№ 5458
гр. София, 26.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:С.а И.
Членове:Райна Мартинова
Петър Милев
при участието на секретаря Й.ка В. Петрова
като разгледа докладваното от Петър Милев Въззивно гражданско дело №
20231100500348 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 20238277 от 28.10.2020 г., постановено по гр. д. №
82206/2017г. по описа на СРС, 49 състав, е прогласен за недействителен по
отношение на Й. Н. В., ЕГН **********, с адрес: гр.София, жк. ****, на
основание чл. 135 от ЗЗД, за 1/2 част сключения между С. К. С., ЕГН
********** и В. С. С., ETH **********, двамата адрес: гр. София, жк. ****,
от една страна и В. И. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. София, жк. ****, от
друга страна, договор от 16.09.2014 г., обективиран в нотариален акт за
дарение на недвижим имот № 104, том I, рег. № 7940, дело № 84 от
16.09.2014 г., за 1/2 част от прехвърления имот, а именно: 1/2 част от 1/3
идеална част от 59,40% идеални части от прехвърления имот с
идентификатор № 68134.1386.383 по кадастралната карта и кадастралните
регистри, одобрени със Заповед № РД-18-48/12.10.2011 на изпълнителния
директор на АГКК, с адрес на имота: гр. София, район „Надежда”, бул. ****,
с площ от 237 кв. метра, с трайно предназначение на територията:
урбанизирана, начин на трайно предназначение ползване: ниско застрояване
/до 10м/, няма стар идентификатор, с номер по предходен план: 383, кв. 71,
при съседи: 68134.1386.384, 68134.1386.385, 68134.1383.2035, 68134.1386.382.
С горепосоченият съдебен акт е отхвърлен предявеният от Й. Н. В., ЕГН
**********, с адрес: гр.София, жк. ****, срещу С. К. С., ЕГН **********, с
адрес: гр. София, жк. „Надежда”1, бл. ****, В. С. С., ЕГН **********, с
адрес: гр.София, ж.к. „Надежда” 1, бл. ****, и В. И. Г., ЕГН **********, с
адрес: гр. София, ж.к. ****, иск с правно основание чл.135 от ЗЗД за
обявяване на недействителността на договор от 16.09.2014 г., обективиран в
нотариален акт за дарение на недвижим имот № 104, том I, рег. № 7940, дело
1
№ 684 от 16.09.2014г., за ½ част от прехврления имот, а именно: за 1/2 част от
1/3 ид. част от 59,40% ид. части от поземлен имот с идентификатор №
68134.1386.383 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени
със Заповед № РД-18-48/12.10.2011 на изпълнителния директор на АГКК, с
адрес на имота: гр.София, район „Надежда”, бул. ****, с площ от 237 кв.
метра, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на
трайно ползване: ниско застрояване /до 10м/, няма стар идентификатор, с
номер по предходен план: 383, кв.71, съседи: 68134.1386.384, 68134.1386.385,
68134.1383.2035, 68134.1386.382.
Срещу решението в частта, с която е уважен предявеният Павлов иск за
1/2 идеална част от недвижимия имот, е подадена въззивна жалба от тримата
ответници С. С., В. С. и В. Г., като са изложени доводи за неговата
неправилност поради нарушение на материалния закон и на
съдопроизводствените правила. Изложени са оплаквания срещу извода на
районния съд, че не била оборена презумпцията на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, както
и срещу приетото, че В. Г. е знаела за увреждащия характер на сделката, като
е изтъкнато, че от събраните по делото доказателства се установявало именно
противното. Въззивниците считат, че са допуснати процесуални нарушения в
хода на първоинстанционното производство, тъй като едва в своето решение
съдът приел, че на доказване подлежи положителният факт на узнаването за
увреждането, като това не било указано в доклада по чл. 146 от ГПК при
разпределяне на доказателствената тежест. Твърди се, че искът срещу В. С. е
изцяло неоснователен, тъй като прехвърленият имот в бил в режим на СИО,
поради което искът за притежаваната от нея 1/2 идеална част от имота е
следвало да бъде отхвърлен, но в диспозитива на решението това не е
намерило отражение – не било посочено, че отхвърлената 1/2 идеална част е
притежавана от В. С., а уважената 1/2 част е тази, притежавана от С. С.. При
така изложените съображения, въззивниците молят решението в неговата
обжалвана част да бъде отменено, а предявеният иск – отхвърлен. Страните
претендират разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна Й. Н. В. е подал
отговор на въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна.
Намира, че презумпцията по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД по отношение на В. Г. не е
била оборена чрез събраните по делото доказателства, от които безспорно се
установявало наличието на знание. Допълва още, че самото знание е
ирелеванто в случая, доколкото атакуваната сделка била дарение. Не се
съгласява и с доводите на въззивниците за допуснати от районния съд
процесулани нарушения при изготвяне на доклада по чл. 146 от ГПК. Моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено в обжалваната от
въззивниците част.
Депозирана е и насрещна въззивна жалба от Й. Н. В. срещу частта на
решението, с която предявеният от него иск по чл. 135 от ЗЗД е отхвърлен за
останалата 1/2 идеална част от недвижимия имот. Не е съгласен с приетото и
първоинстанционния съд, че въз основа на представеното от ответниците
обратно писмо се установявало, че атакуваната сделка е била договор за
продажба, а не дарение. В тази връзка е изтъкнал, че не са налице
предпоставките на чл. 17, ал. 1 от ЗЗД за прилагане правилата на прикритата
сделка, тъй като не били спазени изискванията на чл. 33 от ЗС за отправяне на
предложение за изкупуване до останалите съсобственици. На следващо място,
Й. Н. В. счита, че въпросното обратно писмо не представлява доказателство,
2
тъй като е издадено от заинтересована страна по делото – ответниците С.и, на
другата заинтересована страна – ответницата Г.. Във връзка с приетото от
съда, че имотът е предмет на СИО, въззивникът по насрещната въззивна
жалба е изтъкнал, че придобитото недвижимо имущество не е попаднало под
режима на общността, тъй като лаптопът, срещу който бил разменен имотът, е
бил лична собственост на ответника – длъжник С. С.. Допълнил е, че
представения договор от 01.01.2005 г., с който третото за спора лице-Г.Д. е
продало на ответника С. процесния лаптоп, е антидатиран. Така мотивиран,
въззивникът моли предявеният от него иск да бъде уважен изцяло.
