РЕШЕНИЕ
№ 555
гр. гр. Хасково, 02.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Стелла Св. Моллова
при участието на секретаря Теодора Кр. Георгиева
като разгледа докладваното от Стелла Св. Моллова Гражданско дело №
20245640102054 по описа за 2024 година
Образувано е по е искова молба от Т. М. М., ЕГН:**********, с
постоянен адрес: гр. ********, срещу „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление в гр. Шумен, пл.“Оборище“ № 13 Б, с
която се иска осъждането на ответника на основание чл. 55, ал.1, предл. 1-во
от ЗЗД да заплати сумата от 1556,87 лева, заплатена без основание по
недействителен договор за кредит, сключен между страните, ведно със
законната лихва за забава от датата на депозиране на исковата молба до
окончателното плащане. В условията на евентуалност е предявен иск за
осъждане на ответника да заплати сумата от 600 лева, заплатена без основание
сума за неустойка по сключения между страните договор за кредит, ведно със
законната лихва за забава от датата на депозиране на исковата молба до
окончателното плащане. Направено е искане за присъждане на сторените по
делото разноски.
В исковата молба е изложено, че ищцата е страна по сключен със „СТИК
КРЕДИТ“ АД договор за кредит № 746211/20.10.2021 г., съгласно чл.1 от
който, кредитодателят се задължил да предостави на кредитополучателя
кредит в размер на 2400 лева, а последният се задължил да върне сумата от
1
5067,08 лева, съгласно условията на договора, при срок на същия от 12 месеца,
при ГПР по кредита в размер на 42.58 % и ГЛП в размер на 36 %. В чл.27 ал.1
от договора било предвидено, че ако ищцата не предостави допълнително
обезпечение, тя дължи на кредитора неустойка в размер на 0.9 % от
стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е
предоставено договореното обезпечение, като съгласно ал.2 на чл. 27,
неустойката се заплащала периодично, заедно с всяка погасителна вноска. В
тази връзка на ищцата била начислена неустойка в общ размер на 2091.69
лева, добавена към дължимата главница и лихва. На 26.07.2022г. ищцата
погасила Договор за кредит № 746211/20.10.2021 г., като заплатила сумата от
3333.87 лева.
Поддържа се, че процесният договор за потребителски кредит е
нищожен на основание 26, ал. 1 от ЗЗД, поради това, че е сключен при
неспазване на нормите на чл.22 от ЗПК, а в условията на евентуалност - че
неустойката по този договор е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 предл. 3 от
ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.33 от ЗПК,
както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП.
На първо място, процесният договор бил нищожен на основание чл.22,
вр. чл. 11 ал.1 т.9 от ЗПК, доколкото в него не били посочени приложимият
лихвен процент и условията за прилагането му, тъй като липсвало изрично
посочване дали същият е фиксиран за целия срок на кредита или е променлив.
Тази неяснота органичавала съществено правата на ищцата като страна по
договора и представлявала основание за неговата недействителност. Не било
спазено също изискването на чл. 11, ал.1 т.10 от ЗПК, тъй като в договора била
посочена само абсолютната стойност на ГПР, но не и ясно разписана методика
на формирането му – кои точно компоненти били включени в него и как се
формирал същия. Съобразно разпоредите на ЗПК, ГПР изразявал общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, тоест - в посочената
величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следвало
по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. В случая, доколкото в договора била предвидена
2
дължимостта на неустойка, не ставало ясно дали тя била включена в ГПР, а и
изобщо липсвала информация какво точно било включено в него. От
изложеното в договора не можел да се направи еднозначен извод, че разходите
по същия били включени при формиране на ГПР, нито че същите са
изключени. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от
него финансов ресурс задавал допълнителни компоненти, които го оскъпяват,
следвало по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е
включено в тях. Наред с това, не било ясно и как точно посочената годишна
лихва в процесния договор се съдържа и как е изчислена по отношение на
общия ГПР. По този начин потребителят бил поставен в невъзможност да
разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него
финансов продукт. Поставянето на заемателя в положение, за да разбере
действителния размер на ГПР, да тълкува всяка една от клаузите в договора и
да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по паричния
заем, невключена в ГПР, противоречало на изискването за яснота, въведено в
чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК. Доколкото вземането за неустойка представлявало общ
разход по кредита, известен на кридитора и заплащан от потребителя, то с
невключването му в ГПР се заобикаляло установеното с разпоредбата на
чл.19, ал.4 ЗПК изискване размерът му да не бъде по – висок от пет пъти
размера на законната лихва за просрочени задължения в левове и във валута,
определена с ПМС № 426/2014г. Освен това, посочването на размер на ГПР,
който не бил реално прилагания в кредитното отношение, представлявало
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал.1 и ал.2 т.1 от
ЗЗП, а с преюдициално заключение по дело С-453/10, С-377/14, С-448/17, С-
344/14, С290/19, С-535/2020 год. се приемало, че използването на
заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в
кредитния контракт на действителния размер на ГПР, представлявало един от
елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния
характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. ЗЗП. Предвид
неспазване изискванията на чл. 11, ал.1 т.10 от ЗПП и на основание чл.22 от
ЗПК, договорът следвало да бъде обявен за недействителен.
