РЕШЕНИЕ
№ 207
гр. Пловдив, 26.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Катя Н. Митева
като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно търговско
дело № 20215001000516 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №260061 от 17.02.2021 г.,постановено по т.д.№639/2019 г.
по описа на Окръжен съд-П.,XV-ти граждански състав,е осъден ответника
Застрахователно акционерно дружество „О.-З.“АД-гр.С. с ЕИК ********* да
заплати на ищцата М. М.. С. сумата от 200 000 лв.,представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди-душевни болки и
страдания от смъртта на нейния съпруг С.С.С.,настъпила в резултат на ПТП
на 27.03.2019 г.,виновно причинено от А.Х.О. при управление на лек
автомобил марка „БМВ“ с рег.№*********,за което деяние е налице влязла в
сила присъда по НОХД №2314/2019 г. по описа на П. окръжен съд,ведно със
законна лихва върху главницата,считано от 02.04.2019 г. до окончателното
изплащане.
Освен това,с първоинстанционното решение от 17.02.2021 г.
1
предявения осъдителен иск е отхвърлен за разликата над 200 000 лв. до
пълния предявен размер от 250 000 лв.,а ответното застрахователно
дружество е осъдено да заплати на адв. Н.Н. Д. сумата от 5 530
лв,представляваща адвокатско възнаграждение,дължимо на основание
чл.38,ал.2 от ЗА за процесуално представителство на ищцата по горното дело
и е осъдено още да заплати по сметка на П. окръжен съд държавна такса в
размер на 8000 лв.,както и 500 лв.-разноски за експертизи.Със същото
решение ищцата М.С. е осъдена да заплати на ответника ЗАД „О.-З.“АД
сумата от 1370 лв. разноски по делото съразмерно с отхвърлената част от
иска.
С определение №260660 от 06.04.2021 г.,постановено по т.д.
№639/2019 г. по описа на ОС-П.,XV-ти гр. състав,по реда на чл.248 от ГПК
горното решение №260061 от 17.02.2021 г. е изменено в частта му за
разноските,с която ЗАД „О.-З.“АД е осъдено да заплати на адв. Н.Н. Д.
адвокатско възнаграждение в размер на 5530 лв.,като вместо това е осъдено
същото застрахователно дружество да заплати на адв. Н.Д. адвокатско
възнаграждение в размер на 6 636 лв.,дължимо на основание чл.38,ал.2 от ЗА
и пар.2а от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.Срещу определението от 06.04.2021 г. е била
подадена частна жалба от ЗАД „О.-З.“АД,но поради неотстранена
нередовност по нея,с разпореждане №264670 от 04.06.2021 г.,постановено по
т.д.№639/2019 г. по описа на ОС-П.,частната жалба е върната като нередовна
и това разпореждане е влязло в законна сила,съответно на което за влязло в
сила следва да се приеме и определението за изменение на решението в частта
за разноските.
Настоящото въззивно производство е образувано въз основа на
въззивна жалба,подадена от ЗАД „О.-З.“АД-гр.С. с ЕИК ********* срещу
частта на първоинстанционното решение от 17.02.2021 г.,с която
дружеството-жалбоподател /като ответник по предявения иск/ е осъдено да
заплати на ищцата М. М.. С. застрахователно обезщетение за
неимуществените вреди,търпени от нея в резултат на смъртта на съпруга й
С.С.С.,настъпила при ПТП от 27.03.2019 г.,за разликата над сумата от 90 000
лв. до присъдената сума от 200 000 лв.,ведно със законната лихва върху
сумата,считано от 02.04.2019 г.Жалбоподателят счита,че в обжалваната част
решението е неправилно поради допуснати съществени нарушения на
2
процесуалните правила и на материалния закон,както и поради
необоснованост.Конкретните си съображения за това излага в жалбата си.В
тази връзка поддържа довода,че ОС-П. е постановил решението си в
нарушение на чл.52 от ЗЗД и произтичащия от разпоредбата принцип на
справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени
вреди.Твърди,че първоинстанционният съд не е отчел всички релевантни за
спора факти и не е обсъдил най-важните доказателства и обстоятелства,които
съставляват ориентир за житейския смисъл на понятието справедливост при
определяне размера на обезщетението,сред които възрастта на
пострадалия,действителното съдържание на съществувалите между
пострадалия и ищцата житейски и емоционални връзки,както и всички общи
и специфични обстоятелства,отразяващи характера и тежестта на
претърпените имуществени вреди.Поддържа и аргумента,че от събраните по
делото доказателства не се е установило наличието на изключителни
обстоятелства,които да налагат присъждането на обезщетение в толкова
прекомерен размер,какъвто според жалбоподателя е присъденият в
обжалваното решение.Заявява още,че ОС-П. не е отчел в правилната посока и
данните от заключението на приетата по делото съдебно-психологична
експертиза досежно психо-емоционалното състояние на ищцата след смъртта
на съпруга й.Счита с оглед на изложените в жалбата аргументи,че
справедливото в случая обезщетение за неимуществени вреди е в размер на 90
000 лв. и че присъденият от първоинстанционния съд размер на
обезщетението не би имал за последица постигане на обезщетителен
ефект,какъвто по дефиниция има имуществената застраховка „Гражданска
отговорност,а би довел до неоснователно обогатяване.Сочи още,че
решаващият състав не е съобразил изцяло икономическия критерий-социално-
икономическите условия в страната към момента на настъпилото
застрахователно събитие и не е отчел обстоятелството,че произшествието е
настъпило близо три години пред постяновяване на решението.