Претендира и разноски.
В законоустановения срок не е постъпил отговор на насрещната
въззивна жалба.
Постъпила е и частна жалба от Й. В. срещу Определение №
20064177/27.10.2022 г., постановено по гр.дело № 82206/2017 г. по описа на
СРС, ГО, 49 с-в, с което е оставено без уважение искането му за изменение на
решението в частта за разноските. Моли да се намалят дължимите от ищеца
разноски за първоинстанционното производство.
С. С., В. С. и В. Г. са депозирали отговор на частната жалба, с който
молят същата да бъде отхвърлена като неоснователна.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема за
установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба с вх. №
2029355/21.11.2017 г. на ищеца Й. Н. В., с която е предявил срещу тримата
ответници С. К. С., В. С. С. и В. И. Г. конститутивен иск по чл.135, ал. 1 от
ЗЗД за обявяване на недействителността на договор за дарение от 16.09.2014
г., обективиран в нотариален акт за дарение на недвижим имот №104, том 1,
рег. № 7940, дело № 84 от 16.09.2014г., с който С. К. С. и В. С. С. са дарили
на В. И. Г. 1/3 идеална част от 59,40% идеални части от поземлен имот с
идентификатор № 68134.1386.383 по кадастралната карта и кадастралните
регистри, одобрени със Заповед № РД-18-48/12.10.2011 на изпълнителния
директор на АГКК, с адрес на имота: гр. София, район „Надежда”, бул. ****,
с площ от 237 кв. метра, с трайно предназначение на територията:
урбанизирана, начин на трайно предназначение ползване: ниско застрояване
/до 10м/, няма стар идентификатор, с номер по предходен план: 383, кв. 71,
при съседи: 68134.1386.384, 68134.1386.385, 68134.1383.2035, 68134.1386.382.
Ищецът твърди, че с издаден запис на заповед от 26.02.2013г. за сумата от 12
500 лева, с падеж на 26.03.2013 г., ответникът С. С. се задължил да му заплати
посочената сума на датата на падежа. Твърди, че до момента ответникът С. не
му е заплатил сумата по записа на заповед, поради което подал заявление по
чл. 417 от ГПК, по което било образувано ч.гр.дело № 53925/2013г. по описа
на СРС и е издадена заповед за незабавно изпълнение. Срещу така издадената
заповед за изпълнение ответникът С. подал възражение, поради което ищецът
предявил установителен иск по реда на чл.422 от ГПК за установяване на
дължимостта на вземането. По предявения установителен иск било
образувано гр.дело № 31545/2014 г., СРС, 31 състав, по което с решение се
установило, че ответникът С. му дължи сумата от 12 500 лева. Решението на
районния съд било обжалвано от ответника, като СГС потвърдил съдебния
акт с решение от 22.10.2015г., постановено по в.гр.дело № 2931/2015 г.
Поддържа, че срещу ответника С. е образувал изпълнително дело № 70/2014
3
по описа на ЧСИ В.Б.-И., рег. № 779, но изпълнителните действия не са
постигнали резултат, тъй като длъжникът се разпоредил е имуществото си.
Присъединил се и по изпълнително дело № 2014841043078 по описа на ЧСИ
Н.М., но и там не се стигнало до събиране на дължимите суми. Изложено е
още в исковата молба, че след като е било образувано ч.гр.дело
№53825/2013г., СРС, 31 състав, с цел да намали имуществото си ответникът
С. и съпругата му дарили на В. Г. следния недвижим имот - 1/3 идеална част
от 59,40% идеални части от поземлен имот с идентификатор №
68134.1386.383 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени
със Заповед № РД-18-48/12.10.2011 на изпълнителния директор на АГКК, с
адрес на имота: гр. София, район „Надежда”, бул. ****, с площ от 237 кв.
метра, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на
трайно предназначение ползване: ниско застрояване /до 10м/, няма стар
идентификатор, с номер по предходен план: 383, кв. 71, при съседи:
68134.1386.384, 68134.1386.385, 68134.1383.2035, 68134.1386.382.
Ищецът счита, че са налице предпоставките по чл. 135 от ЗЗД и иска да
бъде обявена по отношение на него недействителността на договора за
дарение, тъй като е кредитор на ответника С. С. по силата на издадения запис
на заповед и влязлото в сила решение. Твърди се, че длъжникът е знаел, че
уврежда кредитора като се лишава от имущество, като счита, че знанието на
третото лице по сделката – внучката В. Г. не било небходимо да се
установява, тъй като прехвърлителният договор е дарение, но дори и да се
приемело, че това знание следва да бъде установено, то в случая приложение
следвало да намери презумпцията на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД.
На последно място, според ищеца Й. Н. В. договорът за дарение следва
да се обяви за относително недействителен в неговата цялост, а не само по
отношение на 1/2 идеална част, притежавана от длъжника С. С., тъй като
имотът не е бил съпружеска имуществена общност. В тази връзка твърди, че
идеалните части от процесния имот са придобити от С. С. въз основа на
договор за замяна, обективиран в нотариален акт № 9, том II, дело №
191/25.10.2005 г. на нотариус Е.Е., срещу движима вещ – лаптоп, заедно с
всичките му принадлежности, като поддържа, че въпросният лаптоп е бил
лична собственост на неговия длъжник на основание чл. 22, ал. 2 от СК и бил
закупен за обикновено лично ползване от него.
В срока по чл. 131 от ГПК ответниците са подали отговор за исковата
молба, като оспорват иска като неоснователен.
С. С., В. С. и В. И. Г. твърдят, че договорът за дарение на процесния
недвижим имот е привидна сделка, прикриваща действителния договор за
продажба, по който ответницата В. Г. им е заплатила сумата от 7000 лева.
Поради възмездния характер на сделката, ответниците намират, че същата не
уврежда интересите на кредитора, тъй като не намалява имуществото. Излагат
още, че длъжникът С. С. не е знаел за увреждането поради наличието на
достатъчно друго имущество, от което да се удовлетвори кредиторът, като е
оспорено и наличието на знание у тяхната внучка В. Г.. Имотът, предмет на
атакуваната сделка, бил съпружеска имуществена общност, като в тази връзка
двамата ответници са посочили, че договорът за замяна, обективиран в
нотариален акт № 9, том II, дело № 191/25.10.2005 г. на нотариус Е.Е., е
привидна сделка, прикриваща договор за продажба и по който С. С. и В. С.
