О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е
гр. ЛОВЕЧ, 23.01.2019 г.
ЛОВЕШКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, граждански състав, в закрито заседание на двадесет и трети януари през
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА
КРИСТИАН ГЮРЧЕВ-мл.съдия
като
разгледа докладваното от мл. съдия Гюрчев в.ч.гр.д. №
592 по описа за 2018 г. на Окръжен съд - Ловеч, и за да се произнесе съобрази:
Производството
е по чл. 413, ал. 2 във вр. с чл. 279 във вр. с чл. 278, ал. 1 и сл. от ГПК.
Образувано
е по частна жалба от „Агенция за контрол на просрочените задължения“ ЕООД, с
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Васил
Левски“ № 114, етаж Мецанин, представлявано
от Тервел Кънчев, депозирана чрез процесуалния представител на дружеството юрисконсулт
Д.А., срещу Разпореждане № 3402 от 24.10.2018 г. на Районен
съд – Ловеч, постановено по ч.гр.д. № 2092 по описа
на съда за 2018 г., с което първоинстанционният съд оставил
без уважение Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК в
частта относно претендираното вземане за такси и комисонни за допълнителни услуги по договор за
потребителски заем.
Според
частния жалбоподател в заповедното производство съдът следва
единствено да извърши проверка на формалната редовност от външна страна и
наличието на задължителните реквизити на заявлението, като всички останали въпроси
следва да са обект на изследване в едно евентуално исково производство по реда
на чл. 422 от ГПК. Счита, че съдът неправилно е приел, че сумата за такси и
комисионни за допълнителни услуги противоречи на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, тъй като
съгласно чл. 10а, ал. 1 от ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и
комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит.
В тази насока сочи и разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, в която е
предвидено, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не
се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит. С оглед изложеното смята,
че законодателят е предвидил възможност за начисляване на подобни допълнителни
суми, поради което и не е налице нищожност на процесните
клаузи.
Моли обжалваното разпореждане да
бъде отменено и съдът да се произнесе по същество, като уважи заявлението и
издаде заповед за изпълнение за сумата, за която районният съд се е прозинесъл с отхвърлителен
диспозитив.
Частната жалба е допустима, тъй като същата е подадена в срок-разпореждането
е получено от заявителя на 14.11.2018 г., а жалбата е подадена на 16.11.2018 г.
/п. кл./, против подлежащ на обжалване съдебен акт и
от лице, за което е налице правен интерес от обжалване (чл. 413, ал. 2 от ГПК).
Настоящата инстанция, като
съобрази оплакванията в жалбата и приложеното ч.гр.д. № 2092/2018г. по описа на
Районен съд – Ловеч, намира за установено следното:
Със заявление за издаване на
заповед за изпълние по чл. 410 от ГПК, по
което е образувано производството пред първоинстанционния
съд, заявителят „Агенция
за контрол на просрочените задължения“ ЕООД, в качеството си на цесионер, е претендирал, че Р.И.А. дължи заплащане на следните
суми: 352,39 лв., представляваща главница по договор за паричен заем с № 2880861/28.01.2017
г., сключен между „Провидент Файненшъл“
ООД и Р.А.; 51,67 лв. - договорна лихва за времето от 06.02.2017 г. до 26.03.2018
г.; 302,04 лв. – такси и комисионни за допълнителни услуги; 33,61 лв. – законна
лихва за времето от 27.03. до 17.10.2018 г. и законна лихва от подаване на
заявлението до изплащане на вземането.
С
Разпореждане № 3402 от 24.10.2018 г., постановено по делото, районният съд е
отхвърлил заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК с вх. № 10929/23.10.2018
г. на „Агенция за
контрол на просрочените задължения“ ООД за следните суми: 352,39
лв-гавница, 51,67 лв. - договорна лихва за времето от
06.02.2017 г. до 26.03.2018 г.; 33,61 лв. – законна лихва за времето от 27.03
до 17.10.2018 г., ведно със законна лихва от подаване на заявлението до
изплащане на вземането и уважил искането за присъждане на съдебо-деловодни
разноски в размер на 25 лв. – държавна такса и 50 лв. – юрисконсултско
възнаграждение, като в останалата част го оставил без уважение.
