Мотиви към нова
присъда, постановена по в.н.о.х.д.№ 530/2018 г. по описа на С. о. съд
Производството е по чл. 318 и сл.
вр. чл. 313 НПК, образувано по жалба, подадена от защитника на подсъдимия И.К.К.
– адв. М. Н. - срещу присъдата, постановена по н.о.х.д. № 109/2017 г. по описа
Районен съд – гр. Б..
С атакуваната присъда подсъдимият
И.К.К. е признат за виновен по обвинението за престъпление по чл. 323, ал. 1 НК
- за това че на 25.05.2016 г. в гр. Б., обл. С., пл. „С.“ № ., самоволно, не по
установения от закона ред (чл. 498, ал. 1 от ГПК: „Купувачът се въвежда във
владение на имота от съдебния изпълнител въз основа на влязлото в сила
постановление за възлагане. Купувачът представя удостоверения за платените
такси за прехвърляне на имота и за вписване на постановлението за възлагане“ и
чл. 498, ал. 2 от ГПК: „Въводът се извършва срещу всяко лице, което се намира
във владение на имота. То може да се брани само с иск за собственост.“), в
немаловажен случай е осъществил едно оспорвано от другиго – Д. М. Б. – чуждо,
на Д. М. Б., действително право - правото на владение върху недвижим имот -
магазин със застроена площ 18 кв.м, находящ се в гр. Б., пл. „С.“ № 8, в
източната част на партерния етаж на жилищна сграда, построена в УПИ III-840, находящ се в кв. 62 по
плана на гр. Б., Община Б., област С., като в качеството му на собственик на
горепосочения магазин по силата на постановление за възлагане на недвижим имот
от 28.03.2016 г., без да е извършван въвод във владение от съдия-изпълнител за
този имот, предприел действия по смяна на патронника на входната врата на
магазина и с това ограничил правото на владение върху този имот на Д. Б., за
което при условията на чл. 54 НК му е наложено наказание „лишаване от свобода“
за срок от три месеца и „глоба“ в размер на 100 /сто/ лева, като на основание
чл. 66, ал. 1 НК изпълнението на наказанието лишаване от свобода е отложено за
срок от три години.
Недоволен от присъдата e останал защитникът, който в
срока по чл. 319, ал. 1 НПК и на основание чл. 318, ал. 3 НПК е подал жалба, с
която предявява искане да се отмени атакуваната присъда и да се постанови нова
присъда, с която подсъдимият да бъде оправдан изцяло. Искането е мотивирано
бланкетно с твърдение за неправилност на присъдата.
В
съдебно заседание пред въззивната инстанция представителят на СОП оспорва
жалбата и взема становище за потвърждаване на присъдата.
Защитникът М. Н.
поддържа жалбата с доводите, че в хипотезата на развилото се изпълнително
производство прилагането на разпоредбата на чл. 498, ал. 2 ГПК не е
задължителен елемент от изпълнителното производство, тъй като длъжникът /свид.
Д. Б./ не е упражнил правото си да обжалва действията на съдия-изпълнителя, с
което по същество се твърди липса на имуществен спор между подсъдимия и свид.
Д. Б.. Твърди се още, че по делото е установено, че фактическа власт върху
имота е осъществявал неговият наемател - свид. Ю. Т., който опразнил наетото от
него помещение и едва след това подсъдимият в качеството си на собственик е предприел
действията по смяна на патронника на входната врата, а същевременно свид. Д. Б.
не е осъществявала владение върху имота. С тези твърдения защитникът поддържа
довода, че инкриминираното поведение на подсъдимия, свързано със смяна на
патронника на вратата на собствения му имот, придобит чрез възлагане на имота
от ЧСИ, не са съставомерни от обективна и субективна страна по чл. 323, ал. 1 НК.
Подсъдимият Ив. К. заявява,
че стриктно е спазвал законовите правила и срокове при закупуване на имота, че
не е извършил нищо незаконно, че бившите собственици на имота не са предявявали
никакви претенции срещу него и моли да бъде оправдан по повдигнатото му
обвинение.
С. о. съд, след
като се запозна с оплакванията в жалбата, с доказателствата по делото и доводите
на страните по повод жалбата, и извърши проверка в пределите по чл. 314, ал. 1
вр. чл. 313 НПК на обжалвания съдебен акт, установи следното:
Първоинстанционният
съд е събрал значимите за правилното решаване на делото доказателства и
доказателствени средства при съблюдаване на процесуалните правила, като
въззивната инстанция частично се съгласява с фактическите констатации на първия
съд.
От фактическа
страна е установено следното:
Свид. Д. Б. и
дъщеря й С. Б., и двете от гр. Б., обл. С., притежавали в съсобственост
недвижим имот, представляващ магазин със застроена площ 18 кв.м, находящ се в
гр. Б., пл. „С.“ № ., в източната част на партерния етаж на жилищна сграда,
построена в УПИ III-840,
находящ се в кв. 62 по плана на гр. Б., Община Б., област С..
През м. април 2015
г. свид. Д. Б. отдала под наем магазина на свид. Ю.Т. за срок от една година /договор за наем бил сключен на
02.04.2015 г., според показанията на свид. Юл. Т. - л. 26 от ДП/.
Срещу свидетелката
Д. Б. и дъщеря й С. Б. /втората в качеството ѝ на ипотекарен длъжник/
било образувано изпълнително производство – изп. д. № 20158604040087 по описа
на ЧСИ В. Н., рег. № 864, с район на действие – С. о. съд, по което притежаваният
от тях магазин /описан по-горе/ е бил изнесен на публична продан, насрочена от
04.02.2016 г. и до 24.03.2016 г. С протокол от 25.03.2016 г., изготвен от
съдебния изпълнител – свид. В. Н. – е обявен купувач на имота, а именно подс. И.К.,
при определена цена. След внасянето на определената цена от страна подсъдимия
съдебният изпълнител – свид. В. Н. - му възложил имота с постановление от
28.03.2016 г. /чл. 496, ал. 1 ГПК/.
На 30.03.2016 г.
свид. Д. Б. и дъщеря й С. Б. били надлежно писмено уведомени от съдебния
изпълнител за извършената публична продан на магазина, за това че е обявен
купувач и че е изготвено постановление за възлагане /съобщение за изготвено
постановление за възлагане – л.л. 46 и 47 от д./. Тогава при проведен телефонен разговор свид. В.
Н. разяснил на свид. Д. Б. допустимия по закон начин за предаване на владението на имота на купувача от публичната
продан, като й обяснил, че това може да се извърши доброволно - по споразумение
между стария собственик и новия собственик кога да се предаде имота или
принудително – чрез въвод във владение на купувача от съдебния изпълнител.
След като бил
уведомен за изготвеното постановление за възлагане, в края на м. март 2016 г. подсъдимият
отишъл в магазина и провел разговор с наемателя – свид. Юл. Т.. Подсъдимият
уведомил свид. Т., че е закупил магазина на публична продан и му предложил да
продължи да го ползва под наем при договорената с предходния собственик /свид.
Д. Б./ наемна цена, която ще следва да му заплаща на него след влизане в сила
на постановлението за възлагане. Свид. Т. се съгласил. След няколко дни свид. Т.
провел разговор със свид. Д. Б., казал ѝ че подсъдимият е ходил при него
и се е представил като новия собственик на имота, както и че му е казал, че ще
трябва да плаща наема на него. Свид. Д. Б. му отговорила, че все още тя е
собственик на магазина и че И.К. /подсъдимият/ ще стане собственик на имота
след като бъде въведен във владение от съдебен изпълнител.
Постановлението за възлагане на имота влязло в
сила на 14.04.2016 г., като не е било обжалвано, вкл. и от свид. Д. Б./чл. 435,
ал. 3 ГПК/. Подсъдимият заплатил и дължимите такси за прехвърляне на имота и за
вписване на постановлението за възлагане.