В исковата молба са изложени подробни съображения и относно това, че
така уговорената неустойка в процесния договор за потребителски кредит е
нищожна поради противоречие с добрите нрави и също така представлява
неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 от Закона за защита на
3
потребителите (ЗЗП). В подкрепа на това твърдение е цитирана обилна
съдебна практика, постановена по сходни на настоящия такъв казуси. Изтъква
се, че в правната доктрина и съдебна практика безспорно било прието, че
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл. 3- то ЗЗД е
налице именно, когато се нарушавал правен принцип, било той изрично
формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други
разпоредби. Такъв основен принцип бил добросъвестността в гражданските и
търговски взаимоотношения, чиято цел, както и на принципа на
справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване
на едната страна за сметка на другата. Доколкото се касаело до търговска
сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип била чл.289 от
ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение - чл.8, ал.2 и чл.9
от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС, преценката дали е нарушен
някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки
конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от
страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26
ал.1,предл.3 от ЗЗД. В случая, поради накърняването на принципа на „добри
нрави“ се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните
престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на
ищцата с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Освен нищожна
като противоречаща на добрите нрави, процесната неустойка се явявала и
неравноправна по смисъла на чл. 143,т.19 от ЗЗП, тъй като с нея безспорно се
нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост, имащи за цел да се
предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка
на другата. Предвидената клауза за неустойка била неравноправна и по
смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата предвижда заплащането на
необосновано висока неустойка. В глава четвърта от ЗПК било уредено
задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши
оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да
откаже сключването на такъв, в който смисъл било и съображение 26 от
Преамбюла на Директива 2008/48/ЕС) на Европейския парламент и на Съвета
от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в
този аспект, неустойката по процесния договор за кредит, дължима при
неосигуряване на някое от обезпеченията по договора, се намирала в пряко
противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива.
4
Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за
неизпълнение на акцесорно задължение била пример за неустойка, която
излизала извън присъщите си функции и целяла единствено постигането на
неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСТК, нищожна, поради
накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По
посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С неустойката в полза на
кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение, в който смисъл била и т.32 от
извлечение от протокол №44 на заседание на КЗП от 05.11.2015г. По
съществото си тя представлявала добавък към възнаградителната лихва и в
този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя, която увеличила
стойността на договора. Основната цел на така уговорените клаузи била да
доведът до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на
кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума
допълнително с още % от предоставената главница, а съдебната практика била
последователна в насока, че неустойка която е уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, е нищожна, поради
противоречие с добрите нрави.
В тази връзка, доколкото процесният договор за кредит бил
недействителен, то на основание чл.23 от ЗПК кредитополучателят дължал
само връщането на чистата сума по кредита и не дължал заплащането на
лихви, неустойки и други разходи по кредита, с оглед на което се претендира
връщане на платената от ищцата сума от 933.87 лева. Ако договорът бъде
счетен за действителен, то като недължимо платена се явявала сумата в размер
на 600 лева за неустойка по договора, която сума се претендира в условията на
евентуалност.
Ответникът в срока по чл. 131, ал.1 от ГПК е депозирал отговор на
исковата молба, с който счита иска за допустим, но по същество
неоснователен. Действително, между страните бил налице процесния договор,
който бил сключен от разстояние като част от система за предоставяне на
5
финансови услуги на ответника, в изпълнение на който на същата дата
ответникът погасил предходно задължение на ищеца по друг кредит и
предоставил на разположение на ищеца остатъкът от сумата по посочена от
негова банкова сметка. Посочва се, че в договора била предвидена хипотеза за
начисляване на неустойка при неизпълнение на договорни задължения от
страна на потребителя, но кредиторът не бил договорно задължен за
претендира такава. В случая сключването на договора било инициирано от
ищеца с попълване на електронна заявка за отпускане на кредит и на същият
била изпратена необходимата преддоговорна информация, в т.ч. и СЕФ,
проект на договор с погасителен план към него и Общи условия. Всички му
били предоставени на български език, информацията била предоставена в
ясен и четлив вид, при съблюдаване на приложимите нормативни изисквания.
