№ 3456
гр. София, 04.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Виолета Йовчева
Членове:Мариана Георгиева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Галина Хр. Христова
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело
№ 20241100506802 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С решение от 27.03.2024г., постановено по гр.д. № 55890/2023г. по описа
на СРС, ГО, 50 състав, са отхвърлени предявените от К. А. К. срещу ЗД „БУЛ
ИНС“ АД обективно съединени искове с правно основание чл. 439 ГПК, чл.
55, ал. 1 и чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено по отношение на
ответника, че ищецът не дължи чрез принудително изпълнение сумата от 164,
85 лева – съдебни разноски по изпълнителен лист от 27.01.2023г., издаден по
гр.дело № 5888/2018г. по описа на СРС, предмет на принудително изпълнение
по изп. дело № 2988/2023г. по описа на ЧСИ М.П., с рег. № 851 на КЧСИ; за
връщане на сумата от от 164,85 лева – съдебни разноски по изпълнителен лист
от 27.01.2023г., издаден по ч.гр.дело № 5888/2018г. по описа на СРС, събрани
в хода на изп. дело № 2988/2023г. по описа на ЧСИ М.П. с рег. № 851 на
КЧСИ, като получена на отпаднало основание - погасено право на
принудително изпълнение и за заплащане на сумата 477, 49 лева – такси и
разноски по изпълнението, събрани в хода на образуваното по изпълнителен
лист от 27.01.2023г., издаден по гр.дело № 5888/2018 г. по описа на СРС.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба
1
от ищеца К. А. К., в която са изложени оплаквания за допуснати съществени
нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на
формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на
материалния закон. Твърди се, че ответникът е образувал изпълнително
производство за събиране на присъдени преди повече от пет години суми за
разноски по дело, което застрахователното дружество е загубило още на първа
инстанция. Излага, че единствено той е обжалвал решението по гр.д. №
5888/2018г. по описа на СРС в частта, в която не са били уважени предявените
от него искове. Насрещната страна ЗД „БУЛ ИНС“ АД не е обжалвала
решението в останалата част, в която исковете на К. К. са били уважени,
поради което в посочената част решението на СРС е влязло в сила още на
04.07.2018г. Сочи, че с въззивна жалба срещу самото решение по съществото
на спора, подадено от една от страните, всяка една от тях може да оспорва
решението и в частта му за разноските и това оспорване трябва да бъде
разгледано във въззивното производство, но в случая нито една от страните по
спора не е заявила такова оспорване. Поддържа становище, че изменението на
решението на първата инстанция по спорното право води до изменението му и
в частта му за разноските, тъй като неправилното произнасяне на
първоинстанционния съд по предявения иск води и до неправилно
произнасяне по дължимите се между страните разноски. В случая с
постановеното въззивно решение е било потвърдено решението на СРС в
обжалваната му част, поради което не е бил преразгледан въпросът относно
разноските. Излага, че предвид обстоятелството, че ответникът не е обжалвал
самостоятелно решението на първата инстанция и същото за него е влязло в
сила, то то е влязло в сила и в частта си относно разноскнте. По тези
съображения счита, че давността за принудително събиране на разноските
следва да тече от влизането в сила на първоинстанционното решение по
отношение ответника. По тези съображения е направено искане за отмяна на
обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове
да се уважат.
Насрещната страна ЗД „БУЛ ИНС“ АД не изразява становище по
въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с
2
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а
разгледана по същество е основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439
от ГПК за установяване недължимост на парично вземане, предмет на издаден
изпълнителен лист въз основа на влязло в сила съдебно решение, по доводи за
погасяването му по давност поради непредприемане на действия за
принудителното му събиране в продължение на повече от пет години от
влизане в сила на изпълнителното основание.
Предмет на делото е иск по чл. 439, ал. 1 ГПК, според която разпоредба
длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението, а според ал. 2 искът може
да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното
дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.
Целта на този иск е да бъде отречено правото на принудително изпълнение,
признато с изпълнително основание, което по действащия ГПК /чл. 404 ГПК/
може да бъде само съдебен или арбитражен акт, съдебна или арбитражна
спогодба, а ако това предвижда правото на ЕС или международен договор – и
чуждестранен несъдебен акт.
