№ 9085
гр. София, 16.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 77 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ИВАНКА П. БОЛГУРОВА
при участието на секретаря НАДЯ СТ. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от ИВАНКА П. БОЛГУРОВА Гражданско дело
№ 20231110124319 по описа за 2023 година
Предявени са обективно съединени осъдителни искове с правно основание
чл.220, ал.1 КТ,чл.222, ал.1 КТ, чл.224, ал.1 КТ и чл.86, ал.1 ЗЗД и инцидентни
установителни искове с правно основание чл.74, ал.1 и ал.4 КТ.
Ищецът К. Ю. З. твърди, че в периода от 01.02.2010г. до 05.05.2020г. е бил в
трудово правоотношение с ответника „Уиз Еър – Унгария Црт – клон България“ КЧТ,
по силата на което е заемал длъжността „стюард“. Поддържа, че съгласно уговореното
в чл.5, б.„б“ от договора след всеки планиран и приключен сектор, работодателят ще
заплаща на служителя т. нар. „секторно заплащане“, като сумата на първите два
планирани и приключени сектора за всеки ден ще се счита включена в размера на
основната брутна заплата на служителя и ответникът няма да прави отделни плащания
и за тях, а съгласно чл. 14 служителят има право на основен платен годишен отпуск и
допълнителен отпуск за работа при ненормирано работно време в размер на 25 работни
дни. Излага доводи, че ответникът е следвало да заплаща на ищеца както брутно
трудово възнаграждение по чл. 5, б.„а“ от договора, така и „секторно заплащане“ за
всеки изпълнен сектор, представляващо възнаграждение по чл. 16, ал. 2, т. 2 от НСОРЗ.
Поддържа, че през последния пълен отработен от него месец преди прекратяване на
трудовото правоотношение – месец февруари 2020г. /а и преди това/, през който е
прелетял 22 сектора, ответникът не му е заплатил дължимото „секторно заплащане“,
като част от трудовото му възнаграждение, за първите два изпълнени от него сектора,
позовавайки се на чл.5, б.„б“ от трудовия договор, поради което и същото не е
включено и при определяне размера на дължимите обезщетения при прекратяване на
1
трудовото правоотношение по чл.220, ал.1 КТ и по чл.222, ал.1 КТ. Счита, че
цитираната клауза на чл.5, б.„б“ от трудовия договор е недействителна, поради
противоречието със закона – чл. 4, ал. 2 и чл.16, ал.2, т.2 от НСОРЗ, вр. чл.24 КТ и
чл.247 КТ, евентуално, че го заобикаля. Излага доводи, че за периода на действие на
трудовия договор е имал право на удължен платен годишен отпуск съобразно
пролетените часове през съответната календарна година, като твърди, че към датата на
прекратяване на трудовото правоотношение е имал неизползван платен годишен
отпуск в размер на 222 дни, от които ответникът е заплатил 34 дни като обезщетение
по чл.224, ал.1 КТ, като дължимата сума е опредЕ. без да се вземат предвид
„секторните заплащания“. Счита, че причина за непредоставянето, съответно за
незаплащане на дължимото обезщетение по чл.224, ал.1 КТ за останалите 188 дни е
уговореното в чл. 14 от сключения между страните трудов договор, която разпоредба е
недействителна поради противоречието със закона – чл. 30 от НРВПО, вр. чл. 155,
ал. 5 КТ и чл. 156, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ. Моли съда да осъди ответника за му заплати
сумата от 3754,19 лв., представляваща обезщетение за неспазено предизвестие по
чл.220, ал.1 КТ, сумата от 1105,58 лв., представляваща лихва за забава, начислена
върху претендираното обезщетение по чл.220, ал.1 КТ за периода от 01.07.2020г. до
04.05.2023г., сумата от 1282,96 лв., представляваща обезщетение при уволнение
поради съкращаване в щата по чл.222, ал.1 КТ, сумата от 377,80 лв., представляваща
лихва за забава, начислена върху претендираното обезщетение по чл.222, ал.1 КТ за
периода от 01.07.2020г. до 04.05.2023г., сумата от 23787,10 лв., представляваща
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 188 дни за периода от
01.03.2010г. до 31.12.2016г. /съгласно уточнителна молба с вх. № 25652 от
26.01.2024г./, както и сумата от 6758,14 лв., представляваща лихва за забава, начислена
върху претендираното обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за периода от 01.07.2020г. до
04.05.2023г. Моли съда да обяви за недействителни клаузите на чл. 5, б.„б“ и чл. 14 от
сключения между страните трудов договор от 01.02.2010г. поради противоречието им
със закона. Претендира разноски.
