РЕШЕНИЕ
№ 20
гр. С., 06.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, IV ПЪРВОИНСТАНЦИОНЕН
ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти ноември през
две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Лилия М. Руневска
при участието на секретаря Юлиана Д. Божилова
като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Търговско дело №
20211800900133 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Е. А. Х., действаща като малолетна чрез своята майка и законен представител Н. П.
С., е предявила срещу „Л.И.” АД обективно съединени искове за плащане на сумата от
100000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – страдание поради
смъртта на дядо И. Х.С., причинена в резултат на ПТП, настъпило на 16.01.2020 г., ведно с
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата, считано от 21.02.2020 г. до
окончателното плащане. В исковата молба се твърди, че при ПТП, настъпило на 16.01.2020
г., починал дядото на ищцата И. Х.С., който при управление на велосипед по ул. „С.ш.“ в гр.
С. бил блъснат от товарен автомобил „Скания 220“, управляван от Н. В. С.. Вина за ПТП
имал водачът на автомобила, който застигнал велосипедиста и го блъснал. Ищцата търпяла
неимуществени вреди – страдание поради смъртта на дядо , тъй като тя реално била
отгледана него, като в исковата молба са изложени подробни фактически твърдения за
отношенията с починалия и за характера и интензитета на търпяното страдание поради
смъртта му. Тъй като относно управлявания от Н. В. С. автомобил имало сключен с
ответника и действащ към датата на ПТП договор за застраховка „Гражданска отговорност
на автомобилистите“, ищцата предявила извънсъдебна претенция за плащане на
обезщетение, но застрахователят отказал да плати обезщетение, поради което се предявяват
настоящите искове.
Исковете са с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 497, ал. 1 КЗ вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
1
Ответникът оспорва исковете. Не оспорва наличието на твърдяното застрахователно
правоотношение. Оспорва наличието на вина у сочения за виновен за ПТП водач, оспорва и
причиняването на вреда на ищцата, съответно правото да получи обезщетение, като в тази
връзка оспорва твърденията за наличие на трайна и дълбока емоционална привързаност към
починалия, която да е предпоставка за търпяна вреда предвид това, че ищцата не е от най-
близкия кръг роднини на починалия. При условията на евентуалност спрямо горното
възражение навежда и възражение за прекомерност на търсеното обезщетение. При
условията на евентуалност спрямо възражението досежно вината на сочения за виновен
водач навежда и възражение за съпричиняване от страна на починалия поради това, че е
управлявал велосипед в нарушение на правилата на ЗДвП, а именно на чл. 80, т. 1 ЗДвП, тъй
като не се е движел възможно най-близо до дясната граница на платното за движение, както
и на чл. 26 ЗДвП, тъй като преди да завие или да предприеме каквато и да е маневра,
свързана с отклонение встрани, не е подал своевременно ясен и достатъчен за възприемане
сигнал. Излага самостоятелни доводи за неоснователност на акцесорния иск.
Софийски окръжен съд, след преценка на доказателствата по делото и доводите на
страните, приема за установено следното от фактическа страна:
Не се спори относно наличието на валиден договор за задължителна застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите“ относно управляваното от Н. В. С., сключен
с ответника и действал към датата на ПТП.
От представения препис – извлечение от акт за смърт се установява, че И. Х.С. е
починал на 16.01.2020 г.
От представеното удостоверение за наследници се установява, че ищцата е внучка на
И. Х.С. /дъщеря на починалия през 2018 г. негов син А. И.ов Х./.
От заключението по допуснатата комплексна съдебно-медицинска и авто-техническа
експертиза и от обясненията на вещите лица в о. с. з. се установява следното: Установява се
следният механизъм на ПТП: На 16.01.2020 г. в град С. по улица „С.ш.“ в дясната си пътна
лента в посока от град С. към центъра на град С. при дневна светлина, нормална видимост,
мокро асфалтово покритие, прав равнинен участък със скорост 52 км./ч. се движел т. а.
