№ 139
гр. Кюстендил, 01.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Евгения Хр. Стамова
Членове:Веселина Д. Джонева
Елисавета Г. Деянчева
при участието на секретаря Любка Евг. Николова
като разгледа докладваното от Веселина Д. Джонева Въззивно гражданско
дело № 20211500500461 по описа за 2021 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258
и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Делото е образувано по въззивна жалба с вх.№2302/17.08.2021г., подадена от
адв.Н.Ш. от АК - Кюстендил, в качеството му на особен представител на КР. К. К., с ЕГН
**********, с постоянен адрес в с.Слокощица, общ.Кюстендил, ул.„***“ №4, насочена
против решение №234 от 22.07.2021г. на Районен съд – Кюстендил, постановено по гр.д.
№1439/2020г. по описа на същия съд.
С обжалвания първоинстанционен съдебен акт РС – Кюстендил е признал за
установено по отношение на КР. К. К., че вземането на „БАНКА ДСК“ АД, с ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление в гр.София, ул.„***“ №19 в размер на 1 700.80 лева -
главница по договор за стоков кредит №325477 от 12.01.2018г., 1 060.52 лева - договорна
лихва за периода от 12.02.2018г. до 08.08.2019г., 67.44 лева - санкционна лихва за периода от
12.02.2018г. до 08.08.2019г., 3.31 лева - законна лихва от датата на настъпване на
изискуемостта за периода от 09.08.2019г. до 15.08.2019г., 120.00 лева - разходи при
изискуем кредит, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 16.08.2019г. до
изплащане на вземането, за което по ч.гр.д.№1669/2019г. на КнРС е издадена заповед за
незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК, съществува, и е осъдил КР. К. К. да заплати на
„БАНКА ДСК“ АД деловодни разноски в размер на 1 104.67 лева, представляващи разноски
по ч.гр.д.№1669/19г. на КнРС, както и разноски в първоинстанционното производство в
размер на 945.63 лева.
Така постановеното решение се обжалва изцяло като се релевират доводи за
неговата неправилност и незаконосъобразност. Сочат се аргументи в подкрепа на
становището за нередовност на исковата молба, респ. недопустимост на предявения иск,
предвид липсата на доказателства от страна на ищеца относно начина, по който била
формирана исковата претенция и се твърди, че исковете не били конкретизирани по вид,
1
основание и размер. Оспорват се предявените искове по основание и по размер като
недоказани. Жалбоподателят счита, че по делото не било безспорно доказано сключването
на процесния договор за стоков кредит от страна на ответницата и сумата, за която
договорът е сключен. Сочи доводи за недействителност на процесния договор предвид
високият размер на фиксиран лихвен процент по договора от 39.59 % годишно, който
противоречал на закона. Алтернативно счита, че е налице грешка, водеща до унищожаемост
на договора на основание чл.27 от ЗЗД.
В жалбата се твърди, че ищцовата банка неправилно и в противоречие със закона
олихвявала частта от вноската, представляваща главница с договорен лихвен процент и с
надбавка за забава, когато имало забавено плащане на вноската, както и, че кредитът бил
обявен за предсрочно изискуем в нарушение на закона без знание на ответницата. Поддържа
се, че ищецът не бил доказал по безспорен начин допусната от ответницата забава в
плащанията на сочените от него повече от 18 погасителни вноски. Възразява се срещу
правилността на изводите на районния съд, че предявеният иск може да бъде уважен за
вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки
че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение. Твърди се, че липсата на яснота относно момента на
предсрочна изискуемост води до неоснователност на предявените искове.
В жалбата се иска отмяна на първоинстанционното решение изцяло и отхвърляне
на предявения иск.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
насрещната страна „Банка ДСК“ АД, чрез пълномощника ст.ю.к. *** в който се възразява
като несъстоятелни срещу твърденията на въззивницата, че не било доказано тя да е
сключила процесния договор с ищцовата банка и за каква сума е сключен договора, като се
позовава на представени пред първоинстанционния съд писмени доказателства и приетата
експертиза. Акцентира се върху заключението на ССчЕ, според която към датата на
предявяване на вземането от ищеца, то е съществувало в размера, посочен и присъден в
заповедното производство, като същевременно същата експертиза не била оспорена от
ответницата. Оспорват се като недоказани твърденията на въззивницата за унищожаемост на
договора на основание чл.27 от ЗЗД поради грешка. Определят се като неоснователни, и
същевременно преклудирани, твърденията във въззивната жалба, че банката
незаконосъобразно и неправилно е олихвявала частта от вноската, представляваща главница
с договорения лихвен процент и с надбавка за забава, като в подкрепа на становището си
въззиваемата страна се позовава на чл.33 ал.1 от ЗПК и Раздел VІ т.12.1 и т.13 от ОУ.