Ответникът „Уиз Еър – Унгария Црт – клон България“ КЧТ в срока за отговор по
чл. 131 ГПК е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва исковете.
Релевира възражение за погасяването им по давност на основание чл.358, ал.1, т.3 КТ.
Излага доводи, че при прекратяване на трудовото правоотношение е заплатил на
ищеца всички дължими суми. По отношение на претендираните „секторните
плащания“ твърди, че същите представляват допълнително възнаграждение с
променлив характер, дължимо съгласно уговореното в трудовия договор след втория
прелетян сектор, поради което не следва да бъдат включвани в базата за изчисляване на
обезщетенията по чл. 220, ал. 1 КТ и по чл. 222, ал. 1 КТ. Оспорва и иска за заплащане
на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, като твърди, че длъжността,
която е изпълнявал ищецът не е такава по чл. 30 НРВПО, но въпреки това
работодателят му е предоставил удължен годишен отпуск за периода от 2017г. до
2020г., съгласно т.9 и т.10 от Политика за отпуските. Релевира възражение за
погасяване по давност на основание чл.176а, ал.1 КТ на претендираното от ищеца
2
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 2010г. до 2016г.
Счита, че при определяне на размера на дължимото обезщетение по чл.224, ал. 1 КТ
също не следва да се взимат предвид „секторните плащания“. Оспорва твърденията за
недействителност на оспорените от ищеца клаузи от трудовия договор от 01.02.2010г.,
като счита, че и искът за обявяване недействителността на чл. 14 от договора е
недопустим поради липса на правен интерес, тъй като договорът е прекратен и дори
при уважаване на иска, това няма да доведе до промяна в правната сфера на ищеца.
Отделно от това заявява, че оспорената клауза не се прилага след приемането на
Политика за отпуските през 2017г. Моли съда от отхвърли предявените искове.
Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
доводите на страните, намира за установено от фактическа страна следното:
По делото не е спорно, а и от представените писмени доказателства се установява,
че за периода от 01.02.2010г. до 05.05.2020г. между страните е съществувало трудово
правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „стюард“.
От предметното съдържание на представения трудов договор от 01.02.2010г., се
установява, че в чл.5а от същия за работодателя е уговорено задължение да заплаща на
служителя брутна годишна заплата в размер на 3500 евро, платима на 12 равни
месечни вноски в зависимост от действително отработените месеци, която сума
включва всички допълнителни месечни възнаграждения с постоянен характер,
включително брутна фиксирана сума за допълнителна работа, извънреден труд и
работа по време на празници, брутна фиксирана сума за часовете, в които служителят е
бил в режим на готовност, брутна фиксирана сума за следобедни и нощни смени,
брутна фиксирана сума за прослужено време.
Страните са уговорили и че след всеки планиран и приключен сектор
работодателят ще заплаща на служителя така нареченото „секторно плащане“, като
първите два планирани и приключени сектора за всеки ден ще се считат включени в
размера на основната брутна заплата на служителя и работодателят няма да бъде
длъжен да прави отделни плащания за тези сектори. Размерът на всяко стандартно
секторно плащане за секторите, приключени от служителя в един ден, в допълнение
към първите два сектора, ще бъде в размер на 10 евро бруто, която сума, ще бъде
заплащана всеки месец от работодателя допълнително. С анекс от 09.02.2018г.
договорът е изменен, като размерът на основната брутна заплата, включваща
горепосочените компоненти, се увеличава на 12 420 лв., съответно размерът на
секторното плащане е увеличен на 40,09 лв., считано от 01.01.2018г. Към трудовия
договор е сключен и анекс от 30.03.2020г., с който считано от 01.04.2020г. основната
брутна заплата на служителя е увеличена на 14 407 лв.
Със заповед от 04.05.2020г. трудовото правоотношение между страните е
прекратено на основание чл.328, ал.1, т.2, пр.2 КТ.
За изясняване на спора по делото са изготвени и приети съдебно-счетоводна и
допълнителна съдебно - счетоводна експертиза. Установява се, че последният пълен
отработен месец, предхождащ прекратяването на трудовото правоотношение на ищеца
е месец февруари 2020г., в който същият има отработени 20 дни и възнаграждение в
брутен размер 1761,93 лв., в което влизат и допълнителните възнаграждения,
заплащани от работодателя /секторно плащане, секторен бонус и комисионна/.
Брутният размер на начислените и изплатени от ответника на ищеца „секторни
плащания“ на пролетените от ищеца S, M, L и XL сектори през м. февруари 2020г. е в
3
размер на 80,18 лв., като при включването на секторните плащания за първите два
изпълнени сектора в съответните дни, сумата, която ответникът е следвало да начисли
и изплати за същия месец, възлиза на 801,80 лв. Констатира се, че ответникът е
заплатил на ищеца следните обезщетения при прекратяване на трудовото
правоотношение, както следва: по чл. 220, ал. 1 КТ за неспазване на тримесечното
предизвестие в размер на 3 601,77 лв., по чл. 222, ал. 1 КТ сумата от 1200,59 лв. и по
чл. 224, ал.1 КТ за неизползван платен годишен отпуск в размер на 34 дни е изплатена
сумата от 1759,50 лв.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна
страна следното:
По иска по чл. 74, ал. 1 и ал. 4 КТ за прогласяване недействителността на чл.
5, б. „б“ от трудовия договор, по силата на който страните изрично се договарят и
потвърждават, че сумата на първите два планирани и приключени сектора за всеки
ден ще се счита за включена в сумата на основната брутна заплата на служителя и
че работодателят няма да прави никакво отделно плащане за тези сектори:
За основателността на предявения иск в тежест на ищеца е да докаже, че
оспорената клауза на трудовия договор противоречи или заобикаля императивна
материално – правна норма.
Преюдициален за разглеждането на иска по същество се явява въпросът за
действителността на уговорката в трудовия договор, регламентираща начина за
заплащане на т.нар. „секторно възнаграждение“, във връзка с което е и предявеният
инцидентен установителен иск.
Основната работна заплата е възнаграждение за изпълнението на определените
трудови задачи, задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място
или длъжност, в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда
и времетраенето на извършваната работа. Тя се определя от трудовия договор или в
споразумението по чл. 107 КТ, според прилаганата система на заплащане на труда.
Допълнителните трудови възнаграждения са различни плащания: за трудов стаж и
професионален опит, за по-висока лична квалификация, за нощен труд, за положен
извънреден труд, за работа през почивни дни и дните на официални празници, за
времето, през което работникът или служителят е на разположение на работодателя
извън територията на предприятието и др.
В конкретния случай страните по трудовото правоотношение са се съгласили, че
при приключване на повече от два сектора на ден, работникът ще получава
допълнително възнаграждение за положения труд, като първите два сектора за деня се
включват в основната заплата, а следващите се заплащат допълнително. Уговорените
„секторни плащания“ за всеки полет всъщност представляват допълнително трудово
възнаграждение, част от което е включено в основното трудово възнаграждение, а
друга част се заплаща отделно в зависимост от изпълнените летателни часове, поради
което не може да става дума за противоречие със закона, тъй като клаузата касае
единствено размера на допълнителното трудово възнаграждение и начина и условията
за плащането му, което не е в противоречие с императивни правни норми. Освен това,
както трудовият договор, така и анексите към него са подписани от работника, което
обстоятелство не се оспорва от ищеца. Не може да се възприеме и становище за
заобикаляне на закона посредством клаузата, тъй като с договорените изменения в
трудовия договор не се цели постигането на забранен от закона резултат, доколкото от
волята на страните по договора зависи дали ще се заплаща, при какви условия и в какъв
4
размер допълнително трудово възнаграждение.
Не са нарушени и разпоредбите на чл. 242 КТ и чл. 4, ал. 2 НСОРЗ, защото
страните са уговорили допълнително трудово възнаграждение, а положеният от ищеца
труд съобразно изпълнението на определените трудови задачи се покрива от основната
му заплата. И доколкото НСОРЗ изрично предвижда в чл.13 възможността за
уговаряне на допълнително възнаграждение и страните в съответствие с ал. 2 на същия
член са определили условията и размера на това възнаграждение, то не е налице
противоречие и с чл. 247 КТ.
Поради това, предявеният инцидентен установителен иск за недействителност на
клаузите на чл. 5б от сключения между страните трудов договор от 01.02.2010г. следва
да се отхвърли като неоснователен.
По иска по чл. 74, ал. 1 и ал. 4 за прогласяване недействителността на чл. 14
от трудовия договор, който предвижда, че „Основният платен годишен отпуск на
служителя и допълнителният отпуск за работа при ненормирано работно време е 25
работни дни“:
В исковата молба ищецът излага доводи за недействителност на цитираната клауза
поради противоречието ѝ с разпоредбата на чл. 30 НРВПО, регламентираща правото на
работниците и служителите от летателния състав на гражданското въздухоплаване на
удължен платен годишен отпуск съобразно пролетените часове. Изложеното налага
изследване на понятието „летателен състав на гражданското въздухоплаване“ по
смисъла на цитираната норма – конкретно въпросът дали в него се включва и
кабинният състав на екипаж на въздухоплавателното средство, т.е. стюардите и
стюардесите.
