената дата А. Й. М. е учредила в полза
на „Юробанк България“ АД договорна ипотека върху процесния имот. С. Е. С.,
свидетел по делото, е съдлъжник по тази сделка и фигурира като ипотекарен
длъжник в нотариалния акт. По-нататък, с постановление за налагане на възбрана
от 15.01.2019 г. върху имота е наложена възбрана, като собственици и длъжници са
присъствали и посочени отново А. М. и С. С.. След проведената публична продан,
обявена с Протокол от 19.07.2023 г. и приключила с постановление за възлагане на
недвижим имот от 24.07.2023 г., имотът е възложен на Т. М. П..
С решение № 257/24.04.2025 г., постановено по гр.д. № 146/2024 г. по описа на
Районен съд – Враца, съставът е отхвърлил предявения установителен иск от А. Й.
М. с правно основание чл. 124 ГПК за признаване на установено по отношение на
Т. М. П., че ищецът А. М. е собственик на недвижим имот – масивна едноетажна
търговска сграда – Аптека, със застроена площ от 130 кв.м., построена в парцел I
/първи/, пл. № 289 /планоснимачен номер двеста осемдесет и девет/, квартал 49
/четиридесет и девет/ по плана на с. ***, община Враца, област Враца, одобрен със
Заповед № 411/24.03.1928 г., при съседи на парцела: от три страни – улици, и Т. А.
Б. (по документ за собственост), а по скица – Ц. Д. А., като неоснователен и
недоказан. Съдът е приел, че макар ищецът А. М. да е била собственик на
процесния имот, тя е загубила собствеността на 19.07.2023 г., считано от която дата
се явява единствено държател на имота. Дал е вяра на протокол от 19.07.2023 г. от
публична продан, с който за купувач е обявен Т. П. и възлагателно постановление
на ЧСИ Г. Б., влязло в сила на 01.12.2023 г. и вписано в Агенция по вписванията с
акт № 128, том 20, дв. вх. рег. № 7081/18.12.2023 г., по силата на които Т. П. е
5
придобил правото на собственост върху спорния имот по реда на публичната
продан. С посоченото решение първоинстанционният съд е отхвърлил като
неоснователни и недоказани и предявените от главно встъпилото трето лице Р. Р.
Х. против А. Й. М. и Т. М. П. искове с правно основание чл. 124 ГПК във вр. с чл.
225 ГПК за признаване на установено по отношение на последните двама, че Р. Р.
Х. е собственик на гореописания имот въз основа на давностно владение. Приел е,
че с представения предварителен договор за покупко-продажба на недвижимия
имот, сключен между А. М. и Р. Х., бидейки частен диспозитивен документ,
оспорен от другата страна, се доказва единствено авторството на документа.
Обсъждайки го заедно с дадените свидетелски показания относно факта на
предаване на вещта и спокойното и непрестанното упражняване на фактическа
власт в рамките на законоустановения срок, съдът е приел, че третото лице не е
доказало кой е началният момент, от който е започнало да владее и свои имота,
респективно че не е доказал да е придобил по давност.
При така установеното от фактическа страна се налагат следните правни
изводи.
С огледа обхвата на въззивната проверка, вменен от чл. 269 ГПК, и подадената
единствено от третото лице въззивна жалба, решението на настоящия състав се
свежда до проверката на този установителен иск.
Владението е факт от обективната действителност, който има своето
проявление и характеристики. В тежест на въззивника е било да докаже, че той е
владял явно, непрекъснато и необезпокоявано в рамките на законоустановения 10-
годишен срок съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС, както правилно районният съд му е указал,
разпределяйки доказателствената тежест.
Позицията на въззивника основно се свежда до домогване от негова страна да
бъде обърната доказателствената тежест в процеса, като – изтъквайки, че липсват
доказателства в обратен смисъл, да се приеме за установено, че владението на Х. е
осъществено и продължило достатъчно време. Същият се концентрира върху
отрицателните факти и липсата на доказателства за „прекъсване на владението“, с
което многократно твърди, че положителният факт на осъществено владение не е
оборен. Тази правна конструкция не може да бъде успешна, когато не съществува
правна норма или доказан факт, на база на който да се презюмира, че третото лице
владее. Владението може да е прекъснато, да е скрито, а може и изобщо да не е
владение, защото не е демонстрирано. В случая в хода на двете инстанции
възиивникът не успя да докаже положително, че е владял в рамките на 10-годишен
срок.