В мотивите си районният съд е приел, че
претенцията за такси и комисионни за допълнителни услуги противоречи на закона,
доколкото в чл. 33,
ал. 1 от ЗПК е предвидено, че при забава на потребителя кредиторът има право
единствено и само на лихва върху неплатената в срок сума, като последната не
може да надвишава законната лихва. Първоинстационният
съд е счел, че по смисъла си клаузата, на база която е начислено процесното вземане, представлява неустойка за забава и със
същата се цели заобикаляне на предвиденото ограничение в ЗПК, поради което и
съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК същата се явява нищожна и съответно длъжникът не
дължи претендираната сума.
Настоящата съдебна инстанция
изцяло се солидаризира с мотивите на районния съд, поради което разгледана по
същество жалбата се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
Въззивната инстанция счита, че районният съд правилно е
приел, че спрямо договорът за паричен заем, във връзка с който е възникнало процесното вземане, обект на заповедта за изпълнение, е
приложим Законът за потребителския кредит /ЗПК/. В чл. 33, ал. 1 от ЗПК е
предвидено, че при забава на кредитополучателя-потребител кредиторът има право
единствено на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. В
настоящата хипотеза с клаузата, на база която са начислени процесните
такси и разноски за допълнителни услуги, се цели именно заобикаляне на
горепосоченото нормативно предвидено ограничение. Така при едно евентуално
уважаване на заявлението в обжалваната част би се стигнало до оскъпяване на
кредита и неоснователно обогатяване на кредитора, което безспорно е в нарушение
и на добрите нрави. Неоснователно е направеното от жалбоподателя възражение, че
тези „такси и комисионни“ представляват допълнителни услуги, свързани с
договора, и с оглед на разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК претендирането им се
явява основателно. Настоящата инстанция приема, че на практика дейностите –
такса кредит у дома и такса за оценка на кредитното досие, във връзка с които е
начислена процесната сума, не са допълнителни услуги,
а са дейности по усвояването и управлението на кредита. В тази насока следва да
се посочи, че последните противоречат и на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, която забранява на кредитора да изисква заплащане на такси и комисионни за
действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. Изложеното е в
синхрон и с последната
практика на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК, отразена в Решение № 345/9.01.2019
г. по т.д. №1768/18 г. Неоснователно е направеното възражение и по отношение
позоваването на чл. 19, ал. 1, т. 3 от ЗПК, където действително е предвидено,
че в ГПР не се включват дължимите от длъжника разходи при неизпълнение на
задължението. В настоящата хипотеза тази норма е неприложима, доколкото процесната сума, както вече беше посочено, е начислена във
връзка с клауза, уреждаща дейност по усвояването и управлението, а не по
събирането на кредита.
С
оглед изводите за нищожност на уговорката за начисляване на такси и комисионни
за допълнителни услуги поради противоречие на закона, съдът намира, че за
произтичащото от тях вземане следва да се откаже издаване на заповед за
изпълнение (чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК). Съдът в заповедното производство е
длъжен и без възражение по чл. 414 ГПК
от длъжника-потребител да извърши служебно проверка за това дали предявеното
със заявлението вземане не произтича от нищожна клауза и ако такава клауза бъде
констатирана, той следва да отхвърли заявлението. В този случай заявителят има
възможност да претендира вземането си чрез осъдителен иск в общото исково
производство, гарантиращо състезателност и равнопоставеност
на страните. Ето защо позоваването на нищожността на клаузите от договора в
заповедното производство от първоинстанционния съд е
законосъобразно. При тази преценка заповедният съд правилно и в съответствие с
чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК е отказал издаване на заповед за изпълнение за
вземането за такси и комисионни за допълнителни услуги. В този смисъл
обжалваното разпореждане е правилно и следва да се потвърди.
Водим
от гореизложеното, съдът
О П
Р Е Д
Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА
Разпореждане № 3402 от 24.10.2018 г. на Районен съд – Ловеч, постановено по ч.гр.д. № 2092 по описа на съда за 2018 г. в частта, с която е отхвърлено заявление с
вх. № 10929 от 23.10.2018 г. на
„Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД.
Определението не подлежи на касационен контрол.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:…………………………..
ЧЛЕНОВЕ:
1………………………….
2………………………….