РЕШЕНИЕ
№ 27
гр. гр. Хасково, 17.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесети декември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Мария Анг. Ангелова
при участието на секретаря Геновева Р. Стойчева
като разгледа докладваното от Мария Анг. Ангелова Гражданско дело №
20215640100759 по описа за 2021 година
Предявен е от „БИ ЕЙ ПИ ЕФ" ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в с.
Славяново, общ. Харманли, обл. Хасково, ул. „Димитър Гинеджиков" 21; против М. И. Т. с ЕГН
********** от с. К., общ. **************; и Т. Ц. Т. с ЕГН ********** от гр. **************; иск
с правно основание чл.135 ал.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/.
Ищецът твърди, че сключил в първата ответница договор за наем на земеделска земя с
нотариална заверка на подписите peг. № 459/ 04.03.2015 г. на нотарирус Н. Т.. Т.к. тя не изпълнила
договорните си задължения за плащане на дължимия наем, по молба на ищеца била издадена
заповед за изпълнение № 171/29.02.2016 г. по ЧГД № 378/2016 г. на ХРС и на 02.03.2016 г. бил
издаден изпълнителен лист, с който първата ответница била осъдена да заплати на ищеца сумата
от 22 597,86 лв. главница по договора с 1 581,86 лв. неустойка за периода 11.02.2016 г. - 24.02.2016
г., включително. По този изпълнителен лист било образувано изп. дело № 20167710400023 по
описа на ЧСИ с рег. № 771, като преди изпращане на поканата за доброволно изпълнение, по
искова молба на първия ответник било образувано гр.дело № 246/ 2016 г. на РС- Харманли. С
решение № 68/ 01.04.2019 г. предявеният отрицателен установителен иск бил отхвърлен, което
било обжалвано и образувано било в.гр.дело № 385/ 2019 г. на ОС- Хасково. С решение № 294/
29.07.2019 г. на въззивния съд, потвърдено било решението на първоинстационния съд и отменено
в частта на неустойката, като М. И. Т. била осъдена да заплати на дружеството сумата от 3 457,94
лв. - разноски за първоинстанционно и въззивно производства. Тя подала касационна жалба
против въззивното решение и образувано било к. гр. дело № 4293 /2019 г. по описа на ВКС, IV гр.
отделение, обжалването било допуснато, като с решение № 256/20 г. от 07.01.2021 г. било
потвърдено въззивното решение. При извършена справка № 269813/ 10.03.2021 г. чрез отдалечен
достъп по данни за физическото лице М. И. Т., ищцът установил, че тя и съпругът й Т. П. Т. са
1
продали на 11.06.2020 г. на Т. ЦВ. Т. притежавания от тях единствен жилищен имот
представляващ СИО, находящ се в с. К., общ. Хасково, обл. Хасково, обективиран в нотариален
акт № 134 том I peг. № 4089 дело № 130/2020 г. по описа на нотариус № 79; а именно: урегулиран
поземлен имот /УПИ/ IX-26, целия с площ от 865 кв.м., находящ се в квартал 16 по плана на
селото, одобрен със заповед № 880/1928 г. и зап. № 62/1977 г., при граници на имота, от две страни
улица, УПИ VIII-22 и УПИ -XIV-26, ведно с построените в имота едноетажна жилищна сграда с
мансарден етаж с разгъната застроена площ от 209 кв.м. и навес с оградни стени с разгъната
застроена площ от 35 кв.м.; за сумата 7 500 лв. Така, първата ответница, като длъжник, извършила
увреждащо кредитора й – ищеца действие, като се е разпоредила с единствения си недвижим
жилищен имот, като продажната цена по разпоредителната сделка не била реалната пазарна цена
на имота, равняваща се приблизително на данъчната оценка на имота от 7 477,40 лв., като била
доста под пазарната стойност на имота. Увреждане на кредитора било налице винаги, когато
длъжникът с правните си действия намалява своето имущество, тъй като то служело за общо
обезпечение на неговите кредитори. Налице бил субективният елемент за увреда на кредитора, тъй
като купувачът по процесната сделка била внучка на продавачите - дъщеря на сина им Ц. Т. П.,
който знаел за дълга на майка си. Същият като пълномощник подписал цитирания договор за наем
на земеделска земя и бил разпитван като свидетел по гр. дело № 246/ 2016 г. на ХРС, поискан от
първия ответник. Налице била законовата презумпция по чл.135 ал.2 за наличие на знание за
увреждането и у приобретателя по сделката - низходящ на ответника М. И. Т. - длъжник на ищеца.