На 25.04.2016 г. подсъдимият
отишъл в кантората на ЧСИ В. Н. в гр. К., обл. С., където свид. М. М. –
помощник ЧСИ - му връчила постановлението за възлагане и му разяснила как може
да получи владението върху имота – чрез доброволно предаване от длъжника или
принудително – чрез въвод във владение от съдебния изпълнител. Подсъдимият
обяснил на свид. М., че в имота се намира наемател, с който е постигнал
договореност да продължи наемното правоотношение, а тя му отговорила, че при
тази ситуация е достатъчно да сключи договор за наем на имота със същия
наемател, без да се налага извършване на друга процедура за предаване на
владението или принудителен въвод във владение от съдебен изпълнител.
През м. май 2016
г., но преди 25.05.2016 г., подсъдимият срещнал свид. Д. Б., която била заедно
със свид. К. К.. В присъствието на свид. К. К. двамата провели разговор, при
който подсъдимият уведомил свид. Д. Б., че е новият собственик на магазина и
притежава документ за собственост, на което тя заявила, че нищо не знае и не е
уведомена за продажбата на магазина /показанията на свид. К. К.; в същия смисъл са и
обясненията на подсъдимия/, въпреки че още на 30.03.2016 г. същата е била уведомена по предвидения в
ГПК ред за извършената публична продан с определяне на купувач. Други срещи
между двамата не е имало и двамата помежду си не са обсъждали въпроса за
предаване на владението на имота на подсъдимия.
На 20.05.2016 г.
подсъдимият отишъл при свид. Юл. Т. и поискал да му заплати наема за магазина.
Свид. Т. му казал да се разбере със свид. Д. Б., казал му, че е разговарял с
нея и че тя му е обяснила, че докато няма въвод във владение, тя остава
собственик на магазина. При този разговор двамата взаимно си повишили тон.
На 21.05.2016 г.
свид. Юл. Т. опразнил помещението и го заключил, като задържал ключа у себе си.
Подсъдимият, чийто магазин се намира в близост до процесния, възприел
опразването на закупеното от него помещение и отишъл при свид. Юл. Т.. Поискал да
направят протокол за предаване на владението, но свид. Юл. Т. отказал.
След като свид. Юл.
Т. изнесъл своите вещи от помещението, там останали климатик „П.“ /неработещ,
според обясненията на подсъдимия/, осветителните тела /11 плафониери/ и
порцеланова мивка.
На 25.05.2016 г.
подсъдимият предприел действия по смяна на патронника на входната врата на
магазина, като ангажирал за това свид. Пр. Я. – ключар. Преди да предприеме
смяната на патронника на вратата свид. Я. се уверил, че подсъдимият е
собственик на помещението, като подсъдимият му показал постановлението за
възлагане, издадено от съдебния изпълнител. Подсъдимият не уведомил свид. Д. Б.
за предприетите от него действия по смяна на патронника.
Свид. Д. Б., след
като установила че патронникът на вратата на магазина е сменен, на 26.05.2016
г. подала жалба в РУ – Б. /л. 15 от ДП/, а
на 02.06.2016 г. подала и втора жалба – до районна прокуратура Б. /л. 13 от ДП/.
Подсъдимият И.К. не
е осъждан, не е криминално проявен. Ползва се с добро име в обществото, има
ясно изградени представи за законност и ред /характеристична справка – л. 66 от д./.
Изложената
фактическа обстановка се установява от събраните и проверени в съдебното
следствие пред първоинстанционния съд доказателства и доказателствени средства:
обяснения на подсъдимия, показания на свидетелите: В. Н., Ю. Т. – дадени в хода
на съдебното следствие и тези, дадени пред разследващия орган на досъдебното производство
по протокол за разпит от 23.08.2016 г. /л. 22 от ДП/ и протокол за разпит от 27.10.2016 г. /л. 26 от ДП/, приобщени по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК, В. Ц.,
М. М., П. Я., К. К. и частично от показанията на свидетелката Д. Б.; от
писмените доказателства и писмени доказателствени средства, приобщени надлежно
по делото.
Въззивната проверка
на обжалвания съдебен акт констатира недостатъци в предложения от първоинстанционния съд
доказателствен анализ. Районният съд се е задоволил декларативно да посочи
гласните доказателствени източници, обосновали неговите фактически констатации,
като анализът им се изчерпва с преразказване на съдържанието им. По същество
липсва какъвто и да е анализ на събраните доказателствени източници, не са
посочени констатираните в хода на съдебното следствие противоречия в
доказателствения материал и то при положение, че първият съд е положил усилия
да ги отстрани, и в крайна сметка е дал вяра изцяло на показанията на свид. Д.
Б., без да се обоснове защо. Тези пропуски обаче не са съществени, тъй като
могат да бъдат отстранени от въззивния съд.
Значимите за
правилното решаване на делото факти, подлежащи на установяване от гледна точка
на повдигнатото обвинение, са установени от показанията на свидетелите Ю. Т., В. Н., М. М., П. Я., К.
К. и В. Цонков, частично от показанията на свидетелката Д. Б., както и от
обясненията на подсъдимия. Въпреки изтеклия период от време, посочените
свидетели възпроизвеждат своите възприятия за случилото се без съществени
вътрешни противоречия и без съществени противоречия помежду им и затова съдът
им даде вяра, а отделно от това, напълно кореспондират на събраните писмени
доказателства, касаещи извършената публична продан на процесния магазин и
изпълнението на процедурата по възлагане на имота.
При преценката на
събраните доказателствени източници първият съд изцяло се е доверил на
показанията на свид. Д. Б., без да ги съпостави с останалите доказателствени
източници – показанията на свидетелите В. Н., М. М. и К. К., както и с
обясненията на подсъдимия. Ако беше сторил това, първият съд би стигнал до
различни изводи относно достоверността на нейните показания в отделни техни части,
респ. и до различни фактически констатации относно отделни обстоятелства. Най-напред
показанията на свид. Д. Б. относно съдържанието на разговора, проведен между
нея и подсъдимия в присъствието на свид. К. К., са дискредитирани от
показанията на последната. В показанията си свид. Д. Б. твърди, че при
единствената им среща с подсъдимия /обстоятелството, че между двамата е
проведена само една среща – тази в присъствието на свид. К. К. - се признава и
от свид. Д. Б. и от подсъдимия при проведената очна ставка между тях/ двамата
са провели разговор, при който тя е заявила пред него, че трябва да се направи
въвод във владение и тогава ще му предаде ключовете от магазина. Такива данни
не се съдържат в показанията на свид. К. К.. Според нейните показания, при тази
среща подсъдимият е показвал на свид. Д. Б. документ, че е купил магазина, а свид. Д. Б. е отвърнала, че
не е получила известие за продажбата на магазина и за това са спорили. В същия
смисъл са и обясненията на подсъдимия, че при тази среща между тях не е ставало
въпрос за принудителен /от ЧСИ/ въвод във владение. Относно съдържанието на
проведения разговор между подсъдимия и свид. Д. Б. следва да се даде вяра
именно на показанията на свид. К. К., която е непредубеден и незаинтересован от
изхода на делото свидетел, както и на обясненията на подсъдимия, които намират
пълна подкрепа в показанията на тази свидетелка, а показанията на свид. Д. Б.остават
изолирани и поради това е основателно да се приемат за недостоверни в
обсъжданите части.
