№ 1010
гр. София, 28.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Татяна Д.а
Членове:Михаил Ал. Малчев
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Михаил Ал. Малчев Въззивно гражданско
дело № 20211100512964 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение №20166967 от 03.08.2021 г., постановено по гр. д. № 59818/2019 г. на
Софийски районен съд, 32 състав, е признал за установено по предявените от
„Топлофикация София” ЕАД, ЕИК *********, обективно, кумулативно и субективно
съединени установителни искове, с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК в р. с чл. 79,
ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ, че Г. Г. Д. с ЕГН:********** дължи сумите: 419,21 лв.-
главница за доставена от дружеството топлинна енергия в имот с адрес: гр.София, ж.к.
„****“, бл. ****, аб. № 238924 за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2018 г., ведно със законна
лихва от 28.06.2019 г. до изплащане на вземането, 71,78 лв. - обезщетение за забава за
периода от 14.09.2016 г. до 10.06.2019 г. и 12 лв. - главница за дялово разпределение за
периода 01.05.2015 г. до 30.04.2018 г., ведно със законна лихва от 28.06.2019 г. до изплащане
на вземането, С. Г. Л. с ЕГН:********** дължи сумите: 419,21 лв. - главница за доставена
от дружеството топлинна енергия в имот с адрес: гр. София, ж.к. „****“, бл. ****, аб.№
238924 за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2018 г., ведно със законна лихва от 28.06.2019 г.
до изплащане на вземането, 71,78 лв. - обезщетение за забава за периода от 14.09.2016 г. до
10.06.2019г. и 12лв. - главница за дялово разпределение за периода 01.05.2015 г. до
30.04.2018 г., ведно със законна лихва от 28.06.2019 г. до изплащане на вземането, Т. Т. Д. с
ЕГН:********** дължи сумите: 209,61 лв. - главница за доставена от дружеството топлинна
енергия в имот с адрес: гр.София, ж.к. „****“, бл. ****, аб.№ 238924 за периода от
01.05.2015 г. до 30.04.2018 г., ведно със законна лихва от 28.06.2019 г. до изплащане на
вземането, 35,89 лв. -обезщетение за забава за периода от 14.09.2016 г. до 10.06.2019 г. и 6
лв. - главница за дялово разпределение за периода 01.05.2015 г. до 30.04.2018 г., ведно със
законна лихва от 28.06.2019 г. до изплащане на вземането, като са отхвърлени предявените
искове над тези уважени размери. В отхвърлителната част и по отношение на ответницата С.
Г. Л. решението на районния съд е влязло и сила и не е предмет на въззивното
производство.
1
Решението е обжалвано от ответниците в пръвоинстанционното производство - Г. Г.
Д. и Т. Т. Д., действащи чрез процесуалния си представител, в неизгодните за тях
установителни части. Изложените доводи във въззивна жалба са за неправилност в
обжалваната част на съдебното решение. Оспорва се изводът на районния съд за дължимост
на вземането на „Топлофикация София” ЕАД за главницата, лихвите и дяловото
разпределение. Излагат се подробни съображения, че в разглеждания случай е налице
непоискана доставка и следователно са недължими сумите за доставена ТЕ за сградната
инсталация и за общите части. Моли се да се уважи въззивната жалба, като се отхвърлят
изцяло предявените искове и се присъдят сторените пред двете съдебни инстанции
разноски.
Ответникът по въззивната жалба - „Топлофикация София“ ЕАД , е депозирал в
законовоустановения срок отговор на въззивната жалба. С него въззиваемият изразява
становище за неоснователност на въззвината жалба. Претендира присъждане на разноски за
юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.
Третото лице-помагач не е взело становище по жалбите.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, намира следното по
предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението.
При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от
ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба на
ответниците оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане
за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни
материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване.
В случая с въззивната жалба е направено оплакване относно фактите и приложимото
право, очертава обхвата на въззивната проверка за правилност.
Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално
правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни
изводи, основани на приетите по делото доказателства, които въззивният съд споделя и на
основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря. Относно
правилността на първоинстанционното решение в обжалваните части въззивният съд намира
наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
Договорът за продажба на топлинна енергия е неформален и се счита сключен при
доставяне на топлинна енергия от страна на топлопреносното дружество и ползването й от
потребителя. Потребител на топлинна енергия е лицето, което получава топлинна енергия и
я използва за собствени нужди, като ползва топлоснабдения имот по силата на вещно /чл.
106а ЗЕЕ /отм./, §1, т. 42 ЗЕ към редакцията съгласно ДВ бл. 18/2005г./ или по силата на
облигационно /§1, т. 42 ЗЕ, действаща до края на процесния период/ право на ползване.
