Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, ...............2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI „А“ въззивен състав, в
публично съдебно заседание на десети
февруари през две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на
секретаря Емилия Вукадинова,
като разгледа докладваното
от младши съдия Углярова въззивно гражданско
дело № 5485
по описа за 2019 г. по описа на СГС,
взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 25.02.2019 г.,
постановено по гр. д. № 18440/2018
г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 58
състав, е признато за установено на
основание чл.124, ал.1 ГПК, че Г.Н.Н., ЕГН **********, съдебен адрес ***, партер,
в качеството му на наследник на Н.С.Н., не дължи на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление ***, сумата в размер на 4 846,85 лева,
дължима по Договор за револвиращ кредит от 29.06.2006г., сключен между Н.С.Н. и
„Т.Ф.С.“ ЕАД и Договор за цесия от 21.08.2013г., сключен между „Т.Ф.С.“ ЕАД и „Е.М.“
ЕООД. С решението са присъдени разноски съобразно изхода на спора.
Срещу решението е
подадена въззивна жалба от ответника,
в която се навеждат правни доводи за неправилност и незаконосъобразност на постановения съдебен
акт, както и за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила по докладване на делото. Поддържа се, че неправилно първоинстанционния съд е приел, че в договора
за кредит от 29.06.2006г., сключен между „Т.Ф.С.“ ЕАД и Н.С.Н., не се съдържа клауза за прехвърляне на
вземането съгласно чл.16, ал.1 от Закон за потребителския кредит, доколкото
видно от самия договор в Раздел III, чл.7, ал.2, б.“а“ е предвидено, че
„кредитополучателят/кредитодържателят предоставя право на издателя да прехвърля
на трети лица правата си по събиране на вземания с настъпил падеж или
предсрочно изискуеми, без да е необходимо изрично съгласие за това“. На
следващо място поддържа, че в определението си, постановено по реда на чл.140 ГПК, районният съд не е указал на страните кои обстоятелства подлежат на
доказване в производството, респективно за кои не сочат доказателства, поради
което и изводите му по повод непредставянето по делото на договор за цесия от 21.08.2013г.,
са незаконосъобразни. Отделно от това посочва, че по отношение визираното
обтоятелство, не е налице спор между страните по делото.
Искането към съда е да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск.
Претендира разноски.
В срока по чл.263 ГПК
въззиваемата страна е подала отговор на въззивната жалба, уточнен с молба от 25.10.2019г., в който се поддържа
становище за нейната неоснователност. Излага
съображения за правилност и
законосъобразност на първоинстанционното решение.
Поддържа, че след извършения доклад по
делото въззивникът – ответник е имал възможност да представи доказателства и да
направи доказателствени искания, но в откритото по делото съдебно заседание
представител на ответника не се е явил, поради което и докладът е приет без
възражения. На следващо място поддържа релевираните с исковата молба доводи за
изтекла в хода на висящия процес пред първоинстанционния съд в неговата полза
погасителна давност. Претендират се
разноски.
С молба от
03.12.2019г. въззивникът „Е.М.“ ЕООД е депозирал становище по отговора на
въззиваемата страна, с довод за неговата неоснователност. Конкретно сочи, че с
предявяване на иска с правно основание по чл.124 ГПК давността не се прекъсва,
но същата е спряла да тече на основание чл.115, б.“ж“ ЗЗД. Счита, че докато
прекъсването на давността следва от инициатива на кредитора за предявяване на
вземането чрез иск, то за спирането на давността чия е инициативата за
предявяване на претенцията е ирелевантно. Поддържа, че доколкото отрицателният
установителен иск има за предмет спор относно вземането и целта му е неговото
отричане със сила на пресъдено нещо, то предметът му е тъждествен с този на
положителния установителен иск на кредитора за съществуване на същото вземане.
Съдът, като съобрази
доводите на страните и събраните писмени доказателства, включително и тези, събрани от въззивния съд по реда на
чл.266, ал.3 ГПК, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци
на оспорения съдебен акт:
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, като не са допуснати нарушения на императивни
материалноправни норми.
Жалбата е подадена в
срока по чл. 259 ГПК, поради което е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
В първоинстанционното
производство е представен Договор за предоставяне на кредит – транскарт на физическо
лице, ведно със Заявление за издаване на кредитна карта
от 29.06.2006 г., сключен
между кредитора „Т.Ф.С.“ ЕАД и кредитополучателя Н.С.Н., двустранно
подписан от страните. По силата на чл. 1 от
договора „Т.Ф.С.“ ЕАД предоставя
на кредитополучателя
револвиращ кредит с горна граница/кредитен лимит/ в размер на 2 000,00 лв. с цел плащане на
стоки и услуги на територията на страната чрез кредитна карта Транскарт в търговски обекти.
Съгласно чл. 3 от същия кредитът може да се усвоява еднократно или на части до
определения кредитен лимит и в рамките на срока на ползване - 24 месеца според
приетото в чл. 4. Условията за олихвяване и обслужване на кредита са уговорени
в чл. 5 от процесния договор. Според тях кредитополучателят обслужва кредита
при условията на безлихвен и лихвен период. Безлихвеният период започва да тече
от датата на първата транзакция и може да продължи до изтичането на срока на
договора за кредит при условие, че картодържателят винаги до 15-то число на
всеки месец погасява общото задължение по кредита, натрупано към последната
дата на предходния месец и посочено в съответното месечно извлечение. В чл. 5,
ал.1, б."в"от договора страните са постигнали съгласие, че ако в срок
до 60 дни от навлизане в лихвен период кредитополучателят не погаси сума, равна
на минималната погасителна вноска, посочена в последното месечно извлечение,
издателят блокира картата и начислява такса съгласно Ценовата листа. Договорена
е възможност в случай на погасяване на общото задължение по кредита,
картодържателят да може да продължи да използва кредита, като последният
премине в безлихвен период. Страните са уговорили, че ако в срок до 60 дни от
навлизане в лихвен период не бъде погасена сума по кредита, издателят блокира картата и начислява на всяко 15-то
число напомнителна такса по внасянето на минималната погасителна вноска,
посочена в последното месечно извлечение.
При внасяне на минималната месечна вноска, издателят
деблокира картата и кредитополучателят има право да продължи да ползва кредита.
Съгласно чл. 5, ал.3 от договора, издателят може да
променя сроковете, лихвите, таксите и размера на минималната погасителна
вноска, приложими по този договор. Всяка промяна се публикува в Интернет и се
съобщава на кредитополучателя чрез отбелязване в месечното извлечение, което се
изпраща по начин, удостоверяващ получаването му от картодържателя. В Раздел III,
чл.7, ал.2, б.“а“ от договора е предвидено, че кредитополучателят/кредитодържателят
предоставя право на издателя да прехвърля на трети лица правата си по събиране
на вземания с настъпи падеж или предсрочно изискуеми, без да е необходимо
изрично съгласие за това.
Правото си на кредитор
на спорното вземане въззивникът
извлича от представения по делото Договор за прехвърляне на вземания от 21.08.2013г., по силата на който „Т.Ф.С.“
ЕАД, в качеството на цедент, е прехвърлил на „Е.М.“ ЕООД, в качеството му на
цесионер, вземания на цедента към трети лица, индивидуализирани по основание,
размер и длъжник в Приложение № 1, съставляващо неразделна част от договора. Визираното
обстоятелство не е спорно между страните. По делото е приложено потвърждение на
извършената цесия на основание чл.99 ЗЗД, както и Приложение № 1 към договора,
неразделна част от последния.
От представеното и
прието по делото пълномощно от Ю.А.С., в качеството му на изпълнителен директор
на „Т.Ф.С.“ ЕАД е видно, че същият е упълномощил адв.И.С.И.и адв.Ж.Д. Д.,
представляващи адвокатско дружество „И.и Д.“, ЕИК *******, да представляват „Т.Ф.С.“
ЕАД като извършват следните действия: да уведомяват съобразно разпоредбата на
чл.99, предл.3 ЗЗД и съобразно одобрения образец Приложение № 1 всички длъжници
за сключения на 21.08.2013г. договор за продажба и прехвърляне на вземания
между „Т.Ф.С.“ ЕАД и „Е.М.“ ЕООД, по силата на който вземанията на дружеството
към конкретните длъжници се прехвърлят на „Е.М.“ ЕООД.
От представеното
Удостоверение за наследници от 09.11.2016г., издадено от длъжностно лице към
община Горна Оряховица, област Велико Търново на основание чл.9 от Наредба за
издаване на удостоверения въз основа на регистъра на населението се установява,
че на 12.12.2014г. е починало лицето Н.С.Н. с ЕГН **********, като след смъртта
си е оставил за свои наследници по закон С.Н.Н., ЕГН ********** и Г.Н.Н., ЕГН **********.
Приложено е по
делото Удостоверение от 18.12.2014г., издадено по гр.дело № 0265/2014г. по
описа на Горнооряховския районен съд, видно от което по повод заявление за
отказ от наследство на С.Н.Н., ЕГН **********, с адрес ***, по което е
образувано гр.дело № 2065/2014г. по описа на ГОРС, под пореден №
84/17.12.2014г. в особената за това книга е вписан отказът на същия от наследство,
оставено от неговия баща Н.С.Н. с ЕГН **********, починал на 12.12.2014г., за
което е съставен акт за смърт № 1205 от 12.12.2014г.
Други релевантни за
спора доказателства не са ангажирани.
Устанявява се от
представените по делото доказателства, че на 29.06.2006г. между Н.С.Н., наследодател на
ищеца, и „Т.Ф.С.“ ЕАД, е сключен Договор за револвиращ кредит. Процесният
договор за предоставяне на кредит - Транскарт на физическо лице, не попада в
приложното поле на ЗПК /отм./, доколкото същият е влязъл в сила на
01.10.2006г., респ. е неприложим към релевантния момент на сключване на
договора – 29.06.2006г. Предвид липсата на правна уредба към релевантния момент,
регламентираща правновалидна възможност за издаване на кредитни карти от
небанкови кредитни институции, процесният договор следва да се квалифицира като
договор за паричен заем по чл.240 ЗЗД.
В конкретния
случай, съгласно съдържанието на писмения договор за кредит, съдът приема, че
същият е от категорията на реалните, като усвояването на паричната сума се
извършва посредством и чрез предоставяне от страна на кредитодателя на
кредитополучателя на кредитна карта /револвиращ кредит с горна граница /кредитен
лимит/ от 2 000 лв., с цел - плащане на стоки и услуги чрез кредитна карта
„Транскарт" в търговски обекти, приемащи плащане чрез тази карта/, а
именно – съгласно член 3, б.“в“ от Договора „сумата по кредита се усвоява чрез
волеизявление на кредитополучателя/картодържателя, направено чрез въвеждане на
ПИН и/или Е- ПИН при извършване на транзакция с карта“.
Въззивният състав
на съда приема, че от въззивника – ответник в настоящото производство, в
съответствие с носената от него доказателствена тежест по предявения
отрицателен установителен иск – да докаже предаване на заетата сума, не са
ангажирани доказателства за предоставяне на кредита и усвояването му, посредством
предаване на кредитна карта на кредитополучателя. От въззивника не са
ангажирани никакви доказателства по делото за изпълнение на основно договорно
задължение - за предоставяне на заетата на ответника сума по реда, чрез
предоставяне на кредитна карта. Представеното по делото единствено Заявление за
кредитна карта „Транскарт“ и Договор за предоставяне на кредит – Транскарт на
физическо лице от 29.06.2006г. , не е достатъчно да обоснове извод за предаване
на заетата сума на кредитополучателя по уговерения ред, същото обстоятелство
изрично оспорено от ищеца в първоинстанционното производство. Ето защо, съдът
приема, че след като по делото не е доказано изпълнението на основното
договорно задължение от страна на цедента - за предоставяне на кредита по реда,
предвиден в договора, то не е възникнало и съответното насрещно задължение - за
връщане на кредита по договорения ред, ведно с договорената лихва и такси.
Последицата от
правилата за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес е,
че за съда е осъществено само онова фактическо твърдение, което той може да
приеме за безспорно установено въз основа на събраните по делото доказателства.
По силата чл. 154 ГПК всяка от страните следва да проведе пълно главно
доказване относно обстоятелствата, на които основава своите искания или
възражения, като извлича изгодни за себе си правни последици. По правилата на
гражданския процес, главното доказване (онова, за което страната носи
доказателствена тежест) трябва да бъде винаги пълно: да създаде абсолютна
достоверност - сигурно убеждение на съда в истинността или неистинността на
съответното фактическо твърдение; само насрещното доказване може да се задоволи
да бъде непълно. Ако страната не се справи с доказателствената тежест, дори да
съществува вероятност, но не и несъмненост, то в резултат на последиците от
разпределението на доказателствената тежест в гражданския процес, за съда този
факт или обстоятелство не се е осъществило, ако трябва да се установи
настъпването му, съответно се е осъществило, ако трябва да се установи липсата
му. Следователно тежестта на доказване не е задължение да се представят
доказателства, а е въпрос за последиците от недоказването. В конкретният случай
и при липса на ангажирани доказателства от страна на въззивника – ответник за
предоставяне на процесните суми, както и с оглед изричното оспорване на това
обстоятелство от страна на въззиваемата страна – ищец, въззивният състав на
съда намира предявеният отрицателен установителен иск за основателен,
респективно същият следва да бъде уважен.
В допълнение следва
да бъде посочено, че релевираното от въззивника възражение, че в процесния
договор е изрично предвидена възможността издателят да прехвърля на трети лица
правата си по събиране на вземания с настъпил падеж или предсрочно изискуеми, е
основателно и наведените доводи в тази връзка са правилни, но в случая
ирелевантни към крайния изход на спора.
Тъй като крайният
извод на настоящата инстанция - за основателност на предявената искова
претенция, съвпада с този на първата такава, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено, макар и по мотиви, различни от приетите от СРС.
По отношение на
разноските:
Разноски за въззивната
инстанция при този изход на спора следва да се присъдят на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК, на въззиваемия Г.Н.Н., които
съобразно приложения Договор за правни услуги от 09.04.2019г. възлизат на
сумата от 540 лева.
Предвид размера на
обжалваемия интерес, настоящото решение не подлежи на касационно обжалване,
съобразно с ограничението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК /изм. ДВ, бр.
100/21.12.2010 г., ДВ, бр. 50/2015 г., ДВ, бр. 86/2017 г. /.
По горните съображения,
Софийски градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 25.02.2019 г.,
постановено по гр. д. № 18440/2018 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 58
състав.
ОСЪЖДА " Е.М.“ ЕООД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление ***, да заплати на Г.Н.Н., ЕГН **********, съдебен адрес ***, партер,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 540
лева, представляваща разноски за процесуално представителство във въззивното
производство.
Решението не подлежи на
касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.