Когато фактическата власт се упражнява по силата на нищожно правно
основание, владението е недобросъвестно, като собствеността може да се
придобие след изтичане на десетгодишен непрекъснат период на упражняването
му. Владението на чужда вещ като фактическо състояние по смисъла на чл. 68, ал.
1 ЗС предполага упражняване фактическа власт от едно лице с намерения за
своене, упражняване на фактическата власт със съзнанието, че вещта е негова.
Намерението е психическо, субективно състояние. За доказването законодателят е
установил законовата презумпцията на чл. 69 ЗС, според която "предполага се, че
владелецът държи вещта като своя, доколкото не се докаже, че я държи за
6
другиго". Презумпцията е установена в полза на владелеца, но за да се стигне до
там, най-напред следва да се изходи изобщо от установяване факта на владението.
Така нареченият договор за продажба, който може да бъде кредитиран
единствено като предварителен договор, доколкото не е сключен в
законоустановената форма, която би могла да доведе до транслативен ефект, като
частен документ не се ползва с обвързваща доказателствена сила относно момента
на сключването му. Ако посочената в него дата бъде оспорена от страната по
делото, на която този документ се противопоставя, тази дата следва да бъде
установена с други доказателствени средства, като доказателствената тежест е за
страната по делото, която претендира изгодни за себе си правни последици от този
документ. /Решение № 84/23.06.2009 г. по търг. д. № 681/2008 г. на ВКС , Решение
№ 273 от 02.12.2019 г. на ВКС по гр.д. № 1067/2019 г, Решение № 273/02.12.2019 г.
на ВКС по гр. д. № 1067/2019 г./. Оплакването на въззивника, че районният съд
неправомерно не допуснал и кредитирал свидетелски показания като
доказателство в подкрепа на неговото твърдение, е голословно. Районният съд е
допуснал двама свидетели на третото лице за доказване факта на владението,
приел е показанията им за допустими за доказване на това обстоятелство, обсъдил
ги е и аргументирано е приел, че от техните показания не се доказва положително
Х. да е владял в период от 10 години. Фактът, че съдът не е приел за установен от
страна на третото лице факта на владението от свидетелските показания, не
означава, че съдът е извършил процесуално нарушение. Съдът е изложил своите
аргументи по вътрешно убеждение и те касаят доказателствената стойност, а не
годност на конкретните доказателства, респективно успеха от доказването.
От показанията на двамата свидетели не се доказва, че договорът за продажба
е сключен на посочената в него дата. Не е доказано и някое от обстоятелствата,
посочени в чл. 181 ГПК с други доказателства, за да се приеме, че договорът е
сключен на посочената в него дата. Следва да се добави, че достоверната дата не е
самата дата на договора, а следваща такава, от която безспорно може да се
заключи, че документът със сигурност е съществувал. Както правилно е изложил и
първоинстанционният съд, в случая не се доказва такава дата.
Прочее, дори да се приеме, че договорът има достоверна спрямо ответника
дата, то същият не е достатъчен да докаже, че владение е упражнявано явно и
непрекъснато в продължение на законоустановения срок, тъй като не се установява
в никакъв друг момент третото лице да е владяло. Когато фактическата власт се
упражнява така, че всеки заинтересован да може да научи за владението, в това
число и собственика на имота, владението е явно. В случая доказано е, че
собственикът е владял през различни периоди, следващи във времето датата на
този договор, а не третото лице.
На първо място невярно е твърдението на въззивника, че от предварителния
договор се установява по безспорен начин, че той в качеството си на купувач е
владял от 09.09.2014 до 09.09.2024 г. Обективно невъзможно е документ от
миналото да установява, още повече „безспорно“, че някакъв факт,
засвидетелстван в него, е валиден в действителността и 10 години по-късно.
Посоченият документ може да бъде обсъждан и ценен ведно с всички останали
доказателства по делото единствено в светлината на това, дали към онзи минал
7
момент Х. е получил и упражнявал владение върху имота.
Показанията на свидетеля С. Е. С. по никакъв начин не доказват, че Р. Х. е
упражнявал фактическа власт за претендирания 10-годишен период. С. заявява, че
ищцата А. М. е закупила сградата през септември 2014 г. После казва, че тя е
платила на Р. Х. (а не той на нея), както и не посочва точен момент, в който
въззивникът да е почнал да владее. Тоест, тези показания съставляват
доказателство единствено за това, че в някакъв неточен момент след септември
2014 г., когато А. е закупила сградата, е предала ключовете на Х.. Свидетелят не
удостоверява продължително упражняване на владение, нито упражнявано
владение в някакъв следващ, краен момент, както въззивникът твърди.