заплатили на прехвърлителите сумата от 3000 евро. На последно място,
страните поддържат, че описаният в нотариалния акт за замяна лаптоп също е
4
бил СИО, като закупен по време на брака с общи за двамата съпрузи средства.
По делото като писмено доказателство е приобщен договор за дарение
от 16.09.2014г., обективиран в нотариален акт № 104, том 1, peг. № 7940, дело
№ 94, от който е видно, че С. К. С. и В. С. С. са дарили на внучка си В. И. Г.
собствената си 1/3 идеална част от 59.40% идеални части от поземлен имот с
идентификатор № 68134.1386.383 по кадастралната карта и кадастралните
регистри, одобрени със Заповед № РД-18-48/12.10.2011 на изпълнителния
директор на АГКК, с адрес на имота: гр. София, район „Надежда”, бул. ****,
с площ от 237 кв. метра, с трайно предназначение на територията:
урбанизирана, начин на трайно предназначение ползване: ниско застрояване
/до 10м/, няма стар идентификатор, с номер по предходен план: 383, кв. 71,
при съседи: 68134.1386.384, 68134.1386.385, 68134.1383.2035, 68134.1386.382.
Към доказателствената съвкупност е приобщен и договор за замяна на
идеална част от недвижим имот с движима вещ от 25.10.2005г., обективиран в
нотариален акт № 9, том II, peг. № 6725, дело № 191. От него се установява,
че Й. С. А. и Е.Г.А.а са прехвърлили на С. К. С. следния свой недвижим имот,
находящ се в гр. София, район „Надежда”, на бул. ****, а именно: 1/3 идеална
част от 59.40 % идеални части от дворно място без постройката в него,
цялото с площ от 261.5 кв.м. по документ за собственост, а по скица 262 кв.м.,
представляващо поземлен имот пл.№383, от кв. 118 по плана на гр. София,
местност бул. „Ломско шосе”. В замяна на така придобития имот С. К. С. е
прехвърлил на Й. С. А. и Е.Г.А.а преносим компютър /лаптоп/ черен на цвят,
марка DELL LATITUDE С640, 14.1SHGA TFT дисплей и черна чанта.
Видно от решение № I-31 от 13.11.2014, постановено по гр.дело №
31545/2014, СРС, 31, влязло в сила на 05.01.2016 г., признато е за установено,
че С. К. С. дължи на Й. Н. В. сумата от 12 500 лева по запис на заповед,
издаден на 26.02.2013г., което вземане е предмет на заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, издадена в
ч.гр.дело № 53925/2013 г., СРС, 31 с-в. Посоченото първоинстанционно
решение е потвърдено с решение от 22.10.2015г. по гр.дело № 2391/2015,
СГС, Г, II Б състав, което също е приобщено по делото. По делото са
приложени и заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК от
27.12.2013 г. и издадения въз основа на нея изпълнителен лист от същата
дата, с които е осъден С. С. да заплати на Й. В. сумата от 12500 лева,
задължение по запис на заповед от 26.02.2013г.
От удостоверение от 07.09.2015 г. и справка за размера на дълга,
издадени от ЧСИ В. И., рег. № 779, се установява, че ищецът Й. В. е взискател
по изпълнително дело № 20148410413078, по което общата дължима сума от
длъжника С.в С. възлиза на 14254,40 лева. Видно от съобщение от ЧСИ Н.М.,
същият е присъединил Й. Н. В. като взискател по изпълнително дело №
20148410413078 за посочените в удостоверение от 07.09.2015 от ЧСИ В. И.
суми.
От удостоверение за родствени връзки с изх. № РНД16-УФ01-519/5/ се
установява, че ответницата В. И. Г. е внучка на другите двама ответници С. К.
С. и В. С. С., а от удостоверение за граждански брак № 209969 е видно, че С.
К. С. и В. С. С. са сключили брак на 13.11.1972 г.
Като писмено доказателство е приет и договор за продажба от
01.01.2005г., с който Г.Д. е продал на С. С. лаптоп марка „DELL LATITUDE
С640“ с чанта и аксесоари.
5
По делото е представено обратно писмо с нотариална заверка на
подписите от 24.10.2005, с което Е.А. и Й. А. декларират, че са получили
напълно и в брой от С. С. и В. С. сумата от 3000 евро, представляваща
доплащане за замяната на 1/3 идеална част от следния недвижим имот: 59.40
идеални части от дворно място, цялото с площ от 261.5 кв.м по документ за
собственост, а по скица 262 кв.м. срещу движима вещ-преносим компютър.
Представено е и обратно писмо от 16.09.2014, с което С. С. и В. С.
декларират, че са получили напълно и в брой от В. Г. сумата от 7000 лева,
която сума В. Г. им е платила като продажна цена във връзка с прехвърляне
на следния недвижим имот: а именно: 1/3 идеална част от 59.40% идеални
части от дворно място, представляващо поземлен имот с идентификатор
68134.1386.383, находящ се на територията на гр.София, по кад.карта и кад
регистри, одобрени със заповед №РД-18-48/12.10.2011 на изпълнителния
директор на АГКК с адрес на имота:гр.София, район „Надежда”, бул. ****, с
площ от 237 кв.м.
Като свидетел е изслушано лицето Е.Т., която е заявила, че С. С. купил
къщата на брат й през 2001, находяща се на ****. Твърди, че С. нямал
финансови проблеми. Знае, че през 2014г. С. е продал на внучка си имота.
Свидетелства, че през 2005г. мястото пред брат й го купил ответника, като го
е заменил за лаптоп и доплащане на пари. Знае, че подарил лаптопа на внучка
си. Отпред имота С. направил магазинчета, а след това и фризьорски салон.
Свидетелят е заявил още, че внучката живеела при майка си в Обеля, но
живеела и при баба си, като през 2014г. ответникът направил основен ремонт
на салона и го дал на внучка си.
Разпитана е и свидетелката С.И.С., която от 2004г. била назначена на
трудов договор във фирма на С.. Фирмата била фризьорски салон.
Свидетелства, че през 2014г. ответникът е продал парцела на неговата внучка
В.. Посочила е, че в кв.“Надежда” живеят С. и съпругата му, а дъщерята и
внучката живеят в блок 126. Твърди, че С. не е споделял за финансови
проблеми и дела. Според свидетелката С.ва С. работи с компютър добре и е
споделил, че са си купили компютър, за което почерпил. Споделил, че може
да го подари на внучката си, като свидетелят не знае от кого е придобит
лаптопа. Свидетелката е заявила, че компютърът бил хубав и бил даден за
замяна плюс доплащане за парцела отпреди, като се е ползвал от семейството.
Свидетелства, че съпругата на С. имала компютърна грамотност, като не е
виждала дали съпругата работи на лаптопа.
Останалите събрани от първоинстанционния съд доказателства съдът
намира за неотносими към спора, поради което същите не следва да бъдат
обсъждани, в т.ч. нотариален акт № 17, том 1, peг. № 1200, дело №15 от
17.02.2009г., с който С. С. и В. С. са признати за собственици на дворно
място, съставляващо УПИ №ХП-399 по плана на с.Житен, гр.София, цялото с
площ от 600 кв.м. и триетажна жилищна сграда с разгърната застроена площ
от 323.84 кв.м; нотариален акт за собственост № 184, том I, рег. № 6128, дело
№ 167 от 04.10.2005г.; договор за доброволна делба от 21.09.2005 г.; разписки
за извършени плащания; изготвената съдебно-счетоводна експертиза, която е
отговорила какво е имущественото състояние на длъжника С. С. към датата
на сключване на атакувания договор за дарение; документите, въз основа на
които е изготвена същата, както и изготвената техническа експертиза относно
пазарната стойност на процесния имот и на триетажна жилищна сграда с РЗП
от 323,84 кв.м., находяща се в село Житен.
6
При така установената фактическа обстановка съдът намира от
правна страна следното:
Доколкото производството по настоящото дело е образувано както по
въззивна жалба на ответниците С. С., В. С. и В. Г. срещу решението на
районния съд в частта, с която е уважен предявеният срещу тях Павлов иск за
1/2 идеална част от недвижимия имот, така и по насрещна въззивна жалба на
ищеца Й. Н. В. срещу частта на решението, с която предявеният от него иск
по чл. 135 от ЗЗД е отхвърлен за останалата 1/2 идеална част от недвижимия
имот, то въззивният съд приема, че предмет на проверка е спорът между
страните в неговата цялост.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата,
като следи служебно за правилното приложение на императивна правна
норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на
ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г.,
на ВКС, ОСГТК/.
В случая постановеното от районния съд решение е валидно и
допустимо.
По същество на спора съдът приема, че обжалваното решение на
Софийски районен съд е правилно.
За да бъде уважен искът по чл. 135 от ЗЗД, в тежест на ищеца е да
установи следните факти: 1) Качеството си на кредитор на длъжника; 2)
Извършването на увреждащо действие от страна на длъжника; 3) Знание от
страна на длъжника за увреждащия характер на извършеното действие; 4)
Знание от страна на лицето, с което длъжникът е договарял, за увреждащия
характер на действието, в случай че действието е възмездно, което знание се
предполага, ако третото лице е едно от посочените в чл. 135, ал. 3 от ЗЗД. В
последния случай в тежест на ответника е да обори презумпцията, като
докаже, че третото лице не е знаело за увреждането.
В случая нито във въззивната жалба, нито в насрещната въззивна жалба
са наведени оплаквания срещу установеното от районния съд, че ищецът Й.
Н. В. е кредитор на ответника С. К. С., поради което съдът не се занимава с
изследването на тази предпоставка и приема, че същата е налице.
Изложеното във въззивната жалба, че третото лице – В. Г. не е знаела за
увреждащия характер на извършеното прехвърляне на процесния имот следва
да бъде разгледано заедно с оплакването в насрещната въззивна жалба на Й.
В., че не са били налице предпоставките по чл. 17, ал. 2 от ЗЗД за прилагане
правилата на прикритата сделка, както и с изложеното в отговора на
въззивната жалба на Й. В., че знанието на внучката В. Г. е ирелеванто,
доколкото атакуваната сделка била дарение.
Ответниците по иска твърдят, че сключеният договор за дарение на
процесния имот от 16.09.2014г., обективиран в нотариален акт № 104, том 1,
peг. № 7940, дело № 94, е привидна сделка, прикриваща договор за продажба.
В подкрепа на твърдението си са представили обратно писмо от 16.09.2014, с
което С. С. и В. С. декларират, че са получили напълно и в брой от В. Г.
сумата от 7000 лева, която сума В. Г. им е платила като продажна цена във
връзка с прехвърляне на следния недвижим имот. Не може да бъде възприет
изводът на районния съд, че следва да бъдат приложени правилата на
7
прикритата сделка, която е приел, че е договор за продажба. Възражението на
ответниците по иска - С. С., В. С. и В. Г., формулирано с оглед последиците
от твърдяната недействителност по смисъла на чл. 17, ал. 1 ЗЗД, е
непротивопоставимо на ищеца в производството по иск с правно основание
чл. 135, ал.1 ЗЗД. Този извод следва от разпоредбите на чл.17 ал. 2 и ал. 3 от
ЗЗД, които бранят правата на добросъвестните приобретатели на недвижим
имот, прехвърлен привидно, ако придобиването е осъществено преди
вписване на иска за разкриване на симулацията, както и правата на
кредиторите на приобретателя на такъв имот, ако са вписали възбрана преди
този момент. Макар да обявява привидната сделка за нищожна (и като такава
без транслативен ефект), законодателят дава предпочитание на третите лица и
кредиторите, пред тези на страните по привидната сделка. Ако първите са
добросъвестни, те запазват придобитите от или срещу приобретателя по
нищожната сделка права, макар самият приобретател да не е имал такива.
Това разрешение следва да намери приложение и спрямо кредиторът – ищец
по чл.135 от ЗЗД, доколкото същият е добросъвестен към момента на
вписване на исковата молба за обявяване на относителна недействителност.
Срещу него ответниците могат да правят възражение за привидност на
оспореното увреждащо действие, само ако преди това са вписали искова
молба за разкриване на тази привидност. Ищецът по иска по чл.135 от ЗЗД е в
положение, аналогично на кредиторите на приобретателя по чл.17 ал.3 от ЗЗД
и неговите права не могат да отпаднат, дори сделката между неговия длъжник
и приобретателя да е привидна (в този смисъл е и практиката на ВКС,
обективирана в решение № 134/15.04.2015 г. по гр. д. № 3288/2013 г. на ВКС,
IV г.о.). Предвид изложеното възраженията на ответниците в настоящото
производство за относителна симулация на извършеното дарение са без
значение за изхода от спора, а оплакването на Й. Н. В. е основателно. Дори
такава симулация да е налице, тя не може да бъде противопоставена на ищеца
– кредитор по чл.135 от ЗЗД.
При така изложеното, в настоящия случай следва да се приеме, че
атакуваната сделка е дарение, в който случай знанието на лицето, договаряло
с длъжника на кредитора, е ирелевантно. Дарението, от своя страна, е
увреждащо кредитора действие, тъй като с него е намален активът от
патримониума на длъжника, с оглед липсата на насрещна престация, като
това затруднява възможността Й. Н. В. да удовлетвори вземането си. По този
начин се явява изпълнен и вторият елемент от фактическия състав на иска по
чл. 135 от ЗЗД.
Не се спори пред настоящата инстанция относно изводите на районния
съд, касаещи наличието на знание за увреждащия характер на извършената
сделка у длъжника С. К. С.. Въпреки това, следва да се посочи, че съгласно
установената практика, длъжникът винаги знае за увреждането, когато
разпоредителната сделка е извършена след възникване на кредиторовото
вземане /Решение № 264 от 18.12.2013 г., по гр. д. № 915/2012 г., ВКС, IV ГО;
Решение № 18 от 04.02.2015 г. по гр. д. № 3396/2014 г. на ВКС, IV ГО;
Решение № 93 от 28.07.2017 г. по т. д. № 638/2016 г. на ВКС, II ТО/. В
настоящия случай, предмет на предявения иск по чл. 135 ЗЗД е сключеният на
16.09.2014 г. между ответниците договор за дарение, обективиран в
нотариален акт № 104, том 1, peг. № 7940, дело № 94, като вземането на
кредитора Й. Н. В. е възникнало на 26.02.2013 г., когато е бил издаден запис
на заповед от ответника С. С.. Вярно е, че към момента на извършване на
разпоредителната сделка вземането не е било безспорно и че спорът е
8
разрешен след увреждащото действие – с влизане в сила на 05.01.2016 г. на
решение от 13.11.2014г. на СРС, постановено по гр.дело № 31545/2014 г.
Атакуваната сделка е сключена преди влизане в сила на съдебното решение, с
което е установено, че С. С. дължи на ищеца сумата от 12 500 лева по
издадения запис на заповед, но това обстоятелство е ирелевантно за момента
на възникване на вземането и за приложимата хипотеза на чл. 135, ал. 1 от
ЗЗД. Това е така, тъй като кредитор по смисъла на чл. 135 от ЗЗД е не само
този, който има вземане, установено с влязло в сила решение, а и този, който
има вземане без да е установено с влязло в сила решение /Решение № 45 от
01.06.2011 г. по гр.дело № 450/2010 г. на III г.о на ВКС/. При така изложените
съображения следва, че е налице и третата предпоставка за уважаване на
предявения иск.
Що се отнася до оплакванията в насрещната въззивна жалба на ищеца
Й. Н. В., че дареният имот не е бил под режима на съпружеската имуществена
общност, то настоящият състав приема следното:
В режим на СИО са всички вещни права, които са придобити по време
на брака в резултат на съвместен принос на двамата съпрузи, като приносът
се предполага. Установено е по делото, че двамата ответници С. С. и В. С. са
сключили брак на 13.02.1972 г. За да се отговори на въпроса дали имотът е
попаднал под режима на общността, следва да се изследва договорът за
замяна, въз основа на който длъжникът С. С. е придобил процесния имот
срещу неговото насрещно задължение да прехвърли собствеността на лаптоп;
характерът на посочения лаптоп – дали той е служил за обикновено лично
ползване на длъжника С. С. и като такъв е бил негово лично имущество,
съгласно чл. 22, ал. 2 от СК, или е бил общ на двамата съпрузи, както и дали,
в случай че лаптопът е бил предназначен за лично ползване, след неговата
замяна е настъпилата хипотезата на чл. 23 от СК за трансформация на лично
имущество.
От събраните по делото гласни доказателствени средства - показанията
на свидетелите Тодорова и С.ва не може да бъде установено, че закупеният от
С. С. лаптоп е бил предназначен за негово обикновено лично ползване.
Презумпцията на чл. 21, ал. 3 от СК следва да бъде опровергана от ищеца в
условията на главно и пълно доказване, като не е достатъчно единствено да
бъде внесено съмнение за липса на съвместен принос. Не може да бъде
споделено твърдението на кредитора и въззивник по насрещната въззивна
жалба – Й. Н. В., че ответниците е следвало да докажат, че вещта се е
ползвала като лична. Свидетелката С.ва недвусмислено е посочила, че
процесният лаптоп се е ползвал от семейството след закупуването му от
страна на ответника С. С.. Дали съпругата му има или не компютърна
грамотност, както и дали е използвала процесния лаптоп е ирелевантно за
попадането на движимата вещ под режима на съпружеската имуществена
общност. Никъде в своите показания свидетелката С.ва не е посочила, че е
виждала компютъра в работните помещения и в процеса на работа, поради
което възражението на кредитора в този смисъл е неоснователно. Щом
елементите от фактическия състав на придобивния способ са се осъществили
по време на сключения между страните брак и при необорване на
презумпцията за съвместен принос, то следва да се приеме, че лаптопът е бил
общ на двамата съпрузи. Оплакването на кредитора Й. В., че представеният
договор за продажба на процесния лаптоп е антидатиран е неотносимо към
възражението му, че компютърът е бил лична собственост на неговия
9
длъжник. Независимо дали движимата вещ е била придобита по фактура за
покупка № 196/25.02.2005 г. от Център за атоматизация на проектирането и
конструктирането „Прогрес“, или по договор за продажба от 01.01.2005 г. от
Г.Д., то е видно, че и в двата случая се касае за възмезден придобивен способ,
чийто фактически състав е осъществен през 2005г., като към този момент
двамата ответници С. С. и В. С. са били сключили брак. От изложеното
следва, че лаптоп, черен на цвят, с марка „DELL LATITUDE C 640“, 14.1
SHGA TFT дисплей, е бил съпружеска имуществена общност на С. С. и В. С..