Предпоставките за допустимост на този отрицателен установителен иск,
обосноваващи правния интерес от него, са: 1) изпълнителното основание да е
издадено и влязло в сила за ищеца /т. е. стабилизирано/; 2) принудителното
изпълнение да е предстоящо или висящо, но не и вече реализирано /в
противен случай, искът не може да е отрицателен установителен, а
осъдителен/; 3) искът да е основан на новонастъпили факти, които не са
преклудирани – настъпили след момента, до който е било възможно да се
навеждат възражения в съответното производство, по което е издадено
изпълнителното основание: края на съдебното дирене в исково производство
/ако такова е провеждано/, момента на сключване на съдебната или
арбитражна спогодба, момента на изтичане на срока за възражение срещу
заповед за изпълнение /ако такова не е било подадено/.
3
В случая ищецът обосновава предявения отрицателен установителен иск
с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК с фактическото твърдение, че
удостоверените вземания са покрити с изтекла петгодишна погасителна
давност след влизане в сила на изпълнителното основание, поради което
предявеният иск е допустим.
При предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 от ГПК в
тежест на ищеца е да докаже, че след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание /заповедното
производство/, са настъпили факти /с оглед въведените в исковата молба
твърдения – изтекъл давностен срок/, които водят до погасяване на
установеното изпълняемо право от ответника. Предвид единственото
поддържано във въззивното производство основание за недължимост на
сумите ответникът следва да установи настъпването на обстоятелства,
обуславящи основание за спиране или прекъсване на погасителната давност
по смисъла на чл. 115 и чл. 116 от ЗЗД.
На етапа на въззивното производство между страните по делото не са
спорни следните обстоятелства:
Пред СРС е било образувано гр.д. № 5888/2018г. въз основа на искова
молба от К. А. К. срещу ЗД „БУЛ ИНС“ АД, с която са били предявени
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от
ГПК за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 292, 27
лева и за репариране на причинени неимуществени вреди в размер на 3 000
лева. С решение от 14.06.2018г. предявеният иск за неимуществени вреди е
бил уважен до размер на сумата от 2 000 лева, като претенцията е била
отхвърлена до пълния предявен размер от 3 000 лева. Със същото решение е
отхвърлен изцяло иска за заплащане на имуществени вреди. С оглед изхода на
спора първоинстанционният съд се е произнесъл по отговорността за
разноските, като в полза на ищеца е присъдил сумата от 759, 35 лева –
съразмерно на уважената част от иска, а в полза на ответното дружество на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК е присъдил съдебни разноски в размер на 164,
85 лева – определени съразмерно на отхвърлената част от исковите претенции.
Първоинстанционното решение не е било обжалвано в частта по уважения иск
с правно основание чл. 432, ал. 1 от ГПК, поради което в тази част е влязло в
законна сила на 05.07.2018г. Ишецът К. К. е обжалвал решението на СРС в
4
часттта, в която е отхвърлен предявеният иск за неимуществени вреди /за
разликата над присъдения размер от 2 000 лева до претендирания размер от
3 000 лева/, както и в частта, в която е отхвърлен предявеният иск по чл. 432,
ал.1 от ГПК за заплащане на обезщетение за имуществени вреди. Пред
въззвния съд е било образувано в.гр.д. № 9994/2018г. по описа на СГС. С
решение от 04.11.2019г., влязло в законна сила на същата дата като
необжалваемо, въззивната инстанция е потвърдила първоинстанционното
решение в обжалваните му части.
На 27.01.2023г. по молба на ЗД „БУЛ ИНС“ АД е издаден изпълнителен
лист за присъдените в полза на застрахователното дружество съдебни
разноски в размер на 164, 85 лева в производството по гр.д. № 5888/2018г. по
описа на СРС, ГО, 78 състав.
Между страните не е спорно обстоятелството, че на 12.09.2023г. по
молба на взискателя ЗД „БУЛ ИНС“ АД е било образувано изпълнително дело
№ 20238510402988 по описа на ЧСИ М.П., рег. № 851 на КЧСИ, с район на
действие – СГС, с предмет – принудително събиране на сумите, присъдените с
издадения по гр.д. № 5888/2018г. по описа на СРС, изпълнителен лист.
На 13.09.2023г. съдебният изпълнител е наложил запор върху
вземанията на длъжника К. А. К. от трудово възнаграждение. На същата дата е
наложен запор и върху вземанията по банкови сметки, разкрити в „Банка
ДСК“ АД. В изпълнение на наложения запор третото задължено лице „Банка
ДСК“ АД е превело по сметка на съдебния изпълнител на 29.09.2023г. сумата
от 642, 34 лева, представляваща сбор от вземанията по изпълнителния лист,
приетите за събиране в изпълнителното производство разноски и начислените
обикновени и пропорционална такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ.