Впрочем
внимателният прочит на показанията на свид. Д. Б. и съпоставянето им с
останалите доказателствени източници поставя под съмнение нейната
добросъвестност при възпроизвеждането и на други факти от значение за
правилното изясняване на фактическата обстановка. Недостоверни остават
показанията на свид. Д. Б., дадени в смисъл, че при разговора си с частния
съдебен изпълнител – свид. В. Н. – последният ѝ бил разяснил, че предаването
на владението върху магазина може да се извърши само чрез въвод във владение от
ЧСИ. В тази част нейните показания се опровергават от свид. В. Н., който
потвърждава, че при проведения разговор със свид. Б. ѝ е обяснил двата
начина на предаване на владението на купувача на имота – доброволно или
принудително, чрез въвод във владение от ЧСИ. В същия смисъл са и показанията
на свид. М. М. – помощник ЧСИ в кантората на свид. В. Н., - която също заявява,
че както свид. В. Н., така и тя винаги обясняват на заинтересованите лица, че
предаването на владението на купувача след извършена публична продан може да се
извърши доброволно и ако не се постигне съгласие – чрез въвод във владение от
ЧСИ.
Извън посочените
по-горе части, показанията на свид. Д. Б. кореспондират на останалите
доказателствени източници, поради което могат да бъдат кредитирани.
В мотивите на контролираната присъда първоинстанционният съд декларативно
е заявил, че кредитира частично обясненията на подсъдимия, без да посочи точно
в кои части обясненията на подсъдимия са негоден доказателствен източник.
Въззивната инстанция не споделя този извод, доколкото счете, че обясненията на
подсъдимия следва да бъдат кредитирани изцяло като годен доказателствен
източник. Въпросът за двояката правна природа на обясненията на подсъдимия е
изяснен в правната доктрина и съдебната практика – те са доказателствено
средство и едновременно средство за защита. Обясненията на подсъдимия могат да
бъдат ползвани като годен доказателствен източник само тогава, когато са
подкрепени и кореспондират на останалите доказателствени източници, събрани по
делото. В този смисъл дадените от подсъдимия обяснения във всички свои части се
подкрепят и кореспондират изцяло както на събраните гласни доказателствени
източници – показанията на свидетелите Ю. Т., В. Н., М. М.а, Пр. Я., К. К. и В.
Ц., така и на писмените доказателства, установяващи изпълнението на законовата
процедура по провеждането на публичната продан, при която той е придобил собствеността
върху процесния магазин, поради което съставляват напълно годен доказателствен
източник, който може да се ползва при решаване на делото.
При така установената фактическа обстановка не се доказват от фактическа
страна изложените в обвинителния акт твърдения, възприети и от
първоинстанционният съд, че свид. Д. Б. "обяснила на подс. К., че за да
влезе във владение на посочения недвижим имот, следва да бъде извършен въвод
във владение от частния съдебен изпълнител, съгласно законоустановения
ред.". В тази част обвинителната теза се гради единствено на показанията
на свид. Д. Б., възприети безкритично от първоинстанционния съд, които обаче са
опровергани от показанията на свид. К. К. и от обясненията на подсъдимия,
кредитирани с изложените по-горе съображения. От анализа на кредитираните
доказателствени източници се установява и то достатъчно убедително, че между
свид. Д. Б. и подсъдимия в личен разговор помежду им не е възниквал спор
относно начина на предаване на владението на магазина на подсъдимия.
Недоказано остава и фактическото твърдение, изложено в обвинителния акт, също
безрезервно възприето и от първоинстанционния съд, че именно след този разговор
между подсъдимия и свид. Б..а последната позвънила на свид. В. Н., за да
провери какво се случва, при което той я уведомил, че при него няма постъпила
молба за извършване на въвод във владение от страна на подс. Ив. К.. В дадените
от свид. Д. Б. показания в хода на съдебното следствие същата не излага подобни
обстоятелства. В тези показания тя твърди, че се е обадила на свид. Н.
след като е получила съобщението,
че е проведен търга и е определен купувач, като към този момент все още не
знаела кой е купувачът, т.е. този разговор е проведен към 30.03.2016 г. Това още
веднъж бележи непоследователността в показанията на свид. Д. Б., съпоставяйки с
дадените от нея показания на досъдебното производство.