Щом посоченият по-горе преносим компютър е бил общ на двамата
съпрузи и ответници по предявения Павлов иск, то и придобитата срещу него
по нотариален акт за замяна № 9, том II, рег. № 6725, дело № 191 от
25.10.2005 г. 1/3 идеална част от 59,40% идеални части от дворно място с
площ от 261,5 кв.м., представляващо поземлен имот с планоснимачен номер
383 от квартал 118, находящ се в гр. София, район „Надежда“, бул. ****, е
била обща на двамата съпрузи, независимо че като страна по договора е
посочен единствено ответника С. С., тъй като това е станало по време на
сключения през 1972 г. брак, а съвместният принос се предполага. По
съображения, изложени по-горе, възражението на тримата ответници по чл.
17 от ЗЗД, че договорът за замяна е привидна сделка, прикриваща
действително сключен договор за продажба, в подкрепа на което е
представено обратно писмо с нотариална заверка от 24.10.2005г., не може да
бъде противопоставено на ищеца – кредитор по чл.135 от ЗЗД, доколкото
липсват данни ответниците да са вписали искова молба за разкриване на
симулация. Дори и това да беше сторено то нямаше да има значение за спора,
доколкото както договорът за замяна, така и договорът за продажба са
възмездни сделки, като в случая въз основа на тях се придобиват вещни права
по време на сключения брак – чл. 21, ал. 1 и ал. 3 от СК. Не е налице и
хипотезата на чл. 23, ал. 1 от СК за трансформация на лично имущество, тъй
като лаптопът, срещу който е била придобита идеалната част от недвижимия
имот, не е бил лична собственост на длъжника С. С..
При така установеното по-горе следва, че искът по чл. 135 от ЗЗД за
обявяване на относителна недействителност на договор за дарение,
извършено с нотариален акт № 104, том I, рег. № 7940, дело 94 от 16.09.2014
г., с който С. С. и В. С. са дарили на внучката си В. Г. 1/3 идеална част от
59,40% идеални части от процесния недвижим имот, е основателен до
размера от 1/2 идеална част от прехвърлените идеални части от процесния
имот, съответстващи на правата на длъжника С. С. до момента на
отчуждаването. По отношение на другата 1/2 идеална част от имота,
съответстващата на правата на съпругата В. С., искът е неоснователен и
следва да бъде отхвърлен, тъй като ищецът се легитимира като кредитор
единствено на С. С., като в този случай приложение намират постановките на
т. 1 от ТР № 5/29.12.2014 г. по т.д. № 5/2013 на ОСГК на ВКС, съгласно което
за личен дълг на единия съпруг разпоредителната сделка с имот, притежаван в
режим на съпружеска имуществена общност, се обявява за относително
недействителна по реда на чл. 135 от ЗЗД за 1/2 идеална част от имота.
По изложените мотиви настоящият състав счита, че постановеното
решение по същество на спора е законосъобразно. Въпреки това,
използваната формулировка в диспозитива на съдебния акт е непрецизна и
създава неяснота относно изхода по делото, касателно разпореждането от В.
С., поради което съдът го отменя и решава спора, съобразно изложения по-
10
долу диспозитив. Доколкото мотивът за отмяна на решението е единствено
внасяне на яснота по непрецизно използвания диспозитив, то това ща бъде
съобразено при индексирането на съдебния акт и при разпределяне на
отговорността за разноски пред СРС.
По частната жалба:
Частната жалба е подадена от ищеца по предявения иск Й. Н. В. срещу
определение № 20064177 от 27.10.2022 г. на СРС в частта, с която е оставено
без уважение искането му по чл. 248 от ГПК за намаляване на адвокатското
възнаграждение на ответниците поради прекомерност. В частта, с която е
оставено без уважение искането на ответника В. С. С. за изменение на
решението в частта, с която същата е осъдена да заплати разноски поради
неоснователност на иска спрямо нея, определението не е обжалвано.
Съдът приема частната жалба за допустима и частично основателна.
Пред първоинстанционния съд е направена в срок претенция за присъждане
на разноски за адвокатско възнаграждение от страна на тримата ответници С.
С., В. С. и В. Г.. Представен е в срок и списък на разноските и договори за
правна помощ, според които всеки от ответниците е заплатил на
процесуалния си представител сумата от 700 лева в момента на подписване на
договорите за правна помощ. Срещу претендираното възнаграждение е
релевирано в срок възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение от защитника на ищеца Й. В.. Следва да бъде отчетено, че е
предявен конститутивен иск по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД за обявяване на
недействителен на договор за дарение на недвижим имот. Според редакцията
на чл. 7, ал. 6 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения към момента на сключване на договорите за
правна помощ – „За процесуално представителство, защита и съдействие по
дела за съществуване, за унищожаване или за разваляне на договори и за
сключване на окончателен договор с предмет вещни права върху недвижими
имоти възнаграждението се определя съобразно интереса на представляваната
страна според правилата на ал. 2, но не по-малко от 600 лв.“. Процесният
иск касае обявяване за недействителен на облигационен договор по
отношение на прехвърлено вещно право спрямо недвижим имот. Според
удостоверение за данъчна оценка, приобщено по първоинстанционното
производство, данъчната оценка на 1/3 идеална част от 59,40% идеални части
от поземлен имот с идентификатор № 68134.1386.383 е в размер на 1975,75
лева. Съобразявайки разпоредбата на чл. 7, ал. 6 от Наредбата на ВАС, то
минималното възнаграждение не може да бъде по-малко от 600.00 лева, като
съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата, отново към момента на сключване
договорите за правна помощ, при интерес от 1000 лева до 5000 лева се дължи
адвокатско възнаграждение от 300.00 лева плюс 7 % за горницата над 1000
лв. Горницата над 1000 лева е 975,75 лева и 7 % от тях се равнява на сумата
от 68.30 лева. Тази сума от 68.30 лева, прибавена към минимума от 300 лева,
прави сума в размер на 368.30 лева, като е видно, че този размер е под
минималния от 600 лева, като именно последния следва да се приеме като
меродавен. Поради това твърдението на частният жалбоподател и
възприетото от районния съд, че минималният размер е 368,30 лева не могат
да бъдат споделени.
