№ 1248
гр. Пазарджик, 16.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, ХХІХ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет
и пета година в следния състав:
Председател:ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря Мирослава Савова
като разгледа докладваното от ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА Гражданско дело №
20255220102557 по описа за 2025 година
Предявени са обективно съединени искове от А. К. С., против
“Файненшъл България” ЕООД с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 3 и
ал. 2, пр. 4 ЗЗД за прогласяване за нищожни на Договор за предоставяне на
гаранция № 4859395/26.07.2023г., Договор за предоставяне на гаранция №
4884608/24.08.2023г. и Договор за предоставяне на гаранция №
5020858/26.01.2024г. поради противоречие със закона, евентуално
противоречие с добрите нрави, евентуално при липса на основание.
Ищецът твърди, че е сключил с „Изи Асет Мениджмънт“ АД три
договора за паричен заем: 1./ Договор за паричен заем № 4859395/26.07.2023г.
за сумата от 1000 лева, платима на 12 месечни вноски; 2./ Договор за паричен
заем № 4884608/24.08.2023г. за сумата от 600 лева, платима на 5 месечни
вноски и 3./ Договор за паричен заем № 5020858/26.01.2024 г. за сумата от 900
лева, платима на 9 месечни вноски.
Съгласно чл. 4 от договора, следвало да предостави едно от следните
обезпечения: 1/ две физически лица поръчители, отговарящи на поставените
от кредитора ограничителни условия; 2/ банкова гаранция или 3/ одобрено от
заемодателя дружество поръчител.
На същата дата сключил с „Файненшъл България“ ЕООД три договора
за предоставяне на гаранция, съответно Договор за предоставяне на гаранция
№ 4859395/26.07.2023г., Договор за предоставяне на гаранция №
4884608/24.08.2023г. и Договор за предоставяне на гаранция №
5020858/26.01.2024г. По силата договорите се задължил да заплаща
възнаграждение предоставеното поръчителство на свързано с кредитора лице
1
по всеки един от договорите за кредит, разсрочено на вноските по договора за
паричен заем.
Твърди, че задължително условие за отпускане на кредита се явявало
договорното условие да се сключи договор за предоставяне на гаранция с
третото лице Файненшъл България.
Счита, че договорите за потребителски кредит са нищожни, като
сключени при неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, във вр.
с чл. 10, ал. 1, във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 21 и с чл. 22 от ЗПК да
се посочи кои компоненти формират размера на ГПР и че в него следвало да се
включи възнаграждението за предоставяне на поръчителство, което не било
сторено. По този начин, като потребител, бил подведен относно
действителния му размер.
Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР
представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като
нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г,
ал. 4 ЗЗП, във вр. е чл. 68д, ал. 1 ЗЗП, на което основание клаузата за ГПР била
неравноправна. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната
на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически
последици от сключването на договора.
Договорът за предоставяне на гаранция обезпечавал изпълнението на
задълженията по основния договор, на което основание той бил пряко свързан
с договора за кредит. Сключването му съставлявало задължително условие за
предоставянето на заемната сума. Според договорите за кредит, кредиторът
поставил като условие за отпускане на кредитен ресурс алтернативното
предоставяне на три вида обезпечения, като за първите две от тях
изискванията били практически неизпълними, което създавало предпоставки
за учредяване на третият вид обезпечение от страна на одобрено от
заемодателя дружество гарант. Препятстващите изпълнението условия за
учредяването на първите два вида лично и реално обезпечения имали за
последица задължаването на потребителя да сключи договор за гаранция с
ответника.
Чрез уговорката „Файненшъл България“ ЕООД да обезпечава
изпълнението на задълженията на кредитополучателите на кредитните услуги
на „Изи Асет Мениджмънт“ АД се заобикаляли императивните изисквания за
посочване на действителния размер на ГПР, поради което клаузата за ГПР
била неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП. Невключването
на този разход в договора при изчисляването на ГПР противоречало на
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и обуславяло
недействителност на договорите на основание чл. 22 от ЗПК.
Излага, че поради нищожността кредитната сделка не е произвела
правен ефект акцесорната сделка за учредяване от страна на ответника на
лично обезпечение.
Твърди, че догорите за гаранция са нищожни и на собствено основание.
2
Сключването на сделка между основния длъжник и третото лице гарант била
лишена от правно основание. Типичната и непосредствена цел на страните по
договор за предоставяне на поръчителство била да бъдат обезпечени
вземанията на кредитодателя от трето лице, което да отговаря съгласно чл. 133
от ЗЗД с цялото си имущество, т.е. към имуществото на основния длъжник,
върху което може да се насочи принудително изпълнение, да се добави още
един имуществен комплекс. Когато длъжникът учредявал лично обезпечение,
то не се осъществявала целта на договора за поръчителство и същият бил
лишен от своето основание.
Договарянето, че кредитополучателят ще заплати възнаграждение на
поръчителя вместо кредитора противоречало на добрите нрави и внасяло
неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, т. 19
ЗПК. По договорите за поръчителство, сключени между длъжника и
поръчителя, длъжникът не получавал никаква престация, поради което
нарушаването на принципа на справедливост било още по-драстично.
Поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за
осигуряване на лично обезпечение противоречало на целта на Директива
2008/48, транспонирана в ЗПК. Според чл. 8, параграф 1 от Директива
2008/48, преди сключването на договор за кредит кредиторът бил длъжен да
направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при
необходимост това задължение можело да включва извършване на справка в
съответната база данни. Задължението за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и
от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя имало за цел да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност и допринасяло
за постигането на целта на Директива 2008/48. С оглед на което, клауза, която
предвижда, че се дължи възнаграждение за осигуряване на поръчител била в
пряко противоречие с целта на Директивата. На практика, такава клауза
прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на
задълженията.
С оглед на гореизложеното се иска от съда да се произнесе с решение, с
което да прогласи за нищожни на Договор за предоставяне на гаранция №
4859395/26.07.2023г., Договор за предоставяне на гаранция №
4884608/24.08.2023г. и Договор за предоставяне на гаранция №
5020858/26.01.2024г.
Претендират разноски.
В срока 131 ГПК ответникът „Файненшъл България“ ЕООД оспорва
допустимостта и основателността на иска.
Намира, че исковата молба е нередовна, тъй като не е представен
3
документ за внесена държавна такса по формулираните претенции и настоява
да бъде оставена без движение до внасяне на определената от съда държавна
такса.
Поддържа, че в обстоятелствената част на исковата молба не се
съдържали каквито и да е твърдения за пороци на договорите за предоставяне
на гаранция поради противоречие с добрите нрави, в съответствие с
формулирания петитум. Не се сочело в какво точно се изразява
противоречието с добрите нрави. Липсата на каквато и да било обосновка в
исковата молба, не давала възможност на ответника да организира защитата
си по същество.
Изследването на твърденията на ищцовата страна за недействителност
на договорите за паричен заем и произнасянето по тях предполагало
участието на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, като типична страна в процеса,
против когото иск не бил предявен. „Файненшъл България“ ЕООД не бил
страна по договорите за паричен кредит. Обстоятелството, че „Изи Асет
Мениджмънт“ АД бил собственик на капитала на дружеството-ответник не
правело „Файненшъл България“ ЕООД процесуален субституент на „Изи Асет
Мениджмънт“ АД.
Задължението на съда да се произнесе в мотивите на решението по
нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от
значение за решаване на правния спор, съгласно Тълкувателно решение №
1/2020 от 27.04.2022 г., постановено по т.д. № 1/2020 г., се отнасяло само до
правната сделка или клаузата, от която произтичали правоотношенията, които
са предмет на иска. Правоотношенията между ищеца и дружеството-ответник
били породени от сключените между двете лица договори за предоставяне на
гаранция, а не от договорите за паричен заем, които ищецът е сключил с трето
лице.
При наличието на основанията, визирани в чл. 22 ЗПК,
недействителността на договора за паричен заем следвало да бъде обявена, за
да се породят последиците, свързани с нея. В настоящото производство, този
въпрос не подлежал на разглеждане, тъй като не бил предявен иск със
съответния предмет и страни. В случай, че ищецът не желаел да привлече
„Изи Асет Мениджмънт“ АД като ответник, съдът следвало да разгледа само
исковете за установяване на нищожност на договорите за предоставяне на
гаранция поради противоречие с добрите нрави.
С оглед на гореизложеното, настоява исковата молба да бъде оставена
без движение с указания към ищеца за отстраняване на нередовностите, а в
случай че не бъдат отстраните в определения от съда срок, делото да бъде
прекратено.
Оспорва основателността на иска.
Оспорва твърденията за недействителност на договорите за
предоставяне на гаранция. Същите били съобразени с изискванията на закона,
сключени били валидно - между лице, което било вписано в Регистъра на БНБ
4
за финансовите институции по чл.3а ЗКИ, в рамките на предмета, за който
било вписано и дееспособно лице, което към момента на сключване на
договора е могло да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги
ръководи, като е спазена и изискваната форма.
Търговското дружество гарант било вписано като финансова институция
в Регистъра на БНБ за финансовите институции, с основен предмет на
дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно в
качеството си на търговец следвало да получава съответно възнаграждение по
всяка сключена от него гаранционна сделка (поръчителство), с цел
гарантиране изпълнението на всички парични задължения на Потребителя,
възникнали съгласно договорите за паричен заем.