С определение от 23.10.2023г. първоинстанционният съд е допуснал на
основание чл. 389 от ГПК обезпечение на предявения от К. А. К. срещу ЗД
„БУЛ ИНС“ АД отрицателен установителен иск чрез налагане на следната
обезпечителна мярка: спиране на изпълнението по изпълнително дело №
20238510402988 по описа на ЧСИ М.П., рег. № 851 на КЧСИ, с район на
действие – СГС. На същата дата е издадена обезпечителна заповед.
Анализът на така установеното от фактическа страна налага следните
правни изводи:
5
Разпоредбата на чл. 439 от ГПК предвижда защита на длъжника по
исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз
основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на
длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание.
В случая изпълнителният лист срещу длъжника е издаден въз основа на
влязло в сила съдебно решение по гр.д. № 5888/2018г. по описа на СРС, ГО, 78
състав. С оглед изложеното приложение следва да намери разпоредбата на чл.
117, ал. 2 ЗЗД – срокът на новата давност е всякога пет години. Според
разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва с предприемането
на действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно
задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от Тълкувателно
решение № 2/2013 год. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2013 год., ОСГТК,
прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на
частния съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ/, като
примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните действия,
прекъсващи давността, в т.ч. налагане на запор. Взискателят има задължение
със свои действия да поддържа висящността на изпълнителния процес,
извършвайки изпълнителни действия, изграждащи посочения от него
изпълнителен способ, включително като иска повтаряне на неуспешните
изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи.
Налагането на запор или възбрана в изпълнително производство, съгласно т. 1
ТР № 2/2013, ВКС, ОСГТК, съставлява насочване на изпълнението върху
отделен имуществен обект на длъжника. То прекъсва давността, тъй като с
него започва да се осъществява принудата в изпълнителния процес –
длъжникът започва да търпи ограничение в правната си сфера – неговите
актове на разпореждане стават непротивопоставими на първоначалния и
присъединените кредитори.
Основното спорно по делото обстоятелство е от коя дата е започнала да
тече погасителната давност за спорното вземане и дали правото на
принудително изпълнение е било погасено към датата на образуване на
6
изпълнителното производство. По така повдигнатия правен спор настоящият
съдебен състав приема следното:
В случая е установено, че с решението по гр.д. № 5888/2018г. по описа
на СРС, ГО, 78 състав, са били частично уважени, съответно – частично
отхвърлени, предявените от К. А. К. срещу ЗД „БУЛ ИНС“ АД искове. Със
съдебния акт съдът се е произнесъл по отговорността за разноските при
съобразяване на правилото по чл. 78, ал. 1 и чл. 78, ал. 3 от ГПК – в полза на
ищеца е присъдил разноски съразмерно с уважената част от исковете,
съответно – в полза на ответника е присъдил разноски съразмерно с
отхвърлената част от иска. Първоинстанционното решение е влязло в сила
като необжалвано на 05.07.2018г., но само в частта, в която е уважен
предявеният иск и в полза на ищеца са присъдени съдебни разноски. В
останалата част – в частта, в която са отхвърлени предявените искове, същото
е било обжалвано и след провеждане на инстанционния контрол решението е
влязло в сила на 04.11.2019г. /чл. 296, т. 1 от ГПК – решението по в.гр.д. №
9994/2018г. по описа на СГС не подлежи на обжалване/. Въззивната жалба на
К. К. е породила суспензивен и деволутивен ефект – първоинстанционното
решение не е влязло в сила в обжалваната му част и спорът е пренесен пред
въззивния съд. Тези последици са настъпили не само по отношение на
материално-правния спор, но и по отношение на произнасянето на
първоинстанционния съд в частта му за разноските, присъдени в полза на
ответното дружество съразмерно на отхвърлената част от исковете. И това е
така, тъй като произнасянето по отговорността за разноските е обусловено от
изхода на спора по субективното материално право, предмет на обжалваното
решение. Решението на първоинстанционния съд в частта му за разноските не
се ползва с изпълнителна сила и не може да бъде изпълнявано принудително
преди решението да влезе в сила. В тази част решението носи правните белези
на определение и доколкото по правилото на чл. 404, т. 1, пр. 1 ГПК
определенията на съда подлежат на принудително изпълнение само ако са
влезли в сила, то придобива качеството на изпълнително основание едва след
влизането си в сила. Поради функционалната обусловеност на вземането за
разноски от изхода на спора по материалното право решението за разноските
не се ползва с изпълнителна сила и не може да бъде изпълнявано
принудително, преди спорът да бъде разрешен окончателно със сила на
пресъдено нещо.