„Скания 220“ с рег. № СВ0032ВА, управляван от Н. В. С.. Платното за движение в този
участък било двупосочно, с по една лента за движение в противоположните посоки, всяка с
широчина по 5.0 м., отделени една от друга посредством единична непрекъсната линия М1,
като от двете страни същото се ограничавало от бетонови бордюри с височина около 20 см.
В зоната на ПТП липсвала действаща сигнализация. Вдясно на дясната лента за движение
по отношение посоката С. - С. се намирало затревено пространство и вдясно на него се
намирала несигнализирана асфалтирана алея с широчина около 2 м., продължаваща по
дължина на булеварда. Придвижвайки се по гореописания начин, товарният автомобил
застигнал движещ се пред него велосипед, управляван от И. Х.С., и с челната си централна
част ударил в задната част велосипеда. Към момента непосредствено преди удара
велосипедистът се движел по булевард „С.ш.“ на около 1.5 до 2.00 м. вляво от десния край
на платното за движение в посока от С. към центъра на С.. От удара на велосипеда силно се
2
деформирала задната джанта и задния калник, при което задната гума се дехерметизирала и
велосипедът бил отхвърлен в посока напред и вдясно по отношение първоначалната посока
на движение и, приплъзвайки се по асфалтовото покритие, оставил трасологични следи от
издраскване по асфалтовото покритие. Велосипедистът също бил отхвърлен в посока
напред, след което тялото му се установило на място. Товарният автомобил продължил в
посока напред, след което се установил на място. От техническа гледна точка причина за
ПТП са субективните действия на водача на товарния автомобил, който в зоната на ПТП не
контролирал управляваното от него ППС. Опасната зона за спиране на товарния автомобил
при установената скорост на движение е била 48 м. Предвид, че ПТП е възникнало в прав
равнинен участък при дневна светлина и велосипедът се е движел попътно на товарния
автомобил, възможността на водача на автомобила да възприеме велосипедиста в зоната на
лентата си на движение е била не по-малко от 150 м. Т.е. водачът на товарния автомобил е
имал възможност да предприеме действия за намаляване на скоростта, за изменение на
посоката си на движение с цел заобикаляне и други и по този начин да предотврати ПТП.
Велосипедистът е следвало да се движи възможно най-близо да дясната граница на платното
за движение, в случая - на не повече от 0.61 м. вляво от десния край на платното за
движение, но дори да се е движел по този начин, отново би била нарушена безопасната
странична дистанция между товарния автомобил и велосипеда и имайки се предвид мястото
на удара, той най-вероятно би настъпил и при движение на велосипедиста по този начин.
Установява се още от заключението, че в резултат на ПТП И. Х.С. е получил следните
травматични увреждания: тежко травматично размачкване на дясната подбедрица със
свличане на кожата, размачкване на меките тъкани и многофрагментно счупване на костите
на подбедрицата, разкъсване на магистралните кръвоносни съдове на дясната подбедрица в
зоната на счупването, масивна кръвозагуба, петна на Минаков, както и контузия на белия
дроб вдясно и на десния бъбрек. Смъртта се дължи на масивната кръвозагуба, настъпила в
резултат на травматичното размачкване на дясната подбедрица, което е причинено
следствие на прегазване от автомобила. Установената морфологична травматична находка
контузия на белия дроб и нейната анатомична локализация по задната повърхност
категорично налагат извод, че ударът е настъпил отзад и е изключена възможността
велосипедистът сам да е паднал от колелото, тъй като в този случай би било по-слабо
енергийното въздействие върху гръдния кош.
От показанията на свидетелите Н. С. и Й. Т. се установява следното:
Свидетелят С. – сочен за виновен за ПТП водач, установява, че ПТП настъпило при
навлизане в С. на място, където имало подобно на т-образно кръстовище от дясната страна,
където имало два портала - големи железни врати. На мястото имало добра видимост, било
влажно, зимно време /януари месец/ без заледявания. Отстрани на пътя имало тревна площ,
след това започвала aлея за велосипедисти. По време на движение свидетелят чул удар в
задната дясна част на камиона. Спрял, мислейки, че се е ударил в дърво. При спирането
видял човек да лежи в тревната площ до пътя. Преди удара свидетелят не възприел да има
велосипедист на пътя и не очаквал да се случи инцидент.
3
Свидетелят Т. – очевидец на ПТП, установява, че ПТП настъпило в С. на ул. „С.ш.“ -
камион ударил възрастен човек с колело. Свидетелят се движел по алеята за велосипедисти
и пешеходци край пътя, когато настъпи ударът. Ударът станал пред дърводелски цех.
Шофьорът на камиона идвал от С. към С., а велосипедистът, според свидетеля, карал срещу
него в пътното платно. Камионът не се движел бързо, но, според свидетеля, водачът му
просто не видял велосипедиста. Преди удара никое от превозните средства не си било
променяло траекторията на движение.
От представения по делото констативен протокол за ПТП с пострадали лица се
установява, че при описаните в исковата молба време и място настъпило ПТП между
участник № 1 – т. а. „Скания“ с рег. № СВ0032ВА, управляван от Н. В. С., и участник № 2 –
велосипедистът И. Х.С.. В графата „Обстоятелства и причини за ПТП“ е записано, че
участник № 1, движейки се по бул. „С.ш.“ с посока към центъра на С., пред № 11 застига и
блъска движещия се в същата посока участник № 2.
Останалите, представени по делото, писмени доказателства, както и веществените
такива – снимки на местопроизшествието, подкрепят така възприетата фактическа
обстановка.
За установяване на характера на отношенията между ищцата и нейния дядо и на
интензитета на тъпрпяното от ищцата страдание поради смъртта на дядо й са ангажирани
показанията на свидетелите Виолина Ц. и Васил А.ов.
Според свидетелката Ц. – близка на майката на ищцата, връзката между ищцата и
дядо била много силна, отношенията им били повече от прекрасни. Бащата на ищцата
постоянно бил ангажиран на работа - 12 часа и повече дневно, рядко виждал дъщеря си,
защото се прибирал късно и излизал рано и дядото поел бащинската отговорност, като
изключително много се грижел за детето – за възпитанието, насърчаването и обгрижването
му. Двамата постоянно били заедно – дядото водел ищцата на училище, на детска градина,
прибирал я от учебни занимания, занимавал се и играел с нея, организирал детски партита и
занимания. Когато ищцата била на 6 – 7 години, родителите се разделили и майката заедно
с детето отишли да живеят при родителите на майката на около 500 км. от дома, в който
живеели преди раздялата на двамата родители. Около година след раздялата им бащата на
ищцата починал. След неговата смърт дядото продължил да се грижи за ищцата. Тя обаче
преживяла по-тежко смъртта на дядо си, отколкото тази на баща си, защото дядото бил
единствената опора. Когато научила за смъртта на дядо си, ищцата получила нервна
криза, светът се сринал. Впоследствие се налагало да търсят консултации с психолози, но
и до ден днешен тя не била преодоляла загубата. След инцидента вече не била същото дете -
изпадала в истерии, имала моменти на слабост и страх, не можела /а също и понастоящем/
да остава сама вкъщи. Страх я било да ходи сама на училище, винаги трябвало някой да я
придружава, изпитвала страх от смъртта. Преди инцидента ищцата прекарвала всеки
възможен ден при дядо си и баба си – петък, събота, неделя и ваканциите.
Според свидетеля А.ов – братовчед на бащата на ищцата, откакто се родила, ищцата
живеела в къщата на дядо си. Баща се прибирал късно от работа и не я виждал често,
4
майка й работела на две смени, затова ищцата била отглеждана повече от бабата и дядото,
но повече дядото се грижел за нея – научил я да кара колело, зимата я возел с шейна. Когато
ищцата била на 7 - 8 години, баща починал и дядото изцяло поел грижите за нея – тя
живеела при него и от време на време ходела при майка си. Дадото я водел на баскетбол,
имал къщичка извън С. и я водел и там. След смъртта на дядо си ищцата била много
разстроена, станала по-мълчалива, имала пристъпи на викове.
При така установеното от фактическа страна съдът достигна до следните правни
изводи:
Исковете са процесуално допустими, а разгледани по същество – неоснователни,
поради което следва да бъдат отхвърлени по следните съображения:
Налице са само част от елементите на фактическия състав, обуславящ отговорността
на ответника към ищцата в конкретния случай.
Установи се, че към момента на настъпване на ПТП е действал валиден договор за
задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” относно
управляваното от Н. В. С. МПС, сключен с ответника. Установи се, че смъртта на И. Х.С. е
настъпила в резултат на причинените му телесни увреждания при описаното в исковата
молба ПТП, настъпило при описания механизъм /съдът приема за установен описания по-
горе механизъм на ПТП, вкл. относно посоката на движение на велосипедиста, като не
кредитира показанията на свидетеля Т. в тази част, тъй като същите не кореспондират с
останалите доказателства по делото досежно посоката на движение на велосипедиста/.
Установи се виновното поведение на водача на л. а. /презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2
ЗЗД не бе оборена, напротив - ангажираните доказателства установиха вината на водача/,
както и противоправността на това поведение, а също и причинната връзка между
поведението на водача и настъпилата смърт на пострадалия след ПТП.
Не се установи обаче ищцата да е материално легитимирана да получи търсеното
обезщетение за неимуществени вреди поради липса на убедителни доказателства за
характера на връзката с починалия и за действително претърпени от смъртта на И. Х.С.
вреди със сочения интензитет, налагащи обезщетяването им, като в тази насока е
основателно изложеното от ответника. Съгласно ТР № 1 от 21.06.2018 г. на ВКС по тълк. д.
№ 1/2016 г., ОСНГТК материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени
вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в постановление № 4 от
25.V.1961 г. и постановление № 5 от 24.ХI.1969 г. на ВС, и по изключение всяко друго
лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата
смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат
обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и
действително претърпени от смъртта му вреди. Ищцата не е сред кръга от лица, посочени в
постановление № 4 от 25.V.1961 г. и постановление № 5 от 24.ХI.1969 г. на ВС. След като е
извън така очертания в цитираната задължителна съдебна практика кръг на лицата, имащи
право да получат обезщетение, за да бъде уважена претенцията , ищцата следва да докаже,
че /по изключение/ е създала толкова дълбока емоционална връзка с починалия, че търпи от
5
неговата смърт продължително страдание, което е справедливо да бъде обезщетено. Съдът
намира, че събраните по делото доказателства не установиха по един безспорен и
категоричен начин наличие на такава връзка, не установиха и страданието /каквото ищцата
безспорно е изпитала/ да е толкова дълбоко и продължително, че справедливостта да
изисква то да бъде обезщетено.
Ангажираните доказателства за установяване на характера на отношенията между
ищцата и починалия неин дядо и на търпените от ищцата поради смъртта му вреди са
свидетелските показания на свидетелите Ц. и А.ов.
На първо място двамата свидетели дават показания в насока, че починалият И. Х.С.