Твърди се, че ищцовата банка е упражнила правото си да направи кредита предсрочно
изискуем законосъобразно и в съответствие с разрешението в т.18 от ТР №4/2013г. на
ОСГТК на ВКС, като банката е избрала да връчи уведомлението за предсрочна изискуемост
по реда на чл.18 ал.5 от ЗЧСИ и кредитополучателката е била надлежно уведомена за
предсрочната изискуемост при условията на чл.47 ал.5 от ГПК. Подчертава, че всички 18
неплатени погасителни вноски били изрично описани по размер и срок в извлечението от
счетоводните книги, които суми били потвърдени от ССЕ по делото и неоспорени от ищцата
пред първоинстанционния съд. Иска се оставяне на въззивната жалба без уважение и
потвърждение на първоинстанционното решение. Претендират се разноските пред
въззивната инстанция.
С определение от 29.12.2021г. въззивният съд е указал на въззиваемото
дружество да предплати сума в размер на 436.64 лева, с цел обезпечаване участието на
ответника по иска, въззивник в настоящото производство, посредством назначения му
особен представител, което указание е изпълнено. В съдебно заседание особеният
представител пледира за уважаване на подадената въззивна жалба.
Окръжен съд-Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото прие, че
2
въззивната жалба е допустима, доколкото изхожда от страна в първоинстанционното
производство, която има правен интерес от обжалване, подадена е в срок и е насочена
срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка.
КнОС, след като прецени становищата на страните, събраните по делото
доказателства и след преценка на обжалвания съдебен акт, приема, че въззивната жалба е
частично основателна, а решението на КнРС следва да бъде отчасти потвърдено и отчасти
отменено. Съображенията за това са следните:
Въззивният съд, в съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК, извърши
служебно проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му в
обжалваните части, в резултат на която проверка намира, че решението на РС-Кюстендил е
валидно и допустимо.
Настоящият съдебен състав на КнОС счита, че формираната и изложена в
мотивите на решението от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна,
правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Окръжният съд я споделя изцяло
и не намира необходимост от нейното преповтаряне, като препраща към фактическите
изводи на КнРС.
За да уважи иска за установяване съществуването на вземане на банката,
районният съд е приел, че между страните е бил сключен валиден договор за стоков кредит;
сумата по кредита е била усвоена от К. чрез заплащане на цената на избраната стока, която е
била получена от ответницта; последната се е съгласила да върне получената сума, ведно с
годишна лихва в размер на 39.59 %, при договорен годишен процент на разходите в размер
на 47.63 %; съгласно погасителен план К. е следвало да върне дължимите суми разсрочено –
на 24 месечни вноски всяка в размер на 103.69 лева и една – 103.76 лева; К. не е извършила
нито едно плащане по договора; уговорена е била наказателна лихва за забава; към
12.01.2020г. е настъпил крайният падеж на договора. Съдът е приел за установено, че всички
претендирани вземания са доказани и по размер, чрез приобщеното заключение на вещото
лице.
Въззивният съд намира, че всички констатации и изводи на КнРС следва да бъдат
споделени, с изключение на извода за дължимост на сумата от 120 лева, представляваща
разходи по изискуем кредит.
Настоящата инстанция счита за потребно да посочи, че от съдържанието на
сключения между страните договор за стоков кредит, въз основа на който се претендира
съществуване на вземанията, ведно с общите условия към него, произтича извод за неговата
валидност и действителност – същият е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по
ясен и разбираем начин, посочени са чистата стойност на кредита, годишният процент на
разходите, фиксираният годишен лихвен процент по кредита, общият размер на всички
плащания по договора и условията за усвояването му, условията за издължаване на кредита
от потребителя, елементите на общата стойност на кредита, датите на плащане на
погасителните вноски и размерът на дължимата погасителна вноска, информация за правата
по чл.11 ал.1 т.12 и т.20 от ЗПК, лихвения процент на ден, приложим при отказ от договора.
Съставът на въззивния съд не споделя разбирането на особения представител на
жалбоподателката за недействителност на клаузата относно възнаградителната лихва.
Клаузата на т.6 от сключения между страните договор е ясна и според нея, кредитът се
олихвява с фиксиран лихвен процент, в размер на 39.59 % годишно или 0.1100 % на ден.
Този размер на лихвата не може да бъде окачествен като прекомерен и същият е в
допустимите от закона предели. Клаузата на т.6 от договора не противоречи на чл.11 ал.1 т.9
от ЗПК, което би обусловило неговата цялостна недействителност по смисъла на чл.22 от
ЗПК, тъй като ясно е посочен фиксирания лихвен процент – 39.59 % и стойностното му
парично изражение спрямо главницата (в погасителния план), а именно – 787.83 лева. При
положение, че лихвеният процент е фиксиран, не се е следвало посочване в договора на
3
условия, процедури, механизми и други обстоятелства, визирани в тази законова разпоредба.
От погасителния план, съставляващ неразделна част от договора става ясно, че към момента
на сключване на договора, възнаградителната лихва, която е дължима е в размер на 787.83
лева и погасяването й е било разсрочено, ведно с погасяването на главницата, като е
съставлявала част от всяка месечна анюитетна вноска, в размери, конкретно посочени в
погасителния план. За кредитополучателя е била налице достатъчна яснота относно този
въпрос. Факт е, че съществува разминаване между размера на посочената в погасителния
план възнаградителна лихва в размер на 787.83 лева и сумата, претендирана по делото,
която е в размер на 1 060.52 лева, но от заключението на вещото лице става ясно, че това
разминаване произтича от обстоятелството, че договорения лихвен процент в погасителния
план е приложен при допускането за ежемесечно намаляване на главницата със заплащането
на месечните погасителни вноски. При липсата – както е в конкретния случай – на плащане
въобще, договорната лихва възлиза именно на исковата сума от 1 060.52 лева.
Въззивният съд не констатира и противоречие на договора с императивната
разпоредба на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК, съгласно който договорът за потребителски кредит
трябва да съдържа посочване на годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение №1 начин. Видно е от представения договор,
ведно с представляващите неразделна част от него погасителен план и общи условия, че
законовото изискване е спазено, което формално очертава действителността на договора и
не изключва изпълнение на разглежданите задължения.
Не намират никаква опора в доказателствата по делото оплакванията на
жалбоподателя в посока за липса на сключен договор между страните въобще или за
сключването на такъв от страна на кредитополучателката, поради грешка.
При липсата на каквото и да било плащане от страна на кредитополучателката,
същата дължи връщане на сумата по кредита, горепосочената договорна лихва,
санкционната лихва, съобразно предвиденото в Общите условия и законна лихва за забава за
исковите периоди.
Съвсем уместно районният съд не е разсъждавал относно настъпването на
предсрочна изискуемост, тъй като към момента на подаване на исковата молба в съда
всички вноски по договора са били с настъпил падеж, при изтичане крайният срок на
договора.
Неправилно е първоинстанционното решение единствено по отношение на
претенцията за установяване дължимост на т.нар. „разходи по изискуем кредит“ в размер на
120.00 лева. В тази част КнРС е приел, че искът е основателен. Това разбиране не може да се
сподели. От една страна, по делото липсват каквито и да било доказателства, установяващи
основанието и размера на подобно вземане – дали сумата представлява сторени разноски от
страна на дружеството или има характер на такса. В първия случай не са ангажирани
никакви доказателства за извършването на конкретни разходи, а във втория случай би било
налице противоречие с чл.10а ал.4 от ЗПК, според която видът, размерът и действието, за
което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в
договора за кредит, а в случая услугите по т.11 не са фиксирани по вид и размер, което води
до неяснота какво ще е дължимото възнаграждение. Следва да се има предвид, че не е ясно
каква именно е услугата, за която се търси заплащане на такса, нито ищецът е ангажирал
доказателства по делото за съответната услуга какъв е размерът на таксата, съгласно
неколкократно цитираната в договора и в ОУ Тарифа на банката. Ако това вземане
представлява такса, начислена поради неизпълнение на задължението за погасяване на
вземането до настъпване на крайния падеж, то следва да се има предвид, че същото би
имало характеристиките на неустойка, тъй като уговарянето й предварително в договора,
4
препращащ към тарифата и в определен размер, отново по тарифата цели да обезпечи
изпълнението в срок на задължението за връщане на заемната сума и да обезщети разходите
за извънсъдебно събиране на вземанията. Наименоването на това задължение от ищеца като
такса, вместо неустойка, съставлява опит да се представи на кредитополучателя, същата
като възнаграждение за извършването на допълнителни услуги, които съгласно чл.10а ал.1
от Закона за потребителския кредит са разрешени. Дейността обаче по събирането на
просрочено задължение не съставлява предоставяне от страна на кредитора на
допълнителна услуга, за която потребителят да дължи възнаграждение. По същество така
начислената неустойка е в пълно противоречие с ограничението в чл.33 от ЗПК, тъй като
предвижда различен вид обезщетяване на вредите от неизпълнение на главното задължение
от разрешения от закона.