Съгласно чл. 155, ал. 5 КТ, някои категории работници и служители в зависимост
от особения характер на работата имат право на удължен платен годишен отпуск, като
категориите работници и служители и минималният размер на този отпуск се
определят от Министерския съвет. Разпоредбата на чл.156, ал.1, т.1 КТ предвижда, че
при условията на чл. 155, ал. 2 работникът или служителят има право на допълнителен
платен годишен отпуск за работа при специфични условия и рискове за живота и
здравето, които не могат да бъдат отстранени, ограничени или намалени, независимо
от предприетите мерки – не по-малко от 5 работни дни, като видовете работи, за които
се установява допълнителен платен годишен отпуск, се определят с наредба на
Министерския съвет. В тази връзка нормата на чл. 2, т. 4 от Наредбата за определяне
на видовете работи, за които се установява допълнителен платен годишен отпуск,
приета на основание чл. 156, ал. 2 КТ, предвижда, че право на допълнителен платен
годишен отпуск за видове работи, извършвани при специфични условия и рискове за
живота и здравето, които не могат да бъдат отстранени, ограничени или намалени,
независимо от предприетите мерки, имат и работници и служители, които извършват
работи като членове на екипажите от летателните състави на въздухоплаването.
Съгласно чл. 30 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските, работниците
и служителите от летателния състав на гражданското въздухоплаване имат право на
удължен платен годишен отпуск съобразно пролетените часове, както следва: до 400
пролетени часа – 36 работни дни; от 401 до 600 пролетени часа – 40 работни дни; от
601 до 700 пролетени часа – 45 работни дни; над 700 пролетени часа – 48 работни дни.
Двете наредби не предвиждат дефиниция за „летателен състав на въздухоплаването“,
поради което терминът следа да се тълкува съгласно чл. 46, ал. 1 ЗНА в смисъла, който
най-много отговаря на други разпоредби, на целта на тълкувания акт и на основните
5
начала на правото на Република България.
Във връзка с горното, съгласно чл. 34 от Закона за гражданската авиация,
членовете на екипажа на въздухоплавателно средство включват членовете на полетния
екипаж и членовете на кабинния екипаж. В този смисъл са и Приложение № 1 и
Приложение № 6 към Конвенцията за международно гражданско въздухоплаване,
глава 1, дефиниции; както и Регламент /ЕС/ №965/2012 на Комисията от 5 октомври за
определяне на технически изисквания и административни процедури във връзка с
въздушните операции в съответствие с Регламент /Е0/ № 216/2008 на Европейския
парламент и съвета. Горните нормативни актове обаче не дават отговор на спорния
въпрос дали „летателният състав на гражданското въздухоплаване“ по смисъла на чл.
30 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските, включва само членовете
на полетния/летателен/технически/авиационен екипаж по смисъла на Закона за
гражданската авиация, който пряко осъществява полета, или включва всички членове
на екипажа на въздухоплавателното средство, т.е. и кабинния екипаж, който се грижи
за пътниците по време на полета и отговаря за тяхната безопасност.
НРВПО, съгласно чл. 155 и чл. 156 от КТ, цели да предостави допълнителен платен
годишен отпуск за работа при специфични условия и рискове за живота и здравето,
които не могат да бъдат отстранени, ограничени или намалени, независимо от
предприетите мерки. В тази връзка, макар че отговорността за безопасността на полета
безспорно е по-голяма за членовете на летателния екипаж, неблагоприятните условия,
при които полагат труд всички членове на екипажа – честата смяна на часовите зони,
спадът на налягането, шум, вибрации и радиация, са еднакви както за полетния екипаж,
така и за кабинния екипаж. Предвид това съдът намира, че като употребява термина
„летателен състав“, наредбата не изключва кабинния такъв, а го противопоставя на
наземния състав, обслужващ въздухоплаването. Индиция в този смисъл е и чл. 1, т. 4 от
Наредбата за категоризиране на труда при пенсиониране /което съгласно чл. 104 КТ,
също се извършва съобразно характера и особените условия на труд/, съгласно който
от първа категория при пенсиониране е трудът на: пилот, щурман, радист, борден
инженер (механик), парашутист, стюардеса (стюард) и борден съпроводител, работещи
във въздухоплаването.
С оглед изложеното настоящият съдебен състав приема, че „летателният състав на
гражданското въздухоплаване“ по смисъла на чл. 30 НРВПО включва и кабинния
състав на екипаж на въздухоплавателното средство, т.е. и стюардите и стюардесите /в
този смисъл и Решение №1290 от 02.06.2022г. по в.гр.д. №9262/2021г. на СГС/, което
обуславя извода, че ищецът е имал право на удължен годишен отпуск.
Ответникът в депозирания по делото отговор на исковата молба излага твърдения,
че за периода от 2017г. до 2020г. е предоставил удължен годишен отпуск и на
членовете на кабинния екипаж, във връзка с което по делото е приложена Политика за
отпуските на „Уиз Еър Унгария“ Кфт. – клон България /л. 136-143/. В раздел „Основен
и удължен годишен платен отпуск“ е регламентирано правото на летателния и на
кабинния екипажи на удължен годишен платен отпуск, в зависимост от летателните
часове на служителя през съответните календарни години, които по съдържание
съответстват изцяло на тези, уредени в чл. 30 НРВПО, считано от 01.01.2019г., като
изрично е уредено правото да получат съгласно описаните правила и допълнителен
удължен годишен платен отпуск за 2017г. и за 2018г. – чл. 9 и чл. 10 от Политиката.
Съдът намира, че предвидените права, касаещи ползването на допълнителен
удължен годишен платен отпуск за посочените години, не са уредени в сключените
6
между страните последващи анекси към процесния трудов договор, но дори и при
позоваване на вътрешните правила на ответното дружество, обективирани в
обсъдената Политика за отпуските на „Уиз Еър Унгария“ Кфт. – клон България, то за
процесния период от 01.03.2010г. до 31.12.2016г. между страните е действала именно
оспорваната от ищеца клауза от трудовия договор. Предвид изводите на съда, че
ищецът е лице, което има право на удължен годишен отпуск, клаузата на чл. 14 от
договора, която урежда правото на служителя на основен платен годишен отпуск и на
допълнителен отпуск за работа при ненормирано работно време в общ размер на 25
дни, противоречи на императивно установените минимуми в чл. 30 НРВПО, поради
което се явява недействителна, съответно – предявеният иск е основателен и следва да
бъде уважен.
По иска по чл. 220, ал. 1 КТ:
За основателността на иска в тежест на ищеца е да докаже прекратяване на
трудовия договор на основание, за което законът изисква отправяне на предизвестие,
както и размер на БТВ за последния пълен отработен месец от ищеца.
В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да докаже спазване на
срока на предизвестието или плащане на обезщетение.
Не е спорно между страните, че процесното трудово правоотношение е прекратено
по силата на заповед от 04.05.2020г. на основание чл.328, ал.1, т.2, пр.2 КТ, което
изисква отправянето на писмено предизвестие от работодателя до служителя в
сроковете по чл. 326, ал. 2 КТ. Съгласно чл. 12 от договора страните са уговорили 3-
месечно предизвестие, което в случая не е спазено, съответно работодателят дължи
обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ.
Спорен по делото е въпросът относно базата, която следва да бъде използвана за
изчисляване на неговия размер – конкретно дали следва да бъдат съобразени и т.нар.
„секторни плащания“ за първите два изпълнени от ищеца сектора.
Съгласно чл. 17, ал. 1 НСОРЗ, в брутното трудово възнаграждение за определяне
на обезщетенията по чл. 228 КТ се включва основното трудово възнаграждение,
възнаграждението над основната заплата, определено според прилаганите системи за
заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер,
определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективния или индивидуалния
трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, доколкото друго не е предвидено
в КТ, както и други изрично изброени възнаграждения. В чл. 15 НСОРЗ като
допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер наредбата определя тези,
които се заплащат за образователна и научна степен и за придобит трудов стаж и
професионален опит, както и тези допълнителни възнаграждения, които се изплащат
постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в
зависимост единствено от отработеното време.
В процесния трудов договор е уговорено, че работното време на служителя ще се
определя на базата на двумесечен период от време при 40 работни часа на седмица и
работа на непрекъснати смени, включително и в неделни дни. Касае се за „повременна“
система на заплащане на труда, зависеща единствено от уговореното работно време.
Уговореното в трудовия договор заплащане на т.нар. „секторни плащания“ не са част
от основното трудовото възнаграждение, а представляват допълнително
възнаграждение. За да може това допълнително възнаграждение да се вземе предвид и
да се включи при определянето на брутното трудово възнаграждение, въз основата на
което се определят обезщетенията по чл. 228 КТ – конкретно в процесния случай
7
обезщетения по чл. 220, ал. 1 КТ, по чл. 222, ал. 1 КТ и по чл. 224, ал. 1 КТ, същото
следва да е с постоянен характер по смисъла на чл. 17, ал. 1, т. 3 НСОРЗ.
По въпроса за определянето на възнаграждението като такова с постоянен характер
има формирана съдебна практика /решение №540/07.07.2010г. по гр.д. № 895/2009г. на
ВКС, IV ГО, решение №847/14.01.2011г. по гр.д. №1558/2009г. на ВКС, IV ГО,
решение №167/24.07.2013г. по гр.д. №1372/2012г. на ВКС, III ГО и др./. Основният
извод, направен от ВКС съобразно цитираната практика е, че за основа за определянето
на възнаграждението по чл. 228 КТ, се включват основното трудово възнаграждение и
допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, които са предвидими и
сигурни и са определени в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за
работната заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор.
В настоящия случай уговореното между страните секторно възнаграждение е
обусловено единствено от изпълнените летателни часове над утвърдения норматив за
деня, респективно от отработеното време на борда на самолета, през което
работникът/служителят изпълнява трудовите си функции. Така уговорените плащания
са дължими без изискване за постигане на определен резултат, независимо от
качеството на положения труд и волята на работодателя. Средствата са предварително
определени по размер в трудовия договор и са дължими от работодателя заедно с
основното възнаграждение – помесечно.
Предвид изложеното и доколкото изплащането на това възнаграждение е
обусловено единствено от отработеното време от служителя /изпълнените летателни
часове/ и при тълкуване на разпоредбата на чл. 15, ал. 2 НСОРЗ, логически и
систематично заедно с разпоредбата на чл. 17, ал.1, т.3 от НСОРЗ, както и съобразно
дадените в практиката разяснения, следва изводът, че предвидените месечни секторни
плащания, в това число и секторни бонуси, имат характера на допълнително трудово
възнаграждение с „постоянен характер“ по смисъла на чл.17, ал.1, т.3 от НСОРЗ, вр.
чл. 15, ал. 2 от същата Наредба и следва да се вземат предвид при определяне на базата
на обезщетенията по чл. 220 КТ за неспазено предизвестие, по чл. 222 КТ за оставане
без работа и по чл. 224, ал.1 КТ за неизползван платен годишен отпуск.
В базата за изчисляване на обезщетенията не следва да се включват комисионите
възнаграждения, които са били начислени към последния пълен отработен месец,
какъвто въпрос е формулиран от ищеца към допълнителната ССчЕ. Служителят е този,
който черпи права от включване на посоченото възнаграждение в базата за определяне
на процесните обезщетения и негова е тежестта да установи обстоятелствата, от които
да се направи безспорно заключение, че подобен тип плащания представляват
задължителна ежемесечна добавка към основното трудово възнаграждение,
регламентирано е в правилата за работната заплата в предприятието му и размерът му
зависи само и единствено от конкретните резултати на служителя /в този смисъл
Решение №181 от 22.07.2015г. по гр.д. № 4554/2014г. на ВКС, IV ГО/.
В процесния случай ищецът не ангажира доказателства, които да установят
характера на въпросните комисиони, като единствено в заключението по
допълнителната ССчЕ са налице данни, че се касае до извършена услуга на борда на
самолета. В тази връзка следва да се посочи, че ако процесните комисиони са такива за
извършени продажби на борда на въздухоплавателното средство, същите не са с
постоянен характер и зависят от това дали и какви продажби на продукти, предлагани
на борда, ще бъдат реализирани по време на полета, т.е. са свързани с постигане на
определен резултат, и зависят от качеството на положения труд, броя на пътниците и
8
други фактори с непостоянен характер. В сключения между страните трудов договор,
както и в последващите анекси към него, не е уговорено заплащането на такова
възнаграждение като размер или механизъм за формиране на основната работна
заплата, съответно не може да се направи извод, че представлява постоянен елемент от
трудовото възнаграждение. Изложеното налага да се приемат за ненастъпили тези
правни последици, чийто юридически факт е останал недоказан, като изчислените от
вещото лице комисиони следва да бъдат изключени от приетата база за определяне
размера на обезщетенията.
Предвид изложеното, за процесния период от 05.05.2020 г. до 04.08.2020 г.
дължимото на ищеца обезщетение за неспазено предизвестие с включване размера за
допълнително прелетени сектори /включително за първите два изпълнени сектора за
съответните дни, без комисиони/ възлиза на 6 219,99 лв. (2073,33 лв. х 3 месеца),
определени от съда на основание чл. 162 ГПК, от които ответникът е заплатил 3601,77
лв., или дължима е останала сумата от 2618,22 лв., до размера на която искът е
основателен и следва да се уважи, а за разликата над посочената сума до пълния
предявен размер от 3754,19 лв. искът следва да се отхвърли.
По иска по чл. 222, ал. 1 КТ:
За основателността на иска в тежест на ищеца е да докаже, че уволнението е
извършено на някое от основанията, посочени в чл. 222, ал. 1 КТ, че за процесния
период е останал без работа, както и размера на брутното трудово възнаграждение за
последния пълен отработен месец преди уволнението.
В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да докаже положителния
факт на погасяване на вземането.
Обстоятелството, че ищецът е останал без работа за периода от 05.05.2020г. до
05.06.2020г. е безспорно между страните, като спорен по делото е въпросът дали
дължимото обезщетение е погА.о в цялост от ответника чрез плащане. По отношение
на размера на брутното трудово възнаграждение, в частност какво включва в
процесния случай, важи изложеното по-горе.
На основание чл. 162 ГПК и при съобразяване на експертното заключение по
допълнителната ССчЕ, при включване в базата за определяне на БТВ на сумите за
секторни плащания и бонус, без комисиони, обезщетението възлиза на сумата от
2073,33 лв. Работодателят е заплатил обезщетение в размер на 1200,59 лв., или
разликата за доплащане е за сумата от 872,74 лв., до размера на която искът е
основателен и следва да се уважи, а за разликата над посочената сума до пълния
предявен размер от 1 282,96 лв. – да бъде отхвърлен.
По иска по чл. 224, ал. 1 КТ:
Съгласно чл. 224 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение служителят
има право на обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, чийто размер се
определя въз основа на полученото среднодневно брутно трудово възнаграждение за
последния календарен месец, през който служителят е работил най-малко 10 работни
дни.
За основателността на иска ищецът следва пълно и главно да докаже наличието на
трудово правоотношение между страните, което е прекратено независимо от
основанието за прекратяване, както и размера на брутното трудово възнаграждение,
9
получено за последния пълен отработен месец преди уволнението. В тежест на
ответника е да докаже или ползването на отпуска за процесния период, или плащане на
обезщетението за неползването му.
Спорен между страните е въпросът за размера на отпуска /в частност дали ищецът
е имал право на удължен платен годишен отпуск/ и размера на БТВ. По изложените
мотиви към предявения иск по чл. 74 КТ за прогласяване недействителността на
клаузата на чл. 14 от процесния договор, съдът приема, че ищецът е лице, което има
право на удължен годишен отпуск.
Съобразявайки заключението по допълнителната ССчЕ и на основание чл.162
ГПК, съдът приема, че размерът на дължимото обезщетение по чл.224 КТ,
включително за непредоставения удължен платен годишен отпуск по чл.30 НРВПО,
при отчитане на общия размер на изплатените и дължими секторни плащания /в това
число за първите два изпълнени сектора в съответните дни и на секторния бонус/,
възлиза на 23 221,30 лв. (2 073,33 лв. : 20 дни = 103,67 лв. средно дневно
възнаграждение х 224 дни).
Ответникът своевременно е релевирал възражение за погасяване по давност на
претендираното от ищеца обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за
периода от 2010г. до 2016г., което съдът намира за основателно. Съгласно разпоредбата
на чл. 176а КТ, когато платеният годишен отпуск или част от него не е ползван до
изтичане на две години от края на годината, за която се полага, независимо от
причините за това, правото на ползването му се погасява по давност. В този смисъл
към момента на прекратяване на трудовото правоотношение на 04.05.2020г., правото
на платен годишен отпуск се е погасило за целия процесен период, тоест за годините
от 2010г. до 2016г. включително. Предвид изложеното предявеният иск е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
За основателността на предявените искове в тежест на ищеца е да докаже
наличието на главен дълг и момента на изпадане на ответника в забава /настъпване на
уговорения срок за плащане, съответно отправяне на покана и получаването от
ответника/.
Съгласно чл. 228, ал. 3 КТ процесните обезщетения при прекратяване на трудовото
правоотношение се изплащат не по-късно от последния ден на месеца, следващ месеца,
през който правоотношението е прекратено, освен ако в колективния трудов договор е
договорен друг срок. След изтичане на този срок работодателят дължи обезщетението
заедно със законната лихва.
Трудовото правоотношение на ищеца е прекратено на 04.05.2020г., респективно
30.06.2020г. е последният ден, в който е следвало да се изплатят обезщетенията и от
01.07.2020г. ответникът е изпаднал в забава.
10
Лихвата за забава върху обезщетението по чл. 220, ал. 1 КТ в размер на 2618,22 лв.
за периода от 01.07.2020г. до 04.05.2023г. възлиза на 771,05 лв., опредЕ. от съда по чл.
162 ГПК, до който размер искът следва да се уважи, а за горницата над него до пълния
предявен размер от 1105,58 лв. подлежи на отхвърляне.
Лихвата за забава върху обезщетението по чл. 222, ал. 1 КТ в размер на 872,74 лв.
за периода от 01.07.2020г. 04.05.2023г. възлиза на 257 лв., до който размер искът
следва да се уважи, а за горницата над него до пълния предявен размер от 377,80 лв.
подлежи на отхвърляне.
Съдът не формира правни изводи за наличие на главен дълг по иска по чл.224, ал. 1
КТ, поради което акцесорният иск за заплащане на лихва за забава в размер на 6758,14
лева, начислена за периода от 01.07.2020г. до 04.05.2023г., също подлежи на
отхвърляне.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има
ищецът, съобразно уважената част от исковете в размер на 144,40 лв., представляваща
действително заплатени сума за извършване на преводи на писмени доказателства,
както и адвокатско възнаграждение. Последното е заплатено по банков път в полза на
Адвокатско дружество „С. и К.а“, видно от приложените по делото платежно
нареждане от 04.05.2023г. и фактура № 213/04.05.2023г.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право на разноски, съобразно с
отхвърлената част от исковете, които възлизат в общ размер на 2649,14 лв.,
представляващи депозит за ССчЕ и адвокатско възнаграждение – нотификация за
извършен банков превод и фактура № 26542/03.11.2023г.
Въпреки липсата на представени по делото договори за правна защита и
съдействие съдът приема, че между страните по спора и техните процесуални
представители е постигнато съгласие за заплащане на адвокатско възнаграждение в
претендираните размери предвид изричното посочване на основанието за възникване
на задълженията за заплащане на съответните суми в издадените от адвокатските
дружества фактури, а именно – процесуално представителство и защита по настоящото
дело /в този смисъл Определение №134 от 28.03.2019г. по ч.гр.д. № 888/2019г. на ВКС,
III г.о., Определение № 529 от 11.12.2019г. по ч.гр.д. № 4335/2019г. на ВКС, IV г.о./.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по
сметка на съда сумата от 334,73 лв. държавна такса и разноски, съобразно уважената
част от исковете.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
11
ОБЯВЯВА за недействителна на основание чл. 74, ал. 4 КТ клаузата на чл.14 от
трудов договор от 01.02.2010г., сключен между К. Ю. З., ЕГН ********** и „Уиз Еър –
Унгария ЦРТ – клон България“, ЕИК *********.
ОСЪЖДА „Уиз Еър – Унгария ЦРТ – клон България“, ЕИК *********, да заплати
на К. Ю. З., ЕГН **********, сумите, както следва:
– на основание чл.220, ал.1 КТ сумата от 2 618,22 лв., представляваща обезщетение
за неспазено предизвестие, като ОТХВЪРЛЯ иска до пълния предявен размер от
3754,19 лв.;
– на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 771,05 лв., представляваща лихва за
забава, начислена върху обезщетението по чл.220, ал.1 КТ за периода от 01.07.2020г.
до 04.05.2023г., като ОТХВЪРЛЯ иска до пълния предявен размер от 1105,58 лв.;
– на основание чл.222, ал.1 КТ сумата от 872,74 лв., представляваща обезщетение
при уволнение поради съкращаване в щата, като ОТХВЪРЛЯ иска до пълния предявен
размер от 1282,96 лв.;
– на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 257 лв., представляваща лихва за забава,
начислена върху обезщетението по чл.222, ал.1 КТ за периода от 01.07.2020г. до
04.05.2023г., като ОТХВЪРЛЯ иска до пълния предявен размер от 377,80 лв.;
ОТХВЪРЛЯ предявените от К. Ю. З., ЕГН **********, срещу „Уиз Еър – Унгария
ЦРТ – клон България“, ЕИК *********, искове, както следва:
– иск с правно основание чл. 74, ал. 4 КТ за обявяване недействителност на
клаузата на чл. 5, б. „б“ от трудов договор от 01.02.2010г., сключен между К. Ю. З.,
ЕГН ********** и „Уиз Еър – Унгария ЦРТ – клон България“, ЕИК *********;
– иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за сумата от 23 787,10 лв.,
представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 188 дни за
периода от 01.03.2010г. до 31.12.2016г.;
– иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 6758,14 лв., представляваща
лихва за забава, начислена върху обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ за периода от
01.07.2020г. до 04.05.2023г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Уиз Еър – Унгария ЦРТ – клон
България“, ЕИК *********, да заплати на К. Ю. З., ЕГН **********, сумата от 144,40
лв. разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК К. Ю. З., ЕГН **********, да заплати на
„Уиз Еър – Унгария ЦРТ – клон България“, ЕИК *********, сумата 2649,14 лв.
разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „Уиз Еър – Унгария ЦРТ – клон
България“, ЕИК *********, да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата от
334,73 лв. държавна такса и разноски по уважените искове.
12
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
13