Знанието на ответника- приобретател по сделката, че извършената сделка е увреждаща такава,
както и намерението да се увреди ищеца, било видно от тясната роднинската връзка между
ответниците - баба и внучка. Атакуваната по чл.135 разпоредителна сделка била извършена с
недвижим имот в режим на СИО на първия ответник и съпруга и Т. П. Т.. Тъй като се касаело за
личен дълг на длъжника М. И. Т., сделката следвало да се обяви за относително недействителна за
1/2 идеална част от имота, като съпружеската имуществена общност върху него не се
възстановявала - Тълкувателно решение № 5/ 29.12.2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г.
Предвид изложеното, за ищеца налице бил правен интерес от предявяване на процесния
иск по чл.135 от ЗЗД, за обявяване на относително недействителен спрямо него на договор за
покупко-продажбата на недвижим имот, обективиран в цитирания нотариален акт, до размера на
1/2 идеална част от подробно описания недвижим имот. Ето защо, той иска постановяване на
съдебно решение в изложения смисъл, като му се присъдят и направените по делото разноски.
Това си искане ищецът поддържа в открито съдебно заседание, чрез свой пълномощник – адвокат.
Ответниците представят общ отговор на исковата молба, в законоустановения 1-месечен
срок по чл.131 ал.1 от ГПК. Те оспорват предявения иск, като неоснователен, т.к. липсвали
предпоставките по чл.135 ал.1 от ЗЗД, а именно – не било налице соченото увреждащо ищеца
действие, липсвало знание у първата ответница, като длъжник, относно твърдяното увреждане на
ищеца; липсвало знание у втората ответница, като приобретател по сделката, относно същото.
Процесната сделка не можела да увреди ищеца, т.к. прехвърлените имоти, с характер на
единствено жилище и прилежащи към него имоти, били несеквестируеми към датата на
сключването й, съгласно чл.444 т.7 от ГПК; поради което ищецът обективно не можел да насочи
принудително изпълнение върху този имот за удовлетворяване на претендираните от него
вземания. Когато обективно не било налице и нямало как да е налице увреждане, за кредитора не
можело да възникне потестативното право, претендирано в настоящия процес. Следвало да се има
предвид решение № 1562/ 20.05.1982 г. по гр. д. № 805/ 82 г., I г. о., на ВС; но не и решение по гр.
2
дело № 1294/2009 г., IV-то г. о., на ВКС. Последното противоречало на смисъла, духа и целта на
разпоредбата на чл.135 ал.1 от ЗЗД и водело до злоупотреба с право, по смисъла на чл.8 ал.2 от
ЗЗД и чл.57 ал.2 от Конституцията. Още повече, че самото разпореждане с единственото жилище
не означавало, че жилището не е нужно на длъжника само по себе си, т.к. с продажната цена
длъжникът можел да закупи друго жилище, което отново щяло да бъде негово единствено; а и
въпреки разпореждането, длъжникът можел да продължи ползването на това жилище, въз основа
на договорни отношения с приобретателя, независимо дали са уговорени в разпоредителната
сделка или друг юридически акт. Упражняването на правото по чл.135 ал.1 от ЗЗД се допускало
само, когато правата и законните интереси на кредитора са в действителност обективно увредени;
иначе щели да се накърнят правата и законните интереси на приобретателя - трето лице по
разпоредителната сделка. Цитираното решение на ВКС противоречало и на чл.445 от ГПК, който
текст не предвиждал такова основание за отпадането на несеквестируемостта - разпореждането на
длъжника с несеквестируемата вещ. Това би довело до обратно прекратително действие със задна
дата по отношение на закрилата на чл.444 от ГПК, без изрично да е изявявана такава воля от
длъжника. Самата първа ответница била със знанието, че тези имоти са несеквестируеми, както и с