Предвид така изложеното, неправилно районният съд е уважил иска за вземането
за сумата от 120.00 лева. В тази част решението следва да се отмени, а предявеният иск да
бъде отхвърлен като неоснователен.
Относно разноските в първоинстанционното производство:
С оглед изхода от въззивното обжалване и предвид приетите от КнРС размери на
сторените от ищцовото дружество разноски, налага се ревизия на същите, като за исковото
производство ответницата ще дължи 907.19 лева, а за заповедното производство – 104.61
лева. Предвид посоченото, първоинстанционното решение следва да се отмени за горницата
над тези суми.
Относно разноските във въззивната инстанция:
Независимо от частичната основателност на въззивната жалба, на жалбоподателя
не се следват разноски, тъй като не са сторени такива. Въззиваемото дружество е сторило
разноски, както следва: 436.64 лева за възнаграждение на особения представител на
въззивника и 50.00 лева за адвокатско възнаграждение на юрисконсулт. Към настоящия
момент е в сила изменение на чл.78 ал.8 от ГПК, съгласно Държавен вестник, бр.8 от
24.01.2017г., според което размерът на възнаграждението не може да надхвърля
максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.37 от Закона за
правната помощ. Предвид изхода на спора, фактическата и правна сложност на делото пред
въззивния съд, както и доколкото чл.25 ал.1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ предвижда, че: „За защита по дела с определен материален интерес
възнаграждението е от 100 до 300 лева“, с което се предоставя възможност на съда да
прецени размера на възнаграждението, без да е обвързан от претендирания от страната
такъв, настоящият състав намира, че на въззиваемото дружество се следва заплащане на
разноски в размер на 50.00 лева. От така определения общ размер, с оглед частичната
основателност на жалбата, на въззиваемия се следва заплащане на сума в размер на 466.86
лева.
Воден от горното, Окръжен съд-Кюстендил
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №234 от 22.07.2021г. на Районен съд – Кюстендил,
постановено по гр.д.№1439/2020г. по описа на същия съд, в частта, в която е признато за
установено по отношение на КР. К. К., с ЕГН **********, съществуването на вземане на
„БАНКА ДСК“ АД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр.София, ул.„***“
№19 спрямо нея в размер на сумата от 120.00 лева - разходи при изискуем кредит, дължими
по договор за стоков кредит №325477 от 12.01.2018г., за което по ч.гр.д.№1669/2019г. на
КнРС е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК, както и в частта, в
която КР. К. К. е осъдена да заплати на „БАНКА ДСК“ АД деловодни разноски в размер над
5
104.61 лева, представляващи разноски по ч.гр.д.№1669/19г. на КнРС, както и в размер над
907.19 лева, представляваща сторени такива в първоинстанционното исково производство,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен, предявения от „БАНКА ДСК“ АД, с ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление в гр.София, ул.„***“ №19 против КР. К. К., с ЕГН
********** иск по реда на чл.422 от ГПК за признаване за установено по отношение на К.
съществуването на вземане на „БАНКА ДСК“ АД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление в гр.София, ул.„***“ №19 в размер на сумата от 120.00 лева - разходи при
изискуем кредит, дължими по договор за стоков кредит №325477 от 12.01.2018г., за което
по ч.гр.д.№1669/2019г. на КнРС е била издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417
от ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА решение №234 от 22.07.2021г. на Районен съд – Кюстендил,
постановено по гр.д.№1439/2020г. по описа на същия съд в останалата част.
ОСЪЖДА КР. К. К., с ЕГН ********** да заплати на „БАНКА ДСК“ АД, с ЕИК
***, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.„***“ №19, сумата от 466.86 лева
(четиристотин шестдесет и шест лева и осемдесет и шест стотинки), представляваща
разноски за въззивната инстанция.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6