Показанията на свидетеля С. Г. Ц. също са безполезни. На практика той
единствено е казал, че знае кой е имотът, знае, че е купен от М., като посочва друг
момент – 2013 г. Казва, че Х. е закупил сградата „след това“, като не се посочва
кога. Не се излагат каквито и да било съображения по отношение на сградата след
момента на закупуването й, единствено обстоятелства за състоянието й преди това.
Не се свидетелства Х. да е упражнявал каквото и да било владение, в който и да
било момент.
Съгласно чл. 83 ЗС който докаже, че е владял в различни времена, съществува
презумпция, че е владял и в промеждутъка. В случая дори да се приеме, че
въззивникът действително е завладял имота на 09.09.2014 г., то липсват каквито и
да било доказателства за упражняване на владение в някакъв последващ момент,
нито, че е държал вещта като своя. Дали лицето, което се намира в недвижимия
имот, е владелец или държател зависи от установените по делото факти, доказващи
наличието на обективния и субективен елемент на отношението му по повод на
имота. Вярно е, че всяка вещ, независимо чия собственост е, може да бъде предмет
на владение. Дори и съдът да кредитира свидетелските показания за извършване на
подобрения в имота към момента на неговото т.нар. “прехвърляне”, както и че
същите са извършени от третото лице със съзнанието, че ще придобие
собствеността с окончателен договор, това сочи на субективен елемент за своене
на имота само към онзи момент и пак не се установява Х. да е продължил да
владее. Не се твърди да се е ползвал от вещта, да се е ползвал от плодовете й, няма
доказателства за такива действия. В този смисъл безпредметно е да се изследва
въпросът, дали е доказано придобивната давност да е прекъсвана.
Всъщност от доказателствата се установява, че друг е владял в много
последващи моменти.
Още на следващата, 2015 година от собственика явно са демонстрирани
действия по владение на имота, изразяващи се в учредяване на тежест, срещу
които не са предприети каквито и да било действия за демонстриране на друго
текущо, явно владение. Неслучайно по отношение на сделките с недвижими имоти
законът предвижда особена форма за действителност, а конкуренцията на правата
следва от поредността на вписванията, така щото да се осигури защитата в оборота
на така важното абсолютно право на собственост. Дори договорът за наем подлежи
на вписване от грижовната страна, която иска да осигури защита на правата си като
държател. В този смисъл трудно може при преценка по вътрешно убеждение на
всичкия събран доказателствен материал съдът да се съгласи, че в конкретния
8
случай се касае за безспорно установено владение и собственост, при положение,
че претендиращият собствеността не е положил нито грижата да изповяда сделката
както изисква закона, нито да представи каквото и да било доказателство за
осъществен в обективната действителност факт, свидетелстващ за твърдяното от
него владение в някакъв последващ момент, освен този на подписване на т.нар.
договор за продажба.
Фактът, че върху имота е наложена ипотека, вследствие на което е проведена
и приключила с влязъл в сила акт изпълнителна процедура по отношение на него,
идва да докаже, че въззивникът нито е демонстрирал владение по отношение на
имота, нито е могъл да бъде възприеман като собственик на имота. Макар за
собственика да не е необходимо да демонстрира своето намерение за своене,
посоченото действие демонстрира именно своене и категорично изключва
твърдението, че въззивникът явно и необезпокоявано владее за себе си. Фактът на
публичната продан с всичките й правни последици безспорно свидетелства за това,
че въззивникът не е демонстрирал явно своето владение по начин, по който този,
чиито имот е завладян, да може да разбере кой владее имота, за да може да се
защити. За всички лица в тези отношения и действия не е имало съмнение относно
волята им кой притежава обекта и кой го владее. За да бъде владението определено
като явно, фактическата власт следва да се упражнява така, че всеки заинтересован
да може да научи за установеното владение от конкретно лице, като тежестта на
доказване е на лицето, което се позовава на придобивна давност. / Решение №
436/21.03.2006 г. по гр. д. № 1366/2005 г. ВКС, Решение № 106/28.12.2015 г. по гр.
д. № 2687/15 г. ІІ гр. о./. Общият принцип на справедливостта изключва
скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от
поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност поради
неведение да се защити - Решение № 145/14.06.2011 г. на ВКС по гр. д. №
627/2010 г.