Насрещната страна, имайки интерес да изпълни точно задълженията си
по договорите за паричен заем, сключени с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с
което да избегне неблагоприятни последици (търсене на обезщетение за
неизпълнение на задълженията по чл. 4 от Договора за заем или разваляне на
договора поради неизпълнението), сама е потърсила услугите на Дружеството
да поръчителства за изпълнение на задълженията й по договорите за заем.
Твърдението, че договорите за предоставяне на гаранция били сключени
в противоречие на добрите нрави било неоснователно и поради това че в
българското действащо право, в отношенията между правните субекти
действал принципът на свободно договаряне (чл. 9 от ЗЗД). Съгласно този
принцип всеки бил свободен да встъпва в договорни връзки, ако желае, с
когото желае и след като сам определя и се съгласява със съдържанието на
създаденото по негова воля правоотношение. В този смисъл процесните
договори били действителни.
Оспорва твърдението за нееквивалентност на насрещните престации,
тъй като с договорите за предоставяне на гаранция ответникът поемал
задължение, което изпълнявал сключвайки Рамковия договор за
поръчителство. Дружеството, задължавайки се да отговаря солидарно с
цялото си имущество за задълженията на заемателя (и то за размер на дълга,
който бил много над уговореното възнаграждение по договора), не получавало
нещо в повече, от това което предоставя, а дори напротив. Длъжникът, срещу
възнаграждение в неголям размер, получавал сигурност, че ако не изпълни в
срок задълженията към заемателя, последният ще ангажира отговорността на
поръчителя. От своя страна поръчителството се простирало върху всички
последици от неизпълнението на главното задължение, включително и
разноските по събиране на вземането, с оглед на което престациите можело да
бъдат разглеждани като нееквивалентни, но не в полза на ищцовата страна, а в
полза на поръчителя, чиято отговорност можела да бъде ангажирана в размер,
надвишаващ с много полученото възнаграждение.
Възнаграждението на поръчителя било определено след извършена
преценка на риска. С предоставеното поръчителство ответникът извършвал
възмездна услуга в полза на заемодателя.
5
Неоснователно било твърдението, че като условие за сключване на
договорите за заем било поставено изискване към заемателят да обезпечи
вземането по договора единствено чрез сключване на договор с дружество-
поръчител. Отчитайки индивидуалните предпочитания и възможности на
всеки заемател, заемодателят му предоставял възможност да избере един от
три възможни начина за обезпечаване на договора, а ако прецени да не
изпълни задълженията си, отговорността на заемателя би била реализирана по
общия ред. Поръчителят сключил договора за поръчителство само и
единствено поради възлагането от ищцовата страна, и то само при условие, че
ще получи уговореното възнаграждение. Предоставянето на гаранционни
сделки бил основният предмет на дейност на поръчителя „Файненшъл
България“ ЕООД, поради което то не можело да си позволи да го извършва
безвъзмездно.
Излага, че ищецът неправилно смятал, че по договорите, сключени с
ответника не се дължи уговореното възнаграждение. Дори съдът да приемел,
че договорите за заем били нищожни, то ответникът, изпълнявайки
задължението си със заемателя, имал право да получи възнаграждение в
пълния уговорен размер.
Знаейки какви са изискванията на дружеството, клиентът можел
свободно да избере едно от предвидените в договора обезпечения още със
сключването му, за да вземе решение дали да сключи договор за кредит при
тези условия или не, съответно дали разполага с възможност да осигури
необходимото обезпечение, както и кое от трите алтернативни обезпечения да
предостави. Разполагал и с достатъчно време още със сключването на
договора да предостави обезпечение, а ако прецени, че не може да осигури
такова, изобщо да не пристъпва към подписване на договора или да се откаже
от него в законоустановения 14-дневен срок. Единен европейски формуляр му
бил връчен със сключване на договора. В този смисъл невярно било
твърдението в исковата молба, че длъжникът не бил информиран за
икономическите последици от поемането на задължението.
Излага, че в действителност отговорността на поръчителя имала
акцесорен характер, обусловена била от съществуване на задължението и
обема на отговорността на главния длъжник, но също така била относително
самостоятелна, тъй като поръчителството можело да бъде дадено при по-леки
условия.
Сочи, че дори съдът да приеме, че договорите за заем са нищожни, то
„Файненшъл България“ ЕООД, изпълнявайки задължението си по тях със
заемателя, имал право да получи възнаграждение в пълния уговорен размер.
Обявяването на основния договор за недействителен по принцип водело до
погасяване на поръчителството, но в случая дори и да се установи, че
договорите за потребителски кредит са недействителни, потребителят,
съгласно Закона за потребителския кредит, оставал задължен за чистата
стойност на кредита. Ето защо, доколкото имало главен дълг, то договорът за
6
предоставяне на гаранция не можело да е нищожен.
