РЕШЕНИЕ
Гр.София,19.06.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Софийски
градски съд,
Гражданско отделение II- В въззивен състав,
в публично заседание на двадесет и седми май
през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при
секретаря Антоанета
Луканова
и прокурора сложи за
разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№
14579 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следв. ГПК.
Подадена е
въззивна жалба от С.О., ответник /пред СРС/ срещу решение № 193496 от
15.08.2019 г. по гр.д.№ 71289 по описа за 2015 г. на СРС, ГО, 38 състав, с което е уважен, предявеният от В.А.С.,
иск по чл.124, ал.1 ГПК и ищцата е била призната за собственик на поземлен имот
с идентификатор 68134.4357.149 по кадастралната карта от 2009 г. с площ от
1063, 00 кв.м.
Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност
и необоснованост на обжалваното решение, както и за постановяването му при
необсъждане на събраните по делото доказателства. Сочи, че ищцата при
приложението на пар.1 от ЗДЗСобст., обн.ДВ, бр.107/2014 г. не би могла да
придобие имота по давност. Неправилно СРС се бил позовал на влязлото в сила
решение, постановено по гр.д.№ 38539/2009 г. на СРС, 50-ти състав, за да
приеме, че ищцата е собственик въз основа на давност. Ответникът бил представил
АЧОС от 24.06.2014 г., който акт не бил оспорен от ищцата. Сочи, че при
завеждането на делото през 2015 г. давността била спряла да тече до 31.12.2017
г.
Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното
решение и вместо това да отхвърли иска. Претендират се разноски.
От въззиваемата, ищец /пред СРС/ е постъпил отговор по въззивната жалба, в който се излагат доводи за неоснователност на въззивната
жалба и правилност на първоинстанционното решение. Счита, че не са допуснати
сочените от въззивника нарушения на материалния и процесуален закон. В хода по
същество / с писмени бележки/ се пояснява, че между страните е налице влязло в
сила на 03.07.2013 г. съдебно реше-
в.гр.д.№ 14579 по описа за
2019 г. с.2
ние
по гр.д.№ 38539/2009 г. на СРС, 50-ти състав, с което е признато за установено,
че процесния имот не е собственост на С.О.. Вследствие на това решение имотът
бил отписан от актовите книги на Общината. На 24.06.2014 г. бил съставен нов
АЧОС № 8857. Въпреки изричното искане на ищцата, ответникът не отписал повторно
имота от актовите книги на Общината. Отговорът бил отразен в писмо №
СО-0819-387 от 26.11.2014 г. От тук възниквал правния интерес на ищцата от
водене на делото; налице бил спор за материално право по смисъла на чл.64, ал.2
ЗОбС. Счита, че възраженията на СО са преклудирани с влизането в сила на
решението по гр.д.№ 38539/2009 г. на СРС, 50-ти състав. Досежно приложението на
пар.1 от ЗДЗСобств., сочи че това възражение също било преклудирано като се
арг. с приетото в т.1 от ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ОСГТК,
където било посочено, че при отрицателен установителен иск за собственост, след
като ищецът изобщо отрича правото на собственост на ответника, последният
следвало да изчерпи в процеса всички основания, на които то е могло да се
породи. При уважен отрицателен установителен иск за собственост, претендираното
ответника право било изобщо отречено, без оглед на конкретно определено
правопораждащо основание, а с оглед на всички възможни такива основания.
Относно приложението на пар.1 от ЗДЗСобств. били налице изчерпателни мотиви в решението
по гр.д.№ 38539/2009 г. на СРС, 50-ти състав. Нито в предходното, нито в
настоящето производство СО била навела някакво придобивно основание за
собственост; не била представила и доказателства за наличието на такова. Конкретно
правно основание не било посочено и в съставения АЧОС № 8857. Противно на
твърдяното от СО, актовете за общинска собственост не създавали право на
собственост; те нямали конститутивно действие. Новосъставеният АЧОС не можел да
бъде противопоставен на ищцата. Без значение за спора било дали тя го е
оспорила или не като неавтентичен или неистински документ. Сочи, че с подаването
на исковата молба била оспорила неговото съдържание. Налице била идентичност
между имота предмет на гр.д.№ 38539/2009 г. на СРС, 50-ти и този по настоящето
дело; това било установено от заключението на вещото лице. Наред с това
владението на имота от 1957 г. до днес било доказано от показанията на
свидетеля, разпитан на страната на ищцата; то било непрекъснато и неоспорено от
трети лица. Ответникът не бил оборил презумпцията на чл.69 ЗС. Към владението
на ищцата било присъединено и това упражнено приживе от нейните наследодатели.
Иска се първоинстанционното решение да бъде
потвърдено. Претендират се разноски.
По
допустимостта на въззивната жалба:
в.гр.д.№ 14579 по описа за
2019 г. с.3
За обжалваното решение въззивника е уведомен на 12.09.2019
г., Въззивната
жалба е подадена на 25.09.2019 г., следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната
жалба е допустима.
По
основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
По доводите
във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че твърдяната от ищеца фактическа власт по същество не се оспорва от
ответника. Между страните било налице влязло в сила решение по гр.д.№
38539/2009 г. на СРС, 50-ти. Претенцията на ищцата била установена и от
свидетелските показания. Ищцата била доказала, че е декларирала имота пред
данъчната администрация. Забраната за придобиване на общински имоти по давност
била неприложима, защото с влязло в сила съдебно решение било установено, че
ответникът не е собственик на имота. В полза на ищцата била изтекла придобивна
давност.
Не се спори по делото, а и от събраните пред СРС,
доказателства се установява, че с влязло в сила на 02.07.2013 г. решение по
гр.д.№ 38539 по описа за 2009 г. на СРС, ГО, 50-ти състав, е признато за
установено по предявения от В.А.С., отрицателен установителен иск по чл.124,
ал.1 ГПК, че С.О. не е собственик на ПИ с идентификатор 68134.4357.149.по
кадастралната карта от 2009 г. с площ от 1063,00 кв.м.
Видно от заключението на изслушаната и приета по
делото /пред СРС/ съдебно-техническа експертиза, имотът, предмет на
установяване по положителния установителен иск, уважен с решението, предмет на
настоящия инстанционен контрол, е идентичен с този по гр.д.№ 38539 по описа за
2009 г. на СРС, ГО, 50-ти състав, както и с този отразен в АЧОС №
8857/24.06.2014 г./л.89 от делото пред СРС/. Заключението не е било оспорено от
нито една от страните, виж протокола за о.с.з. на 05.02.2018 г. Съдът кредитира
същото като компетентно изготвено и съответстващо на събраните по делото доказателства.
Съгласно съдебната практика на ВКС при спор между две страни
за това дали е възникнало за една от тях субективно право, независимо от това
дали е възникнал чрез предявяване на положителен или отрицателен установителен
иск, разпределението на доказателствената тежест не зависи от процесуалното
положение ищец или ответник, а от това кой твърди, че е носител на правото,
което се включва в предмета на спора. Затова при
в.гр.д.№ 14579 по описа за
2019 г. с.4
отрицателните
установителни искове ответникът носи тежестта да докаже правопораждащите факти
на правото, което се оспорва. Формираната сила на пресъдено нещо по този иск се
разпростира върху това дали една от страните по делото е носител на спорното
право и по-точно върху това дали твърдяното или отричано право произтича от
твърдяния или отричан правопораждащ факт /в случаите на спорове за
собственост - придобивен способ/.
Видно от отразеното в
мотивите на това предходно решение, ответникът – СО е твърдял, че имота, описан
в исковата молба е станал общински по силата на пар.7, ал.1,т.3 от ЗМСМА.
Позовал се и на пар.1 ЗИДЗС-2006 г. относно спирането на давността за държавни
и общински жилища до 31.12.2014 г.
Съдът в този случай по същество следва да отговори на
въпроса дали ответникът е носител на правото на собственост –дали то е
възникнало от твърдения от него правопораждащ факт.
СРС, 50-ти състав е приел, че ответникът СО не е
собственик по силата на пар.7, ал.1,т.3
от ЗМСМА на имота, предмет и на настоящето дело. А приложението на пар.1 ЗИДЗС-2006
г. относно спирането на давността за държавни и общински жилища до 31.12.2014
г. е отречено, тъй като ответникът не се явявал собственик на имота.
Уважаването на предявения
отрицателен установителен иск ще установи със СПН обстоятелството, че
ответникът не е собственик на процесния недвижим имот.
Именно това е последицата от
влизането в сила на решението по гр.д.№ 38539 по описа за 2009 г. на СРС, ГО,
50- ти състав.
Това е така в хипотезата на предявен отрицателен
установителен иск за собственост, защото при положение, че ответникът комуто е
доказателствената тежест не е установил при условията на пълно и главно
/несъмнено/ придобивното си основание, съдът по същество, не следва да дава
отговор на въпроса кой е собственик на имота, виж в този смисъл решение № 530
от 05.07.2010 г. по гр.д.№ 1560 по описа за 2009 г. на ВКС, ГК, І ГО,
постановено по реда на чл.290 ГПК, поради което и задължителна съдебна практика.
Отрицателният
установителен иск за собственост и
други вещни права се характеризира с това, че с уважаването му не се установява чия е собствеността върху спорната
вещ, т.е. на кого принадлежи правото, за разлика от установителното
действие при ревандикационния и положителния установителен иск.
Затова и е налице правен интерес на ищцата да предяви положителния
установителен иск за признаване правото й на собственост на ПИ с идентификатор
68134.4357.149.по кадастралната карта от 2009 г. с
в.гр.д.№ 14579 по описа за
2019 г. с.5
площ
от 1063,00 кв.м. Именно решението по положителния установителен иск за
собственост формира сила на пресъдено нещо относно съществуването на правото на
собственост на ищеца на посоченото от него основание, така и в ТЪЛКУВАТЕЛНО
РЕШЕНИЕ № 4 ОТ 14.03.2016 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 4/2014 Г., ОСГК НА ВКС.
Още повече, че със
съставянето на новия АЧОС на 24.06.2014 г./при проведена на 26.05.2014 г.
процедура по деактуване на имота в изпълнение на решението на СРС, 50-ти
състав/, правото й на собственост се оспорва от ответника.
Ето защо въззивната
инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във валиден и
допустим процес.
По въпроса принадлежи ли правото на собственост на
ищцата:
С отговора по исковата молба
/л.39 пред СРС/ единственият довод, направен от ответника е, че искът бил
преждевременно предявен, тъй като не била приключила процедурата по отписване
на имота от актовите книги на Общината.
По отношение на това на
какво конкретно правно основание Общината твърди да е собственик, респ. е
съставила новия АЧОС, липсват твърдения.
Действително, в АЧОС № 8857
като основание за актуване на имота като общински е посочено – чл.2, ал.1,т.7 и
чл.59, ал.1 ЗОбС, а именно:
Т.7-имотите
и вещите, придобити от общината чрез правна сделка, по давност или по друг
начин, определен в закон.
Чл.59, ал.1 ЗОбС-При
влизане в сила на кадастрална карта за имотите - общинска собственост, се
съставят нови актове за общинска собственост, в които се посочват номерът и
датата на предходно съставените актове за общинска собственост.
Актовете за общинска
собственост имат констативно, но не и конститутивно действие, т.е. със
съставянето им, Общината не става собственик. Тези „действия“ на общинската
администрация не могат да бъда противопоставени на действителния собственик на
имота.
Видно от процесния АЧОС
липсва конкретизация на способа на придобиване /доколкото в т.7 са визирани
няколко/. Не е посочен и предходен АОС.
Ищцата се позовава на
придобивна давност, считано от 1957 г. като присъединява владението, установено
от своите наследодатели-родителите й.
Според чл.
79, ал. 1 ЗС несмущавано владение в продължение на 10 години е достатъчно
за придобиване
право на собственост върху недвижим имот по давност, ако няма законова пречка
за това.
в.гр.д.№ 14579 по описа за
2019 г. с.6
За да
се приложи нормата на чл.79, ал.1 ЗС, е необходимо владелецът да се
позове на давността чрез предявяване на иск за собственост /какъвто е настоящият
случай/, чрез възражение по висящ спор за собственост или
като се снабди с констативен нотариален акт.
Позоваването
на придобивна давност има за последица придобиване на правото на
собственост само при осъществен фактически състав по чл. 79 ЗС.
Имуществото
на наследодателя преминава към наследниците му като съвкупност от права,
задължения и фактически състояния. Ако едно лице е владяло недвижим имот в
изискуемия по чл. 79 ЗС срок, но е починало преди да се позове на
последиците от придобивната давност, то в наследството се включва владението
върху имота, както и правото на наследниците да се позоват на изтекла в полза
на наследодателя им придобивна давност щом са продължили владението, както това се прави в
процеса от ищцата /пред СРС/.
За да се приеме, че едно
лице е придобило правото на собственост въз основа на давностно владение е
необходимо да се установят в процеса на доказване две
материални предпоставки, при проявлението на които възниква това оригинерно
придобивно основание – 1. в продължение на определен период от време /10
години, респ. 5 години при добросъвестното владение/ едно
лице, което не е собственик, да упражнява постоянно, непрекъснато, несъмнено,
явно и спокойно фактическата власт върху определена вещ като това фактическо
господство следва да се изразява в действия, които съответстват на вещните
правомощия на собственика и 2. фактическата власт следва да се упражнява с
намерение за своене, да се държи вещта като собствена, чрез извършване на
фактически и правни действия, които съответстват на вещните правомощия, част от
предметното съдържание на сложното вещно право на собственост /субективният
признак на владението/.
Въззивната инстанция приема,
че инвокираният от ищцата придобивен способ е доказан от събраните пред СРС
писмени и гласни доказателства. Показанията на свидетелката Маноилова
установяват наличието на кумулативните предпоставки на чл.79, ал.1 ЗС вр. с
чл.68 ЗС. Първоначално родителите на ищцата са установили трайно, непрекъснато,
явно и спокойно владение върху имота. Свидетелката сочи като дата 1961 г.
Тогава е посетила къщата на родителите на ищцата. В имота освен къщата е имало
и голяма градина. Изградена е била ограда. През 1995 г. самата ищца и съпруга й
са изградили в мястото още една къща. На свидетелката не й е известно някой да
е оспорил владението на имота.
в.гр.д.№ 14579 по описа за
2019 г. с.7
Показанията на свидетелката
са логични и последователни. Същите почиват на личните й наблюдения- тя е
посещавала имота 2-3 годишно. Освен това съпругът на свидетелката е изготвил
проекта на новата къща.
Ето защо въззивната
инстанция намира, че правилно показанията са били кредитирани от
първонистанционният съд, кредитират се и от настоящия.
При това положение се
установи, че владението на имота е постоянно, непрекъснато,
несъмнително, явно и спокойно. Налице е и субективната предпоставка – родителите на ищцата, както и тя
са своили вещта като собственици.
От С.О. не е доказано да са притежатели на правото на
собственост, а и ответникът не е въвел нито едно конкретно правно основание на
което да е придобил тази собственост.
Доводът за приложението на пар.1 от ЗДЗСобств. ,
обн.ДВ, бр.107/2014 г. е направен едва в хода по същество, виж л. 95 по делото
пред СРС. /Исковата молба е предявена на 20.11.2015 г./.
Това е ирелевантно по спора, тъй като правото на
собственост на ответника по отношение на процесния имот е отречено с влязло в
сила решение. Спирането на давността касае само
имоти, които към момента на влизане в сила на § 1 ЗИД ЗС продължават да
бъдат държавна или общинска собственост. /РЕШЕНИЕ
№ 7 ОТ 24.02.2014 Г. ПО ГР. Д. № 4147/2013 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС/.
По
разноските:
Пред първата
съдебна инстанция:
При този изход на спора обжалваното решение в частта
за разноски е правилно.
Пред
въззивната инстанция:
Разноски на въззивника не се присъждат.
На въззиваемата се следват разноски
в размер на 1 700 лв.- адв.възнаграждение за процесуално представителство
пред въззивната инстанция.
По
касационното обжалване:
По отношение на решенията по
искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти ограничението на достъпа до касационно обжалване отпадна с изменението
на разпоредбата през 2015 г. - ДВ, бр. 50 от 03.07.2015 г., в сила от 7 юли
2015 г.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 193496 от 15.08.2019 г. по гр.д.№ 71289
по описа за 2015 г. на СРС, ГО, 38 състав, изцяло.
ОСЪЖДА С.О.-район „Люлин“, гр.София, ул.“********, да заплати на В.А.С., ЕГН **********,
съдебен адрес: *** А-адв. М., сумата в размер на 1700 лв.- разноски за
процесуално представителство пред въззивната инстанция.
Решението може
да се обжалва пред ВКС на РБ в
1-месечен срок от връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 и
ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.
в.гр.д.№ 14579 по описа за
2019 г. с.8