убеждението, че не дължи на ищеца претендираните от него суми; при което тя нямала съзнанието,
че действието й уврежда кредитора. Поради това си убеждение, тя предявила посочения
отрицателен установителен иск. Независимо че с решението си по същество по този иск ВКС
потвърдил въззивното решение, в мотивите му се приемали изцяло доводите на първата
ответница, че договорът за наем на земеделска земя бил сключен с период на действие за
стопанската 2015/2016 г. и че това е била действителната воля на страните. Но ищецът
претендирал по този договор наемна цена за стопанската 2014/2015 г. и неустойка за забавено
плащане, поради което само на това основание неговите претенции били неоснователни. Тъй като
с решението по съществото на спора ВКС нарушил правото на защита и на справедлив съдебен
процес по чл.6 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи на Съвета на
Европа, отв.М.Т. подала жалба до Европейския съд по правата на човека в 6-месечния срок по
Конвенцията. Не била налице и третата предпоставка на чл.135 ал.1 от ЗЗД, а именно знанието на
третото лице за увреждането на кредитора, щом такова знание нямал длъжника, при което пък
липсвало основание за прилагането на оборимата презумпция на чл.135 ал.2 от ЗЗД. Освен това, в
случая налице били обстоятелства, оборващи твърденията на ищеца за знание на третото лице –
приобретател, което при сключването на сделката не знаело за съдебния спор между ищеца и
прехвърлителя, нито че дружеството претендира суми по договора за наем. Втората ответница
сключила сделката, т.к. нейните баба и дядо – родители на баща й Ц. Т. П., пожелали, да й
прехвърлят тези имоти, мотивирани от желанието си да се разпоредят още приживе с
притежаваните от тях имоти по начин, който да бъде равностоен и справедлив за всички техни
евентуални наследници, още повече, че дядото от 2011 г. страдал от сериозно заболяване.
Процесната сделка била продиктувата от извършеното от същите прехвърлители дарение от
27.12.2007 г. в полза на дъщеря им И. Т. Т. на друг техен жилищен имот в село К..
Предвид изложеното, не била налице коя да е от предпоставките по чл.135 ал.1 от ЗЗД,
с оглед като което предявеният иск като неоснователен следвало да се отхвърли, като на
ответниците се присъдят направените по делото разноски. Това си искане те поддържат в открито
съдебно заседание, чрез свой пълномощник – адвокат.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, приема
за установено следното:
3
По силата на решение № 68/01.04.2019 г. по гр. дело № 246/2016 г. на Районен съд –
Харманли; частично отменено с решение № 294/29.07.2019 г. по в.гр.дело № 385/2019 г. на
Окръжен съд – Хасково; потвърдено с решение № 256/07.01.2021 г. по гр. дело № 4293/2019 г. на
ВКС – IV-то ГО; е прието за установено по отношение на ищеца в настоящото производство, че
първата ответница М. И. Т. не му дължи сумата в размер 1 581,86 лв., представляваща неустойка за
периода 11.02.2016 г. - 24.02.2016 г., дължима по договор за наем на земеделска земя с нотариална
заверка на подписите peг. № 459/ 04.03.2015 г. на нотариус с peг. № 078; като ответницата е
осъдена да заплати на ищеца деловодни разноски от 3 457,94 лв. При инстанционния контрол е
било потвърдено първоинстанционното решение в останалата обжалвана част, в която е отхвърлен
като неоснователен предявеният от М.Т. против дружеството отрицателен установителен иск по
чл.124 ал.1 от ГПК, вр. чл.232 ал.2 от ЗЗД, за признаване за установено по отношение
на ответника, че ищцата не му дължи сумата от 22 597,86 лв., представляваща дължима годишна
наемна цена по същия договор за наем. Касационната жалба е била подадена от М.Т. с вх. № 8126/
29.08.2019 г. по описа на ХОС, а исковата й молба, стартирала това съдебно производство е с вх.
рег. № 4735/26.02.2016 г. по описа на Районен съд – Хасково. Цитираната сума от 22 597,86 лв. е
била присъдена в полза на ищеца по негово заявление от 25.02.2016 г., платима му от ответницата
М.Т. по силата на заповед № 171/29.02.2016 г. за изпълнение на парично задължение, въз основа на
документ по чл.417 от ГПК, по ч.гр.дело № 378/2016 г. на ХРС, приложено в копие по настоящото
дело. За нея е бил издаден изпълнителен лист от 02.03.2016 г. За събирането на сумата, по молба
на ищеца е било образувано изп.дело № 23/2016 г. по описа на ЧСИ с рег. № 771, по което на
25.03.2016 г. на ответницата М.Т. е била връчена покана за доброволно изпълнение. По същото
изп.дело е издадено представеното в настоящото производство удостоверение с изх. № 545/
24.03.2021 г. от ЧСИ. Видно от него, в хода на производството по изп.дело дружеството взискател
е представил и друг изпълнителен лист против длъжника, а именно с молба от 09.03.2021 г. –
изпълнителен лист по горецитираното гр.дело на РС-Харманли за присъдените му деловодни
разноски в размер на 3 457,94 лв., при което общото му вземане е станало в размер на 26 055,80 лв.
/22 597,86 лв. + 3 457,94 лв./.
По силата на нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 134 том I рег. №
4089 дело № 130 от 2020 г. от 11.06.2020 г. на нотариус с рег. № 079, ответницата М. ИВ. Т. и
съпругът й Т. П. Т. са продали на ответницата Т. Ц. Т. следния свой собствен недвижим имот:
УПИ IX-26, целият с площ от 865 кв.м., находящ се в квартал 16 по плана на с. К., общ. Хасково,
одобрен със заповеди № 880/1928 г. и № 62/1977 г., при граници на имота: от две страни улица,
УПИ VIII-22 и УПИ -XIV-26, ведно с построените в имота едноетажна жилищна сграда с
мансарден етаж с разгъната застроена площ от 209 кв.м. и навес с оградни стени с разгъната
застроена площ от 35 кв.м.; за сумата 7 500 лв., която продавачите са заявили, че са получили
изцяло и в брой от купувача в деня на сделката. По делото се представиха за имота актуални скица
№ 859/ 15.04.2021 г., издадена от Дирекция „Архитектура, градоустройство, строителство и
инвестиции” при Община Хасково; както и удостоверение за данъчна оценка по чл.264 ал.1 от
ДОПК с изх. № **********/14.04.2021 г., издадено от Община Хасково. Видно от последното,
актуалната данъчна оценка на описания имот е 7 446,70 лв. Относно пазарната стойност на имота,
по искане на ищеца, по делото се назначи и изслуша съдебно – техническа експертиза, чието
заключение съдът приема като компетентно и безпристрастно дадено. Вещото лице изчислява
същата в размер на 106 930 лв., в т.ч. и подобренията му от 3 500 лв. Според представените по
делото удостоверения за съпруг/а и родствени връзки, издадени от Община Хасково на 23.08.2021
4
г.; а именно с изх. номера ГРАОН2-665, ГРАОН2-666, ГРАОН2-667 и ГРАОН2-668 – продавачите
по цитираната сделка М. И. Т. и Т. П. Т. са съпрузи, като техни деца са Ц. Т. П. и И. Т. Т., а
единствена дъщеря на сина им е ответницата Т. Ц. Т., купувач по сделката, явяваща се внучка на
продавачите. За целите на настоящото производство, в декларация от 20.05.2021 г. съпрузите –
продавачи по сделката са декларирали, че към датата на сделката не са притежавали други
жилищни имоти, освен процесния.
Останалите събрани по делото писмени доказателства, като ирелевантни за настоящия
правен спор, не следва да бъдат обсъждани от съда.
По искане на ответниците, като свидетел по делото се допусна и разпита Т. П. Т., намиращ
се с тях в горепосочените родствени връзки. Той знае за дело между съпругата му М.Т. и ищцовото
дружество. Сочи, че по време на сключване на процесния нотариален акт, тяхната внучка Т.
нямала информация за това, че между баба й М. и дружеството са се водили някакви дела. На
такава тема с нея изобщо не били говорили и не е било нужно, защото тя била още малка и
ученичка. Св. Т. сочи, че живее в село К. заедно със съпругата си М. и майка й И.. Тримата
живеели в тази къща и след продажбата на имота, а внучка им живеела в гр. Хасково в къщата на
майка си и баща си. Преди имали имот, който дарили на дъщеря си, и останали с процесния имот,
но впоследствие решили, че ако го продадат, няма да има къде да живеят, и се уговорили с внучка
им, че ще могат да останат да живеят там до края на живота си. Т. завършила средното си
образование миналата година, като родителите й й предоставили средствата, с които тя заплатила
за покупката на имота, чрез детския й влог. При самата сделка Т. им платила в брой сумата от 7
500 лв., но тези спестявания били с уговорката, че ще продължат да живеят там с пари, с които ще
могат да преживяват. Самото плащане се случило преди сделката. Т. не знаела, че свидетелят и
съпругата му са регистрирани като земеделски производители, нито в какво се е изразявала
тяхната дейност, нито защо процесният имот е бил ипотекиран в Банка „ДСК”, която ипотека не
била погасена. Те не споделяли с нея такива неща и не говорили на тази тема, но били в много
добри отношения с нея, виждали се веднъж месечно. Освен нея, имали и един внук.
При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните правни изводи по
основателността на предявения иск:
За да бъде уважен отменителният иск на кредитора по чл.135 ал.1 от ЗЗД, е необходимо
установяване на две обективни и една субективна предпоставки, а именно: 1/ ищецът да е кредитор
на ответника–прехвърлител; 2/ да е налице увреждаща кредитора сделка; 3/ да е налице
знание/съзнаване на увреждането от страна на прехвърлителя и на ответника – приобретател на
имуществото по възмездна сделка. Предпоставките са кумулативно предвидени, като липсата и на
една от всичките води до отхвърляне на иска.
По първата предпоставка - кредитор: Кредитор по смисъла на чл.135 от ЗЗД е всяко лице,
титуляр на парично или непарично вземане по отношение на ответника. Правото на кредитора да
иска обявяването за недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника
е предпоставено от наличието на действително вземане – вземане, което може да не е изискуемо
или ликвидно. Възникването на това право не е обусловено и от установяване на вземането с
влязло в сила решение. Съдът по Павловия иск не може да проверява, съществува ли вземането,
което легитимира ищеца като кредитор, освен ако вземането не е отречено с влязло в сила решение
(решение № 639/6.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 754/2009 г., IV г. о.). Страната, поискала отмяната
5
по чл.135 от ЗЗД, има за задача да установи само качеството си на кредитор, като материална
предпоставка, а не да провежда пълно и главно доказване на правата си, от които черпи правен
интерес (решение № 328 от 23.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 879/2009 г., III г. о.). В тази връзка,
неоснователни са ответните възражения за обратното, а именно, че договорът за наем на
земеделска земя бил сключен с период на действие за стопанската 2015/2016 г., при което
процесното вземане не било дължимо и дори само на това основание настоящият иск бил
неоснователен. Вземането на кредитора трябва да е възникнало преди извършването на
действието, което се атакува, защото кредиторът е разчитал на онова имущество, което длъжникът
е имал в момента на възникването на вземането му. В случая се касае за вземане в размер на
22 597,86 лв., представляващо дължима годишна наемна цена по договор за наем на земеделска
земя с нотариална заверка на подписите peг. № 459/ 04.03.2015 г. на нотариус с peг. № 078;
присъдено в полза на ищеца, платима му от ответницата М.Т. по силата на заповед № 171/
29.02.2016 г. за изпълнение на парично задължение, въз основа на документ по чл.417 от ГПК,по
ч.гр.дело № 378/ 2016 г. на ХРС /по подадено на 25.02.2016 г. заявление/, за което е бил издаден
изпълнителен лист от 02.03.2016 г. За събирането на сумата, по молба на ищеца е било образувано
изп.дело № 23/2016 г. по описа на ЧСИ с рег. № 771, по което на 25.03.2016 г. на ответницата М.Т.
е била връчена покана за доброволно изпълнение. В развило се производство по предявен от нея
на 26.02.2016 г. против ответника отрицателен установителен иск, че не му дължи същата сума
пари от 22 597,86 лв. – искът е бил отхвърлен като неоснователен с решение на
първоинстанционния съд от 01.04.2019 г., потвърдено в тази му част с решение на въззивния съд
от 29.07.2019 г., потвърдено с решение на касационния съд от 07.01.2021 г., по касационна жалба
на ответницата М.Т. от 29.08.2019 г. Атакуваната в настоящото производство сделка е от
11.06.2020 г. Проследявайки тази хронология, несъмнено е налице първата предпоставка за
уважаване на иска, тъй като фактическият състав на нормата на чл.135 ал.1 от ЗЗД включва
качеството кредитор с възникнало вземане към разпоредилия се с имуществото си длъжник или
това качество предхожда разпоредителните действия на длъжника с неговото имуществото,
служещо за удовлетворяване вземането на кредитора, съгласно чл.133 от ЗЗД.
По втората предпоставка - увреждаща кредитора сделка: Съгласно установената практика
на ВКС, увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права,
които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника.
Така, увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по
какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора (решение № 18 от 4.02.2015 г. на
ВКС по гр. д. № 3396/2014 г., IV г. о., решение № 639 от 6.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 754/2009
г., IV г. о. и др.). Упражняването на правото по чл.135 ЗЗД е вид обезпечение за кредитора, което
той може да получи както и след като разполага с изпълнителен титул, така и преди да се е
снабдил с него. За обезпечение вземането на кредитора служи цялото длъжниково имущество
(чл.133 от ЗЗД), поради което право на кредитора е да избере начина, по който да се удовлетвори
от това имущество – дали с евентуално обезпеченото в негова полза имущество на длъжника или с
друго налично такова. Длъжникът не разполага с възражение, че притежава и друго имущество
извън разпореденото - той не разполага с възможност за избор срещу кое от притежаваните от него
имущества да се насочи принудителното изпълнение. По категоричен начин по делото се установи
и не се спори, че длъжникът - ответницата М.Т. с процесната сделка се е разпоредила с
единствения притежаван от нея недвижим имот, считано към датата на сделката; с пазарна
стойност на целия имот в размер на 106 930 лв. В тази връзка, атакуваната в настоящото
6
производство сделка, по силата на която длъжницата заедно със съпруга си възмездно се е
разпоредила със свой недвижим имот в полза на внучка им – ответницата Т.Т., категорично
представлява действие, което уврежда ищцеца като кредитор. Изцяло ирелевантни са ответните
възражения, че мотив за сделката всъщност било желанието на прехвърлителите приживе да се
разпоредят с притежаваните от тях имоти по начин, който да бъде равностоен и справедлив за
всички техни евентуални наследници. Неоснователно е и възражението им, че процесната сделка
не можела да увреди ищеца, т.к. прехвърлените имоти, с характер на единствено жилище и
прилежащи към него имоти, били несеквестируеми към датата на сключването й, съгласно чл.444
т.7 от ГПК; поради което ищецът обективно не можел да насочи принудително изпълнение върху
този имот за удовлетворяване на претендираните от него вземания. По въпроса - може ли да има
характер на увреждаща сделката, с която длъжникът се е разпоредил с единственото си жилище, и
отпада ли с извършването й несеквестируемостта на жилището, има трайно установена практика
на ВКС, обективирана в решение № 456/ 25.06.2010 г. по гр. д. № 1294/2009 г., IV г.о.; решение №
357/11.05.2010 г. по гр.д. №100/2010 г., ІV г.о.; решение № 855/ 04.12.2003 г. по гр.д. № 123/2003
г., II г.о., решение № 782/ 12.03.2011 г. по гр. д. № 1236/2009 г., ІV г.о. С тези решения е прието, че
цялото имущество на длъжника е секвестируемо, като в нормите на чл.444 и чл.446 от ГПК са
въведени изключения, които обявяват определени имуществени права на длъжника за
несеквестируеми. Разпоредбите имат най – вече социален характер и са насочени към защита на
длъжници - физически лица. Несеквестируемостта се състои в това, да не бъде третирано едно
лице антихуманно тогава, когато не е изпълнило доброволно свое имуществено задължение и
когато по искане на негов кредитор се пристъпи към принудително изпълнение. Целта е, да се
гарантира на длъжника, че принудата върху него ще бъде упражнена в такива рамки, които да не
застрашават съществуването му и възможността да преживява нормално за в бъдеще. Когато обаче
едно лице се разпорежда с право, по отношение на което процесуалният закон му дава гаранцията
на чл.444 ГПК, отчуждителят /в случая ответницата М.Т./ сам е преценил, че това право не е сред
необходимите за оцеляването му. Прието е, че несеквестируемостта на единственото жилище
отпада тогава, когато длъжникът го е продал или е предприел други разпоредителни действия с
него. Този извод е обоснован с факта, че увреждането на кредитора, като елемент от фактическия
състав на иска, е от категорията на обективните предпоставки и предполага, че чрез извършеното
правно действие длъжникът създава или увеличава неплатежоспособността си, а сделката, с която
длъжникът се е разпоредил с единственото си несеквестируемо жилище може да уврежда
кредитора, тъй като в следствие на разпоредителната сделка длъжникът изразява воля, че това
жилище не му е нужно и се лишава от облагите на несеквестируемостта, поради което последната
отпада по отношение на същото. Нещо повече, при успешно провеждане на отменителния иск
по чл.135 от ЗЗД и връщане на имуществото в патримониума на длъжника /какъвто е настоящият
случай/, кредиторът ще може да насочи принудителното изпълнение към върнатото благо, без
длъжникът да може успешно да му противопостави възражение за несеквестируемост.
По третата предпоставка - знание: Длъжникът винаги знае за увреждането, когато
разпоредителната сделка е извършена след възникване на кредиторовото вземане (решение № 264
от 18.12.2013 г. на ВКС по гр. д. 915/2012 г. IV г. о.; решение № 18 от 4.02.2015 г. на ВКС по гр. д.
№ 3396/2014 г., IV г. о., решение № 93/28.07.2017 г. по т.д. № 638/2016 г. на ВКС 2016 г.). Извод
за съзнание у прехвърлителя - ответницата М.Т. за увреждащия характер на атакуваната сделка се
извежда от съвкупността и хронологията на установените по делото обстоятелства, подробно
коментирани по – горе – моментът на извършването на сделката, спрямо образуваните
7
гр.производства и постановените съдебни актове по тях, както и датите на образуваното
изп.производство и връчената покана за доброволно изпълнение. Неоснователни, в тази връзка, са
ответните възражения, че тя всъщност била със знанието, че тези имоти са несеквестируеми, както
и с убеждението, че не дължи на ищеца претендираните от него суми; при което нямала
съзнанието, че действието й уврежда кредитора. Ирелевантни за разрешаването на спора са
личните виждания, знания или убеждения на прехвърлителя по увреждащата сделка, които се
намират в разрез с обективните дадености по случая и с приложимата към тях нормативна уредба
и съдебна практика. Относно секвестируемостта на имота и наличието на дълг към ищеца от
първата ответница, съдът изложи вече съображенията си. В допълнение следва да се посочи, че
личната й увереност, че не дължи на ищеца претендираните от него суми; следва да е била
съществено разколебана от произнасянето в обратен смисъл от първа и от втората съдебни
инстанции, както се посочи със съдебни решения от 01.04.2019 г. и от 29.07.2019 г. Вместо това и
без да изчака произнасянето на последната инстанция, на 11.06.2020 г. тя предприема атакуваната
в настоящото производство сделка. По отношение на знанието за увреждането у третото лице по
възмездната сделка, с което прехвърлителят - ответницата М.Т. е договаряла и явяващо се нейна
внучка - налице е презумпцията по чл.135 ал.2 от ЗЗД, че знанието се предполага до доказване на
противното, ако третото лице е низходящ на длъжника, както е в случая. Тази законова
презумпция не бе оборена от ответниците в настоящия процес. В тази насока те ангажираха гласни
доказателства, чрез разпита на свидетеля Т. П. Т., който освен страна по атакуваната сделка е и
съответно съпруг и дядо по бащина линия на ответниците – прехвърлител и приобретател по
сделката; а освен това продължава да живее в процесния имот, с уговорката това да бъде така до
края на неговия и на съпругата му животи. В този смисъл, показанията му не са безпристрастни,
незаинтересовани и обективни; при което съдът не ги кредитира с доверие.
Предвид изложените съображения, предявеният иск като основателен и доказан следва да
се уважи изцяло, както е предявен – за ½ ид.част от прехвърления имот, представляващ СИО
между длъжника- ответницата М.Т. и нейния съпруг; съобразено със задължителната съдебна
практика по т.1 от Тълкувателно решение № 5/2013 от 29.12.2014 г. на ВКС, ОСГТК, по
тълкувателно дело № 5/2013 г.
С оглед на това и на основание чл.78 ал.1, вр. чл.80 от ГПК, ответниците следва да бъдат
осъдени, да заплатят на ищеца деловодни разноски в общ размер от 470 лв., включващи – 50 лв. за
държавна такса за образуване на делото /л.35/ , 20 лв. за държавна такса за съдебни удостоверения
/л.20/ и 400 лв. за вещо лице /л.148/. За банковите такси за извършените преводи на посочените
суми, претендирани в списъка за разноски, не следва да се присъждат суми, доколкото не се
представят доказателства за разходването на такива. Не следва да се присъждат и останалите,
претендирани в списъка за разноски на ищеца суми за вписването на исковата молба и за
заплащането на такси към други учреждения за издаването на скица за имота, данъчна оценка,
удостоверения за родствени връзки и заверен препис от нотариален акт. Това е така, доколкото
цитираните разноски не са съдебно – деловодни, по смисъла на чл.78, вр. чл.71 от ГПК, и следва да
останат в тежест на ищеца. Що се отнася до претендираното от него адвокатско възнаграждение в
размер на 600 лв., действително такова е уговорено между ищеца и неговия пълномощник в
представения по делото договор за правна защита и съдействие, платимо в брой /л.214/. Нито от
договора обаче, нито от друг документ, се установява - възнаграждение в посочения размер
действително да е било заплатено от ищеца на адвоката му. Ето защо и доколкото не се доказва
разходването на посочената сума, същата не следва да се присъжда в полза на ищеца.
8
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
По предявения от „БИ ЕЙ ПИ ЕФ" ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в с. Славяново, общ. Харманли, обл. Хасково, ул. „Димитър Гинеджиков" 21;
против М. И. Т. с ЕГН ********** от с. К., общ. **************; и Т. ЦВ. Т. с ЕГН
********** от гр. **************; иск с правно основание чл.135 ал.1 от Закона за
задълженията и договорите:
ОБЯВЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН по отношение на „БИ ЕЙ ПИ ЕФ" ЕООД с
ЕИК ********* - договор за покупко – продажба на недвижим имот, сключен на 11.06.2020
г., за който е съставен нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 134 том I
рег. № 4089 дело № 130 от 2020 г. на нотариус с рег. № 079; а именно - В ЧАСТТА на 1/2
идеална част от следния недвижим имот: урегулиран поземлен имот /УПИ/ IX-26, целият с
площ от 865 кв.м., находящ се в квартал 16 по плана на с. К., общ. Хасково, одобрен със
заповеди № 880/ 1928 г. и № 62/ 1977 г., при граници на имота: от две страни улица, УПИ
VIII-22 и УПИ -XIV-26, ведно с построените в имота едноетажна жилищна сграда с
мансарден етаж с разгъната застроена площ от 209 кв.м. и навес с оградни стени с разгъната
застроена площ от 35 кв.м.
ОСЪЖДА М. И. Т. с ЕГН ********** и Т. ЦВ. Т. с ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТЯТ
на „БИ ЕЙ ПИ ЕФ" ЕООД с ЕИК ********* деловодни разноски в общ размер от 470 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в 2-седмичен срок от
връчването му на страните, като на ответниците – на ел.поща от л.48, като им се изиска
незабавно потвърждение на получаването, а при липса на такова – делото да се докладва.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: М. С.
9