При установената фактическа
обстановка, която само в отделни части, посочени по-горе, не съответства на
изложената в обвинителния акт и възприета от първоинстанционния съд,
инкриминираното деяние, вменено във вина на подсъдимия, а именно самоуправни
действия, изразили се в сменяване на патронника на входната врата на собствения
му магазин в контекста на релевантната от гледна точка на повдигнатото
обвинение фактология, не съставлява престъпление.
За съставомерността на деянието
по чл. 323, ал. 1 от НК е необходимо деецът да промени противоправно
съществуващо фактическо положение във връзка с осъществяването на свое или
чуждо, действително или предполагаемо право, със съзнанието за наличен
/съществуващ или приключил/ спор за него и да осъществи това право не по
установения от закона ред. Непосредствен обект на самоуправството е установения
обществен ред за легитимно решаване на спорове между гражданите.
Следователно за съставомерността
на деянието е необходимо самоуправните действия да са предхождани или
съпътствани от възникнал спор за имуществено право между субекта на деянието и
друго лице, изразяващ се или в несъгласие със съществуването на правото или с
избрания начин за осъществяването му. Деецът следва да е страна по конкретен
правен спор с предмет имуществено право, независимо дали спорното право
принадлежи на дееца /"свое"/ или на насрещната страна по спора
/"чуждо"/ и без значение дали е "действително или
предполагаемо", правото му да се
оспорва от насрещната страна и вместо да отнесе спора за решаване до съда или
до друг компетентен орган, той сам да осъществи спорната претенция. Когато
последната е с предмет вещно право върху вещ, която се намира в насрещната
страна и деецът, който претендира за нея, я завладява не по установения от
закона ред - т.е. в нарушение на законите, които уреждат реда за решаване на
правни спорове, е налице от обективна страна самоуправно действие. От
субективна страна е необходимо деецът да съзнава наличния (съществуващ или
приключил) спор относно своето или чуждото действително или предполагаемо
право, да предвижда, че с действията си променя фактическото положение не по
установения в закона ред и пряко да цели това, за да осъществи претенцията си.
Установената по делото фактическа
обстановка, разгледана на плоскостта на изложеното относно обективните и
субективни признаци на престъплението по чл. 323, ал. 1 НК, не релевира
извършването на такова престъпление от подсъдимия.
Най-напред не намира фактическа,
а и правна подкрепа, изводът на първоинстанционния съд за наличие на правен спор
между подсъдимия и свид. Д. Б. относно правото на подсъдимия да владее имота. Остава
неразбираема правната конструкция на обвинението, предложена от прокурора и
възприета напълно безкритично от първоинстанционният съд, а именно, че
подсъдимият е осъществил едно оспорвано от другиго – от Д. Б. – чуждо,
принадлежащо на Д. Б., действително право, а именно правото на Д. Б.да владее
имота, като едновременно се поддържа и довода, че собственик на имота е бил
подсъдимият, а свид. Б. изрично изразила пред него своето несъгласие с
твърдяното от него право на владение върху имота /от обвинителния акт - л. 5 от д./.
Подобна конструкция е неиздържана
най-напред от правна страна, тъй като не отчита транслативния вещноправен ефект
на постановлението за възлагане, настъпил след влизането му в сила на 14.04.2016
г., поради което свид. Б. след този момент не е била собственик на имота и не е
притежавала правомощието да го владее /чл. 496, ал. 3 ГПК/, а отделно от това
към този момент имотът е бил държан фактически от трето лице – свид. Юл. Т. –
на основание договор за наем с бившия собственик. Изложената в обвинителния акт
фактология не релевира спор относно владението като фактическо положение по
смисъла на чл. 68 от Закона за собствеността. В случая обективно е възможен правен
спор с предмет единствено правото на собственост върху процесния имот, придобит
от публична продан, като правото на собственост на купувача може да бъде
оспорено само от трети лица, които се намират в имота и то само с иск за
собственост /чл. 498, ал. 2 ГПК/. На следващо място предложената от обвинението
правна конструкция е неразбираема поради това, че релевира логически взаимноизключващи
се факти, а именно, че спорното право е правото на владение върху имота, принадлежащо
на свид. Д. Б. и същевременно свид. Д. Б. е оспорвала това право.
