Р Е Ш Е Н И Е
№
…………./22.07.2019г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XXXIX - ти състав в публично съдебно
заседание, проведено на двадесет и осми юни
през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Христина Колева
при
участието на секретар Цветелина Илиева,
като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 4261 по описа за 2019г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по
предявени от С.Т.Д., ЕГН **********,
адрес: ***-А, съдебен адрес:***-партер, чрез адв. К.Т.срещу «Е.С. АД, ЕИК ****, със седалище
и адрес на управление:***, обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 128, т. 2 КТ; чл.224, ал.1 КТ и
чл. 86 ЗЗД за осъждане ответника да
заплати на ищеца следните суми: 762.61 лева, представляваща
неплатено нетно трудово възнаграждение за положен труд през м. февруари 2019г.;
148.72 лeва, представляваща
обезщетение в нетен размер, за неизползван
платен годишен отпуск - 4 дни за 2019г., ведно със законната лихва върху
главниците, считано от датата на подаване на исковата молба - 19.03.2019г. до
окончателното изплащане на задълженията.
Ищецът основава исковата си претенция на
следните фактически твърдения: Полагал
е труд по индивидуален трудов договор № 180, сключен на 28.09.2016г. с
ответника на длъжност „Електромонтьор по поддържане и ремонт на електропроводни
линии и мрежи, трафопостове и СТИ”. Договореното възнаграждение възлизало на
750 лева, дължимо до 15-то число на месеца, следващ месеца, за който се дължи.
Трудовото правоотношение било прекратено по взаимно съгласие на 01.03.2019г.,
на основание чл. 325, ал.1, т.1 КТ, за което била издадена Заповед №
23/01.03.2019г. на работодателя. През релевирания период,
ищецът е полагал труд в ответното дружество, което от своя страна не му е
заплатило дължимото трудово възнаграждение в исковия размер, както и дължимото
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. В тази връзка обективира искане за осъждане на ответника - работодател да
престира посочените суми.
Ответникът, в срока по чл. 131 ГПК е подал писмен
отговор, с който счита предявените искове за допустими, но неоснователни. Не
оспорва фактите, че по силата на трудов договор от 28.09.2016г. до 01.03.2019г.
ищецът е заемал длъжността „Електромонтьор по поддържане и ремонт на електропроводни
линии и мрежи, трафопостове и СТИ” в предприятието на
ответника. Не се оспорва, че трудовото правоотношение е прекратено по взаимно
съгласие, на основание чл. 325, ал.1, т.1 КТ, за което е издадена Заповед №
23/01.03.2019г.. Признава, че не е изплатил възнаграждението на ищеца за
м.02.2019г. в исковия размер, вкл. и обезщетението за неизползван
платен годишен отпуск, като
счита, че не дължи сумите, поради отправено писмено искане от ищеца да му бъде
удържана сума в общ размер на 3287.75 лева. Счита, че претендираните вземания са погасени по искане на ищеца. Моли за отхвърляне на исковете.
Съдът, след
преценка на събраните по делото доказателства с оглед разпоредбата на чл. 235 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
По делото за безспорно и ненуждаещо се от доказване в
отношенията между страните е прието, че между тях е съществувало трудово
правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „Електромонтьор по
поддържане и ремонт на електропроводни линии и мрежи, трафопостове и СТИ” в предприятието на ответника, както
и че учреденото между страните трудово правоотношение е прекратено по взаимно съгласие
на 01.03.2019г., на основание чл. 325, ал.1, т.1 КТ, за което е издадена
Заповед № 23/01.03.2019г. на работодателя, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК.
В заповедта е отразено, че трудовото правоотношение се
прекратява по взаимно съгласие, във връзка с подадено от ищеца заявление №***/01.03.2019г.. Посочено е, че му се
дължи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск.
От Трудов
договор № ***/28.09.2016г.
се установява, че основното трудово възнаграждение на ищеца е в размер на 750
лв.
На л.21 от делото е
приложено искане от ищец до ответника, с което е заявил доброволна лична
удръжка в размер на 3287.75 лева.
На л.22 е приложено заявление
№***/01.03.2019г. от ищеца с
искане за освобождаването му от длъжност.
От приложения на л.23 фиш за
м.02.2019г. се установява, че начисленията и удръжките са в еднакъв размер -
1156.93 лева. Отразена е вътрешна удръжка от 911.33 лева, като срещу сума за
получаване е посочено - 0 лева.
По делото е изслушано заключение по съдебно-счетоводната експертиза на в.
л. Е. Т., което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено. Видно
от същото, трудовото
възнаграждение на ищеца за месец февруари 2019г. е в брутен размер на 991.69 лв., а в нетен размер на 762.61 лв. През месец февруари 2019г. е начислено
обезщетение за неползван платен отпуск за 2019г. за 4 работни дни в брутен размер на 165.24 лв., а в нетен размер на 148.72 лв. Общата стойност на възнаграждението
и обезщетението за месец февруари 2019г. е в брутен размер на 1 156.93 лв., а в нетен размер на 911.33 лв. Съгласно предоставено копие от
Искане за доброволна лична удръжка в размер на 3 287.75 лв. от 01.03.2019г., по фиша за работна заплата на
ищеца за месец февруари 2019г. е начислена „вътрешна удръжка" в размер на 911.33 лв. и остатъкът за получаване по фиша
е 0 лв. Относно
удръжката на сумата от 911.33 лева, на вещото лице друго,
освен заявлението на ищеца, не е представено.
Въз основа
на горната фактическа установеност, СЪДЪТ формира следните правни изводи:
За да се уважи искът по чл. 128, т. 2 КТ е необходимо
ищецът да установи, че през процесния период е работил при ответника, изпълнявал е трудовите си задължения, както и размера на
дължимото трудово възнаграждение за този период. В тежест на ответната страна е
да установи, че е заплатила същото, респ. че не се дължи на друго основание.
За да бъде уважен искът по чл.
224, ал. 1 КТ е необходимо да се установи, че ищецът е работил по трудово
правоотношение с ответника, че същото е прекратено, размерът на неползвания
платен годишен отпуск към датата на прекратяване на правоотношението, както и
размерът на последното получено от ищеца брутно трудово възнаграждение за пълен
работен месец преди уволнението, на база на което да се изчисли обезщетението.
В тежест на ответната страна, при
установяване на горните обстоятелства, е да установи, че вземанията на ищеца са
погасени поради плащане, респ. чрез прихващане на част от вземането, с друго
насрещно вземане, ликвидността и изискуемостта на същото, както и че плащането
е своевременно извършено.
Съдът намира за доказано, че
ищецът е работил по ТПО с ответника в сочения период, същото е прекратено на
основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ по взаимно съгласие, считано от 01.03.2019г.,
като е имал право на платен годишен отпуск 4 дни за 2019г., както и че
претендираните вземания не са заплатени.
По иска по чл. 128, т. 2 КТ:
Според чл. 128 КТ работодателят е
длъжен да плаща в установените срокове на работника или служителя уговореното
трудово възнаграждение за извършената работа. При предявен иск по чл. 128 КТ в
тежест на работника (служителя) е да докаже, че претендираното от него
неизплатено възнаграждение действително е било уговорено с работодателя, че то
е било част от съдържанието на трудовото правоотношение, че е престирал реално уговорената работа, доколкото от тези
положителни факти именно работникът черпи изгодни правни последици, а в тежест
на работодателя е да докаже, че дължимото възнаграждение действително е било
изплатено.
Не се спори между страните, че за
периода 03.10.2016 г.- 01.03.2019г. същите са били в трудово правоотношение,
което е било прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ. В конкретния
случай ответникът не е оспорил, а и с оглед презумцията
уредена в чл. 8, ал. 2 КТ съдът приема, че през процесния период ищецът е
изпълнявал своето основно трудово задължение да престира
на работодателя своята трудова сила. От ССчЕ се
установи, че за процесния период на ищеца /м. 02.2019 г./ е начислено нетно
възнаграждение за отработено време в общ размер на 762.61 лв.. Именно нетно възнаграждение след
приспадане на съответните данък общ доход и осигурително вноски е релевантно в
случая. В съдебното решение следва ясно да е посочено дали се присъжда брутното
трудово възнаграждение, в който случай съдебният изпълнител е длъжен да отдели
суми за изплащане на тези задължения, или се присъжда остатъкът след приспадане
от брутното трудово възнаграждение на дължимия данък върху общия доход и
осигурителните вноски /Решение № 154/24.06.2015 г. по гр. д. № 6134/2014 г. на
III г. о. на ВКС и Решение № 166/25.02.2010 г. по гр. д. № 220/2009 г., III г.
о. на ВКС/.
По
иска по чл. 224 КТ за присъждане на обезщетение за неползван платен годишен
отпуск съдът намира следното:
Безспорно
се установи ТПО да е прекратено и на ищеца да се е дължало обезщетение за 4 дни
неползван платен годишен отпуск в нетен размер от 148.72 лв..
