Р
Е Ш Е Н И Е
№
............
гр. София, 13.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен
състав, в публично съдебно заседание на осми октомври две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от младши съдия Малоселска в.гр.дело
№ 10144 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 113025 от 13.05.2019 г., постановено по гр. д. № 51631 по описа
за 2018 г. на СРС, 145 състав, са уважени искове при посочена от съда правна
квалификация чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ,
предявени от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, срещу В.Д.М., ЕГН ********** и Б. Д.М.,
ЕГН **********, като ответниците са осъдени в условията на разделност да
заплатят на ищеца всеки по 1/2 част от сумата от 407 лв., представляваща
стойност на доставена топлинна енергия за периода от м. 08.2015 г. до м. 04.2016
г. за имот с абонатен номер 166468, ведно със законната лихва от 06.08.2018 г.
(датата на подаване на исковата молба) до окончателното плащане, като са
отхвърлени исковете с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
вр. чл. 149 ЗЕ за разликата над уважения размер от 407 лв. до пълния предявен
размер от 1086,85 лв. и за периода от м. 05.2014 г. до м. 07.2015 г. вкл.,
както и исковете с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД за сумата от
202,19 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за топлинна
енергия за периода от 15.09.2015 г. – 27.11.2017 г.
Ответниците са осъдени да заплатят на ищеца на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 63,15 лв., разноски в исковото
производство.
Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на ищеца – „Т.с.“ ЕООД.
Недоволен от така
постановеното решение останал ищецът „Т.С.“ ЕАД, предвид което депозирал
въззивна жалба срещу съдебния акт, в частта с която предявените искове за
главница и мораторна лихва са отхвърлени. В жалбата се излагат оплаквания за
неправилност и незаконосъобразност поради нарушения на материалния закон, тъй
като неправилно според ищеца първоинстанционният съд бил приел за основателно възражението
на ответниците за погасяване по давност на
съдебно предявените вземания. Поддържа се, че вземането по обща фактура от
м.07.2015 г. става изискуемо и давност за него започва да тече едва през
м.07.2015 г. Искането до въззивния съд е
да отмени обжалваното решение в частта, с която предявените искове са
отхвърлени, същите да бъдат уважени, като решението бъде отменено и в частта за
разноските. Претендират се разноски за въззивното производство, в това число и
юрисконсултско възнаграждение.
Постъпил е отговор
на въззивната жалба от ответниците в производството, с който същата се оспорва
с доводи за правилно приложение в постановения съдебен акт на правилата за
давността от районния съд. Претендират разноски за адвокатско възнаграждение.
Третото лице-помагач
не изразява становище по въззивната жалба.
Софийски
градски съд, IV-Д въззивен състав, като
прецени събраните по делото доказателства, взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна,
приема следното:
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и
нарушение на императивни материални норми.
По същество,
въззивният съд намира, че решението на СРС е правилно, обосновано и съответства
на приложимите материален и процесуален закон, като съображенията за това са
следните:
С оглед правната
квалификация на предявените искове правилно и изчерпателно районният съд е
разпределил доказателствената тежест между страните по спора, като е приел, че
по исковете с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ в
тежест на ищеца е да установи възникването на облигационно отношение по договор
за продажба между него и ответника, по силата на което е доставил топлинна
енергия в твърдяните количества и за ответника е възникнало задължение за
плащане на уговорената цена в претендирания размер. При установяване на тези
обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е погасил претендираните
вземания. С оглед релевираното с отговора на исковата молба възражение за
погасяване на вземанията по давност, районният съд е възложил в тежест на ищеца
да установи по делото настъпването на обстоятелства, обуславящи спиране и/или
прекъсване на давността.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) потребител, респ. битов клиент на топлинна
енергия през процесния период е физическо лице – ползвател с вещно право на
ползване или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия
с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване или природен газ за битови нужди, т.е. лице, което ползва топлоснабдения
недвижим имот въз основа на вещно или облигационно право на ползване и купува
топлинна енергия за нуждите на домакинството си.
В хода на
съдебното дирене пред първата инстанция са представени и са приети писмени
доказателства, като анализирани в съвкупност същите обуславят извода, че
ответниците са собственици на процесния недвижим имот, представляващ апартамент
№6, находящ се в гр. София, район „Люлин“, ж.к. „******(нотариален акт № 3, том
I, дело № 1/2003 г. за продажба на недвижим имот, справки
за семейно положение и роднински връзки на наследодателите на ответниците
съпрузите Д.М.Д., починал на 11.01.2015 г., и В.Д.М., починала на 15.04.2012
г.). По делото ответниците не оспорват материалната си легитимация да отговарят
по предявения иск, а възразяват единствено срещу правото на ищеца да реализира
принудително вземанията си, предвид изтичането на кратка погасителна давност за
същите.
Ето защо верен е
изводът на първостепенния съд, че ответниците са собственици на процесния
топлоснабден имот, следователно са страна по облигационното правоотношение за
доставка на топлинна енергия и са задължени за заплащането на цената на предоставените
услуги.