В процесния случай, за да е
осъществено от обективна страна вмененото с обвинението престъпление по чл.
323, ал. 1 НК, е необходимо да се установи наличието на правен спор между
подсъдимия и свид. Д. Б. с предмет правото на собственост върху имота, респ.
относно упражняването на произтичащото от това право правомощие за неговия
носител да го владее. В тази връзка от фактическа страна безспорно е
установено, че свид. Д. Б. в нито един момент не е оспорвала правото на
собственост на подсъдимия, придобито въз основа на публична продан, вкл. не е
обжалвала възлагането /чл. 496, ал. 3 ГПК/, респ. не е оспорвала и правомощието
му като собственик да владее имота /магазина/ и това свидетелката двукратно е
заявила при разпита си пред първоинстанционния съд. В тази насока са събрани също
обясненията на подсъдимия, показанията на свид. К., която е възприела и
възпроизвежда единствения разговор, проведен между подсъдимия и свид. Д. Б.а,
при който свид. Д. Б. е твърдяла /и то недобросъвестно/ единствено, че не е била
уведомена за извършената публична продан. Освен това се установи, че при този
разговор подсъдимият е уведомил свид. Д. Б., че именно той е купил имота и не
се установи двамата да са обсъждали начина на предаване на владението му.
Същевременно се установява, че
между подсъдимия и наемателя на имота - свид. Юл. Т. - е била постигната
уговорка, след влизане в сила на постановлението за възлагане, наемателят да
продължи да ползва под наем магазина при
уговорената с предходния собственик наемна цена. При тези данни следва да се
приеме, че подсъдимият е започнал да упражнява владението си върху процесния
магазин още от момента на влизане в сила на постановлението за възлагане –
14.04.2016 г., тъй като от този момент той е заявил претенцията си в качеството
си на собственик на имота да получава гражданските плодове от него /наемната
цена/. Именно от този момент той е осъществил собствено владение върху имота,
което е упражнявал чрез другиго, а именно чрез наемателят /свид. Юл. Т./. В
този момент е настъпила и промяната на съществуващото дотогава фактическо
положение, свързано с владението на имота, което е преминало от стария
собственик върху новия - подсъдимият. При липса на правен спор относно
собствеността на имота законът не изисква формален акт за неговото фактическо
предаване на собственика и в конкретния случай такъв не е бил необходим, тъй
като изцяло във волята на страните по нововъзникналото /след влизането в сила
на постановлението за възлагане/ наемно правоотношение между подсъдимия /в
качеството му на наемодател/ и свид. Юл. Т./в качеството му на наемател/ е
начинът на оформянето му - писмено или устно. Договорът за наем е неформален,
като законът не предвижда писмена форма за действителност на договора, а само
за неговото доказване. Последвалите разговори между свид. Юл. Т. и свид. Д. Б.
и заявените от последната към свид. Юл. Т.претенции за плащане на наемната цена
на нея, а не на подсъдимия, не са юридически факти, прекратяващи владението
върху имота, упражнявано от подсъдимия чрез свид. Т.. Тези действия на свид. Б.
в крайна сметка са мотивирали свид. Юл. Т. да прекрати едностранно договора за
наем с подсъдимия, опразвайки имота, вземайки и своите вещи, намирали се
дотогава там. Последващите действия на подсъдимия, свързани с извършената от
него на 25.05.2016 г. смяна на патронника на входната врата на магазина, след
опразването на помещението от наемателя и инкриминирани според обвинителната
теза като самоуправни по смисъла на чл. 323, ал. 1 НК, всъщност не са внесли
промяна в съществуващото в този момент фактическо положение. Към този момент
/25.05.2016 г./ подсъдимият е бил собственик на имота, бил е установил своето
владение върху него още от момента на влизане в сила на постановлението за
възлагане /14.04.2016 г./ чрез постигнатото съгласие със свид. Юл. Т. да му
плаща наем за имота, имотът е бил освободен от наемателя още на 21.05.2016 г. и
най-сетне - към 25.05.2016 г. свид. Д. Б. нито е притежавала субективни вещни
права върху имота, даващи й основание да го владее, нито фактически го е
държала.
При това положение се налага извод от правна
страна, че инкриминираните действия на подсъдимия не са предизвикали промяна на
съществуващото фактическо положение, поради което са несъставомерни от
обективна и субективна страна по чл. 323, ал. 1 НК и това обосновава неговото
оправдаване по повдигнатото обвинение – тъй като деянието не съставлява
престъпление.
За пълнота на изложението,
предвид изложената обвинителна теза, следва да се отбележи още и следното:
Така, както е изложена
фактологията в обвинителния акт, без да се отчита дадената й от прокурора
правна квалификация, всъщност релевира правен спор между подсъдимия и свид. Д.
Б., отнесен до начина на предаване на владението върху имота на подсъдимия, като
според обвинителната теза купувачът при публична продан може да получи
владението единствено чрез въвод от съдебния изпълнител, съгласно разпоредбата
на чл. 498, ал. 1 ГПК, който законов ред подсъдимият е пренебрегнал.
Този спор в действителност е бил
привиден, тъй като от момента на придобиване на собствеността върху имота от
страна на подсъдимия - 14.04.2016 г., когато е влязло в сила на постановлението
за възлагане и до 25.05.2016 г. свид. Д. Б. нито е имала право да владее имота,
нито фактически е упражнявала това право, вкл. чрез другиго. Както бе посочено
по-горе, след влизане в сила на постановлението за възлагане свид. Юл. Т. е
продължил да държи имота, но вече за новия му собственик /подсъдимия/ и в този
период той по никакъв начин не е оспорвал правото на собственост на подсъдимия
/чл. 498, ал. 2 ГПК/, нито се е противопоставил на владението на подсъдимия. А
с оглед застъпената обвинителна теза тук следва да се подчертае, че
предвиденият в разпоредбата на чл. 498, ал. 1 ГПК изпълнителен способ за
принудително изпълнение на непарично вземане на купувача на имота за
установяване на фактическа власт върху него чрез въвод във владение от съдебния
изпълнител не изключва доброволното изпълнение. Застъпената в обратния смисъл
обвинителна теза, според която въвода във владение от съдебния изпълнител на
купувача при публична продан е задължителен, е незаконосъобразна.
Всъщност свид. Д. Б.,
претендирайки наемната цена срещу свид. Юл. Т. за времето след влизане в сила
на постановлението за възлагане /14.04.2016 г./, се е противопоставила на
владението на новия собственик на имота – подсъдимия, но е сторила това след като
последният вече е започнал да осъществява владението си, поради което не е
налице самоуправство. За съставомерността на деянието по чл. 323, ал. 1 НК е
необходимо правният спор да предшества промяната на съществуващото фактическо
положение и в този случай това не е налице.
Затова и по същество установената
фактология не релевира нито спор за имуществено право, нито спор относно начина
на осъществяването му, който да предшества или да съпътства осъществената
промяна във съществуващото фактическо положение относно владението на процесния
имот.
Тъй като деянието на подсъдимия
не съставлява престъпление, са налице основанията по чл. 304, предл. последно НПК за оправдаване на подсъдимия, релевиращи основанието по чл. 336, ал. 1, т.
3, вр. чл. 304 НПК за отмяна на обжалваната присъда и постановяване на нова
присъда, с която подсъдимият И.К. да бъде признат за невинен и оправдан по
обвинението за престъпление по чл. 323, ал. 1 НК.
С оглед
разпоредбата на чл. 190 НПК разноските по наказателното производство остават за
сметка на държавата.
Водим от горното
въззивният съд постанови новата присъда.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.