Дружеството-жалбоподател поддържа и оплакването,че е неправилен
и необоснован извода на съда за неоснователност на възражението по
чл.51,ал.2 от ЗЗД,т.е. на поддържаното от ответника възражение за
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия при
процесното ПТП.Конкретни доводи в тази насока излага в жалбата си.По
отношение на акцесорната претенция за присъждане на законна
3
лихва,жалбоподателят счита,че тя неправилно е уважена от съда и поддържа
в тази връзка довода,че в случая такава лихва не се дължи на основание
чл.497,ал.1,т.2 от КЗ и предвид неизпълнение на едно от визираните в
нормата на чл.380 от същия закон изисквания,а именно-предоставяне пред
застрахователя на пълни и точни данни за банковата сметка,по която да се
извършат плащанията от страна на застрахователя.При условията на
евентуалност /ако се приеме за дължима законната лихва/,жалбоподателят
поддържа и аргумента,че лихвата би се дължала от датата,на която ищцата
представи по делото банкова сметка,съгласно чл.127,ал.4 от ГПК.Също при
условията на евентуалност,жалбоподателят счита,че началния период,от
които се дължи лихва,е неправилно определен от съда и че в тази насока
следва да намери приложение правилото на чл.496,ал.1,т.2 от КЗ,тъй като
ищцата не е представила пред застрахователя всички доказателства по
чл.106,ал.3 от КЗ,при което положение лихвата следва да бъде начислявана
след изтичането на три месеца от предявяването на претенцията пред
застрахователя,т.е. след 04.04.2019 г.,когато е бил представен констативния
протокол за ПТП.
И въз основа на всички изложени в жалбата съображения,дружеството-
жалбоподател моли да бъде отменено решение №260061 от 17.02.2021 г. на
ОС-П. в обжалваната му част,като заедно с това се постанови друго
решение,с което да се отхвърли предявения иск за разликата над сумата от 90
000 лв. до присъдената сума,ведно със законната лихва,считано от 02.04.2019
г. до окончателното плащане.Моли да му се присъдят и направените разноски
в първоинстанционното и в настоящото въззивно производство,включително
адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата М. М.. С.,чрез пълномощника си адв. Н.Д.,е подала в
законния срок писмен отговор на въззивната жалба,с който е оспорил същата
като неоснователна.Изразила е в отговора си и становището,че
първоинстанционното решение в обжалваната му част е правилно,обосновано
и постановено при спазване на материалния и процесуалния закон,както и че
не страда от визираните в жалбата пороци,а всяко едно от изложените в нея
оплаквания срещу решението е неоснователно по съображения,подробно
изложени в отговора.С оглед на това въззиваемата М.С. моли въззивната
жалба да бъде оставена без уважение,а решението на ОС-П. да се потвърди в
4
обжалваната му част.Моли да й се присъдят направените по делото
разноски.В представения пред настоящата инстанция списък на разноските по
чл.80 от ГПК,подписан от пълномощника на въззиваемата-адв. Н.Д.,е заявено
искане от същия за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание
чл.38,ал.2 във вр. С чл.38,ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата.
От страните не са заявените доказателствени искания и не са
представени писмени доказателства в настоящото въззивно производство.
Пловдивският апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на
обжалване,както и с наведените от жалбоподателя оплаквания,а също и със
събраните по делото доказателства и доводите на страните,намира за
установено следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима,тъй като е подадена от
лице,имащо правен интерес да обжалва конкретното първоинстанционно
решение и при подаването й е спазен двуседмичния срок по чл.259,ал.1 от
ГПК.Ето защо въззивната жалба подлежи на разглеждане и преценка по
същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното
решение по реда на чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че
същото решение е валиден съдебен акт,тъй като е постановено от надлежен
съдебен състав,в пределите на правораздавателната власт на съда,в
изискуемата писмена форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и
недвусмислено изразена,като диспозитива на решението кореспондира изцяло
с мотивите му.
Извършвайки проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната
допустимост на обжалваното решение,Пловдивският апелативен съд
намира,че решението се явява процесуално допустимо в обжалваната му част.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно
законосъобразността и правилността на обжалваното решение,въззивният съд
е ограничен от изложеното в жалбата.В тази връзка,преценявайки
оплакванията в жалбата и събраните по делото доказателства,Пловдивският
апелативен съд приема следното:
Процесният осъдителен иск е с правно основание чл.432,ал.1 от КЗ и е
предявен от М. М.. С. против ЗАД „О.-З.“АД с ЕИК ********* за заплащане
5
на сумата от 250 000 лв. като обезщетение за претърпените от ищцата
неимуществени вреди,изразяващи се в болки и страдания вследствие смъртта
на съпруга й С.С.С.,причинена при описаното в исковата молба
ПТП,настъпило на 27.03.2019 г.Заявена е и претенция за присъждане на
законна лихва върху главницата,считано от 02.04.2020 г. до окончателното й
изплащане.