бил като баща за ищцата, тъй като бащата работел много и рядко виждал детето си, а когато
детето било на 7 - 8 години, бащата починал и дядото поел изцяло грижата за него. Съдът
не кредитира изцяло тези показания. Безспорно от тях се устновява, че между ищцата и
нейния дядо е съществувала връзка на привързаност и грижа. Тази връзка обаче не се е
отличавала с някаква изключителност. От една страна българската семейна традиция е
основана на полагането на грижи за внуците от техните баба и дядо независимо от това дали
родителите са наистина възпрепятствани да се грижат за децата си или не, поради което
полагането на грижи за ищцата от нейния дядо не е някакво изключение от обичайните
норми за поведение при такава родствена връзка. От друга страна съдът не приема за
истинни показанията на свидетелите в насока, че дядото бил поел изцяло грижата за ищцата,
бил нейната „единствена опора“ /според свидетелката Ц./. При наличие на двама живи
родители /до 2018 г., когато е починал бащата на ищата, видно от удостоверението за
наследници на И. Х.С./ не може да се приеме, че те не са намирали време да полагат никакви
грижи за детето си независимо колко ангажирани са били с работа /все пак извън работното
време има почивни дни, празници, отпуски/, освен ако не се твърди, че по една или друга
причина не са изпълнявали родителските си задължения, което по делото не се твърди. Още
по-малко може да се приеме, че дядото е полагал бащини грижи за ищцата, след като
родителите са се разделили и майката е напуснала заедно с детето общия им до момента
дом и са се установили далеч от него /на 500 км./. Следва да се има предвид, че относно
местоживеенето на ищцата след раздялата на родителите показанията на двамата
свидетели и не кореспондират – според свидетелката Ц. след раздялата на родителите си
ищцата отишла да живее с майка си при нейните родители на 500 км., но прекарвала всеки
възможен ден при дядо си и баба си – петък, събота, неделя и ваканциите, а според
свидетеля А.ов след смъртта на бащата /която е настъпила около година след раздялата с
майката/ дядото изцяло поел грижите за ищцата – тя живеела при него и от време на време
ходела при майка си. Отчитайки горното, съобразено и с възможната заинтересованост на
двамата свидетели /като близки на семейството/ съдът не кредитира показанията им досежно
характера на връзката между ищцата и дядо ѝ.
На второ място двамата свидетели дават показания относно търпяното от ищцата
страдание след смъртта на нейния дядо. Според свидетеля А.ов след смъртта на дядо си
ищцата била много разстроена, станала по-мълчалива, имала пристъпи на викове. Според
6
свидетелката Ц. след смъртта на дядо си ищцата не била същата - изпитвала страхове,
изпадала в истерии, налагало се да търсят консултации с психолози. Съдът намира, че е
нормално човек да е потиснат при смърт на негов близък, да няма желание да общува и да
изпитва страхове /особено когато е в детска възраст/. Същевременно фактите, съдържащи се
в показанията на свидетелката Ц., относно психологически проблеми на ищцата в резултат
именно от смъртта на дядо ѝ не са подкрепени с други доказателства по делото.
В обобщение следва да се отбележи, че между ищцата и нейния дядо е съществувала
връзка на роднинска обич и привързаност и след прекъсването на тази връзка ищцата
безспорно е изпитала чувство за загуба, довело до страдание. Връзката между ищцата и
починалия обаче не се е отличавала с по-дълбока от обичайната за такава радствена връзка
емоционална привързаност, не е налице някаква изключителна близост между двамата. Не
се установи и страданието, изпитано от ищцата, да е толкова дълбоко и продължително, с
такъв интензитет, че принципът за справедливостта да изисква в случая това страдание да
бъде обезщетено.
С оглед всичко гореизложено съдът не следва да обсъжда останалите възражения на
ответника - за прекомерност на търсеното обезщетение за неимуществени вреди и за
съпричиняване от страна на И. Х.С. на вредоносния резултат. Само за пълнота на мотивите
следва да се отбележи, че съдът намира възражението за съпричиняване за неоснователно.
На първо място от заключението по допуснатата КСМАТЕ се установи, че и при движение
на велодипедиста възможно най-близо до дясната граница на платното за движение ударът
най-вероятно пак пак би настъпил. Съдът кредитира заключението в тази част, имайки
предвид, че след като водачът на камиона не е забелязал велосипедиста, докато той се е
движел на 1.5 – 2.0 м. вляво от десния край на платното в посоката си на движение
/доколкото единствената логична причина, обясняваща настъпването на удара при описания
механизъм и липсата на каквато и да било реакция на водача на камиона преди удара с цел
да го предотврати, е, че не го е забелязал, а и показанията на самия водач и на свидетеля-
очевидец са в такава насока/, то очевидно не би го забелязал и ако велосипедистът би се
движил възможно най-близо до дясната граница на платното за движение, т. е. ударът пак би
настъпил. Относно възражението в останалата му част, основано на фактическото
твърдение, че преди да завие или да предприеме каквато и да е маневра, свързана с
отклонение встрани, велосипедистът не е подал своевременно ясен и достатъчен за
възприемане сигнал - по делото няма никакви данни за предприемане на маневра за завой
или каквато и да било друга маневра от велосипедиста. Доколкото в случая може да се
обсъжда съпричиняване от страна на пострадалия съобразно доказателствата, то това е с
оглед обстоятелството, че вдясно на лентата в посоката на движение на велосипедиста се е
намирала велоалея, по която той е можел да се движи съгласно чл. 15, ал. 5 ЗДвП,
съпоставено с факта, че и в този случай на велосипедиста не е забранено да се движи по
платното за движение, стига да е възможно най-близо до дясната граница на платното за
движение, но тъй като в тази насока възражение не е наведено по делото, съдът не следва да
излага подробни съображения.
7
С оглед неоснователността на главния иск неоснователен е и акцесорният иск за
плащане на обезщетение за забава върху сумата на главния иск /налице са и самостоятелни
основания, въз основа на които да се направи извод за частична неоснователност на този
иск, а именно такива от гледна точка на началния момент, от който би се дължало
обезщетението за забава, тъй като, от една страна датата на уведомяване на застрахователя
за настъпилото ПТП, видно от доказателствата по делото, не е сочената в исковата молба, а
по-късна, а от друга страна обезщетението за забава е дължимо не от датата на
уведомяването на застрахователя, а от изтичането на срока по чл. 497, ал. 1 КЗ/.
Съдът намира следното по исканията на страните за присъждане на разноски:
Ищцата не е поискала присъждане на разноски, а с оглед изхода на делото такива не
биха ѝ се дължали.
С представения списък по чл. 80 ГПК ответникът претендира разноски в размер на 5
лв. за д. т. за издаване на съдебно удостоверение, в размер на 60 лв. за възнаграждения на
призовани свидетели, в размер на 400 лв. за възнаграждения на вещи лица и в размер на 450
лв. за юрисконсултско възнаграждение. Относно разноските за д. т. за издаване на съдебно
удостоверение и на възнаграждения на призовани свидетели и на вещи лица са налице
доказателства по делото за това, че са реално сторени в тези размери, съответно същите с
оглед изхода на делото следва да се присъдят на ответника. Претендираното
юрисконсултско възнаграждение също следва да се присъди в пълния претендиран размер с
оглед изхода на делото и диспозитивното начало в процеса, тъй като размерът на същото
съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК не може да надхвърля максималния размер за съответния вид
дело, определен по реда на чл. 37 ЗПП, който максимален размер на основание чл. 25, ал. 2,
пр. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ е 540 лв., а в случая се претендира по-
малък от максималния размер.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Е. А. Х. с ЕГН **********, действаща като малолетна
чрез своята майка и законен представител Н. П. С. с ЕГН **********, двете с адрес: гр. С.,
кв. „С.о“, бл. *, вх.*, ет. *, ап. * срещу „Л.И.” АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „С.ш.“ № *, представлявано от изпълнителните директори М.М. - Г.
и П. Д., обективно съединени искове за плащане на сумата от 100000 лв. /сто хиляди лева/,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди – страдание поради смъртта на дядо
И. Х.С., причинена в резултат на ПТП, настъпило на 16.01.2020 г., ведно с обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху сумата, считано от 21.02.2020 г. до окончателното
плащане.
ОСЪЖДА Е. А. Х. с ЕГН *********, действаща като малолетна чрез своята майка и
законен представител Н. П. С. с ЕГН **********, двете с адрес: гр. С., кв. „С.о“, бл. *, вх. *,
ет. *, ап. * да плати на „Л.И.” АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
8
С., бул. „С.ш.“ № *, представлявано от изпълнителните директори М.М. - Г. и П. Д., общата
сума от 915 лв. /деветстотин и петнадесет лева/, представляваща направени по делото
разноски /5 лв. за д. т. за издаване на съдебно удостоверение, 60 лв. за възнаграждения на
призовани свидетели, 400 лв. за възнаграждения на вещи лица и 450 лв. за юрисконсултско
възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски окръжен съд: _______________________
9