Претенцията за адвокатско възнаграждение е по-голяма и е за сумата от
700 лева от всеки ответник. Неправилно районният съд е приел, че следва да
бъде определено възнаграждение на процесуалния представител на
11
ответниците по чл. 7, ал. 9 от Наредба № 1 от 2004 г. Независимо, че са
проведени четири съдебни заседания, на които се е явил процесуалния
представител на ответниците, уговореното адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство е общо, за всички извършвани от адвоката
процесуални действия до края на производството и не е уговаряно и
заплащано отделно възнаграждение за явяване в съдебно заседание,
включително и при условията на чл. 7, ал. 9 от Наредба № 1 от 2004 г.
Следователно към минималния размер по чл. 7, ал. 6 от Наредба № 1,
определен в размер на 600 лева, не следва да бъде добавяно възнаграждение
по чл. 7, ал. 9 в размер на 200 лева /2х100 лв./.
При преценката за прекомерност на претендираното възнаграждение от
по 700 лева от всеки ответник от значение е съотношението на цената на
адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото.
Фактическата и правна сложност на делото се преценява с оглед
доказателствените факти и доказателства, които ги обективират, тежестта на
доказване на тези факти и дължимото правно разрешение на повдигнатите
правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай -
например задължителната съдебна практика разрешаваща основните спорни
въпроси определя сложност в по-ниска степен.
В настоящия случай фактическата и правна сложност на делото не
обуславя дължимост на разноски над минималните размери на адвокатските
хонорари по Наредба № 1 от 2004 г. Спорните между страните факти са се
свели до наличието на знание по отношение на третото лице, придобило
имота, за увреждащия характер на сделката, до липсата или наличието на
симулация по договор за замяна и договор за дарение, както и дали дареният
имот е бил съпружеска имуществена общност. Всеки един от въпросите е
разрешен с непротиворечива практика на ВКС, в т.ч. и с тълкувателно
решение, поради което делото не се отличава с правна сложност. Не се
наблюдава и фактическа сложност, доколкото събраните по делото
доказателства и изготвените експертизи касаят въпроси относно наличието на
притежавано друго имущество от длъжника, което от своя страна е
ирелевантно за уважаването на исковата претенция, като тези доказателства
са били събирани именно по инициатива на ответниците.
Следователно, липсата на фактическа и правната сложност на делото не
обуславя заплащане на възнаграждение над минималния размер по Наредба
№ 1/2004 г., поради което определение № 20064177 от 27.10.2022 г. на СРС
следва да бъде отменено в частта, с която е оставена без уважение молба по
чл. 248 от ГПК, подадена от ищеца Й. Н. В. и е отказано да бъде намелен
размерът на адвокатско възнаграждение на всеки един от ответниците. При
минимален размер по Наредба № 1 от 600 лева и при уважен иск за 1/2
идеална част следва, че на всеки от ответниците се дължат разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на по 300 лева.
За производство по чл. 248 от ГПК на страните не се следват разноски.
Производството по чл. 248 от ГПК е продължение на делото във връзка с
дължимостта и размера на направените съдебните разноски по делото. Това
производство не е самостоятелно, а е способ за защита срещу неправилен
съдебен акт в частта за разноските по делото без да се обжалва решението по
предмета на делото. Произнасянето на съда по молба по чл. 248 от ГПК е по
направено искане за коригиране на съдебен акт, за който вече съдебни
разноски са присъдени и за това производство не се следват нови съдебни
12
разноски. Предметът на производство по чл. 248 от ГПК не е самостоятелен
като предмет на адвокатска защита и не следва да се допуска кумулиране на
нови задължения за разноски в процеса относно дължимите съдебни
разноски. По същите съображения не се дължат съдебни разноски и за
производството по обжалване на определението по чл. 248 от ГПК. Не следва
да се допуска кумулиране на нови задължения за съдебни разноски в процеса
относно разноските. /В този смисъл Определение 254/05.08.2020г. по ч.т.д. №
810/2020г. на ВКС, 1-во Т.О.; Определение № 278/01.07.2020г. по ч.гр.д. №
1338/2020г. на ВКС, 3-то Г.О.; Определение № 75/14.02.2019г. по ч.гр.д. №
4561/2018г. на ВКС, 3-то Г.О./.
По отговорността за разноски:
Доколкото въззивната жалба, подадена от ответниците по иска С. С., В.
С. и В. Г., и насрещната въззивна жалба, подадена от ищеца Й. Н. В., не са
довели до отмяна да обжалваното решение в неизгодните за всяка от страните
части, то съдът счита, че заплатените от страните суми за държавна такса
следва да останат в тяхна тежест, така както са сторени.
От друга страна, доколкото усилията на всеки един от двамата
процесуални представители на страните са били насочени и към защита на
изгодната за техните доверители част от решението, която е била обжалвана
от всяка от насрещните страни, съдът счита, че на страните се следват
половината от заплатените адвокатски възнаграждения за процесуално
представителство пред настоящата инстанция.
Въззивниците и ответници пред първоинстанционния съд В. С. и В. Г.
претендират разноски за заплатено адвокатско възнаграждание в размер на по
500 лева от всяка една от тях. Насрещната страна е направила възражение за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, което е
неоснователно. Посочи се вече, че размерът следва да бъде определен по чл.
7, ал. 6 от Наредба № 1. Договорите за правна помощ с всеки един от
ответниците са подписани на 17.03.2023 г., поради което приложима е
последната редакция на наредбата, съгласно която „за процесуално
представителство, защита и съдействие по дела за съществуване, за
унищожаване или за разваляне на договори и за сключване на окончателен
договор с предмет вещни права върху недвижими имоти възнаграждението се
определя съобразно интереса на представляваната страна според правилата на
ал. 2, но не по-малко от 1500 лв. Възнаграждението се определя на база
пазарната цена на имотите, а ако имотите нямат пазарна цена - на база
данъчната оценка“. Видно е, че В. С. и В. Г. са договорили размер от по 500
лева, който е тройно по-нисък, от минималния такъв.
По отношение на С. С. е предоставена безплатна правна помощ, поради
което е поискано определяне на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.
Видно от договорът за правна помощ, същият е сключен на 17.03.2023 г. и в
него е изрично посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна
правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. Съдът счита, че
минималният размер, съгласно чл. 7, ал. 6 от Наредба № 1, е 1500 лева.
Следователно Й. Н. В. следва да бъде осъден да заплати сумата от по
250,00 лева на всеки от въззивниците В. С. и В. Г. за сторените от тях
разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция, както и
сумата от 750 лева на адв. Г. за оказаната от нейна страна безплатна правна
помощ на С. С..
13
Въззивникът по насрещната въззивна жалба и ищец пред
първоинстанционния съд Й. Н. В. претендира разноски, като е представил
договор за правна помощ от 14.02.2023 г., с който е уговорено заплащането в
полза на адв. Х. на адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева,
заплатено в брой. По изложените вече мотиви съдът приема, че на Й. Н. В. се
следва сумата от 500 лева, представляваща половината от заплатеното от него
възнаграждение за адвокат, като насрещните страни следва да бъдат осъдени
да я заплатят.
Решението е постановено по претенции на кредитор относно
относителната недействителност на извършено от негов длъжник увреждащо
го действие на разпореждане с 1/3 идеална част от 59,40% идеални части от
поземлен имот с идентификатор 68134.1386.383, като съгласно удостоверение
за данъчна оценка на посочените идеални част същата възлиза на 1975,75
лева, поради което на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК решението не
подлежи на касационно обжалване.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20238277 от 28.10.2020 г., постановено по
гр.дело № 82206/2017 г. по описа на СРС, 49 с-в, в частта, с която съдът се
произнесъл по предявения иск по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, като вместо това
постановява:
ОБЯВЯВА за недействителен спрямо Й. Н. В., ЕГН **********,
сключеният между С. К. С., ЕГН ********** и В. С. С., ЕГН **********, от
една страна и В. И. Г., ЕГН **********, от друга страна, договор за дарение
на недвижим имот от 16.09.2014 г., обективиран в нотариален акт № 104, том
І, рег. № 7940, дело № 94 от 16.09.2014 г. на нотариус с рег. № 367, в
регистъра на Нотариалната камара, с който е прехвърлена 1/3 идеална част от
59,40% идеални части от поземлен имот с идентификатор № 68134.1386.383
по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед №
РД-18-48/12.10.2011 на изпълнителния директор на АГКК, с адрес на имота:
гр. София, район „Надежда”, бул. ****, с площ от 237 кв. метра, с трайно
предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно
предназначение ползване: ниско застрояване /до 10м/, няма стар
идентификатор, с номер по предходен план: 383, кв. 71, при съседи:
68134.1386.384, 68134.1386.385, 68134.1383.2035, 68134.1386.382, по
отношение на собствената на С. К. С., ЕГН ********** 1/2 идеална част
от имота, на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД.
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД на Й. Н. В., ЕГН **********,
за обявяване на относителната недействителност на договор за дарение на
недвижим имот от 16.09.2014 г., обективиран в нотариален акт № 104, том І,
рег. № 7940, дело № 94 от 16.09.2014 г. на нотариус с рег. № 367, в регистъра
на Нотариалната камара, сключен между С. К. С., ЕГН ********** и В. С. С.,
ЕГН ********** - от една страна и В. И. Г., ЕГН ********** - от друга, с
който е прехвърлена 1/3 идеална част от 59,40% идеални части от поземлен
14
имот с идентификатор № 68134.1386.383 по кадастралната карта и
кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-48/12.10.2011 на
изпълнителния директор на АГКК, с адрес на имота: гр. София, район
„Надежда”, бул. ****, с площ от 237 кв. метра, с трайно предназначение на
територията: урбанизирана, начин на трайно предназначение ползване: ниско
застрояване /до 10м/, няма стар идентификатор, с номер по предходен план:
383, кв. 71, при съседи: 68134.1386.384, 68134.1386.385, 68134.1383.2035,
68134.1386.382, за 1/2 идеална част от правото на собственост,
прехвърлено от съпруга - недлъжник В. С. С., ЕГН **********.
ОСЪЖДА Й. Н. В., ЕГН ********** да заплати на основание чл. 78, ал.
3 от ГПК на всеки от В. С. С., ЕГН ********** и В. И. Г., ЕГН **********
сумата от по 250,00 лева, представляваща сторени пред въззивната инстанция
съдебни разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА Й. Н. В., ЕГН **********, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от
ЗАдв, да заплати на адвокат Е. М. Г., ЕГН **********, сумата от 750,00 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение за извършеното безплатно
процесуално представителство в полза на С. К. С. пред въззивния съд.
ОСЪЖДА С. К. С., ЕГН **********, В. С. С., ЕГН ********** и В. И.
Г., ЕГН ********** да заплатят на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на Й. Н. В.,
ЕГН **********, сумата от 500 лева, представляваща сторени пред
въззивната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20238277 от 28.10.2020 г., постановено
по гр.дело № 82206/2017 г. по описа на СРС, 49 с-в, в частта, с която С. К. С.,
ЕГН **********, В. С. С., ЕГН ********** и В. И. Г., ЕГН ********** са
осъдени да заплатят на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на Й. Н. В., ЕГН
********** сумата от по 175 лева всеки – разноски в първоинстанционното
производство.
ОТМЕНЯ определение № 20064177 от 27.10.2022 г., постановено по
гр.дело № 82206/2017 г. по описа на СРС, ГО, 49 с-в, в частта, с която е
оставена без уважение молбата по чл.248, ал.1 от ГПК, подадена от Й. Н. В.,
ЕГН **********, чрез адв. Х., за изменение на Решение № 20238277 от
28.10.2020 г., постановено по гр.дело № 82206/2017 г. по описа на СРС, 49 с-в,
в частта за разноските, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ решение № 20238277 от 28.10.2020 г., постановено по
гр.дело № 82206/2017 г. по описа на СРС, 49 с-в, в частта за разноските, като
го ОТМЕНЯ в частта му, с която ищецът Й. Н. В., ЕГН ********** е осъден
да заплати на всеки от ответниците С. К. С., ЕГН **********, В. С. С., ЕГН
********** и В. И. Г., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата
над 300 лв. - разноски в производството пред първата инстанция на всеки.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
15
1._______________________
2._______________________
16