На следващо място
по делото е установено, че сградата, в която се намира процесният недвижим имот
е топлоснабдена, като за това обстоятелство също са приети писмени
доказателства по делото /договор № 4415/27.09.2002 г., сключен между „Т.С.ЕООД
и етажната собственост с адрес: гр. София, ж.к. ******, протокол от проведено
на 19.09.2002 г. общо събрание на етажните собственици от сградата, намираща се
на посочения адрес с приложение № 1 към протокола списък на етажните
собственици, документите за главен отчет, представени по делото от третото лице
помагач „Т.С.“ ЕООД, осъществяващо услугата дялово разпределение на топлинна
енергия в сградата – етажна собственост, в който топлоснабденият имот се
намира/.
Количеството на
топлинна енергия, доставяна през процесния период на ответниците не е оспорено
с отговора на исковата молба, като от представените по делото писмени
доказателства се установява, че е извършван главен отчет на уредите за дялово
разпределение в имота, изготвяни са изравнителни сметки за съответните
отоплителни сезони, в които е отразена корекцията на прогнозните изчисления
съобразно реалното потребено количество на топлинната енергия. Предвид
неоспорването на посочените доказателства съдът приема, че коректно и вярно от
страна на топлинния счетоводител е извършена корекцията, като в изравнителните
сметки са отразени количеството на консумирана в имота топлоенергия и вярно е
посочена цената на същото.
С оглед изложеното
съдът приема, че е верен изводът на първата инстанция, че за процесния имот в
имота на ответниците е доставяна топлинна енергия съобразно уговореното, като
количеството на доставената енергия е измервано коректно и вярно е определена
цената на същото.
Във връзка с
възражението на ответнта страна за погасяване по давност на част от вземането и
оплакването на ищеца във въззивната жалба относно изводите на съда в
обжалваното съдебно решение настоящата съдебна инстанция намира следното:
Първоинстанционният съд е изложил пространни и
изчерпателни мотиви относно приложението на института на погасителната давност
за част от вземанията на ищеца, като настоящата съдебна инстанция не намира за
нужно да преповтаря същите. Възражението за погасяване по давност е релевирано
своевременно - с отговора на исковата молба. Ето защо верен е изводът на
районния съд, че с оглед разпоредбите относно ежемесечното фактуриране, изискуемост и изпълняемост на
задълженията на потребителите на топлинна енергия съгласно приложимите за
съответните периоди общи условия, погасени по давност се явяват вземанията за
топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до 31.07.2015 г. Неоснователен е
доводът, поддържан от ищеца с въззивната жалба за „изместване“ напред във
времето на изискуемостта на задълженията
по общите фактури, доколкото изложените аргументи не са в съответствие с
приложимите към договорите с потребителите общи условия. Вземането е за
доставена топлинна енергия през определен месец, като за всеки месец дружеството
издава отделна фактура. Издаването на няколко счетоводни документа от ищеца за
това вземане не е от естество да промени вземането и да обоснове извод, че погасителната
давност за него тече от последната издадена фактура за това вземане. Да се
приеме обратното би означавало да се допусне от поведението по издаване на
фактури на кредитора да зависи началният момент на погасителната давност, което
противоречи на целите на института на погасителната давност. Моментът, от който
започва да тече погасителната давност е определен от законодателя в зависимост
от възникване на вземането и настъпването на изискуемостта. Изискуемостта на
вземането и изпадането в забава на плащането на същото са различни юридически факти,
от тях произтичат и различни последици. В случая разпоредбата на ОУ от 2014 г.,
приложими изцяло за процесните вземания, сочи изискуемост на месечното вземане,
което не е обвързано с изравнителната сметка, поради което и обвързването от
ищеца на началния момент на погасителната давност за месечните задължения с
издаването на обобщена фактура по изравнителната сметка е неоснователно. Следователно
искът /при съобразяване погасяването на част от вземанията с кратката
тригодишна давност/ е основателен за периода от 01.08.2015 г. до 30.04.2016 г.
и за сумата от 407 лв., определена от СРС по реда на чл. 162 ГПК.
Възраженията на
въззивника, съдържащи се във въззивната жалба, за основателност на претенция за
цена на услугата дялово разпределение на топлинна енергия за процесния период,
са неоснователни, доколкото такова вземане не е било предмет на предявените
искове.