С оглед на гореизложеното, иска от съда да прекрати производството
поради недопустимост на предявения иск, евентуално да го отхвърли като
неоснователен и недоказан.
Претендира разноски.
Предявените искове са допустими.
Неоснователно е възражението за нередовност на исковата молба. В нея
ясно и конкретно са посочени обстоятелствата, които обуславят нищожност на
процесните договори. Потребителят, който се позовава на неравноправен
характер на клауза от договора или на неговата нищожност, не следва да
конкретизира твърденията си чрез посочване с коя от хипотезите, предвидени
в чл.143 ЗЗП и чл. 26 ЗЗД е налице противоречието, единствено да изложи
фактически и/или правни обстоятелства, които според него обуславят
неравноправния характер на договорната клауза. Потребителят може и да не
сочи конкретна хипотеза по чл.143, т.1-18 ЗЗП или чл. 26 ЗЗД, както и
неравноправният характер може да е основан на обстоятелства по чл.145, ал.1
ЗЗП – възникнали при сключване на договора, други клаузи или други
договори, от които зависи оспореният.
Внесена е и дължимата държавна такса съобразно цената на предявените
искове.
Преценката за нищожност на договорите за кредит в мотивите на
решението, сключени с трето лице, като преюдициален въпрос, не предполага
участието му като страна по делото, доколкото по този въпрос няма да се
формира сила на пресъдено нещо.
Не е спорно между страните, а и от представените по делото
доказателства се установява, че между А. К. С. и Изи Асет Мениджмънт АД
са сключени следните договори: Договор за паричен заем № 4859395 от
26.07.2023г., Договор за паричен заем № 4884608 от 24.08.2023г. и Договор за
паричен заем № 5020858 от 26.01.2025г.
С Договор за паричен заем № 4859395 от 26.07.2023г. Изи Асет
Мениджмънт АД е предоставило на А. С. сумата от 1000 лв., която е следвало
да бъде издължена на 12-месечни равни погасителни вноски от по 99,96 лв.,
всяка от които на дата, посочена в него. Уговорен е фиксиран годишен лихвен
процент в размер на 35,00 % и ГПР от 41,87 %. Общата сума, която
кредитополучателят е следвало да върне възлиза на 1199,52 лв., платима до
20.07.2024г.
С Договор за паричен заем № 4884608 от 24.08.2023г. Изи Асет
Мениджмънт АД е предоставило на А. С. сумата от 600 лв., която е следвало
да бъде издължена на 5-месечни равни погасителни вноски от по 130,70 лв.,
всяка от които на дата, посочена в него. Уговорен е фиксиран годишен лихвен
процент в размер на 35,00 % и ГПР от 41,87 %. Общата сума, която
кредитополучателят е следвало да върне възлиза на 635,50 лв., платима до
7
21.01.2024г.
С Договор за паричен заем № 5020858 от 26.01.2024г. Изи Асет
Мениджмънт АД е предоставило на А. С. сумата от 900 лв., която е следвало
да бъде издължена на 9-месечни равни погасителни вноски от по 117,39 лв.,
всяка от които на дата, посочена в него. Уговорен е фиксиран годишен лихвен
процент в размер на 40,00 % и ГПР от 49,01 %. Общата сума, която
кредитополучателят е следвало да върне възлиза на 1056,51 лв., платима до
22.10.2024г.
С чл. 4, ал. 1 от всеки от договорите е предвидено задължение на
заемателя в срок от три дни от сключването му да предостави на заемодателя
едно от следните обезпечения: 1./ две физически лица-поръчители, всяко от
които да отговаря на следните изисквания-да представи служебна бележка от
работодател за размер на трудово възнаграждение; нетния размер на
осигурителния му доход да е в размер над 1000 лв.; да работи по безсрочен
трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен
заем, сключен с настоящия заемател по договора; да няма неплатени
осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови
и финансови институции и ако има-кредитната му история в ЦКР към БНБ
една година назад да е със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни", като
поръчителят подписва договор за поръчителство или 2./ банкова гаранция с
бенефициер-заемодател за сумата равна на общия размер на всички плащания
по договора -2979,60 лв., със срок на валидност 30 дни след крайния срок на
плащане на задълженията по настоящия договор; 3./ одобрено от заемодателя
дружество гарант което да предоставя гаранционни сделки.
Регламентирано е право на предсрочно погасяване на кредита с право на
намаляване на разходите по заема /на лихвата и разходите на оставащата част/;
право на отказ от договора в 14-дневен срок, без да се дължи обезщетение или
неустойка, като връща на заемодателя получената заемна сума /главницата/
ведно с лихвата върху всеки ден на ползването до връщането на сумата.
Предвидено е в чл. 8, че при забава на плащане на някоя от погасителните
вноски, заемателят дължи законната лихва върху забавената сума за всеки ден
забава; право на заемодателя за прехвърли правата си по договора
включително и да ги заложи /чл. 10/; прекратяване на договора по взаимно
съгласие.
На датата на сключване на договорите към всеки от тях е сключен и
договор за предоставяне на гаранция, съответно Договор № 4859395 от
26.07.2023г., Договор № 4884608 от 24.08.2023г. и Договор № 5020858 от
26.01.2024г. между „Файненшъл България“ ЕООД и А. К. С.. Съгласно
договорите, гарантът се задължава да сключи договор за поръчителство с
„Изи Асет Мениджмънт“ АД, за да отговаря пред дружеството солидарно с
потребителя за изпълнение на всички негови задължения /чл. 1, ал.1/ по
договора за потребителски кредит, както и за всички последици от
неизпълнението му, а именно - връщане на предоставените суми по кредита,
8
възнаградителна лихва, всички дължими разноски по сключването и
изпълнението на договора, задължение за плащане на забава при просрочие на
плащанията по договора. Предвидено е, че за поемане на тези задължения
потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 1020,48 лв. по
Договор за паричен заем № 4859395 от 26.07.2023г., 276,50 лв. по Договор за
паричен заем № 4884608 от 24.08.2023г. и 914,49 лв. по Договор за паричен
заем № 5020858 от 26.01.2024г., платими разсрочено на вноски, с падеж на
датата на плащане на погасителните вноски по договорите за паричен заем с
„Изи Асет Мениджмънт“ АД и по начина, уговорен в договора за гаранция.
Съгласно чл. 3 ал. 3 и ал. 4 от договорите за гаранция кредиторът е овластен
да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на Потребителя за
плащане на възнаграждението по него и всички вземания на гаранта, както и
че в случай, че платената по този начин сума е недостатъчна за погасяване на
изискуемите задължения на потребителя към „Изи Асет Мениджмънт“ АД и
на задължението на потребителя към гаранта по договора за гаранция, с
внесената сума се погасяват с приоритет задълженията към гаранта.
Следователно най-обременителното и най-тежко задължение на потребителя,
явяващо се това по договора за потребителски кредит се определя като
вторично и е погасявано последно по време за сметка на възнаграждението на
гаранта, а всички плащания се извършват в полза кредитодателя.
Съдържанието на договорните клаузи налага извод, че се касае за
сключен договор за потребителски кредит. Ищецът има качество на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 2 ЗПК, а именно физическо лице, което
при сключването на договора действа извън рамките на своята професионална
или търговска дейност. Като потребител А. С. разполага и със защита срещу
неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът
следи служебно и които следва да се преценяват при основателността на иска.
По отношение на действителността на договорите за потребителски
кредити, приложими са специалните и разпоредби на чл. 22 ЗПК.
Договор за паричен заем № 4859395 от 26.07.2023г., Договор за паричен
заем № 4884608 от 24.08.2023г. и Договор за паричен заем № 5020858 от
26.01.2025г. са сключени в предвидената в закона писмена форма, посочени са
на договора, брой, размер и падеж на погасителните вноски, размер на
лихвения процент и годишен процент на разходите, общ размер на дължимата
сума. Ищецът е информиран за правото му да получи от заемодателя
информация за извършените и предстоящи плащания, както и за оставащите
дължимите суми при предсрочно погасяване на главницата, за правото й да се
откаже от договора и срока, в който може да бъде упражнено /чл. 7 от
Договора за кредит/.
Относно наведеното от С. твърдение, че действителният ГПР е различен
от уговорения в договорите, съдът намира, че съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК,
където нормативно е предвидено начина на формиране на годишният процент
на разходите по кредит, в него следва да се включат разходите по сключения с
9
ответника „Файненшъл България“ ЕООД Договор за предоставяне на
гаранция от 14.11.2023г.
Предоставянето на гаранция от одобрено от „Изи Асет Мениджмънт”
АД юридическо лице, за което е договореното възнаграждение, платимо на
вноски по сметка на кредитора в срока на издължаване на кредита и на
падежните вноски по погасителния план, налага извод, че същото е компонент
на ГПР по кредита, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в § 1,
т. 1 ДР ЗПК за общ разход. Видно от дадената в чл. 19, ал. 1 ЗПК дефиниция за
годишен процент на разходите по кредита и при съобразяване с § 1 на ДР на
ЗПК, с уговореното възнаграждение се въвеждат именно допълнителни
разходи, в резултат на които общият разход по кредита за потребителя и
съответно годишния процент на разходите реално надхвърля посочения по
всеки един от договорите.
Според заключението на вещото лице по назначената съдебно-
счетоводна експертиза, неоспорена от страните, която съдът кредитира като
обоснована и компетентно изготвена, ако към ГПР по Договор за паричен заем
№ 4859395/26.07.2023 г. се прибави и дължимата вноска от 85,04 лв. месечно
за възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция, същият би бил
438.72%. Ако към ГПР по Договор за паричен заем № 4884608/24.08.2023 г. се
прибави и дължимата вноска от 55.30 лв. месечно за възнаграждение по
договора за предоставяне на гаранция, същият би бил 534.29%. Ако към ГПР
по Договор за паричен заем № 5020858/26.01.2024г. се прибави и дължимата
вноска от 101.61 лв. месечно за възнаграждение по договора за предоставяне
на гаранция, същият би бил 739.53%. Видно е, че и по трите договора
размерът на ГПР ще надхвърли законоустановения такъв в чл. 19, ал. 4 ЗПК
от пет пъти размера на законната лихва, към датата на сключване на
договорите, който по Договор за паричен заем № 4859395/26.07.2023 г. е
65,60 % /(3.12 % основен лихвен процент на БНБ + 10 пункта) х 5 = 65,60 %/.,
по Договор за паричен заем № 4884608/24.08.2023 г. е 66,45 % /(3.29 %
основен лихвен процент на БНБ + 10 пункта) х 5 = 66,45 %/., а по Договор за
паричен заем № 5020858/26.01.2024 г. е 68,95 % /(3.79 % основен лихвен
процент на БНБ + 10 пункта) х 5 = 68,59 %/, изчислени от съда, съгласно чл.
162 ГПК.
Така размерът на ГПР по всеки един от договорите се явява по-голям от
законово допустимия петкратен размер на законната лихва, определен в чл. 19,
ал. 4 от ЗПК. По този начин с уговореното възнаграждение се заобикаля
разпоредбата на чл.19, ал. 4 от ЗПК, като в годишния процент на разходите не
се включва неговият размер. Тъй като възнаграждението за предоставяне на
гаранция е прикрит разход по кредита, с който се надхвърля допустимият
размер на разходите по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, включената в договора клауза за
заплащането му отделно има за цел заобикаляне на изискванията на закона за
максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, поради
което е нищожна. Задължението за обезпечаване на главното задължение има
вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира върху същинското
10
задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно
договореното, а непредоставянето на обезпечението самостоятелно не води до
вреди за кредитора. Следователно уговореното възнаграждение за
предоставяне на гаранция, което надвишава заемната сума по Договор за
паричен заем № 4859395 от 26.07.2023г., Договор за паричен заем №
5020858/26.01.2024г., реално представлява печалба за на кредитора, предвид
че дори и при плащането на всички задължения, за потребителя ще възникнат
допълнително разходи във връзка с гаранцията на кредита. Тази печалба
следва да бъде включена в посочения от кредитора ГПР, което не е сторено.
Посочването в договора за кредит на по - нисък от действителния ГПР
представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и
заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с
чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. По този начин потребителят е подведен относно
спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не е в състояние да прецени
реалните икономически последици от сключването на договора. Изискването
да се посочи размерът на ГПР цели да осигури защита на потребителите чрез
създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит и
същевременно да стимулира добросъвестност и отговорност в действията на
кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде
осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за
защита.
Клаузата, с която е уговорено обезпечението противоречи на добрите
нрави. Предвидения кратък срок за предоставяне на поръчителство от две
физически лица или банкова гаранция, условията, на които следва да
отговарят поръчителите поставя потребителя в обективна невъзможност да
осигури първите две обезпечения. По този начин неизбежно потребителят ще
следва да сключи договор за предоставяне на гаранция с избрано от
кредитора дружество гарант, за което ще дължи възнаграждение. Това налага
извод, че по този начин се цели да бъде осигурено допълнително
възнаграждение за кредитора, за отпуснатия кредит, извън уговорената
договорна лихва.
От страна на търговеца е приложена заблуждаваща търговска практика
по смисъла на чл. 68д, ал.2, т. 4 ЗЗП, като е посочена обща сума, дължима от
потребителя по кредита от 4 426,80 лв., без в нея да е включено
възнаграждението, което ищцата се задължава да плати на поръчителя и
стойността му не е прибавена при изчисляване на посочения ГПР. По този
начин макар формално да се изпълнени изискваният на закона за
съдържанието на договора за потребителски кредит, кредиторът е действал в
противоречие с принципа на добросъвестността, като не е предоставил
коректна информация относно общия размер на кредита на получателя. По
този начин потребителката е била лишена от възможността разбере
11
икономическите последици от сделката и да вземе информирано решение
дали да сключи договора при тези условия.
Цитираната клауза е нищожна, защото не е индивидуално уговорена.
Изготвена е предварително от ответника и ищецът не е имал възможност да
влияе върху съдържанието й. Не са представени доказателства за водени
преговори между страните за сключване на договор без предвидената клауза,
нито, че на ищеца е предоставена такава възможност. Това поставя
заемодателя в доминиращо положение спрямо потребителя.
Доколкото в процесния случай в уговорения ГПР не са включени всички
действителни разходи, следва да намери приложение нормата на чл. 19 ал. 5 от
ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на
разходи над така установеното ограничение, са недействителни.
В случая неприложим е чл. 26, ал. 4 ЗЗД и съдът не разполага с
правомощията да редуцира разера на ГПР до законово допустимия от 50 %. С
решение С-618/10 от 14.06.2012г. по дело Banco Espanol de Credito срещу
Joaquin Calderon Camino, постановено по преюдициално запитване относно
тълкуването на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993г. по неравноправните клаузи в потребителските договори и член 2
от Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009г. относно исковете
за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на
потребителите, състав на СЕС постановява, че не се допуска правна уредба на
държава-членка, която дава възможност на националния съд, когато
констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач
или доставчик и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието
на тази клауза.
В мотивите на решение С-421/14 от 26.01.2017г. по дело Banco Primus
SA срещу Jesus Gutierrez Garcia /т.71/ състав на СЕС приема, че видно от
текста на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993г., националните съдилища са длъжни само да не прилагат
неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за
потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. Договорът
трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен
произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото
съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така
да се запази договорът. Предвид обаче, че клаузата, с която се договаря
годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на
договора за потребителски кредит, същият не може да съществува без нея,
поради което нищожността на тази клауза, обуславя недействителност на
целия договор.
Именно затова договорите за кредит не отговорят на изискванията на чл.
11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от
нея води до тяхната недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от
ЗПК.
12
По отношение за прогласяване на нищожност на сключените
„Файненшъл България“ ЕООД договори за предоставяне на гаранция към
договорите за кредит съдът намира следното:
Основание за влизането им в сила, съгласно чл. 2 от същите е
неизпълнение на задълженията на А. С. да предостави в тридневен срок от
сключване на договора за кредит поне едно от предвидените в т. 4.1 и т. 4.2
обезпечения-поръчителство от две физически лица или банкова гаранция.
Както вече се посочи, клаузата в договорите за потребителски кредит, с която
са уговорени обезпеченията противоречи на добрите нрави.
Договорите за предоставяне на гаранция между ищеца и ответника
„Файненшъл България“ ЕООД са сключени в изпълнение на задължение по
неравноправна клауза от договора за кредит. Процесните договори имат
правните характеристики на възмезден договор за мандат, тъй като едната
страна е поела задължение да извърши едно правно действие - да сключи
договор за поръчителство, а другата да й заплати възнаграждение за това.
Същите са нищожни, тъй като са сключени в противоречие с добрите нрави.
Това е така, тъй като срещу задължението за заплащане на възнаграждение
ищецът не получава насрещна престация, но същевременно се увеличава
задлъжнялостта му по основните договори.
Поставените от кредитора изисквания относно вида на останалите
обезпечения и условията, при които да бъдат предоставени са практически
неизпълними, поради което сключването на договор за гаранция с
предварително определено от кредитора юридическо лице гарант е сигурно и
предвидимо. При обезпечение на задължението с гаранция длъжникът е
ограничен в правото си да избира кой да се задължи солидарно с него. В
случая правата на потребителя не са защитени, защото той няма свободата и
неограничената възможност да избере такъв поръчител, чрез който може
успешно да обезпечи задължението си към кредитора и да си учреди с него
безплатно поръчителство, доколкото в конкретния договор за предоставяне на
поръчителство, поръчителстването е платено от потребителя на поръчителя
„Файненшъл България“ ЕООД с възнаграждение, равняващо се на повече от
половината от отпускания кредит.
Следва да се посочи също и че избраното от „Изи Асет Мениджмът“ АД
дружество поръчител е свързано с кредитора лице. От анализът на
доказателствата и клаузите на сключените между страните договори се налага
изводът, че потребителят не е имал право на избор на поръчител и възможност
за индивидуално договаряне, особено като се има в предвид, че едноличен
собственик на капитала на дружеството-заявител е кредиторът на длъжника
по договорите за кредит, поради което юридическото лице-поръчител /което е
предварително одобрено от кредитора/ се явява и свързано с него лице. Това
води до значително неравновесие на правата на потребителя и търговеца и не
отговаря на изискването за добросъвестност, като лишава длъжника от право
на избор и от възможност за индивидуално договаряне.
13
Договорите за предоставяне на поръчителство са нищожни на основание
противоречие с добрите нрави. Накърняване на добрите нрави е налице,
когато договорната свобода се ползва като средство за неоснователно
обогатяване. В случая в противоречие с нормите на добросъвестността е
уговорено допълнително възнаграждение в полза на заемодателя под формата
на скрит разход по кредита. Уговорката за заплащане на възнаграждение за
поръчителство, дължимо дори длъжникът да изпълнява точно задълженията
си и то с приоритет пред главното задължение дори ако длъжникът изпълнява
точно задължението и до изпълнение срещу поръчителят не се пристъпи, не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до скрито оскъпяване на
кредита, като се дължи от кредитополучателя при всички положения -
независимо дали ще се стигне до ангажиране на отговорността му или не.
Ето защо, съдът счита че Договор № 4859395 от 26.07.2023г., Договор №
4884608 от 24.08.2023г. и Договор № 5020858 от 26.01.2024г., сключени между
„Файненшъл България“ ЕООД и А. К. С. противоречат на добрите нрави,
поради което са нищожни.
По тези съображения, предявените от А. К. С. против „Файненшъл
България“ ЕООД обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1,
пр. ЗЗД за прогласяване на нищожни като противоречащи на добрите нрави на
Договор за предоставяне на гаранция № 4859395 от 26.07.2023г., Договор за
предоставяне на гаранция № 4884608 от 24.08.2023г. и Договор за
предоставяне на гаранция № 5020858 от 26.01.2024г. са основателни, поради
което следва да бъдат уважени.
При този изход на спора, право на разноски има ищеца, на осн. чл. 78, ал.
1 ГПК.
В производството по делото А. С. е направил разноски за държавна такса
в размер на 150 лв. по трите обективно съединени иска, които следва да се
възложат в тежест на ответника.
По делото ищецът е представляван от адв. А. А. – АК Пазарджик, като
от представения договор за правна защита и съдействие се установява, че
пълномощникът е предоставил безплатна правна помощ на С. на основание
чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. Затова адвокатското възнаграждение следва да бъде
заплатено в полза на процесуалния представител, в определен от съда размер.
За основателността на претенцията е достатъчно е да е представен договор за
правна помощ и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният
адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3 на
чл. 38, ал. 1 ЗАдв., като не е необходимо страната предварително да
установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна
правна помощ / в този смисъл Определение № 191 от 16.01.2024 г. на ВКС по
к. ч. гр. д. № 2447/2023 г., определение № 163/13.06.2016 г. по ч. гр. д. №
2266/2016 г., ГК, I г. о. на ВКС, определение № 319 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д.
№ 2186/2019 г., ГК, IVг. о. на ВКС/.
При определяне на размера на адвокатското възнаграждение, съдът взе
14
предвид, че са предявени три обективно съединени искове, които са с
идентичен предмет, съобрази също размера на вземането по всеки от тях, броя
на проведените заседание и че делото не се отличава с фактическа и правна
сложност, както и Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г.
по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски
районен съд, че национална правна уредба, която ограничава съда да определи
адвокатско възнаграждение под минималния размер, се счита за ограничение
на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС.
Ето защо съдът намира, че на процесуалния представител на ищеца следва да
се определи възнаграждение в размер на общо 600 лв., което намира за
съответно на положения труд.
По изложените съображения, настоящият състав на Районен съд -
Пазарджик:
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, като
противоречащ на добрите нрави, на сключения между А. К. С., ЕГН:
**********, с адрес ******** и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ж. к. Люлин, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър център, ет. 2, офис 40-60, Договор за
предоставяне на гаранция № 4859395 от 26.07.2023г.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, като
противоречащ на добрите нрави, на сключения между А. К. С., ЕГН:
**********, с адрес ******** и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ж. к. Люлин, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър център, ет. 2, офис 40-60, Договор за
предоставяне на гаранция № 4884608 от 24.08.2023г.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, като
противоречащ на добрите нрави, на сключения между А. К. С., ЕГН:
**********, с адрес ******** и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ж. к. Люлин, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър център, ет. 2, офис 40-60, Договор за
предоставяне на гаранция № 5020858 от 26.01.2024г.
ОСЪЖДА, на на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, Файненшъл България“ ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ж. к. Люлин,
бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър център, ет. 2, офис 40-60, да заплати
на А. К. С., ЕГН: **********, с адрес ********, разноски за държавна такса по
гр. д. 2557 от 2025 година на Районен съд – Пазарджик в размер на 150 лв. /сто
и петдесет лева/.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 38, ал. 2 ЗА, „Файненшъл
България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр.
15
София, ж. к. Люлин, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър център, ет. 2,
офис 40-60, да заплати на адв. А. Адрианов А. АК – Пазарджик, с адрес гр.
Пазарджик, ул. „Златица“ № 3, сумата 600 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по гр. д. 2557/2025г. на
Районен съд - Пазарджик.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд
Пазарджик, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
16