Искът е основан на твърденията за настъпило на 27.03.2019 г. ПТП на
източно-обходния път *****,край жп надлез с.С.,обл.П.,причинено виновно
от лицето А.Х.О. като водач на лек автомобил „БМВ“ с рег.
№*********,вследствие на което е причинена смъртта на съпруга на ищцата-
С.С.С. и от тази смърт ищцата търпи описаните в исковата молба
неимуществени вреди-болки и страдания.Твърди се още,че за управлявания
при пътния инцидент лек автомобил,виновният водач има сключен с
ответника договор за застраховка „Гражданска отговорност“,действала към
момента на настъпване на произшествието,а ищцата на датата 02.04.2019 г.
депозирала пред ответника застрахователна претенция по чл.380 от КЗ с вх.
№15-480.По същата претенция обаче,въпреки представянето от страна на
ищцата на всички поискани от ответника-застраховател
документи,последният не определил застрахователно обезщетение в
предвидения от закона срок,изтекъл преди подаване на исковата молба,което
обосновало правния интерес на ищцата да сезира съда с процесния
осъдителен иск за изплащане на обезщетение за неимуществени вреди в
поискания размер от 250 000 лв.
В законния срок ответникът по иска-ЗАД „О.-З.“АД е депозирал
писмен отговор,с който е оспорил иска изцяло-по основание и размер.В тази
връзка е заявил няколко възражения в отговора си,като е оспорил твърдяната
от ищцата изключителна вина на водача А.Х.О. за настъпване на пътно
транспортното произшествие,както и механизма на произшествието.Заявил е
и възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от починалия съпруг
на ищцата поради обстоятелството,че същият при настъпване на пътния
инцидент не е бил с поставен предпазен колан и поради това,че същият
доброволно се е качил в МПС,управлявано от водач,шофиращ в нетрезво
състояние.С оглед на това ответникът е поискал в отговора си
обезщетението,претендирано от ищцата,да бъде намалено на основание
чл.51,ал.2 от ЗЗД съобразно приноса на починалия.Оспорил е иска и с
6
възражението,че размера му е неоснователно завишен и прекомерен,а и
влизащ в противоречие с принципа за справедливост,прогласен в чл.52
ЗЗД.Оспорил е и твърдението на ищцата,че вследствие на процесното ПТП
търпи неимуществени вреди,които да обуславят претендирания размер на
застрахователно обезщетение от 250 000 лв.Заявил е и аргументи,с което е
оспорил акцесорната претенция за лихва.
В молба с вх.№31234 от 24.10.2019 г.,подадена в срока по чл.372,ал.1
от ГПК,ищцата не е изложила допълнителни обстоятелства и пояснения във
връзка с първоначалната ИМ,т.е. молбата от горната дата няма по същината
си характер на „допълнителна искова молба“ по смисъла на чл.372,ал.2 от
ГПК,но в същата ищцата е изразила становище,че са недоказани и
неоснователни направените от ответника възражения срещу иска.
В допълнителния си отговор с вх.№36568 от 06.12.2019 г.,депозиран в
срока по чл.373,ал.1 от ГПК,ответникът е заявил,че изцяло поддържа
отговора на исковата молба и всички изложени в него твърдения и аргументи.
С обжалваното решение първоинстанционният съд,зачитайки на
основание чл.300 от ГПК задължителната сила на представената в заверено
копие присъда,постановена по НОХД №2314/2019 г. по описа на П. окръжен
съд,е приел за доказано,че е налице виновно противоправно
деяние,извършено от А.Х.О. с ЕГН ********** като водач на лек автомобил
марка „БМВ“ с рег.№*********,който е нарушил цитираните в присъдата
правила за движение по пътищата и в резултат на това по непредпазливост е
причинил смъртта на четири физически лица,измежду които и съпруга на
ищцата-С.С.С.,пътувал при настъпването на пътния инцидент като пътник на
задната седалка вдясно в лек автомобил „С.Т.“ с рег.
№**********.Механизма и причината за настъпване на произшествието са
приети за установени и на база назначената по първоинстанционното дело
автотехническа експертиза,която също е потвърдила,че автопроизшествието е
настъпило вследствие навлизането на Х. в насрещната лента на платното за
движение на място,по начин и в момент,когато това не е било безопасно,т.е.
когато там се е движел лекия автомобил марка „С.Т.“,в който е пътувал и
съпруга на ищцата с още три лица /включая и шофьора на автомобила/.Наред
с изложеното,първоинстанционният съд е приел за безспорно между
страните,че за управлявания от виновния водач лек автомобил е имало
7
сключена застраховка „Гражданска отговорност“ с ответното дружество
посредством застрахователна полица №*************,валидна за периода
13.09.2018 г.-12.09.2019 г.С оглед на това,а и предвид установената
противоправност на деянието,виновно извършено от водача на застрахования
лек автомобил и настъпилия вследствие на това вредоносен
резултат,първоинстанционният съд е счел,че съгласно чл.432,ал.1 от КЗ са
налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника-
застраховател за репариране на причинените на ищцата неимуществени вреди
от смъртта на нейния съпруг.Самите неимуществени вреди,такива каквито са
описани в обжалваното решение,са приети от първостепенния съд за
доказани чрез показанията на разпитания в първоинстанционното
производство свидетел Х.С.С.-брат на починалия съпруг на ищцата,както и
въз основа на данни от приетата по делото психологична експертиза.С оглед
на тези доказателства,съдът е приел,че ищцата е претърпяла значителни по
интензитет душевни болки и страдания от внезапната смърт на нейния
съпруг,които ще я съпътстват до края на живота й и които подлежат на
обезщетяване от ответника,като размерът на дължимото обезщетение следва
да се определи по справедливост,съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД.В
тази връзка и отчитайки,че вредите са значителни и трайни по характер,ОС-П.
е приел,че обезщетението следва да се определи в справедлив размер от 200
000 лв.,а за разликата до пълния предявен размер от 250 000 лв. искът да се
отхвърли като неоснователен.Така определеният размер на дължимото
обезщетение за неимуществени вреди не е намалено от първоинстанционния
съд на основание чл.51,ал.2 от ЗЗД,тъй като е прието за неоснователно
заявеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния
резултат от страна на пострадалия,т.е. от съпруга на ищцата.При тези
мотиви,като краен резултат,процесния осъдителен иск по чл.432,ал.1 от КЗ е
уважен до размера от 200 000 лв.,а за разликата до пълния претендиран
размер е отхвърлен като неоснователен.
Относно искането на ищцата за присъждане на законна лихва за забава
върху обезщетението,първоинстанционният съд е приел,че такава лихва
съгласно чл.429,ал.3 от КЗ се дължи от ответника,считано от по-ранната дата
от тази на уведомяването му за настъпилото застрахователно събитие и датата
на предявяване на застрахователната претенция от увреденото лице.И тъй
като в случая ищцата е уведомила ответника за настъпилото застрахователно
8
събитие с молба от 02.04.2019 г. /с вх.№15-480/ и няма данни за по-ранно
уведомяване на застрахователя за настъпилото застрахователно събитие,то
съдът и счел,че лихвата следва да се присъди от 02.04.2019 г. до
окончателното плащане.
С процесната въззивна жалба,подадена от ответника по иска ЗАД „О.-
З.“АД,първоинстанционното решение не е атакувано в цялата му осъдителна
част,а само в частта,с която предявения от ищцата осъдителен иск е уважен за
горницата над 90 000 лв. до присъдения размер от 200 000 лв.,ведно със
законната лихва върху сумата,считано от 02.04.2019 г.В частта до размера на
90 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди /ведно с лихвата за забава
върху тази сума/ и в частта,с която иска е отхвърлен за разликата над
уважения размер от 200 000 лв. до пълния претендиран размер от 250 000 лв.
обезщетение за неимуществени вреди,първоинстанционното решение от
17.02.2021 г. не е обжалвано и е влязло в сила в тези му части.
Настоящата апелативна инстанция счита,че фактическата обстановка,
относима към предмета на процесния иск и касаеща настъпването на
твърдяния от ищцата деликт,механизма на процесното ПТП,причиняването
му виновно от водача на лекия автомобил марка „БМВ“ с горния
регистрационен номер,причинно-следствената връзка на произшествието със
смъртта на съпруга на ищцата,а също и наличието на валидна и действаща
към момента на деликта застраховка „Гражданска отговорност“ по сключен
между виновния водач и ответника застрахователен договор,е изяснена
правилно,пълно и съобразно събраните по първоинстанционното дело
доказателства и въззивният съд я споделя изцяло.Самият жалбоподател не
излага във въззивната си жалба оплаквания срещу фактическите и правни
изводи на първоинстанционния съд,отнасящи се до описаните релевантни за
спора обстоятелства.Като цяло,жалбоподателят не оспорва и наличието на
фактическия състав на чл.432,ал.1 от КЗ за ангажиране отговорността му като
застраховател по предявения от ищцата осъдителен иск,доколкото същият
обжалва първоинстанционното решение не в цялата му осъдителна част,а
само за присъдения размер на обезщетението над сумата от 90 000 лв. до
присъдения размер от 200 000 лв.И имайки предвид конкретните оплаквания
срещу решението в обжалваната му част,спорен пред настоящата инстанция
остава въпроса за размера на дължимото на ищцата обезщетение за търпените
от нея неимуществени вреди от смъртта на съпруга й от гледна точка на
9
принципа за справедливост,установен с нормата на чл.52 от ЗЗД,както и
въпроса за съпричиняване на вредоносния резултат от съпруга на ищцата като
пострадал при процесното ПТП.По тези именно въпроси въззивният съд
дължи самостоятелна преценка с настоящото решение,както и по въпросите
за изначалната дължимост и за момента,от който се дължи законната лихва
върху застрахователното обезщетение предвид изложените в жалбата
доводи,че такава лихва в случая е недължима или при условие на
евентуалност,дори и да се дължи,то е неправилно определен от
първоинстанционния съд началният момент,от който лихвата следва да бъде
начислявана.В тази връзка настоящият съд приема следното:
Както се установява от показанията на разпитания в
първоинстанционното производство свидетел Х.С.С.-брат на починалия
съпруг на ищцата,последната и съпругът й С.С. са имали повече от 20-
гидишен брак към момента на неговата смърт и през това време са живеели в
Т.,но си идвали понякога в Б. и през тези моменти свидетелят се е виждал с
ищцата М.,а с брат си-съпруга на ищцата се е виждал и по-често,понеже той
понякога идвал в Б. и да работи като строител,бил на работа в страната и по
времето,когато е станало процесното ПТП.Според впечатленията на
свидетеля,отношенията между ищцата и съпруга й са били много добри и
същият заявява,че лошо за тях и за отношенията между тях не може да
каже,защото не е наблюдавал или чувал да е имало нещо лошо помежду им и
същите да са се карали за нещо.От показанията на същия свидетел става ясно
и това,че към момента на смъртта на съпруга й ищцата е била в Т.,но след
като свидетелят й съобщил по телефона за тази смърт,ищцата е дошла в Б. за
погребението на съпруга си и е присъствала на същото.След това идвала на
гости в Б. и свидетелят се е виждал с нея през месец-два,както той
посочва.При тези лични контакти на свидетеля с ищцата,същият придобил
впечатления,че ищцата най-напред на погребението на съпруга си е била
много разстроена и плачела,а след това продължила да тъжи много за
него,променила се и не се чувствала добре.При срещите им,свидетелят Х.С. и
ищцата говорели за починалия С.,за това какъв е бил живота на ищцата и
съпруга й преди неговата смърт и ищцата е споделяла колко тъжно й е без
нейния съпруг.
Наред с горното,от заключението на приетата по първоинстанционното
10
дело съдебно-психологична експертиза,изготвена от в.л.Д.В. и неоспорена от
страните,както и от устните обяснения на посоченото вещо лице,отрезени в
протокола от проведеното на 08.10.2020 г. открито съдебно заседение,се
установява,че след като е разбрала за смъртта на съпруга си,ищцата е
изживяла остра стресова реакция,която по принцип продължава от няколко
минути до няколко часа,а след тази стресова реакция преживяванията на
ищцата,описани пред вещото лице,са били съпроводени с реакция на
намалени адаптивни възможности,описани от вещото лице като
продължителност.Нарушената адаптация при ищцата се изразявала,както
сочи вещото лице В.,в емоционални симптоми,тревожност,понижена
самооценка,психична и физическа
умора,страдание,обърканост,безпомощност,слабост,нарушена концентрация
на вниманието,нарушен сън,снижен емоционален резонанс,усещане за самота
и празнина.Всичко това,според вещото лице,е затруднило ежедневието на
ищцата,но не е довело до нарушаване на функционарането.Психологичното
състояние на ищцата М.С. след процесното ПТП се характеризира с
негативни чувства и оплаквания-емоционални промени и състояние на
дискомфорт,които следват хронологично стресовото събитие,както посочва
вещото лице в заключението си,а към момента на експертизата травмената
ситуация е напълно осъзната,като интензивността на преживяванията на
ищцата флуктуира във времето и в зависимост от ситуацията /помен,дело и
др./,но не се е развило посттравматично стресово разстройство при нея и не се
е наложило приемането на психотропно лечение,както и специализирана
помощ от съответните специалисти-психиатър,психолог.Към момента на
изготвяне на експертиза,както е посочено в заключението на
в.л.В.,психологическото и емоционално състояние на ищцата е
стабилизирано,като са налице епизодични ситуационни реакции на
напрежение и тревожност,които не изискват лечение и не са налице болестни
симптоми.
Коментираните по-горе доказателства и извличащите се от тях данни
очертават фактическата картина на отношенията между ищцата и съпруга й
приживе,както и на търпените от нея неимуществени вреди вследствие
смъртта на съпруга й.Разпитаният свидетел оценява тези отношения като
много добри и става ясно от показанията му,че ищцата и съпруга й са живели
като семейство повече от двадесет години преди съпруга й да загине в
11
процесното ПТП.Неоснователно е поддържаното във въззивната жалба
оплакване,че първоинстанционният съд не е оценил в правилна посока
показанията на свидетеля Х.С.,като не е отчел,че пресъздаденото от него
всъщност не е резултат на преки и непосредствени впечатления.Напротив,от
показанията на свидетеля е ясно,че той е имал преки контакти с ищцата и
съпруга й /който е и брат на свидетеля/ при техните общи гостувания в Б.,при
които е придобил впечатленията си за семейните отношения на двамата,а
допълнително такава представа е имал и от споделеното от брат му С. във
времето,когато последния е идвал да работи в Б..Вярно е,че не става въпрос за
ежедневни или много чести контакти на свидетеля с ищцата и съпруга й,но
въпреки това съдът намира,че и тези контакти,които практически е имал той с
двамата съпрузи,а отделно от това и с единия от тях-неговият брат С.,са
достатъчни,за да се даде вяра на придобитите от него впечатления и оценката
му относно отношенията на съпрузите.Подобно на изложеното,съдът
намира,че следва да бъдат кредитирани показанията на същия свидетел и
относно показанията му за състоянието на ищцата и търпените от нея
неимуществени вреди след и вследствие смъртта на съпруга й С..Както става
ясно от тези показания,след смъртта на съпруга си,ищцата,макар да живее в
Т.,е идвала на гости в Б. през месец-два и при тези посещения се е срещала
със свидетеля и при тези срещи освен,че ищцата му е споделяла за
емоционалното си състояние след смъртта на съпруга си,но още и самият
свидетел в резултат на преките си наблюдения е придобил представа за това й
състояние,оценявайки го като свързано с много тъга по загиналия
съпруг.Фактическата картина относно търпените от ищцата неимуществени
вреди-болки и страдания,вследствие смъртта на съпруга й,се допълва и от
данните,описани по-горе и установени чрез заключението на изготвената и
приета в първоинстанционното производство съдебно-психологическа
експертиза.По повод на оплакванията на жалбоподателя обаче относно
неправилна оценка от първоинстанционния съд за емоционално-
психологическото състояние на ищцата след смъртта на съпруга й,установено
чрез тази експертиза,следва да се посочи,че данните от същата експертиза не
следва да се разглеждат изолирано при преценката за определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди,а точно обратното-те следва да се
преценяват в съвкупност с другите обстоятелства,относимо към определянето
на същия размер от гледна точка на принципа на справедливост,произтичащ
12
от нормата на чл.52 от ЗЗД.От тази гледна точка,макар и фактически да е
вярно,че преживяната от ищцата остра стресова реакция след смъртта на
съпруга й да е продължила кратко и дори да съставлява обичайна реакция в
резултат на неочакваната смърт на човек,както счита жалбоподателят,и дори
да я ясно от експертизата,че състоянието на ищцата не е прераснало в
посттравматично стресово разстройство и не е наложило приемането на
психотропно лечение,както и специализирана помощ от психиатър,то всичко
това,само по себе си,не води до извод за необходимост от определяне на по-
нисък размер на обезщетението за неимуществени вреди.
Поначало и както следва от разпоредбата на чл.52 от ЗЗД,а и е трайно
наложено в съдебната практика,обезщетението за неимуществени вреди се
определя от съда по справедливост.В ППВС №4/68 г.е указано, че понятието
"справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е
свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на
размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните
увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на
извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното
влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания,
осакатявания, загрозявания и др. При причиняването на смърт от значение са
и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между
пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От
значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и
въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по
справедливост да присъди за неимуществени вреди.
В случая,за определяне на справедлив размер на обезщетението по
смисъла на чл.52 от ЗЗД,следва да бъдат отчетени съществувалите
хармонични и добри отношения на ищцата и починалия С.С. като
съпруги,продължителността на семейния им живот към момента на
настъпване на процесното ПТП,възрастта на двамата съпрузи към същия този
момент и фактът,че ищцата сравнително рано /на 54 г./ е загубила съпруга си
и занапред до края на живота си остава без неговата морална и материална
подкрепа,а смъртта му е била внезапна,неочаквана и допълнително
угнетяваща с оглед обстоятелствата,при които е настъпила.Заедно с това
следва да се отчетат характера,интензитета и продължителността на
13
търпените от ищцата неимуществени вреди вследствие настъпилата смърт на
съпруга й,както и самите обстоятелства,при които е станало това.И при
съобразяването на всички тези обстоятелства,въззивният съд намира,че
справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за ищцата следва да
бъде определено в размер на 200 000 лв.,както е приел и първоинстанционния
съд с обжалваното решение.Предвид това е неоснователно оплакването на
дружеството-жалбоподател,че определеният от окръжния съд размер на
обезщетението е несправедлив и прекомерно завишен.
Крайният извод на въззивния съд за размера на дължимото
обезщетение обаче е поставен в зависимост и от преценката на заявеното от
ответника /настоящ жалбоподател/ възражение за съпричиняване на
вредоносния резултат от страна на пострадалия съпруг на
ищцата,респективно-за намаляване на обезщетението на основание чл.51,ал.2
от ЗЗД.В жалбата се поддържа оплакването,че е неправилен и необоснован
извода на първоинстанционния съд за неоснователност на така заявеното
възражение за принос на пострадалия за настъпването на увреждането.В тази
насока жалбоподателят твърди,че ОС-П. не е отчел обстоятелството,че С. е
пътувал без поставен обезопасителен колан,а ако бе пътувал с правилно
поставен предпазен колан,то тялото му не би се движило свободно в купето
на автомобила и инерционните сили,които са действали върху него са щели
да бъдат с по-малка сила,тъй като пътникът е щял да бъде прикрепен към
седалката.Оттам и т.нар. вътрешен сблъсък е щял да бъде със значително по-
малка сила и органите не биха се удряли в други органи или в скелетната
система,тъй като предпазният колан,според жалбоподателя,забавя пиковия
товар върху тялото.
Въззивният съд намира за неоснователни горните оплаквания на
жалбоподателя.От назначената и приета в първоинстанционното
производство автотехническа експертиза,изготвена от вещото лице Владислав
Самоходов и неоспорена от страните,се установява,че по време на настъпване
на процесното ПТП С.С. е бил пътник на задна седалка вдясно в лекия
автомобил марка „С.Т.“ и не са налице данни,както сочи вещото лице,от
които да се изгради извод,че С. към момента на произшествието е бил с
правилно поставен предпазен колан.В тази насока вещото лице сочи още в
заключението си,че при огледа на автомобила непосредствено след ПТП се
14
установява,че заден десен предпазен колан на л.а. „С.Т.“ преминава зад
облегалката на задна седалка и от техническа гледна точка това означава,че
към момента на ПТП С.С. не е бил с правилно поставен колан.При тези данни
се потвърждава от фактическа страда поддържаното и пред въззивната
инстанция твърдение на дружеството-ответник,на което е основано
възражението му за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия,а
именно-че по време на настъпване на произшествието последният е бил без
поставен предпазен колан.Това обстоятелство обаче не е достатъчно,за да се
приеме за основателно самото възражение за принос на пострадалия за
настъпване на увреждането.Същото възражение ще е основателно,ако е
доказано,че при поставен предпазен колан би се предотвратило или
значително ограничило причиняването на телесните увреждания,довели до
смъртта на пострадалия С.С..И обратното-че липсата на поставен колан е
способствала за настъпване на конкретните увреждания.При такова
положение би могло да се приеме,че е налице пряка причинна връзка между
увреждането и твърдяното от ответника нарушение от страна на пострадалия
на задължението му да пътува с поставен предпазен колан и оттам,при такава
ситуация,възражението за съпричиняване на вредоносния резултат би било
основателно.В случая обаче такава пряка причинна връзка не се установява,а
тежестта за доказването й лежи върху ответника,заявил възражението за
съпричиняване.От заключението на съдебно-медицинската
експертиза,изготвено от вещото лице д-р М.Б.,става ясно,че смъртта на С.С.
се дължи на остра кръвозагуба-2600 мл. кръв в гръдната кухина,вследствие на
тотално разкъсване на аортата под дъгата,а това,както сочи вещото лице,е
високо инерционна травма,която по никакъв начин не може да бъде
предотвратена от предпазния колан и зависи най-вече от скоростта на
моторното превозно средство по време на настъпване на ПТП.От
автотехническата експертиза също се потвърждава,че ударът между двата
леки автомобила,участвали в пътния инцидент /в единия от които е пътувал
съпруга на ищцата/,е бил високо енергиен.При тези данни,след съвкупната
преценка на двете експертни заключения,се налага извода,че дори и С.С. да е
бил с поставен предпазен колан по време на процесното ПТП,то това е нямало
да предотврати травмата,довела до смъртта му,а това обосновава извода за
неоснователността на поддържаното от ответника-жалбоподател възражение
за съпричиняване на вредата от самия пострадал.Както се
15
посочи,съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна
връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат
и щом като такава не бе установена от ответника,носещ доказателствената
тежест да я установи,то възражението за съпричиняване се явява
неоснователно.До такъв извод е стигнал и първоинстанционния съд в
мотивите на обжалваното решение и този извод предвид изложеното е
правилен.
Що се касае до другото фактическо твърдение,с което ответникът е
обосновал възражението си за съпричиняване,а именно че пострадалият С.С.
е приел да се качи в автомобил,управляван от водач в нетрезво състояние,то
същото е останало недоказано от събраните в първата инстанция
доказателства и във въззивната жалба няма изложени никакви аргументи по
повод на същото твърдение.
Предвид горния извод за неоснователността на поддържаното от
ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на
пострадалия,дължимото и определено съобразно чл.52 от ЗЗД обезщетение за
неимуществени вреди не подлежи на намаляване на основание чл.51,ал.2 от
ЗЗД.Оттук и предвид извода,че справедливия размер на обезщетението е 200
000 лв.,колкото е определил и първоинстанционният съд с решението си от
17.02.2021 г.,то се налага крайния извод,че същото решение следва да бъде
потвърдено като правилно в обжалваната му част,с която дружеството-
ответник е осъдено да заплати на ищцата обезщетение за неимуществени
вреди за горницата над 90 000 лв. до присъдения размер от 200 000 лв.
На следващо място,неоснователни са оплакванията на
жалбоподателя,че първоинстанционният съд неправилно е уважил
акцесорния иск на ищцата за законна лихва и при условията на евентуалност-
че неправилно е определил началният момент,от който се дължи лихвата.В
обжалваното решение съдът е приел,че на основание разпоредбата на
чл.429,ал.3 от КЗ ответникът дължи лихва за забава,считано от по-ранната
дата от тази на уведомяването му за настъпилото застрахователно събитие и
датата на предявяване на застрахователната претенция от увреденото лице.И
тъй като в случая ищцата е уведомила ответника за настъпилото
застрахователно събитие с молба вх.№15-480 от 02.04.2019 г. и няма данни за
по-ранно уведомяване на застрахователя за настъпилото застрахователно
16
събитие,то лихвата следва да бъде присъдена от 02.04.2019 г. до
окончателното изплащане на обезщетението.
Въззивният съд изцяло споделя извода на първоинстанционния,както
за изначалната дължимост на законната лихва върху обезщетението,така и за
момента,от който същата следва да се начислява.Касае се за законна
лихва,която застрахователят дължи не за собствената си забава,а за забавата
на застрахования делинквент /т.е. на прекия причинител на увреждането/,с
оглед функционалната обусловеност на отговорността на застрахователя от
отговорността на делинквента.И съгласно чл.429,ал.3,изр. 2-ро от КЗ във вр.
С чл.493,ал.1,т.5 и чл.429,ал.2,т.2 от КЗ,застрахователят дължи на увреденото
лице лихвите за забава на застрахования по застраховка „Гражданска
отговорност“,считано от по-ранната дата на уведомяване на застрахователя за
настъпване на застрахователното събитие от застрахования делинквент или
от увреденото лице,включително чрез предявяване от последното на
застрахователна претенция.В случая,както правилно е констатирано от
първоинстанционния съд,застрахователят е уведомен за застрахователното
събитие на 02.04.2019 г.,когато ищцата е подала пред него молба за
изплащане на застрахователно обезщетение,т.е. предявила е пред него
застрахователна претенция.С оглед на това и тъй като няма данни за по-ранно
уведомяване на застрахователя за настъпилото застрахователно събитие,то
законната лихва върху дължимото на ищцата обезщетение за неимуществени
вреди,следва да се начислява от датата 02.04.2019 г. до окончателното
плащане на обезщетението,както е приел и първоинстанционният съд.В тази
насока дължимостта на лихвата за забава и момента,от който същата се
начислява,не зависят от изпълнението на задължението на увреденото лице да
представи пред застрахователя изисканите от последния документи или пък
да му предостави пълни и точни данни за банковата сметка,по която да се
извършат плащанията на застрахователя.Затова и позоваването от страна на
жалбоподателя на осъществено от ищцата неизпълнение на такива
задължения,дори и да е налице такова неизпълнение,е неоснователно,защото
самото неизпълнение не рефлектира както върху дължимостта на законната
лихва,така и върху началния момент,от който същата се дължи.При тези
съображения първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде
потвърдено и в обжалваната част,с която законната лихва за забава е
начислена,считано от датата 02.04.2019 г.
17
Предвид всички изложени по-горе съображения,се налага крайния
извод,че разгледаната въззивна жалба на ЗАД „О.-З.“АД е изцяло
неоснователна,а първоинстанционното решение е правилно в обжалваната му
част и като такова следва да се потвърди в същата част.Върху този извод не
рефлектира обстоятелството,че след постановяване на първоинстанционното
решение,с преводно нареждане от 06.04.2021 г.,представено по настоящото
въззивно дело в заверено копие,дружеството-застраховател е изплатило на
ищцата сумата от 90 000 лв. застрахователно обезщетение,тъй като така
платената сума се отнася до частта от присъденото с първоинстанционното
решение обезщетение,до която част /т.е. до размера от 90 000 лв./ решението
не е обжалвано и стои извън предмета на процесната въззивна жалба.
Предвид изхода от спора след произнасянето на въззивната
инстанция,въззиваемата има право на разноски за въззивната инстанция.От
същатаняма извършени разноски по настоящото дело,но пълномощникът й
адв. Н.Н. Д. е направено искане,съдържащо се в представения списък по чл.80
от ГПК,да му бъде присъдено адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 във
вр. с чл.38,ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата,ведно с начислен ДДС.Това
искане въззивният съд намира за основателно с оглед изхода от спора и
предвид обстоятелството,че в представения по делото договор за правна
защита и съдействие от 12.10.2021 г.,сключен между ищцата М.С. и адв.
Н.Д.,е уговорено оказването на безплатна адвокатска защита на ищцата по
настоящото въззивно дело на основание чл.38,ал.1,т.2 от Закона за
адвокатурата.Размера на дължимото на адв. Д. възнаграждение следва да бъде
определен на основание чл.7,ал.2,т.5 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения,като се има предвид
обжалваемия интерес по настоящото въззивно дело.Върху определения по
този начин размер на адвокатското възнаграждение следва да бъде начислен и
ДДС,тъй като пред настоящата инстанция е представено доказателство-
заверено копие от удостоверение за регистрация с дата от 04.02.2013 г.,от
което е видно,че адв. Н.Н. Д. е регистриран по ЗДДС.Така,като краен
резултат,размера на адвокатското възнаграждение,което дружеството-
жалбоподател следва да бъде осъдено да заплати на адв. Д. на основание
чл.38,ал.2 от ЗА за осъществената безплатна правна защита по настоящото
дело на въззиваемата М.С.,възлиза на сумата от 4476 лв. с ДДС.
18
Мотивиран от горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №260061 от 17.02.2021 г.,постановено по
т.д.№639/2019 г. по описа на Окръжен съд-П.,XV-ти гр. състав,в обжалваната
му част,с която е осъден ответника Застрахователно акционерно дружество
„О.-З.“АД-гр.С. с ЕИК ********* да заплати на ищцата М. М.. С. с ЕГН
********** застрахователно обезщетение за неимуществените вреди,търпени
от нея в резултат на смъртта на съпруга й С.С.С.,настъпила при ПТП от
27.03.2019 г.,за разликата над сумата от 90 000 лв. до присъдената сума от 200
000 лв.,както и в частта,с която е присъдена законната лихва,считано от
датата 02.04.2019 г.
ОСЪЖДА Застрахователно акционерно дружество „О.-З.“АД с ЕИК
*********,със седалище и адрес на управление гр.С.,район „В.“,ул.“С.
С.“№*,ет.* да заплати на адвокат Н.Н. Д. със служебен
адрес:гр.С.,ул.“Х.Б.“№*, ет.*, офис* сумата от 4476 лв. /четири хиляди
четиристотин седемдесет и шест лева/,представляваща адвокатско
възнаграждение,дължимо на основание чл.38,ал.2 във вр. с чл.38,ал.1,т.2 от
Закона за адвокатурата за оказана безплатна адвокатска защита на ищцата М.
М.. С. във въззивното производство по възз.т.д.№516/2021 г. по описа на
Апелативен съд-Пловдив.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
19