По иска с правна
квалификация чл. 86, ал. 1 ГПК въззивният съд споделя съображенията, изложени в
решението, чиято отмяна се иска с депозираната от ищеца въззивна жалба, като
аргументите за това са следните:
Основателността на
акцесорните искове предполага наличие на главни задължения и забава в
погасяването на същите. Моментът на забавата в случая се определя съобразно
уговореното от страните. Съгласно чл. 33, ал.2 от Общите условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди от “Т.С.” EАД на клиенти в град София /в сила
от 12.03.2014г./, купувачът е длъжен да заплаща стойността на реално
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
на изравнителна сметка, в тридесетдневен срок от датата на публикуването й на
интернет страницата на продавача. Като продавачът начислява лихва за забава в
размер на законната лихва само за задълженията по чл.32, ал.2 от ОУ, а именно
върху тези, начислени с фактура за реално потребено количество топлинна
енергия, определено на база на изравнителните сметки /чл.33, ал.4 ОУ/. Съгласно
чл.33, ал.5 от цитираните Общи условия, при забава в плащането на задълженията
по чл.33, ал.2 от ОУ, потребителят дължи обезщетение в размер на законната
лихва. Ищецът обаче не твърди и не представя доказателство за публикуването на
общата фактура за двата отчетни периода на интернет страницата си /например
съставени от нотариус констативни протоколи, удостоверяващи явяването на
последния и извършените действия по публикуване на данни за дължими суми за ТЕ,
чрез осигурен интернет достъп до индивидуалните партиди на битовите клиенти в
масивите на дружеството, осъществен чрез официалната уебстраница на ищеца/. С
оглед последното съдът приема, че без доказателства в изложения смисъл забава
за длъжника в плащането на установената главница до датата на депозиране на
исковата молба в съда, не е налице.
Доводите на
въззивника за дължимост на лихва върху главница за цена на услугата дялово
разпределение също са неоснователни, тъй като такова вземане не предмет на
правния спор, поставен за решаване, доколкото не е предявено с депозираната от
ищеца искова молба.
Доколкото изводите
на настоящия въззивен състав изцяло съвпадат с тези на СРС, въззивната жалба е
неоснователна, а решението следва да се потвърди в обжалваната от ищеца част като
правилно и постановено в съответствие с приложимия материален и процесуален
закон. В необжалваната част, с която ппредявените от „Т.С.“ ЕАД осъдителни искове
с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, са уважени за сумата от
общо 407 лв., решението е влязло в сила поради необжалването му.
Настоящият състав
на съда констатира, че в решението е допусната очевидна фактическа грешка, по
чието отстраняване обаче компетентен да се произнесе е постановилият съдебното
решение съд, съгласно нормата на чл. 247 ГПК. Както от мотивите на обжалвания
съдебен акт, така и от диспозитива на същия, е ясна волята на съда, че е приел
за разглеждане претенции с осъдителен характер срещу ответниците. При изписване
на правната квалификация обаче, съдът е добавил и квалификация на исковете по
чл. 422 ГПК, което настоящата инстанция намира за техническа грешка,
несъответстваща на ясно изразената от първата инстанция воля, изразена в
мотивите и диспозитива на съдебното решение. Ето защо делото следва да бъде върнато
на първостепенния съд за извършване на преценка дали е налице необходимост от
провеждане на процедура по отстраняване на очевидна фактическа грешка в
постановеното по делото съдебно решение или не.
По разноските:
В резултат от
изводите, до които въззивният съд достигна, решението на първоинстанционния съд
следва да се потвърди и в частта за разноските.
Доколкото въззивната
жалба е неоснователна, то разноски а въззивното производство се следват само на
въззиваемата страна. Искане в тази връзка е своевременно заявено, като от
представените по делото доказателства се установява извършването на разноски за
адвокатско възнаграждение в минимален размер, а именно сума в размер на 300 лв.
всеки от въззиваемите е заплатил на процесуалния си представител. Така
направените разноски следва да бъдат възложени в тежест на въззивника на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Така мотивиран,
Софийски градски съд, IV Д въззивен
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 113025 от 13.05.2019 г.,
постановено по гр.д. № 51631 по описа за 2018 г. на СРС, 145 състав, в частта,
с която са отхвърлени исковете с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
предявени от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, срещу В.Д.М.,
ЕГН ********** и Б. Д.М.,
ЕГН **********, за главница за стойност на топлинна енергия за имот с
абонатен номер 166468 за разликата над
уважения размер от 407 лв. до пълния предявен размер от 1086,85 лв. и за
периода от м. 05.2014 г. до м. 07.2015 г. вкл., както и за сумата от 202,19
лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия
за периода от 15.09.2015 г. – 27.11.2017 г., както и в частта за разноските.
ОСЪЖДА
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, да заплати на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК на В.Д.М., ЕГН **********, сумата от 300 лв., представляваща разноски
за въззивното производство.
ОСЪЖДА„Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, да заплати на основание чл.
78, ал. 3 ГПК на Б. Д.М., ЕГН **********, сумата от 300 лв., представляваща
разноски за въззивното производство.
Решението в
частта, с която В.Д.М., ЕГН ********** и Б. Д.М., ЕГН **********, са осъдени да
заплатят на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, всеки ответник по 1/2 част от сумата от 407
лв., представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода от м.
08.2015 г. до м. 04.2016 г. за имот с абонатен номер 166468, ведно със
законната лихва от 06.08.2018 г. (датата на подаване на исковата молба) до окончателното
плащане, като необжалвано, е влязло в сила.
ВРЪЩА делото на СРС за извършване на преценка относно
необходимостта от допускане на поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното
по гр.д. № 10144/2019 г. по описа на СРС, 145 състав, съдебно решение, съобразно
посоченото в мотивите на настоящото решение.
Решението е
постановено при участието на трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД, ЕИК ******, на страната
на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.