№ 18978
гр. София, 22.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 176 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:БОРЯНА В. ПЕТРОВА
при участието на секретаря ТЕОДОРА ГР. Т.А
като разгледа докладваното от БОРЯНА В. ПЕТРОВА Гражданско дело №
20241110103662 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД от С. И. Г. срещу „ФИРМА“ АД за
прогласяване нищожността на договор за паричен заем № ***** от 23.04.2018 г., поради
противоречието му със закона, а в условията на евентуалност иск с правно основание чл. 26,
ал.1 ЗЗД за признаването за нищожни клаузите по чл. 4, ал. 2 и чл. 2, т. 6 от договор за
паричен заем № ***** от 23.04.2018 г. като накърняващи добрите нрави.
Ищцата твърди, че между нея и „ФИРМА“ АД на 23.04.2018 г. е сключен договор за
паричен заем № ***** за сумата от 300,00 лева, като общата сума за връщане е 320,00 лева,
при годишен процент на разходите – 46,26%, фиксиран лихвен процент – 40,00% и срок на
договора – 16 седмици. Сочи, че съгласно чл. 4 от договора следвало да осигури обезпечение
под формата на: две физически лица, поръчители или банкова гаранция. При неизпълнение
на това задължение на заемателя в уговорения срок от сключване на договора, същият
дължи неустойка в размер на 115,04 лева, като на ищцата била начислена процесната
неустойка, тъй като не изпълнил предвидените условия. Навежда твърдения за нищожност
на целия договор за паричен заем, като нищожен поради сключването му в нарушение на
закона. Твърди, че в договора за заем липсва ясно разписана методика за изчисляване на ГПР
в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, както и че не се установява какви компоненти
са включени в него. Поддържа, че е заобиколена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като
предвидената неустойка следвало да бъде включена към ГПР, доколкото в него следва да
бъдат описани всички разходи, които следва да бъдат заплатени от длъжника. В условията
на евентуалност поддържа, че предвидената неустоечна клауза на чл. 4, ал. 2 и клаузата на
чл. 2, ал. 6, касаеща уговорената възнаградителна лихва са нищожни поради противоречието
с добрите нрави. Намира уговорената неустоечна клауза за нищожна, тъй като е начислена в
необосновано висок размер, както и че същата не е индивидуално уговорена. Посочената
клауза, според ищцата надхвърля типичната си обезпечителна и обезщетителна функция,
като така уговорена представлява начин за неоснователно обогатяване на кредитора.
Поддържа, че клаузата е и неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП и не позволява да се
преценят икономическите последици от изтегления заем. Навежда твърдения, че
определената в чл. 2, ал. 6 от процесния договор възнаградителна лихва надхвърля
1
максимално допустимия размер, поради което същата е нищожна. Претендира разноски за
адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „ФИРМА“ АД е подал отговор на исковата
молба, с който оспорва иска срещу него като недопустим и неоснователен. Навежда
аргументи, че договорът и клаузите по него са действителни и съответстват на изискванията
по чл. 11 ЗПК, в т.ч. т.9 и т.10 от него. Сочи, че в ГПР е включена лихвата, като това е
единственият разход по кредита. Не е налице заобикаляне на изискването по чл. 19, ал. 4
ЗПК, като неустойката не е елемент от общия разход и липсва заблуждаваща търговска
практика, за което излага доводи. Сочи, че договорът за заем отговаря на изискванията по
чл. 11, т. 18 ЗПК и ищецът е имал възможност да избира между три обезпечения. Оспорва
твърдяната нищожност на клаузата за неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора и клаузата за
възнаградителна лихва по чл. 2, ал. 6 от договора, като излага подробни съображения за
това. Поддържа, че условията по договора са били предоставени предварително на ищеца и
той е имал възможността да се запознае с тях. Оспорва наличието на неравноправни клаузи.
Моли съда да отхвърли иска. Претендира разноски.
По допустимостта на иска:
С отговора на исковата молба ответникът „ФИРМА“ АД е оспорил иска като
недопустим, като в тази връзка е изложил твърдения, че вземанията по договора за паричен
заем № ***** от 23.04.2018г. са прехвърлени по силата на договор за цесия на „ФИРМА“
ЕАД. Съдът намира възражението за неоснователно. В случая предмет на делото е
действителността на сключен договор за паричен заем, поради което надлежни страни в
процеса са именно лицата, посочени като страни по сделката. Ирелевантно е дали и на кого
кредиторът е прехвърлил своите вземания по договора, тъй като действителността на
съглашението се преценява към момента на постигане на съгласието между страните за
сключването му. Предвид това предявеният иск е допустим.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа
страна следното:
По делото е приет договор за паричен заем № ***** от 23.04.2018 г., сключен между
„ФИРМА” АД, като заемодател, и С. И. Г., като заемател. По силата на сключения договор
кредиторът се е задължил да предостави на ищеца сума в размер на 300 лева, която сума да
бъде върната от заемателя с 16 броя седмични погасителни вноски, всяка от които в размер
на 20 лева, с падеж на последната вноска 16.08.2018г. Посочено е в чл.2 от договора, че се
прилага фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,00 %, при ГПР в размер на 46,26
%.
Съгласно чл.4 от договора заемателят се задължава в срок до три дни, считано от
датата на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения: две физически лица - поръчители, всяко от които да отговаря на определени в
договора изисквания; банкова гаранция с бенефициер - заемодателя, за общата дължима от
заемателя сума със срок на валидност - 30 дни след крайния срок за плащане на
задълженията по договора или одобрено от заемодателя дружество - поръчител, което
предоставя гаранционни сделки. Уговорено е, че при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора
заемателят дължи неустойка в размер на 115,04 лева. Неустойката се заплаща от заемателя
разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към размера на всяка вноска се
добавя сума в размер на 7,19 лева.
Приета е по делото покана за доброволно изпълнение с изх. № 4294/01.08.2018 г.,
видно от която ответникът е уведомил ищцата, че във връзка със сключения договор за
2
паричен заем № ***** от 23.04.2018 г. дължи сума в размер на 371,47 лева.
По делото е изслушана и приета без възражения на страните ССчЕ, която съдът
кредитира като обективна, пълна и безпристрастно изготвена. Съгласно заключението на
вещото лице заемателят е следвало да заплати на заемодателя сумата в общ размер на 435,04
лева, както следва: за главница – 300 лева, за възнаградителна лихва – 20 лева и за неустойка
по чл. 4, ал. 2 от договора – 115,04 лева. Отразено е, че сумата от 115,04 лева за дължима
неустойка не е включена от кредитора при изчислението на ГПР, респ. ако се включи тази
сума, разпределена към месечните вноски на заемателя действително приложеният по
договора за кредит ГПР възлиза в размер на 887,12 %.
Други относими доказателства в производството не са приети.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
По иска с правно основание с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване
нищожността на договор за паричен заем № ***** от 23.04.2018 г., поради противоречието
му със закона:
В тежест на ищцата е да докаже при условията на пълно и главно доказване, че е
сключила договор за паричен заем № *****/23.04.2018 г. с ответника и неговото
съдържание, както и че същият, респ. клаузите от процесния договор, касаещи заплащането
на неустойка при непредставяне на обезпечение и уговорената възнаградителна лихва,
противоречат на закона, водят до негово заобикаляне, респективно – накърнява добрите
нрави.
В доказателствена тежест на ответника е да докаже възраженията си, в т.ч. че
договорът, респ. клаузите по чл. 4, ал. 2 и чл. 2, ал. 6 от него, е действителен, включително
договорени индивидуално.
На първо място, съдът намира, че процесният договор за паричен заем е
потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е
физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова
институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в
разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу
задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по
настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана
за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се
приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели,
извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото
договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на
чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за
потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни
клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Ищецът се позовава в исковата молба на противоречие на съглашението с
императивни правни норми, като счита, че при сключване на договора за паричен заем
заемодателят не е съобразил поведението си с нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Според чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
3
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, като съобразно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на М.С. на Р.Б..
В случая от приетата по делото ССчЕ се установява, че посоченият в договора ГПР
46,26 % е неправилно изчислен, респ. действително приложеният по правоотношението ГПР
е 887,12 % Предвид това и при преценка на всяка от уговорките по процесния договор за
паричен заем съдът намира, че формално договорът покрива изискуемите реквизити по чл.
11, ал. 1 ЗПК, но вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т.
10 – ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е
особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на ГПР по
кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него
задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото
оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова
висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл, като
не е оповестил действителния ГПР в договора за кредит, кредиторът – ответник по иска е
нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка.
Наведените от ответника възражения, че към ГПР не следва да се включва
уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение по чл. 4 от договора, съдът намира
за неоснователни. В случая видно от клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора за паричен заем, още
със сключването на договора, страните са уговорили, че неустойката ще се изплаща заедно с
дължимите месечни вноски. Така както е уговорена, неустойката е предназначена да
санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне
на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът
намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето
му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло
да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди
за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави
обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с
оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Основната цел на така
уговорената неустоечна клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за
сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума. Съдът намира,
че изначално заемодателят е предвидил невъзможността за изпълнение на договорното
задължение, предвидено в чл. 4, ал. 1 от договора, поради което в договора е уговорен начин
за изплащане на дължимата неустойка. Ето защо, посочената неустойка следва да се включи
към ГПР по кредита, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т. 1 ДР ЗПК
за общ разход, съгласно която „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
4
прилагането на търговски клаузи и условия. Несъмнено уговорената неустойка за
непредоставяне на обезпечение представлява по своята същност разход, пряко свързан с
договора за потребителски кредит, които е известен на кредитора още към момента на
сключване на договора.
Предвид изложените съображения и установеното в производството противоречие на
кредитното съглашение с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и направения
извод за недействителност следва да се прогласи нищожността на договор за паричен заем
№ ***** от 23.04.2018 г., сключен между ищцата и „ФИРМА” АД.
С оглед изводите за основателност на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало
вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на иска, предявен в условията на
евентуалност, поради което не дължи произнасяне по него.
По отговорността на страните за разноски:
С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК с право на разноски
разполага ищцата. Съгласно представения по делото договор за правна защита и съдействие,
сключен между ищцата и адв. Д., се установява, че е оказана безплатна правна помощ на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. В тази хипотеза, съдът като съобрази фактическата и правна
сложност на делото определя като справедливо и обосновано възнаграждение на адв. Б. Д.
сумата в размер на 400 лв.
Тъй като ищцата по делото е била освободена от заплащането на държавна такса и
разноски, то на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по
банкова сметка на СРС сумата в общ размер на 450 лв., представляваща 50 лв. държавна
такса и 400 лв. депозит за съдебно-счетоводна експертиза, който е платен от бюджета на
съда.
Воден от горното, Софийски районен съд, 176 състав
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД по иска на С. И. Г.,
ЕГН: ********** срещу „ФИРМА“ АД, ЕИК: **** договор за паричен заем № ***** от
23.04.2018 г., сключен между С. И. Г. и „ФИРМА“ АД, поради противоречието му със закона.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА „ФИРМА“ АД,
ЕИК: **** да заплати на адв. Б. Т. Д., САК, сумата 400 лева – адвокатско възнаграждение за
оказана безплатна правна помощ.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „ФИРМА“ АД, ЕИК: **** да заплати по
банкова сметка на Софийски районен съд сумата 450 лева – разноски за държавна такса и
ССчЕ.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
5
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6