В продължение на толкова години владелецът не е пожелал да сключи
окончателен договор, да инициира поне някакви действия в такъв смисъл, да
упражни правото си по чл. 19 ЗЗД за сключване на окончателен договор по съдебен
ред. От владелеца, за разлика от голия собственик, се изисква активно поведение,
за да се приеме фактическото му състояние за доказано. Придобиването на
основание изтекла давност може да бъде уважено само ако са безспорно доказани
всички елементи на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС - упражняване на явно,
несъмнено и непрекъснато владение в продължение на повече от 10 години.
Твърдението, че фактическата му власт е била непрекъсната и необезпокоявана,
няма отношение към въпроса за нейната явност и несъмнителност. Тези признаци
на владението въззивникът, комуто е доказателствената тежест, не е установил.
Предвид изложеното съдът намира за безспорно установено, че дори и към
09.09.2014 г. въззивникът да е владял за себе си, то безспорно към 19.08.2015 г., към
15.02.2019 г. и към датата на публичната продан и постановлението за възлагане
той не е владял. Съгласно чл. 99 ЗС правото на собственост се изгубва, ако друг го
придобие или ако собственикът се откаже от него. Установено е, че с протокол от
19.07.2023 г. за купувач посредством проведена публична продан е обявен Т. М. П.,
като постановлението за възлагане е в сила от 01.12.2023 г. и е вписано в Агенция
9
по вписванията с акт № 128, том 20, вх. рег. № 7081/18.12.2023 г. В този смисъл не
се установява Х. да е упражнявал непрекъснато владение в продължение на 10
години, считано от 09.09.2014 г. до 09.09.2024 г.
Досежно аргумента на въззивника, че към датата на първото съдебно
заседание - февруари 2025 г., е изтекъл период над 10 години, не е състоятелен,
доколкото периодът на владението е част от предмета на доказване при този иск,
съответно всеки период след завеждане на иска може да е основание за нов иск, но
не и факт по смисъла на чл. 235, ал. 3 ГПК, който следва да се отчита от съда.
Съдът не смята за необходимо да се занимава подробно и подред с всички
правни въпроси, на които въззивникът желае да получи отговор, доколкото
смисълът на съдебното дело е да се приключи със сила на пресъдено нещо
правният спор, който има определен предмет, а не да излага теоретични
съображения за всички възможни хипотези, когато те нямат отношение към
предмета на доказване.
След като въззивникът не е демонстрирал владението явно и по начин, че
другите страни да са могли да разберат, че имотът се владее от него непрекъснато в
претендирания десетгодишен срок, то искът за придобивна давност не е доказан.
Изводите на районния съд в този смисъл са в съответствие с материалния закон и
при правилен анализ на доказателствата във взаимната им връзка. Затова
решението е правилно и като такова следва да се потвърди от въззивния съд в
изпълнение на правомощията си по чл. 271, ал. 1 ГПК.
При този изход от спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски има
въззиваемата страна. Такива са своевременно поискани от процесуалния
представител адв. К. и доказани съгласно представен списък и договор, а именно
адвокатско възнаграждение в размер на 750 лв. Същото не е прекомерно съобразно
фактическата и правна сложност на делото, което се откроява с усложнения в
страните, множество процесуални действия от страна на въззиваемия, които са
налагали своевременен отговор и защита. Затова съдът намира възражението за
прекомерност за неоснователно.
Водим от горното, Окръжен съд – Враца
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 257/24.04.2025 г., постановено по гр.д. №
146/2024 г. по описа на Районен съд – Враца, с което са отхвърлени като
неоснователни и недоказани субективно съединените искове на Р. Р. Х., ЕГН:
**********, с правно основание чл. 225 ГПК във вр. с чл. 124 ГПК във вр. с чл. 79,
ал. 1 ЗС против А. Й. М., ЕГН: ********** и Т. М. П., ЕГН: ********** за
признаване на установено по отношение на последните, че Р. Р. Х. е собственик въз
основа на давностно владение на следния недвижим имот: масивна едноетажна
търговска сграда – Аптека, със застроена площ от 130 кв.м., построена в парцел I
/първи/, пл. № 289 /планоснимачен номер двеста осемдесет и девет/, квартал 49
10
/четиридесет и девет/ по плана на с. ***, община Враца, област Враца, одобрен със
Заповед № 411/24.03.1928 г., при съседи на парцела: от три страни – улици, и Т. А.
Б. (по документ за собственост), а по скица – Ц. Д. А..
В останалата си част решението не е обжалвано и е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Р. Р. Х., ЕГН: **********, да
заплати на Т. М. П., ЕГН: **********, сумата от 750 лв., представляваща сторени
пред настоящата инстанция разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС чрез ОС-Враца в едномесечен
срок, който тече от връчването на въззивното решение.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11