Предвид тези разпоредби облигационната връзка по договорът за доставка на топлинна
енергия възниква ex lege от момента на възникване на правото на собственост, респ.
вещното право на ползване. В разглеждания случай безспорно се установява, че ответниците
са собственици на процесния имот и следователно те са потребители на топлинна енергия,
като дължат заплащането й, независимо дали на тяхно име е открита партида при ищеца.
Съгласно Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по т. д. № 2/2017 г., ОСГК, с
откриването на партида се установява наличието на облигационна връзка между страните по
доставка на топлинна енергия в случаите, в които ответникът е държал имота на
облигационно основание със собственика. В случаите, в които се установи, че ответната
страна е собственик на имота, доказването на откриване на партида не е необходимо, тъй
2
като облигацинното отношение възниква по силата на норма на чл. 153, ал. 1 ЗЕ.
Ответниците като потребители на топлинна енергия по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ
дължат цената на доставяната им съсобствения им апартамент топлоенергия (чл. 155 ЗЕ),
включително и на тази, отдадена от сградната инсталация. Не е спорно и подаването на
топлинна енергия към сградата, в която се намира процесният имот за периода 01.05.2015 г.
до 30.04.2018 г. В тази насока въззивният съд кредитира изцяло установеното в приетата от
районния съд съдебно-техническа експертиза. Съгласно пък заключението на приетата в
първоинстанционното производство съдебно - счетоводната експертиза, което районният
съд обосновано е кредитирал, общият размер на задължението за плащане на доставена
топлинна енергия за посочения по - горе период възлиза на сумата от 1392,80 лв. Предвид
изложеното правилен се явява изводът на районния съд, че процесните искове за дължима
цената на доставена топлинна енергия са доказани по основание и по размер, като липсват
данни длъжниците да са заплатили процесните задължения.
В разглеждания случай е доказана и забавата на длъжниците за заплащането на
цената на доставената топлинна енергия и основателно исковете за дължимото обезщетение
за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД също са уважени. Съгласно чл. 42 от Наредба № 16-
334/6.4.2007г. за топлоснабдяването топлинната енергия се заплаща в сроковете, посочени в
писмените договори за продажба или в публичните Общи условия за продажба на топлинна
енергия, по цени съгласно наредбата по чл. 36, ал. 3 ЗЕ. Правоотношението по доставка на
топлинна енергия между страните в процесния период се урежда чрез договор, сключен при
общи условия, одобрени от ДКЕВР. По отношение на исковия период са приложими ОУ,
действащи от 27.06.2016 г., съгласно които купувачът изпада в забава в 45-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят месечните дължими суми. Видно от таблица № 1 и
таблица № 3 от процесната съдебно-счетоводна експертиза „Топлофикация София“ ЕАД е
издавало редовно фактури за помесечните задължения за целия исков период за топлинна
енергия и за дялово разпределение, а след отчитане на отоплителния сезон, са сторнирани
месечните прогнозни сметки с кредитни извествия и са издани общи фактури. По
отношенията на задълженията, станали изискуеми при действие на ОУ от 27.06.2016 г.
покана не е необходима, тъй като длъжниците изпадат в забава с изтичането на предвидения
срок, съгласно чл. 84, ал.1 ЗЗД.
По категоричен начин е установена и дължимостта на процесната сума за
извършената услуга за дялово разпределение за периода 01.05.2015 г. до 30.04.2018 г.
Съгласно чл. 36 ОУ клиентите заплащат цена за услугата дялово разпределение,
извършвана от избран от клиентите търговец, а редът и начина за заплащане на услугата се
определя от Продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово
разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите. Видно от представените
документи дялови разпределения за процесния период са извършена от „МХ Елвеко“ ООД,
поради което се дължи нейното заплащане на ищеца, съобразно общите условия. Съгласно
чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334 от 6 април 2007 г. за топлоснабдяването дяловото
разпределение на ТЕ между клиентите в сграда - етажна собственост, се извършва
възмездно от лицето, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ и избрано от клиентите
или от асоциацията по чл. 151, ал. 1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и
приложението към нея. В чл. 36, ал. 1 от ОУ за продажба на ТЕ е посочено, че редът и
начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се определя от съответната ФДР и
се обявява по подходящ начин на потребителя. По силата на договорните взаимоотношения
между „Топлофикация София” ЕАД и третото лице помагач цената на услугата се заплаща
от топлофикационното дружество на търговеца, извършващ дялово разпределение, а по
силата на чл. 13, ал. 1, т. 1 от Общите условия на договорите за продажба на топлинна
енергия потребителите дължат възстановяване на заплатените суми за тази услуга на
топлофикационното дружество. Цената на услугата дялово разпределение се посочва в
сключения договор между топлофикационното дружество и търговеца, извършващ дяловото
разпределение, съгласно чл. 139в, ал. 3, т. 4 ЗЕ. Във връзка с това по силата на закона
възниква система от две относително независими правоотношения, чиито страни и предмет
се определят от закона. По едното възниква задължение за топлофикационното дружество за
3
заплащане на търговеца, извършващ дялово разпределение цената на услугата дялово
разпределение, а по второто - потребителите дължат заплащане на сумите за тази услуга на
топлофикационното дружество. С договора, сключван по реда на чл. 139в, ал. 3, т. 4 ЗЕ
между топлофикационното дружество и търговеца, извършващ дялово разпределение се
определя само цената за услугата дялово разпределение, а в този по чл. 140, ал. 5, т. 8 ЗЕ
между клиентите и търговеца, извършващ дялово разпределение само условията и начинът
на плащане на услугата. И двата договора обаче не променят страните и предмета на
правоотношенията във връзка с цената, защото както те се определят от закона. Ето защо
законът установява задължение на купувача /потребител/ да заплаща на топлофикационното
дружество суми за дялово разпределение, чиято цена се определя от договора между тях,
като няма значение дали топлофикационното дружество е платило предварително,
впоследствие или дали въобще е платило тази цена на търговеца, извършващ дялово
разпределение, както и е без значение дали общите условия на топлофикационното
дружество установяват задължение на купувача /потребител/ да заплаща на
топлофикационното дружество суми за дялово разпределение. Единственото условие
(основание) за задължението на потребителите за плащане на сумите за тази услуга на
топлофикационното дружество е услугата за дялово разпределение да е извършена. В
разглеждания случай се установява по категоричен начин, че услугата е била извършена.
Напълно несъстоятелни са твърденията на въззивниците за наличие на непоискана
доставка в разглеждания случай и следователно недължимост сумите за доставена ТЕ за
сградната инсталация и за общите части. По въпросите дали потребителите на топлинна
енергия в сграда с етажна собственост дължат заплащане на разпределените им сума за
сградна инсталация и дали това представлява непоръчана доставка е постановено решение
на Съда на Европейския съюз по съединени дела С-708/17 и С-725/17 от 5.12.2019 г. С него
СЕС се е произнесъл по въпросите на запитващите юрисдикции да се установи дали член 27
от Директива 2011/83 във връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2005/29 трябва да се
тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която предвижда, че
собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена към система за
централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите
части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали
доставката на отопление и не го използват в своя апартамент. Непоръчаната доставка е
дефинирана като „доставянето на стоки или предоставянето на услуги, непоръчани от
потребителите“. В това отношение Съдът е посочвал, че „изпращане на непоръчани стоки“
по смисъла на точка 29 от приложение 1 към Директива 2005/29, към която препраща член
27 от Директива 2011/83, е по-специално поведението, изразяващо се в настояване от
търговеца потребителят да му плати за стока или услуга, доставена на потребителя, но
непоръчана от него (решение от 13 септември 2018 г., Wind Тге и Vodafone Italia, С-54/17 и
С-55/17, EU:C:2018:710, т. 43). Целта на член 27 от Директива 2011/83 е така да попречи на
търговеца да наложи на потребителя договорно правоотношение, за което той не е дал
свободно съгласие. В настоящия случай член 133, алинея 2 от Закона за енергетиката
предвижда, че присъединяването на инсталациите на клиентите в сграда — етажна
собственост, се извършва с писмено съгласие на собствениците, притежаващи най-малко
две трети от собствеността в сградата — етажна собственост. Освен това, видно от данните,
предоставени от запитващите юрисдикции, чл. 153, ал. 1 от този закон предвижда, че
собствениците и титулярите на вещно право на ползване в сграда — етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти
на топлинна енергия. На това основание те са длъжни да монтират средства за дялово
разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия.
Също така в чл. 153, ал. 6 от Закона за енергетиката се уточнява, че клиентите в сграда —
етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите
си, остават клиенти на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от
отоплителните тела в общите части на сградата. От тези разпоредби следва, че доставката на
отопление в сграда — етажна собственост, е резултат от искане, направено за сметка на
всички етажни собственици в съответствие с предвидените в националното право особени
4
правила за етажната собственост. В това отношение във връзка с обстоятелството, че както в
настоящия случай, съответните етажни собственици не са участвали в приемането на
решението или са му се противопоставили, Съдът постанови, че при спор за парично
задължение, произтичащо от решение на специално предвиденото в българското право общо
събрание на етажните собственици, всеки етажен собственик, придобивайки качеството на
етажен собственик на сграда и оставайки такъв, се съгласява да изпълнява всички
разпоредби на акта, регулиращ съответната етажна собственост, и решенията, приемани от
общото събрание на собствениците на сградата (в този смисъл е решение от 8 май 2019 г.,
Кер, С-25/18, EU:C:2019:376, т. 29). При тези условия подаването на топлинна енергия за
сградната инсталация, а оттам и за общите части на сграда — етажна собственост, което се
извършва вследствие на взетото от етажната собственост решение за присъединяване на
сградата към централното отопление, не може да се смята за непоръчана доставка на
централно отопление по смисъла на член 27 от Директива 2011/83.“ По тези съображения на
втория и третия въпрос по дело С-708/17 и на въпросите по дело С-725/17 СЕС е отговорил,
че член 27 от Директива 2011/83 във връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2005/29
трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която предвижда, че
собствениците на апартамент в сграда— етажна собственост, присъединена към система за
централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите
части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали
доставката на отопление и не го използват в своя апартамент.
По нататък СЕС е отговорил и че член 13, параграф 2 от Директива 2006/32 и член 10,
параграф 1 от Директива 2012/27, не трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат
национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост
сметките за топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки етажен
собственик пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент. Доколкото
невинаги има възможност за монтиране на индивидуални измервателни уреди, самите
сметки могат да се изготвят въз основа на реалното енергийно потребление само когато това
е технически осъществимо, както впрочем потвърждава употребата на израза „когато е
уместно“ в член 13, параграф 2 от Директива 2006/32. Документите от подготвителните
работи по Директива 2012/27, и по-специално докладът на Парламента от 30 юли 2012 г.
относно предложението за директива на Европейския парламент и на Съвета относно
енергийната ефективност и за отмяна на Директива 2004/8/ЕО и Директива 2006/32/ЕО (А7
—0265/2012) показват че при преработването на Директива 2006/32 законодателят на Съюза
взема предвид същите съображения и ги отразява в член 9, параграф 1, член 9, параграф 3
втора и трета алинея и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27. Така член 9 параграф от
тази директива задължава държавите членки да гарантират, че доколкото е технически
осъществимо, финансово обосновано и пропорционално спрямо потенциалните икономии
на енергия, при крайните клиенти на енергия ще се осигуряват индивидуални измервателни
уреди, които точно отразяват действителното енергопотребление. Що се отнася до
фактурирането, член 10, параграф 1 от посочената директива предвижда, че когато крайните
клиенти не разполагат с интелигентните измервателни уреди, посочени в Директива 2009/72
и Директива 2009/73, държавите членки правят необходимото най-късно към 31 декември
2014 г. информацията относно фактурирането да бъде точна и да се основава на
действителното потребление в съответствие с приложение VII, точка 1.1, когато това е
технически възможно и икономически оправдано. Следва да се добави, че в Директива
2012/27 законодателят на Съюза взема предвид особеността на сградите - етажна
собственост, които се снабдяват от районна отоплителна система. Всъщност член 9,
параграф 3, втора алинея от тази директива предвижда, че държавите членки трябва да се
погрижат в този тип сгради да се монтират индивидуални измервателни уреди най-късно до
31 декември 2016 г., но същевременно в тази разпоредба се уточнява, че когато
използването на индивидуални измервателни уреди не е технически осъществимо или
разходно ефективно, ще се използват индивидуални топлинни разпределители за определяне
на потреблението на топлинна енергия от всеки радиатор, освен ако държавата членка не
докаже, че монтирането на подобни топлинни разпределители не би било разходно
5
ефективно. В такива случаи може да се помисли за използване на алтернативни разходно
ефективни методи за измерване на потреблението на топлинна енергия. Като се имат
предвид обаче данните, доведени до знанието на Съда, в такива сгради в режим на етажна
собственост, каквито са обсъжданите в главните производства, изглежда почти немислимо
да може изцяло да се индивидуализират сметките за отопление, особено що се отнася до
сградната инсталация и общите части. Що се отнася по-конкретно до сградната инсталация,
от тези данни следва, че може да е трудно и дори невъзможно да се определи с точност
количеството топлоенергия, отдадено от тази инсталация във всеки апартамент. Всъщност
това количество топлоенергия включва не само топлоенергията, отдавана вътре в
съответния апартамент от физическите компоненти на сградната инсталация като
топлопроводите и тръбите, които минават през този апартамент, но и топлообмена между
отопляваните и неотопляваните обекти. В този смисъл, както отбелязва генералният адвокат
в точка 85 от заключението си, отделните апартаменти в сградите в режим на етажна
собственост не са топлинно независими, тъй като топлината циркулира между отопляваните
и по-малко отопляваните или съвсем неотопляваните помещения. Ето защо се явява
технически трудно да се определи точното индивидуално потребление на всеки обитател на
съответната сграда — етажна собственост, що се отнася до топлинната енергия, отдадена от
сградната инсталация. Що се отнася до използвания за целите на фактурирането метод за
изчисляване на потреблението на топлинна енергия в сградите — етажна собственост,
следва да се отбележи, че държавите членки разполагат с широка свобода на действие.
Всъщност, както от съображение 12 и член 1 от Директива 2006/32, така и от съображение
20 и член 1 от Директива 2012/27 следва, че с тези две директиви се цели на държавите
членки да се осигури обща рамка, която да им позволи да вземат подходящи мерки за
намаляване на енергийното потребление, като същевременно им се остави възможността да
подберат условията за изпълнение (в този смисъл е решение от 7 август 2018 г., Saras
Energia, С-561/16, EU:C:2018:633, т. 24 и цитираната съдебна практика). Поради това член 9,
параграф 3, трета алинея от Директива 2012/27 предвижда, че държавите членки имат
възможност да въведат прозрачни правила за разпределение на разходите за потреблението
на топлинна енергия или топла вода, така че в частност да могат да разграничават разходите
за топла вода за битови нужди, разходите за топлинна енергия, отдавана от сградната
инсталация и с цел отопление на общите помещения, и съответно разходите е цел
отопляване на апартаментите. В настоящия случай обаче разглежданата в главните
производства национална правна уредба видимо отговаря на съдържащите се в тази
разпоредба насоки, тъй като предвижда, че разходите за топлинна енергия се разделят на
разходи за топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, разходи за топлинната
енергия за отопление на общите части и разходи за топлинната енергия за отопление на
имотите. В този смисъл предвид признатата на държавите членки широка свобода на
действие следва да се приеме, че Директива 2006/32 и Директива 2012/27 допускат метода
на изчисляването на отдадената от сградната инсталация топлоенергия пропорционално на
отопляемия обем на всеки апартамент. По изложените съображения на първия въпрос по
дело С-708/17 следва да се отговори, че член 13, параграф 2 от Директива 2006/32 и член 10,
параграф 1 от Директива 2012/27 трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална
правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост сметките за
топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки собственик на апартамент в
сградата пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.
Изложените правни аргументи от районния съд, въз основа на които са уважени
предявените искове, са законосъобразни, обосновани са при правилно прилагане на закона и
след анализ на събраните по делото доказателства, поради което настоящият състав счита,
че постановеното решение е правилно и следва да се потвърди в обжалваната част.
Неоснователни са възраженията на въззивника, обективирани във въззивната жалба.
Същите се основават на твърдения за липсата на „поискана доставка“ на топлинна енергия.
На първо място следва да се посочи, че практиката на СЕС, на която се позовават
въззивниците, е превратно и избирателно представена. Цитираната от тях практиката на
СЕС по съществото си е в подкрепа точно на обратния на твърдения от тях извод.
6
Възраженията на въззивниците са напълно безпочвени и са оборени от приетите
доказателства в първоинстанционното, които по-горе бяха обсъдени от въззивния съд.
Предвид техния бланкетен характер и липсата в тях на конкретност, относима към предмета
на спора, въззивният съд не намира за необходимо да ги обсъжда по-детайлно.
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението в обжалваната
част следва да се потвърди.
По разноските за въззивната инстанция:
Предвид неоснователността на въззивната жалба и наличието на разноски единствено
за юрисконсултско възнаграждение, въззиваемата страна има право на такива съгласно чл.
78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 273 ГПК. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. с чл. 37 ЗПП вр. с чл. 25,
ал. 1 от Наредба за заплащане на правната помощ, въззивният съд определя на въззиваемото
дружество сумата 100 лв. - юрисконсултско възнаграждение, предвид сложността на делото
и неявяването в открито съдебно заседание на процесуалния му представител.
Воден от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната част решение №20166967 от 03.08.2021 г.,
постановено по гр. д. № 59818/2019 г. на Софийски районен съд, 32 състав.
ОСЪЖДА Г. Г. Д. с ЕГН:********** и Т. Т. Д. с ЕГН:********** да платят на
„Топлофикация София” ЕАД с ЕИК:********* сумата от 100 лева - разноски по водене на
въззивното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице - помагач на страната на
„Топлофикация София“ ЕАД - „МХ Елвеко“ ООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7