7
С оглед изложеното се налага извод за неоснователност на доводите на
въззивника, че първоинстанционното решение е влязло в сила в частта
относно присъдените в полза на ЗД „БУЛ ИНС“ АД съдебни разноски на
04.07.2018г. На посочената дата е изтекъл срокът по отношение на
застрахователното дружество да обжалва съдебния акт в неблагоприятната за
него част – в частта, в която предявеният иск на К. Калников е бил уважен.
Постановеното решение в частта му за разноските не подлежи на
самостоятелно обжалване – в нормата на чл. 248 от ГПК е предвидено
производство по изменение и допълване на съдебния акт в тази част.
Обстоятелството, че ответното дружество не е инициирало производство по
този ред не дерогира правилото за функционалната обусловеност на вземането
за разноски от изхода на спора по субективното материално право.
По тези съображения настоящият съдебен състав приема, че съдебното
решение по гр.д. № 5888/2019г. в частта относно присъдените в полза на ЗД
„БУЛ ИНС“ АД съдебни разноски е влязло в сила на 04.11.2019г., на която дата
с окончателно /необжалваемо/ съдебно решение е разрешен правният спор
между страните /в частта, предмет на въззивно обжалване/. От посочената
дата е започнала да тече новата петгодишна давност за вземането – чл. 117, ал.
2 от ЗЗД. Същата е била прекъсната с налагането на запор по изпълнителното
дело на 13.09.2023г. Течението на давността е спряно на 23.10.2023г. със
спирането на принудителното изпълнение, постановено от
първоинстанционния съд за обезпечение на предявените искове по
настоящото дело.
Видно от изложеното изискуемият петгодишен срок по чл. 117, ал. 2 от
ЗЗД не е изтекъл към датата на образуване на изпълнителното производство,
същият не е изтекъл към датата на налагане на запора, нито към датата на
подаване на исковата молба по настоящото дело – 11.10.2023г. Неоснователно
длъжникът отрича съществуването на правото на принудително изпълнение, а
предявеният отрицателен установителен иск е неоснователен.
Ищецът е навел в исковата молба твърдения, че ответното дружество е
провело материално и процесуално незаконосъобразно изпълнение на
погасено по давност вземане, вследствие на което се е обогатило при
първоначална липса на основание с получените суми, предмет на
изпълнителния лист, включително се е обогатило без основание с
8
принудително събраните от длъжника суми за такси и разноски по ТТРЗЧСИ.
Според ППВС № 1 от 28.05.1979 г., първият фактически състав на чл. 55, ал. 1
ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на
основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго.
Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз
основа на нищожен акт. Начална липса на основание е налице също така при
плащане на задължение след неговото погасяване, освен в случаите на чл. 118
ЗЗД, и т. н. В този смисъл решение № 93 от 24.09.2019г. по гр. д. № 3221/18 г
на ВКС, III ГО, което се споделя и от настоящия състав на СГС.
Доколкото предявените по чл. 55, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД и чл. 59, ал. 1
от ЗЗД искове са обусловени от изхода на спора по предявения отрицателен
установителен иск, се налага извод за неоснователност на предявените
осъдителни претенции. Към момента на реализиране на запора – 29.09.2023г.
правото на принудително изпълнение не е било погасено по давност, поради
което следва да се приеме, че плащането от третото задължено лице е
извършено въз основа на валидно правно основание. Таксите и разноските по
изпълнителното производство са начислени и събрани във връзка с
материално законосъобразно принудително изпълнение на процесното
вземане.
Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да се потвърди.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски има само въззиваемата
страна, но предвид липсата на искане по чл. 78 от ГПК, такива не следва да се
присъждат.
С оглед цената на предявения иск и предвид ограничението по чл. 280,
ал. 3 от ГПК настоящото решение не подлежи на обжалване.
Така мотивиран Софийският градски съд,
РЕШИ:
9
ПОТВЪРЖДАВА решение № 5464 от 27.03.2024г., постановено по гр.д.
№ 55890/2023г. по описа на СРС, ГО, 50 състав.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10