Право
на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск възниква само при
прекратяване на трудово правоотношение, като няма значение основанието за
прекратяване. Втората предпоставка, за да се изпълни фактическият състав на
разпоредбата на чл. 224, ал. 1 КТ е отрицателна – необходимо е
работникът/служителят да не е използвал полагащия му се платен годишен отпуск
за календарната година на прекратяване или за предходни години. Няма значение
на какво основание отпускът е бил отложен и дали работникът/служителят е искал
от работодателя да ползва отпуска си. Обезщетението
се изчислява по реда на чл. 177 КТ, към деня на прекратяване на трудовото правоотношение
/чл.224, ал. 2 КТ/. Разпоредбата на чл. 177, ал. 1 КТ, предвижда, че за времето
на платения годишен отпуск работодателят заплаща на работника или служителя
възнаграждение, което се изчислява от начисленото при същия работодател среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния
календарен месец, предхождащ ползването на отпуска, през който работникът или
служителят е отработил най – малко 10 работни дни. Съгласно чл. 18,
ал. 1 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата, среднодневното брутно трудово възнаграждение по чл. 177,
ал. 1 КТ се установява, като полученото при същия работодател брутно
трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползването на
отпуска, през който работникът или служителят е отработил най – малко 10 дни,
се раздели на броя на отработените дни през този месец.
Установи
се от писмените доказателства и заключението по допуснатата ССчЕ,
че дължимите на ищеца трудово възнаграждение за м. 02.2019г. и обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск възлизат на сумата от 911.33 лв., като от
тази сума работодателят е направил удръжка в размер на 911.33 лв. с посочено
основание „вътрешна удръжка“.
По отношение на тази удръжка съдът намира следното: В
случая безспорно се установи, че искането е подписано от ищеца. Същият обаче е
оспорил съдържанието на искането, начина на съставянето му, за какво е получена
сумата и реда, по който удръжката е направена. Съгласно нормата на чл. 210, ал.
4 и чл. 211 КТ, удръжки от трудово възнаграждение на работника могат да се
правят само въз основа на връчена на същия мотивирана писмена заповед, която не
е оспорена, респ. въз основа на влязло в сила съдебно решение. Удръжки,
направени по друг ред и на друго основание, не могат да бъдат правени, като в
случай, че са наведени възражения във връзка със същите, работодателят може да
наведе възражения за извършено прихващане, респ. да направи такова възражение
във висящия исков процес за присъждане на трудово възнаграждение. В конкретния
случай по делото от ответната страна възражение за прихващане не е направено,
само се навеждат твърдения, че удръжката е направена със сума, която е била
реално дължима от работника на работодателя. Съдът намира обаче, на първо
място, че тази удръжка не е направена по установения за това ред, на следващо
място – няма наведено възражение за прихващане по делото, което да бъде
разгледано, за да се прецени основателно ли е направена процесната удръжка. Ето
защо сумата от 911.33 лв. лева се явява неоснователно
удържана от трудовото възнаграждение на ищеца и следва да му бъде присъдена. На ищеца ще се присъди законната
лихва от завеждане на исковата молба до окончателното плащане на сумата.
Относно разноските:
На основание чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата в полза на процесуалния представител на ищеца следва да бъде
определено възнаграждение за осъщественото процесуално представителство в
производството, което съдът определя на 300 лева. Възнаграждението по чл.38,
ал.2 от Закона за адвокатурата се определя от съда, а не от лицата получили
безплатна правна помощ.
На основание чл.78, ал.6 ГПК в тежест на
ответното дружество следва да бъде възложена дължимата по делото държавна такса
за разглеждане на предявените искове в общ размер на 100 лева. В негова тежест ще се възложат и
разноските за ССчЕ, изплатени от бюджета на съда в
размер на 60 лева (шестдесет лева).
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА «Е.С. АД, ЕИК ****,
със седалище и адрес на управление:*** ДА
ЗАПЛАТИ на С.Т.Д., ЕГН **********,
адрес: ***-А следните суми: 762.61 лева, представляваща
неплатено нетно трудово възнаграждение за положен труд през м. февруари 2019г.;
148.72 лeва, представляваща обезщетение в нетен размер за
неизползван платен годишен отпуск - 4 дни за 2019г., ведно със законната лихва
върху главниците, считано от датата на подаване на исковата молба -
19.03.2019г. до окончателното изплащане на задълженията, на основание чл. 128, т. 2 КТ; чл.224, ал.1 КТ и чл. 86 ЗЗД.
ОСЪЖДА «Е.С. АД, ЕИК ****,
със седалище и адрес на управление:*** ДА
ЗАПЛАТИ на адвокат П.Ч.Г.– АК Варна сумата от 300 лв. /триста лева/, представляваща
дължимо възнаграждение за защита и съдействие от един адвокат, определено на
основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА «Е.С. АД, ЕИК ****,
със седалище и адрес на управление:*** ДА
ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд гр. Варна
сумата от 160 лв. /сто и шестдесет лева/,
представляваща дължимата държавна такса и депозит за вещо лице, изплатен от
бюджета на съда, на основание чл.78, ал.6 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна
жалба пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: