РЕШЕНИЕ
гр. София, 09.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на двадесет и шести
февруари две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 2659 по описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл.
от ГПК.
С Решение № 23603от 26.01.2020 г., постановено
по гр. дело № 48878/2018 г. по описа на СРС, ІI ГО,
75-ти състав, са отхвърлени предявените от „Т.С.”
ЕАД искове против К.В.В.,
обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1,
пр.1 от ЗЗД, във вр. с чл. 149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от
246,06 лв., представляваща стойността на потребена топлинна енергия за периода
01.05.2014 г. - 30.04.2015 год. за имот, находящ се в гр. София, ул. „******и
сумата от 31,16 лв., представляваща такса за дялово разпределение за периода от
01.05.2014 год. до 30.04.2015 год., като погасени по давност, а за сумата от
70,04 лева, представляваща лихва за забава за периода от 15.09.2015 год. -
29.06.2018 год. и сумата от 8,95 лева, представляваща лихва за периода от
15.09.2015 год. до 26.06.2018 год., като неоснователни и надоказани.
Срещу така постановеното решение, е
постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, чрез пълномощника си – юриск. Г.Ч.,
с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за
неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд
нарушения на материалния закон и необоснованост. Изтъква, че неправилно първоинстанционният
съд е приел, че част от дължими суми са погасени по давност, сочейки че
съобразно разпоредбата на чл. 33, ал. 1, раздел IX
от ОУ, дължимите суми следва да се заплащат в 30 дневен срок, след изтичане на
периода,за който се отнасят. Ето защо и вземанията по общата фактура №
********** от 31.07.2015 г., ставали изискуеми, на 01.09.2015 г., а исковата
молба била подадена преди това, поради което и обективираните в тази обща фактура
вземания не били погасени по давност.
По изложените съображения моли съда да отмени решението в обжалваната
част и уважи изцяло предявените искове като присъди и направените по делото
разноски.
Въззиваемият - К.В.В., чрез полномощниците си – адв. Н.М., в
законоустановения срок е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва
същата по подробно изложените съображения. Претендира и разноски за адвокатско
възнаграждение в производството пред СГС.
Въззиваемият - „Т.с.“ ЕООД - третото
лице помагач на ищеца – не е подал отговор на въззивната жалба, и не изразява
становище по релевираните доводи във въззивната жалба.
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена
дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността
на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци.
По отношение на
единственото оплакване във въззивната жалба, която очертава и предметния обхват
на въззивната проверка, че за процесните вземания през за периода за периода от м.05.2014 г. – м.04.2015
г., за които е издадена обща фактура №
********** от 31.07.2015 г., които съгласно чл. 33, ал. 1 от общата условия на
дружеството е станали изискуема през 01.09.2015 г., и следователно сумата по
тази фактура не е погасена по давност, следва да се отбележи следното:
Действащата през процесния период нормативна уредба – чл.155, ал.1 ЗЕ, предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна
собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1. на 10 равни месечни вноски и две изравнителни вноски; 2. на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и
една изравнителна вноска и 3. по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната
консумация и изравняването на сумите за действително консумираното количество
топлинна енергия за всеки отделен потребител са уредени в Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на
чл.155, ал.1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни
или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на
съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният
резултат, съответно издадената
в тази връзка фактура, не влияе на дължимостта на
месечните вноски в установените за тях срокове, а единствено до възникване
на ново вземане в полза на една
от страните по облигационното отношение в размер на разликата между начислената
суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна
енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените
прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на
периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на
топлопреносното предприятие. Новото “изравнително” вземане обаче винаги е самостоятелно и различно от вземанията на
топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се
касае до корекция на тези вноски със задна дата.
Съгласно чл. 33, ал.
1 от Общата условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
отнасящи се за процесния период, клиентите са длъжни да заплащат месечните
вноски в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
дружеството. С публикуването клиентът се уведомява за задължението и неговия размер и то има характер
на покана. По силата на чл.
114, ал. 2 ЗЗД, когато е уговорено, че вземането става
изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението
е възникнало, т.е за процесните
главници, по отношение на които се прилагат общата условия, приети през месец
февруари 2014 г., давността тече от деня, в който съответното задължение е
възникнало, т.е. от деня, следващ изтичането на съответния месец.
Издаването на
изравнителната сметка не променя срока, в който месечните вноски стават
дължими, а следователно и момента, от който започва да тече погасителната давност
за тях. Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 г. по
тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, понятието „периодични плащания” по
смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се
задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един
правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали
от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без
да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл
и по аргумент от чл.155 и цитираните по-горе разпоредби от общата условия
вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени признаци,
поради което са периодични плащания по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД.
С оглед на
изложените съображения прогнозните месечни вноски за периода м.05.2014 г. – м.04.2015
г. се явяват погасени по давност, доколкото исковата молба е подадено на 25.07.2018
г. и тригодишната погасителна давност е изтекла по отношение всички вземания,
чиято изискуемост е настъпила до 01.06.2015 г., като това обстоятелство не може
да бъде променено от последващо издаване на новата фактура № ********** от
31.07.2015 г. Издаването на такава фактура не променя настъпването на
изискуемостта по отношение на месечните вноски. В тази връзка следва да бъде
посочено, че по делото не е доказано възникването на ново вземане след издаването
на изравнителната сметка, т.е. в резултат от изравняването да е възникнало
задължение за доплащане, чиято изискуемост би настъпила в по-късен момент
съгласно чл. 33, ал. 2 от Общата условия, приети през 2014 г., а именно в
30-дневен срок от датата на публикуване на фактурата на интернет страницата на
дружеството.
Така мотивиран,
въззивният съд намира, че законосъобразно районният съд е приел за погасени по
давност вземанията за периода от м.05.2014 г. до м.04.2015 г., чиято изискуемост
е настъпила на 01.06.2015 г.
Ето защо така
предявените главни искове са погасени по давност.
По отношение оплакването, касаещо претенцията за лихва следва да се
отбележи, че съгласно чл. 33, ал. 4 от Общите условия, одобрени с решение №
ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, отнасящи се за процесния период, продавачът
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само върху
задълженията по чл. 32, ал. 2, които не са изплатени в срок, а именно само
върху общодължимата сума за съответния отчетен период на база на изравнителната сметка. Следователно по аргумент за
противното от чл. 33, ал. 4 ОУ клиентите на ищцовото дружество не дължат
обезщетение за забава върху месечните прогнозни сметки за топлинна енергия, а
само за сумите, начислени след извършването на изравняването на топлинната
енергия. Съгласно чл. 33, ал. 2 от общите условия от 2014 г. и имащи отношение
за процесния период последните суми следва да бъдат заплатени в тридесетдневен
срок от датата на публикуването на
сметките за тях на интернет-сайта на дружеството, така както и ищецът е твърдял
в исковата молба. От страна на ищеца не са ангажирани доказателства за датата,
на която сметките на ответника за процесния период са били публикувани на интернет-страницата
му, поради което и с оглед доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК е законосъобразен
изводът на СРС, че ищецът не е установил при условията на пълно и главно доказване,
че същият е поставен в забава за
изпълнението на процесиите задължения за заплащане стойността на ползваната в
имота топлинна енергия. Следователно в съответствие със събраните по делото
допустими доказателства обосновано първоинстанционният съд е приел, че ответникът
не дължи мораторна лихва върху главното парично задължение за доставена
топлинна енергия и дялово разпределение.
Тъй като СРС е
достигнал до същите фактически и правни изводи, а по отношение размера на
уважените искове конкретни оплаквания извън приложението на погасителната
давност не са изложени, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед на
цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата
на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 23603от 26.01.2020 г.,
постановено по гр. дело № 48878/2018 г. по описа на СРС, ІI ГО, 75-ти състав.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на
трето лице-помагач на страната на „Т.С.”
ЕАД – „Т.с.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: