Решение по дело №53/2024 на Административен съд - Плевен

всички съдии командировани съгласно Заповед № РД-08-134/20.03.2024 г. на Председателя на ВАС да разгледат касационно адм. д. № 53 по описа за 2024 година на Административен съд - Плевен, докладвано от съдия К., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е по реда на чл. 111, ал. 7 във връзка с чл. 122 ал. 3 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) във връзка с Глава Дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на М. С. С., [ЕГН], понастоящем изтърпяващ присъда лишаване от свобода в Затвора Плевен срещу Решение № 551/30.11.2023 г. по адм. дело № 275/2023 г. на Административен съд – Плевен. Релевират се касационни основания - нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Иска се съдът да постанови решение, с което да се отмени обжалваното решение.

Ответникът - началник на Затвора Плевен, се представлява в процеса от юрисконсулт П. Г. П., която оспорва жалбата и иска от съда да остави в сила обжалваното решение.

Окръжна прокуратура – Русе се представлява от прокурор П. П..

С Решение № 551/30.11.2023 г. надлежно командирован в Административен съд - Плевен съдебен състав се е произнесъл по жалбата на С. срещу Заповед № Л-961/04.04.2023 г. на началника на Затвора Плевен за отнети вещи в полза на Фонд „Затворно дело“ (ФЗД). Съдът е отхвърлил жалбата като е посочил, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в писмена форма, при правилно приложение на материалния закон и липса на съществени нарушения на административнопроизводствените правила, при съобразяван с целта на закона, поради което същата не страда от пороци, обуславящи нейната отмяна, затова и оспорването е неоснователно.

Касационната жалба е подадена в определения 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК; от лице с правен интерес от обжалването по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК. Същата е допустима за разглеждане, но неоснователна по същество.

От фактическа страна по делото се установява следното:

Със Заповед № Л-961/04.04.2023 г., издадена от началника на Затвора Плевен на основание чл. 122, ал. 2 от ЗИНЗС, са отнети в полза на ФЗД както следва: 8 пакета обикновени бисквити; 5 парчета сирене (нарязано); 4 бр. хляб (цял); 3 бр. хляб (половинки); 3 бр. консерви „Мусака" – 410 гр.; 3 бр. консерви "Русенско варено"; 4 бр. консерви „скумрия" 160 гр. и 2 бр. консерва „закуска рибна салата" като е съставен Протокол № 20/02.03.2023 г. за иззети вещи при личен обиск и претърсване. Първоинстанционният съд подробно е обсъдил релевираните от С. възражения, както и наличните в административната преписка доказателства и е достигнал до извод, че обжалваната заповед не страда от пороци, които да водят до нейната нищожност, респективно незаконосъбразност.

Недоволен от така постановеното съдебно решение, С. оспорва същото пред касационната инстанция като се сочи, че „Първоинстанционният съдебен акт е постановен при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в разрез с материалноправните уредби на закона и фрапиращи противоречия, при непълно интерпретиране и дефицит на изясняване на фактическата обстановка и на доказателствата по случая, при несъответствие със законите и международните правни норми, част от законодателството на Р България, ратифицирани по конституционен ред и в сила за вътрешноправните правораздавателни съдилища/органи.“. Твърди се още необоснованост на съдебния акт, което според С. налага безусловната отмяна на същия. Като друго възражение се сочат нарушени права на касационния жалбоподател в първоинстанционното производство, тъй като не му била дадена възможност да опровергае спорните фактически обстоятелства. Сочи се още, че „приетите от първоинстанционния съд фактически положения не намират опора в доказателствата, събрани в хода на съдебното дирене, който факт предопределя същите като произволни.“. Според С., „…при решаване на казуса първоинстанционният съд не е вкарал в съображение основни положения, отразени в практиката на ВС, ВКС, ВАС относно решаването на такъв род дела, а също така не е взел предвид и приложимите Европейски правоприлагащи стандарти.“. Иска се от съда да отмени изцяло първоинстанционното съдебно решение като „…делото по същество въз основа на обективно- всестранно и пълно изследване обстоятелствата по делото, които дават опора и основание за уважаване на предявения иск изцяло.“.

Постъпил е писмен отговор от ответника чрез процесуален представител с вх. № 95/08.01.2024 г. Изразено е становище, че жалбата е неоснователна, а обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Твърди се, че касационната жалба освен бланкетна, не съдържа посочване на конкретни пороци на обжалвания съдебен акт. Иска се от съда да отхвърли жалбата като неоснователна и се претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура – Русе изразява становище, че касационната жалба e неоснователна, а оспореното решение e правилно. Посочва, че не са налице касационни основания за отмяна на оспореното решение. Решението е постановено от надлежен състав на съда, т.е. направеното искане за прогласяване на нищожност е неоснователно. Съставът на съда е в съответствие с изискванията на АПК, командироването е станало впоследствие и със Закона за съдебната власт (ЗСВ), двата закона, регламентиращи състава на съда – ЗСВ и АПК, са стриктно спазени. Следователно не е налице основание за прогласяване на нищожност на оспорения акт. АС - Плевен правилно е приложил разпоредбите на материалноправния закон, не е налице и съществено нарушение на процесуалните правила. В хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Ето защо считам, че жалбата следва да бъде оставена без уважение, а решението на АС – Плевен следва да бъде оставено в сила.

При така установената фактическа обстановка, съдът формира следните правни изводи:

Не се установяват релевираните от касационния жалбоподател пороци на обжалваното съдебно решение.

Възраженията на С. могат да се обобщят в две основни групи, както следва:

Първата от тях е свързана с твърдения за нищожност на обжалваното решение поради незаконен съдебен състав, постановил същото – възражение, релевирано в проведеното по делото съдебно заседание. С. е направил следното изявление: „Моля съдът да отмени Решение № 551/30.11.2023 г., тъй като същото е нищожно първоначално, тъй като съставът на съда, който е разгледал делото, не е избран по предвидения от закона ред, нарушено е правото на Европейския съюз, конкретно Договор за функциониране на Европейския съюз и Хартата на основните права на Европейския съюз, чл. 47 от същата и с това командироване на този състав аз съм бил лишен от правото на разглеждане на делото от безпристрастен съдебен състав, създаден според закона, тъй като е нарушен чл. 9 от ЗСВ и с тази заповед председателят на ВАС е нарушил закона.”.

Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗСВ Разпределението на делата и преписките в органите на съдебната власт се извършва на принципа на случайния подбор чрез равномерно електронно разпределение съобразно поредността на постъпването им при спазване изискванията на чл. 360б. Съдебният състав, разгледал делото като първа инстанция, е избран при спазване на изискването на чл. 9, ал. 1 от ЗСВ като по делото е наличен Протокол от избор на съдия докладчик от 07.07.2023 г. Видно от Заповед № РД-08-282/12.07.2023 г. съдията е командирован при условията на 94, ал. 1 във връзка с чл. 227, ал. 3 от ЗСВ. В този смисъл, налице е законен съдебен състав, избран по предвидения в съответните нормативни актове ред.

Съгласно чл. 47, ал. 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС) Всеки има право неговото дело да бъде гледано справедливо и публично в разумен срок от независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон. Всеки има възможността да бъде съветван, защитаван и представляван. Настоящата инстанция не установи нарушение на посочената правна норма.

Независимо от бланкетното позоваване на Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС) и на ХОПЕС от страна на С., съдът не установи при постановяване на обжалваното решение са допуснати каквито и да било нарушения на приложимото законодателство било то национално, международно или на Европейския съюз.

По изложените причини, твърдяната нищожност на съдебния акт, предмет на настоящото производство и касационно основание по смисъла на чл. 209, т. 1 от АПК, не се доказаха в настоящото производство.

Втората група възражения, релевирани от С. се отнасят до неправилността на съдебното решение, изразяващи се в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост.

В касационната жалба се сочи, че „ Първата инстанция е лишила недопустимо ищеца от възможността да опровергае спорните фактически обстоятелства с относимо релевантни способи и доказателствени средства, което е ограничило в значителна степен способността и правото на ищеца да защити обективно и адекватно тезата си и да обори същата на ответника съобразно изискванията на закона и императивните уредби.“ Видно от съдържанието на жалбата до първата инстанция и протокола от единственото проведено съдебно заседание, не се установява С. да е предявил искания по доказателствата. Следователно, в хода на първоинстанционното производство са събрани необходимите доказателства и впоследствие същите са обсъдени от съдебния състав.

Възразява се в съдебно заседание, че в съдебното решение е направено позоваване на „опис на влизане в затвора“, като се има предвид опис на вещите. Съдът е посочил следното: „Приложени са опис на вещите при напускане на затвора,респ.при връщането там.“ като на практика е имал предвид списъците с вещи, които се установяват в притежание на С. към момента на напускане на затвора и впоследствие към момента на връщането му пак там. Без значение е факта дали точно е използван термина „опис“ и дали съществува писмен документ, наименуван по този начин. Факт е, че чрез подобни списъци може да се съпостави имуществото на лишения от свобода при напускане на затвора и впоследствие при завръщането му с цел да установи дали има разлика, а също и дали има наличие на забранени вещи. Твърдението на С., че подобни документи – описи не представляват документи е неоснователно, тъй като както вече съдът посочи, те са необходими за провеждане на контрол върху имуществото на лицата, лишени от свобода.

Съдът няма задължение да анализира писмени доказателства, ако същите не са свързани с предмета на спора, поради което възражението на С. в тази насока спрямо първата инстанция е неоснователно.

Твърдяното от С. в съдебно заседание нарушение на чл. 34 от АПК не се доказа – участието на страните в административното производство се реализира по тяхно искане. Не се установи С. да е предявил подобно искане по смисъла на чл. 34, ал. 1 от АПК нито относно запознаване с материалите по делото, нито относно водене на бележки.

Не се установява нарушение на нормата на чл. 87 от ППЗИНЗС, съгласно която При извършване на обиск и претърсване, както и при проверка на личните вещи на лишените от свобода се съставя протокол от служителите, които са ги извършили, независимо дали са намерени или не неразрешени вещи и предмети. По делото е наличен протокол за иззети вещи при личен обиск и претърсване № 20/02.03.2023 г.

Според С. неразбираемо е защо е наказан за „нерегламентирани отношения“, защото подобно понятие няма и той като лишен от свобода не разбира кои отношения са регламентирани и кои не. Следва да се посочи, че предметът на Заповед № Л-961/04.04.2023 г. (която от своя страна е предмет на адм. д. № № 275/2023 г. на Административен съд – Плевен) не е налагане на наказание, а отнемане на вещи. Кои вещи са допустими за притежание и кои е забранено да се притежават от лицата, лишени от свобода, е регламентирано чрез разпоредбата на чл. 122, ал. 1 от ЗИНЗС, съгласно която Министърът на правосъдието утвърждава списък на разрешените вещи и предмети, които осъдените и задържаните по реда на Наказателно-процесуалния кодекс лица, настанени в затворите, поправителните домове и затворническите общежития, могат да държат при себе си и да ползват.

Неоснователно и неотносимо към разглеждания спор е твърдението на С., че „…съдът е приел другите фактически заповеди, които са потвърдени само от главния директор на ГДИН, с което ги е направил валидни, при положение че те не са проверявани по съдебен ред, тъй като аз все още твърдя, че съм имал право на проверка по съдебен ред на тези актове на административните органи на основание чл. 120, ал. 2 от Конституцията, но ще си търся правата впоследствие.“. Както правилно възрази процесуалния представител на ответника, цитираните в мотивната част на обжалваното съдебно решение други заповеди са влезли в сила стабилни административни актове, поради което за изясняване на фактическата обстановка позоваването на тях е напълно допустимо и обосновано.

По релевираното възражение на С. относно дисциплинарните наказания съдът отново посочва, че изземването на вещи, които не са разрешени за притежаване в местата за лишаване от свобода не е дисциплинарно нарушение и в тази връзка не се налага дисциплинарно наказание. Възражението е извън предметния обхват на настоящия спор.

Следователно, не е налице и касационното основание по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК.

Според нормата на чл. 218, ал. 1 от АПК касационният съд обсъжда само посочените в жалбата пороци на решението. В тази връзка С. не е посочил като касационно основание това по чл. 209, т. 2 от АПК – недопустимост на съдебното решение, поради което касационната инстанция няма задължение да излага мотиви в тази насока.

В касационната жалба е въведено оплакване, че „…при решаване на казуса първоинстанционният съд не е вкарал в съображение основни положения, отразени в практиката на ВС, ВКС, ВАС относно решаването на такъв род дела, а също така не е взел предвид и приложимите Европейски правоприлагащи стандарти.“. Твърдението е не само абстрактно, но и неоснователно. Неясно е какво има предвид жалбоподателя с израза „такъв род дела“; неясно е какво се има предвид под „основни положения“; още по-голяма е неяснотата относно „приложимите Европейски правоприлагащи стандарти.“. При така посочения бланкетен характер на възражението съдът счита, че въобще не следва да се произнесе във връзка със същото.

По изложените мотиви, настоящият касационен състав намира, че обжалваното първоинстанционно съдебно решение е валидно, допустимо и правилно, поради което същото следва да се остави в сила.

Процесуалният представител на ответника е предявил в отговора си на касационната жалба искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева. В съдебно заседание С. възрази срещу искането по следния начин: „Възразявам съдът да присъди юрисконсултско възнаграждение по това дело, тъй като такива не се дължат, видно от ЗИНЗС, по който се разглежда атакуването на тези заповеди. Освен това юрисконсултът не представи списък на основание чл. 80 от ГПК, за да видим ние какви реални фактически разноски са сторени по делото, тъй като за всяка една разноска, дори и да е само една, трябва да има списък. Така че аз смятам, че това е неоснователно искане и моля съдът да го отхвърли и да не го уважава.“.

Според касационният жалбоподател, видно от ЗИНЗС (непосочено кои норми) юрисконсултско възнаграждение не се следва в полза на ответника. Подобни норми не се съдържат в цитирания специален закон. В Част Седма от ЗИНЗС, наименувана „Отговорност за дейност на специализираните органи по изпълнение на наказанията“ законодателят е уредил разноските, но само за случаите по искови производства по реда на тази част от закона. Производството по първоинстанционното дело не попада в тази хипотеза.

Настоящото производство се развива по реда на чл. 122, ал. 7 от ЗИНЗС във връзка с Глава Дванадесета от АПК, последната наименувана „Касационно производство“, в което разноските се уреждат по реда на АПК. Според чл. 143, ал. 3 от АПК, когато съдът отхвърли оспорването или подателят на жалбата оттегли жалбата, страната, за която административният акт е благоприятен, има право на разноски. Като съобрази нормата на чл. 143, ал. 3 от АПК и изхода на спора, настоящия съдебен състав намира, че в полза на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ следва да се присъди сумата от 80 лева юрисконсултско възнаграждение, определена по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 27ж от Наредба за заплащането на правната помощ, субсидиарно приложими на основание чл. 144 от АПК и ТР № 3/13.05.2010 г. по т.д. № 5/2009 г. на ВАС. Посочената норма на чл. 27 ж предвижда, че Възнаграждението за защита в производства по Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража е от 80 до 150 лв. В случай, че ответникът се представлява от юрисконсулт не е необходимо да се представя списък на разноските по причина, че размерът на юрисконсултското възнаграждение се определя от съда на база горецитираните правни норми.

Мотивиран от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, касационният съдебен състав, командирован при Административен съд - Плевен,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 551/30.11.2023 г. по адм. дело № 275/2023 г. на Административен съд – Плевен.

ОСЪЖДА М. С. С., [ЕГН], понастоящем изтърпяващ присъда лишаване от свобода в Затвора Плевен да заплати на Главна дирекция „Изтърпяване на наказанията“ при Министерството на правосъдието юрисконсултско възнаграждение в размер на 80,00 (осемдесет) лева.

Решението е окончателно.