В резултат на последователно описаните предприети от ищеца действия,
между страните бил сключен процесният договор от разстояние под формата
на електронен документ, който според ответника, бил съобразен изцяло със
ЗЕДЕУУ, ЗПФУР, ЗПК и с всички други приложими нормативни документи.
Въпреки, че такава неустойка не била начислявана и събирана от дружеството,
ответникът счита уреждащата я клауза за валидна и отговаряща на всички
изисквания на действащото законодателство, като излага подробни
съображения в такава насока. На първо място неустойката представлявала
самостоятелен договор по смисъла на чл. 8, ал. 1 ЗЗД и същата можела да се
материализира и като клауза в договор, чието изпълнение обезпечава - тоест
представлявала самостоятелно съглашение, което в случая било обективирано
в един и същ документ с договора за потребителски кредит и по отношение на
нейната действителност не се прилагали разпоредбите на ЗПК и Директива
2008/48, а тези на ЗЗД. При съответните предпоставки за възникване на това
задължение, неустойка се дължала от неизправната страна по договора, когато
била налице онази форма на неизпълнение, за която тя била уговорена, а
именно - непредоставяне на обезпечение по договора. Тя била парична
санкция, имаща за цел да гарантира изпълнението „под страх“, че в противен
случай би се начислила, с оглед на което било нормално в случай на
неизпълнение на обезпеченото задължение размерът на задължението
длъжника да бъде увеличен. Това обстоятелство не следвало да я прави
нищожна, с оглед факта, че това била присъщата за нея функция. Размерът на
неустойката се определял като процент от заетата сума, като същата се
6
начислявала, докато не бъде изпълнено задължението, а това зависело изцяло
от волята на заемателя. Видно от Договора било, че неустойката се дължала
единствено за периода, в който заемателят реално не бил предоставил
обезпечение, като ако такова се предостави впоследствие - същата спирала да
се начислява - тоест причината за евентуалното начисляване на такава
неустойка било единствено виновното поведение на ищеца. Освен това,
според ответника така договорения размер на неустойката изпълнявал
предвидените в чл. 92 ЗЗД цели и не предвиждал неоснователно разместване
на блага. Неустойката освен обезщетителна функция имала и други функции -
обезпечителна и санкционна, като целта била да се стимулира изпълнението и
превенира допускане на неизпълнение. В случая уговорената неустойка не
излизала извън присъщите й функции. Тя имала стимулираща роля за
длъжника да изпълни точно задълженията си, тъй като в противен случай щял
да носи отговорност, без кредиторът да трябва да доказва настъпването на
вредите и техният размер. Въпреки това, вредите от неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение били очевидни. С оглед на
непредоставянето на обезпечение, кредиторът бил лишен от гаранция, че
неговото вземане някога ще бъде удовлетворено, което безспорно засягало
неговия интерес. Нямало въведено законодателно изискване относно размера
на неустойката, в т.ч. на максималния й размер. Доколкото по - големият
размер на неустойката бил обусловен от бездействието на длъжника, същият
не можел да се приеме като изначално договорен в противоречие на добрите
нрави. Нищожността, поради противоречие с добрите нрави следвало да се
преценява към момента на сключване на договора, а не въз основа на размера,
получаващ се в резултат на неизпълнението. Съгласно чл. 92 ал. 2 ЗЗД, а и
според възприетото от съдебната практика, дори и неустойката да се приемела
за прекомерна, тя била действително задължение, което можело да бъде
намалявано, без да отпада изцяло и не би следвало цялата клауза да бъде
обявена за недействителна. Така, тя представлявала предварително
определено обезщетение и според ответника нормално било нейният размер
да е предварително уговорен между страните и включен като част от
погасителните вноски, при изрично записване, че това е дължимата вноска
само в хипотезата на непредставено обезпечение. Съгласно TP от 15.06.2010 г.
по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК, прекомерността на неустойката не я правиела
a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, като същата следвало
7
да се приеме за такава, само ако единствената цел, за която е уговорена, излиза
извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. С
оглед изложеното, същата отговаряла на присъщите й функции и не била
нищожна. Освен това според ответника, не била налице изначална
невъзможност да се осигури в уговорения в Договора срок поръчител, който
да отговаря на посочените изисквания. Ищецът бил запознат с условията на
Договора, преди същият да бъде сключен, като той не бил длъжен да го
сключва веднага, а разполагал с възможността първо да открие лице, което да
отговаря определените в Договора изисквания и което е съгласно да бъде
солидарно отговорно с него и след това да премине към подписването му.
Знаейки, че няма да може да изпълни задължението си ищцовата страна
действала недобросъвестно, като по този начин нарушила чл. 12 ЗЗД. Също
така се посочва, че нямало разпоредба в закона, която да определя момента на
предоставяне на обезпечение и това било допустимо да стане както преди
подписването на договора, така и да бъде предоставено в процеса на
изпълнение на същия. Именно поради това и разпоредбата на чл. 71 ЗЗД
предвиждала възможност задължението по договора да стане предсрочно
изискуемо при непредоставяне на обещаното обезпечение от страна на
длъжника.
Съдът като обсъди доводите на страните и събраните писмени
доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:
По делото не е спорно, а и от представените писмени доказателства се
установява, че между страните е налице валидна облигационна връзка по
силата на сключения договор за кредит № 746211 от 20.10.2021 г., както и
погасителен план към него. Представени са и стандартен европейски
формуляр /СЕФ/ за предоставяне на информация за потребителски кредити и
Общи условия на „Стик-Кредит“ АД.
Съгласно чл. 1 от договора параметрите на последния са следните:
размер на кредита – 2400 лева, годишен процент на разходите на заема (ГПР) –
42,58 %, лихвен процент по кредита – 36 %, срок за погасяване – 12 месеца,
обезпечение – поръчител и банкова , обща сума за плащане – 2975,39 лв.
В чл. 27 от договора е договорена неустойка за непредоставяне на
обезпечение съгласно чл. 17 от същия (безусловна банкова гаранция или
поръчителство на едно или две физически лица). Съгласно чл. 17, ал. 1 от
8
договора страните се споразумяват, че кредитополучателят ще предостави
посоченото в ал. 1 обезпечение в срок до 3 дни от сключване на договора.
Потребителят следва да осигури действието на трето физическо лице,
изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 от ЗЗД с и в
полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за
изпълнението на всички задължения на потребителя, включително за
погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси или
други или да предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и
неотменимо изявление на банката да заплаща на кредитора всички
задължения на потребителя, в срок от един работен ден, считано от датата, на
която банката е получила писмено искане от страна на кредитора. Срокът на
валидност на банковата гаранция трябва да бъде най-малко 30 дни след
падежа на последната вноска.
Съгласно чл. 27 от договора размерът на неустойката при
непредоставяне на обезпеченията във вида и съгласно изискванията на
кредитодателя възлиза на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за
всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение.
По делото е изслушано и прието заключение на вещото лице по
съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира изцяло като обективно
и компетентно изготвено. От същото се установява, че общо изплатената сума
от ищцата Т. М. по процесния кредит е 3956,87 лева. Кредитът е предсрочно
погасен на 26.07.2022 г. С тази сума са погасени следните пера: 2400 лв. – за
главница; 519,59 лв. – договорна лихва, десета погасителна вноска е
предсрочно погасена на 26.07.2022 г. и същата е преизчислена като дължима
към датата на плащане, 925,34 лв. – неустойка за непредоставено обезпечение,
24,44 лв. – наказателна лихва, 20 лв. – за уведомителни писма, 30 лв. – такса
посещение, свързана с просрочени задължения, 37,50 лв. – уведомителни
СМС за настъпили и просрочени вземания.
При така установената фактическа обстановка и при съвкупната
преценка на събраните доказателства по делото, настоящият съдебен
състав намира от правна страна следното:
Предявен е главен иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл. 1-во от ЗЗД
за осъждането на ответника да заплати сумата от 1556,87 лева, недължимо
платена по недействителен договор за кредит № 746211 от 10.10.2021 г., ведно
9
със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до
окончателното плащане на сумата. Разгледан по същество, предявеният иск е
изцяло основателен, като съображенията за това са следните:
Сключеният между страните договор е потребителски, поради което
намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит
/ЗПК/, като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК,
въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на
стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието
"неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност
и води до значително неравноправие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна
норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие.
Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата
разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор
10
при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на
ЗЗП /ДВ бр. 64/2007 г. /. Според чл. 3 от Директивата, неравноправни клаузи
са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки
изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза,
която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал
възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от
дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не
изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на
договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи
условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да
установи този факт.
В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е
сключен процесният договор за потребителски кредит и как са уговорени
клаузите на този договор. Предвид обсъдените в тази насока правни
постановки и събрания доказателствен материал се установи, че процесният
договор е сключен при общи условия /при предварително определени от
едната страна - кредитор клаузи на договора/. Константна е практиката на
Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите членки са длъжни да
следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските
договори. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с
неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към
чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на
клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на закона или го
заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от
ЗЗД. В глава четвърта на ЗПК е уредено задължението на кредитора преди
сключването на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В
съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за
потребителски кредити изрично се сочи следното: "В условията на разрастващ
11
се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка
на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин". В този смисъл клауза, като
уговорената в чл. 27 от процесния договор за потребителски кредит, според
която се дължи неустойка при неосигуряване от страна на кредитополучателя
на обезпечение, предвидено в чл. 17 от договора, се намира в пряко
противоречие с преследваната цел на транспонираната в ЗПК директива. Това
вземане, макар и наречено неустойка, според настоящия съдебен състав няма
характера на такава, тъй като няма типичните за неустойка обезпечителна и
обезщетителна функции. На практика подобна уговорка прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията.
По посочения начин се заобикаля и законът – чл. 33, ал. 1 ЗПК, който
предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за
неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително
обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено
обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка
всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде
събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за
забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е
константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна, няма да се
дължи и на основание чл. 83, ал. 1 ЗЗД. В случая, в чл. 27 от договора, макар
формално да е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на
кредитополучателя, то фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва,
представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е така, доколкото,
за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица
условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много
кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от
кредитополучателя.
12
Кредиторът е дал възможност на насрещната страна да предостави
обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция, но поръчителят трябва
да отговарят на множество изисквания – налагането на тези специфични
изисквания, вкл. и по отношение на банковата гаранция въобще препятства
всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той
обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси поръчител, още
по-малко да намери такъв, който следва да отговаря и на всички посочени
условия. Всички тези кумулативно дадени условия навеждат на извод, че
изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното изпълнение. След като това
е така, във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата на
кредитора. Именно поради изложеното, същата е уговорена и като сигурна
част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, на равни части, заедно с
всяка погасителна вноска, видно и от самия погасителен план към договора за
потребителски кредит. При тези трудно изпълними условия и предвид размера
й настоящият съдебен състав намира, че неустойката излиза извън присъщите
й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръща само в
средство за обогатяването на кредитора и води до скрито оскъпяване на
кредита. Тя противоречи на справедливостта и еквивалентността на
престациите, съответно на добрите нрави. Ето защо, тя е и нищожна.
Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща
заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява
допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата.
В конкретния случай е уговорена допълнителна договорна лихва, която
да плаща длъжникът и която е печалба за кредитора. Следователно в договора
трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза
в този процент трябва да е включена и т.нар. „неустойка“, която като
неустойка е нищожна, същевременно е сигурна печалба за кредитора. От
изложеното следва, че годишният лихвен процент няма да е посочения в
договора, а възлиза на много по-голямо число, ако в него участва и вземането
формално уговорено като неустойка.
Следва да се обърне внимание и на твърденията на ищеца за
недействителност на договорните клаузи, разгледани през призмата на
процентната стойност на ГПР, разписана в чл.3, ал. 4 от процесния договор за
кредит. Кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към ГПР, като
13
стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК като
разписаните предвиждания при формиране на ГПР включват само вземането
за главница и лихва. Съгласно чл.19 ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита за потребителя изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит като в него не се включват разходите, които
потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна,
неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а
от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от
неизпълнението. По този начин съдът намира, че се заобикаля ограничението,
предвидено в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне на ГПР. Доколкото в случая
неустойката е възнаградителна лихва - печалба на кредитора, то тя е част от
ГПР и е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в
договора. С размера на неустойката, ГПР от 42,58 % би нараснал
допълнително и то значително като за този извод не са необходими специални
знания. Това не е сторено, поради което е налице и нарушение на чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК. Същата норма - ал. 4 на чл. 19 ЗПК ограничава ГПР до пет пъти
размера на законната лихва, а посредством изплащането на задължението за
неустойка ще се получи сума, която като финансов резултат ще е в полза на
кредитора по договора за кредит и което плащане не е включено в ГПР. Това
плащане в същото време надхвърля повече от половината от размера на
кредитната сума и при включването му в годишния процент на разходите,
размерът му значително би надхвърлил максимално регламентирания в чл. 19,
ал. 4 ЗПК. От това следва, че договорът за заем противоречи на част от
императивните постановки на ЗПК. Приложим е в случая чл.21, ал.1 ЗПК,
който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел
или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Следва да се посочи още, че липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването му. Посочването в договора за кредит на по-нисък
от действителния ГПР, което представлява невярна информация относно
общите разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по -
14
специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф
1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай
не би взел. Отделно от гореизложеното, съдът намира, че клаузата в
процесния договор, предвиждаща заплащане на възнаграждение за
непредоставяне на обезпечение е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД
като накърняващи добрите нрави. Анализът на съдържанието на цитираните
по-горе текстове от договора налага разбирането, че договореностите са
установени с една единствена цел- да се предостави възможност на кредитора
да реализира допълнителен доход от потребителя. При това положение, съдът
намира, че процесният договор за кредит е недействителен на основание чл.
22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл.19, ал.4 ЗПК.
От заключението по съдебно-счетоводна експертиза се установи, че с
внесената от ищцата сума ответното дружество е погасявало вземания за
такси, свързани със събиране на вземането. Същите касаят такси и разходи,
свързани с действия на заемодателя при забава в плащанията, т.е.
представляват обезщетение за забавено плащане, защото са уговорени, че при
забавено плащане се дължат отнапред определени разходи за действия по
събиране на задължението. Тази отговорност представлява по същество
неустойка, а не такса за конкретна услуга, в случая "за покриване на разходи
по събиране на вземането". С предвиждане и начисляване на тези такси по
същество също се цели заобикаляне ограничението на въвеждане на
допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на
забава на длъжника. Клаузата, предвиждаща заплащането на тези такси също
се явява нищожна, поради което сумите от 24,44 лв. – наказателна лихва, 20
лв. – за уведомителни писма, 30 лв. – такса посещение, свързана с просрочени
задължения, 37,50 лв. – уведомителни СМС за настъпили и просрочени
вземания, се явяват недължимо платени. При това положение и с оглед
разпоредбите на ЗПК потребителят дължи връщане само на чистата стойност
на кредита.
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че
предявеният главен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД се явява
основателен и следва да бъде уважен за сумата от 1556,87 лева.
15
С оглед уважаване на предявения главен иск, то не се е сбъднало
основанието за разглеждане на предявения в условията на евентуалност иск.
С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищцата направените разноски за
държавна такса в размер на 62,28 лева, както и 250 лева за депозит за вещо
лице.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат по чл. 38 ЗАдв. в полза на адвокат адв. Д.
М.. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи съдът
намира, че предвид липсата на фактическа сложност на делото, както и
наличие на трайна и безпротиворечива съдебна практика по спорните
въпроси, извършените от адв. Д. М. процесуални действия, изразяващи се
единствено в депозиране на писмени молби по делото на основание чл.38 ал.2,
вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./ в полза на адв. Д. М. следва да се
определи възнаграждение за осъщественото от него процесуално
представителство, защита и съдействие по настоящото дело в размер на 400
лева. Към тази сума следва да се прибави и 80 лв. ДДС по аргумент от § 2а от
Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, което да
бъде заплатено от ответника. В тази връзка, съдът не споделя направеното
възражението на ответното дружество за прекомерност на договорения от
ищеца хонорар на адвокат, тъй като такъв не е договарян по размера си, а се
определя от съда.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление в гр. Шумен, пл.“Оборище“ № 13 Б, да заплати на Т. М.
М., ЕГН:**********, с постоянен адрес: гр. ********, на основание чл. 55, ал.
1, предл. 1-во от ЗЗД сумата от 1556,87 лева – недължимо платена сума по
недействителен договор за кредит № 746211 от 20.10.2021 г., сключен между
„СТИК-КРЕДИТ“ АД и Т. М. М., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба – 06.08.2024 г., до окончателното изплащане на
сумата
ОСЪЖДА „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК: *********, със седалище и
16
адрес на управление в гр. Шумен, пл.“Оборище“ № 13 Б, да заплати на Т. М.
М., ЕГН:**********, с постоянен адрес: гр. ********, на основание чл. 78, ал.
1 от ГПК сумата от 312,28 лева, представляваща разноски в
първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление в гр. Шумен, пл.“Оборище“ № 13 Б, да заплати на адв. Д.
М. на основание чл. 38, ал. 1 вр. ал. 2 от Задв. сумата от 480 лева с ДДС,
представляваща адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от получаване на
съобщението с въззивна жалба пред Окръжен съд – Хасково.
Съдия при Районен съд – Хасково:/п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: В.К.
17