О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№……………………….
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, Vс-в
в закрито заседание на осемнадесети февруари 2020г
в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕСПИНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТИНА
КАВЪРДЖИКОВА
ИВАНКА
ДРИНГОВА
като разгледа докладваното от съдия ГЕОРГИЕВА
ч.гр.д.№ 95 по описа за 2020г, за да се произнесе, взе
предвид:
С
Определение № 15299/22.11.2019г по ч.гр.д. № 16722/2019г по описа на ВРС-ХІІс-в, съдът е ОСТАВИЛ БЕЗ УВАЖЕНИЕ
искането на заявителя
„АЗП“ ЕООД ЕИК
*********, обективирано в становище с вх.№ 84753/15.11.2019г по ч.гр.д.№
16722/2019г на ВРС за издаване на ИЛ за
сумата от 325лв, представляваща сторени в производството разноски за адв.възнаграждение и държавна такса, обективирана в
издадената по Заповед за изпълнение на парично задължение № 2925/17.10.2019г по
реда на чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 16722/2019г на ВРС;
искането на
„Енерго–Про Продажби“ АД
ЕИК *********, обективирано във възражение по чл.414а ГПК за обезсилване на
издадената по делото ЗИ № 7925/17.10.2019г за изпълнение на парично задължение
в частта относно присъдените разноски в размер на 325лв.
искането на
„Енерго–Про Продажби“ АД, обективирано
във възражението по реда на чл.414а ГПК срещу издадената ЗИ № 7925/17.10.2019г
за присъждане в полза на длъжника юриск. възнаграждение
в размер на 100лв.
Въззивният
съд е сезиран с частната жалба от „Агенция
за закрила на потребителите“ ЕООД /“АЗП“ЕООД/ ЕИК ********* срещу
горепосоченото определение на ВРС в частта му, с която е оставено без уважение искането на жалбоподателя за издаване на ИЛ за разноски в размер на 325лв по ЗИ
№ 7925/17.10.2019г, издадена по ч.гр.д. № 16722/2019г на ВРС-XІІс-в.
Наведени са твърдения за незаконосъобразност на
атакуваното разпореждане, тъй като е налице влязло в законна сила изп.основание - заповедта не е обезсилена, а отказът да се
обезсили не е обжалван. В този смисъл е налице редовен от външна страна,
подлежащ на изпълнение акт, по който, на осн.чл.406
ал.1 ГПК, следва да бъде издаден ИЛ.
Развити са и съображения за незаконосъобразни
изводи по отношение на активното поведение на длъжника да заплати дължимото още
преди завеждане на заповедното производство. Твърди се, че не отговаря на
действителността, че длъжникът не бил дал повод за подаване на заявлението.
Моли
за отмяна на атакуваното определение и издаване на ИЛ.
С
допълнителна молба вх.№ 3850/4.02.2020г развива допълнителни съображения за
незаконосъобразност на обжалвания акт.
С писмен отговор
длъжникът „Енерго Про Продажби“ АД оспорва частната жалба. Възразява, че ЗИ
е влязла в сила в частта за разноските, тъй като това става в строго
регламентирани от закона случаи - при оттегляне на възражението, при
неподаването му в срок или след влизане в сила на решението по иск за
установяване на вземането.
Твърди, че не е дал повод за иницииране на заповедното
производство и затова правилно е било прието, че не дължи плащането на
разноските по заповедта.
Моли за оставяне без уважение на частната жалба и определението
да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Частната
жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл.275 ал.1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване акт и
затова е допустима. Ето
защо се дължи произнасяне по основателността й.
Производството пред ВРС е образувано
по заявление за издаване на ЗИ по чл.410 ГПК, депозирано от „АЗП“ЕООД срещу
„Енерго-Про Продажби“АД. Въз основа на същото е издадена Заповед за изпълнение
на паричвно задължение /ЗИ/ № 7925/17.10.2019г за сумата от 19лв, представляваща недължимо платена такса за
възстановяване на преноса на ел.енергия по ф-ра, като
вземането е било прехвърлено в полза
на заявителя с Договор за цесия от 24.09.2019г, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението в съда – 16.10.2019г до окончателното
изплащане, както и сумата от 350лв,
представляваща сторени в заповедното производство разноски за заплатена
държавна такса от 25лв и адв.възнаграждение от 325лв,
на осн.чл.78 ал.1 и 8 ГПК
В срока по чл.412 т.8 ГПК е постъпило възражение от длъжника „Енерго-Про Продажби“ АД, подадено на осн.чл.414 ГПК,
като се сочи, че не се дължало изпълнение на вземането, тъй като не е дал повод за подаване на
заявлението и иницииране на заповедното производство.
Твърди, че на 15.10.2019г
дружеството е било уведомено по електронна поща за сключения между Николинка
Георгиева Христова и „АЗП“ЕООД договор за цесия. В това уведомление нямало
посочена банкова сметка, ***, поради което „Енерго Про Продажби“ АД незабавно
предприело всички възможни действия за доброволно уреждане на отношенията –
изпращане на пощенски запис чрез „Български пощи“ ЕАД, изпращане на покана с
искане да бъде посочена банкова сметка, ***лно обявения в ТР имейл адрес на „Агенция
за закрила на потребителите“ ЕООД, изпращане на нотариална покана с искане за
предоставяне на банкова сметка; ***а предоставяне на банкова сметка. ***, че
„Агенция за закрила на потребителите“ ЕООД не е оказало необходимото съдействие
и умишлено не отговорило на исканията за предоставяне на банкова сметка. ***,
че вписаният в ТР адрес е фиктивен. Излага се, че с поведението си „Енерго-Про
Продажби“ АД не е станало повод за предявяване на вземането, поради което не
дължи разноски и моли заповедта за изпълнение да бъде обезсилена и в частта за
разноските.
В същия документ е обективирано и възражение по чл.414а ал.1 ГПК, като се излага, че в срока за
доброволно изпълнение по чл.412 т.8 ГПК дружеството-длъжник е заплатило на
заявителя сумата от 19лв главница, дължима
по заповедта за изпълнение.
В тази връзка е обективирано и възражение по чл.414а ал.2 ГПК срещу дължимостта на сумата от 325лв-разноски, присъдени със ЗИ с
твърдението, че не е давал повод за подаване на заявлението и иницииране на
заповедното производство.
Поради изложеното моли за обезсилването на издадената ЗИ за
сумата от 19лв, както и за обезсилването на ЗИ и в частта за присъдените
разноски от 325лв.
На основание чл.414а ал.3 ГПК молбата заедно с приложеното
доказателство за изплащане на задължението са изпратени на заявителя „АЗП“ЕООД за
писмен отговор в тридневен срок.
Такова е постъпило със становище
от „АЗП“ЕООД , че едновременното
предявяване на възражения по чл.414 и чл.414а ГПК е недопустимо.
Излага се, че била налице хипотезата по т.10 б.“в“ от ТР № 4/2013г
по т.д. № 4/2013г на ОСГТК на ВКС, съобразно която, ако кредиторът е получил
изпълнение на вземането, но не и на разноските по ЗИ в периода след подаване на
заявлението и при депозирано възражение от длъжника, кредиторът може да поиска
издаване на ИЛ по ЗИ само в частта за разноските, като се позове на извършеното
плащане.
Твърди се, че още при издаване на процесната фактура
„Енерго-Про Продажби“АД било наясно, че начислената от него наказателна такса
не му се следва и липсва основание същата да бъде изисквана и събрана от
потребителите, както и че към датата на издаване на фактурата било постановено
Решение № 125/7.08.2015г по т.д.№ 990/2015г на ВКС, в което било прието, че
клаузите, въз основа на които се събира такса за възстановяване на
електричество са неравноправни.
Излага още, че получената без основание такса ставала
изискуема и се дължало връщането ѝ от момента, в който била извършена
неследващата се престация.
Всички действия на „Енерго-Про Продажби“ АД са започнали
след като дружеството било известено за извършената цесия и било поканено да
плати на новия кредитор и след образуване на делото по заповедното производство.
Задължението било парично и носимо
по седалището на кредитора. Липсвали доказателства за изпълнение на
задължението чрез пощенски паричен превод. Оспорва се да е изпратена електронна
покана. Нотариалната покана не била за извършване на плащане, а за посочване на
банкова сметка. ***оските по заповедта.
С атакуваното определение ВРС оставил без уважение искането
на „АЗП“ЕООД за издаване на ИЛ в полза на заявителя по отношение на сумата от
325лв-разноски по заповедта. Същевременно, със същото определение ВРС се е
произнесъл и по искането на длъжника „Енерго-Про Продажби“АД, обективирано в
подаденото от него възражение по чл.414а ГПК за обезсилване на издадената ЗИ,
като е оставил и него без уважение.
Въззивният съдебен състав намира постановеното определение за
недопустимо поради следното:
След постановяване на ЗИ и в срока по чл.412 ал.1 т.8 ГПК,
респективно и срок по чл.414 ал.2 ГПК, длъжникът е депозирал две възражения,
обективирани в един документ :
1/ възражение по чл.414 ал.2 ГПК, че не дължи изпълнение по издадената ЗИ и
2/ възражения по чл.414а
ал.1 ГПК, че не дължи изпълнение по ЗИ, тъй като е платил в срока за доброволно
изпълнение, а също и възражение по чл.414а ал.2 ГПК, че не дължи разноските от
325лв, за които също има издадена ЗИ, тъй като не е дал повод и не е станал
причина за завеждане на заповедното производство.
И двете възражения имат суспензивен
ефект по отношение на издадената ЗИ. Ефектът се проявява до разрешаването на
подадените възражения.
За разлика от възражението с предмет по чл.414 ГПК, което
подлежи на разрешаване от съда, сезиран с отрицателния установителен иск за
недължимост на вземането по чл.422 ГПК, с решението по което може да бъде
стабилизирана издадената в полза на заявителя ЗИ, то по възражението по реда на
чл.414а ГПК следва да се произнесе заповедният съд. Същият има правомощието да
обезсили издадената заповед изцяло или частично /в зависимост от това дали във
възражението се твърди изцяло или частично извършено плащане от длъжника/, без да
се разглежда по същество подаденото възражение и доказателствата към него, щом
като в 3-дневния срок по ал.3 на чл.414а ГПК не постъпило становище от
заявителя. В този случай може да се направи аналогия с нормата на чл.238 ГПК,
като се приеме, че с неподаването на становище заявителят се е дезинтересирал от искането си. Ето защо дори без разглеждането
на искането по същество заповедният съд разполага с правомощието да обезсили ЗИ.
Нормата на ал.5 чл.414а ГПК изрично предвижда, че
неподаването на становище и обезсилването на заповедта не е основание да се
отрече правото на заявителя да предяви иск по чл.422 ГПК, т.е. това е
предвиденият от Законодателя ред за защита на заявителя при пропуснат срок за
становище.
При подаване на становище в посочения преклузивен 3-дневен
срок, обаче, нормата на ал.4 чл.414а ГПК задължава заповедния съд да разгледа
по същество депозираното от длъжника възражение и становището на заявителя.
Макар изрично да не е посочено какъв правен резултат следва
да има произнасянето, настоящият състав намира, че заповедният съд разполага със
следните две възможности, които извежда от разума и целта на закона:
а/ може да не приеме, че
е извършено плащане на признатото вземане по ЗИ и съответно да не приеме
възражението по чл.414а ГПК; в този случай следва да остави без уважение
искането както за обезсилване на ЗИ, така и за издаването на ИЛ.
б/ в случай, че бъде установено
извършено плащане, то би следвало да приеме за основателно възражението по
чл.414а ГПК, като обезсили ЗИ изцяло или частично /в зависимост от установения
размер на изпълнението/, а също и да я обезсили в частта за разноските изцяло,
респ. частично /съобразно размера на изпълнението/, като бъде съобразено дали длъжникът
е станал причина за образуването на заповедното производство по смисъла на
чл.414а ал.2 ГПК, а също и евентуално направеното възражение за прекомерност.
И в двата случая, обаче, заповедният съд дължи произнасяне
по направеното възражение по чл.414а ГПК с изрични диспозитиви, които да
обективират волята му дали приема или не възражението по чл.414а ГПК, и като
последица от горното – да обезсили издадената ЗИ изцяло или частично до размера
на изпълнението. Ето защо въззивният съд приема, че макар да не е посочено изрично
в закона, че заповедният съд разполага с правомощието да обезсили издадената ЗИ
щом като възражението по чл.414а ГПК се явява основателно, постановяването на такъв
диспозитив се налага, доколкото представлява правна последица от приетото
възражение, че по издадената ЗИ не се дължи изпълнение.
Хипотезата на чл.414а ал.4 изр.1-во ГПК предвижда изрична
възможност съдът, без да разглежда по същество подаденото възражение, да
обезсили ЗИ. При това положение, по аргумент на по-голямото основание, следва,
че разполага с такова правомощие и в случаите, когато разглежда спора по
същество.
Ето защо въззивният съд счита, че при преценка възражението
по чл.414а ГПК за основателно, на обезсилване подлежи както издаването на ИЛ,
така и самата ЗИ, служеща за изп.основание, в обема,
в който възражението е прието за основателно /т.е. изцяло или отчасти до
размера на изпълнението/.
Защитата на страните, както на длъжника, така и на
заявителя, срещу акта на заповедния съд, е по реда на обжалване на постановения
акт.
Длъжникът може да атакува отказа за приемане на възражението
му по чл.414а ГПК и за обезсилване на заповедта. Това е така защото при
неприето възражение от заявителя не би бил указан и срок за предявяване на иск
по чл.422 ГПК.
Да се приеме, че актът на заповедния съд за отказ за приемане
на възражението по чл.414а ГПК и за обезсилване на ЗИ не подлежи на обжалване, би
довело до лишаване на длъжника от правото му на защита срещу издадената ЗИ
изцяло.
В случай, че възражението бъде прието и ЗИ-обезсилена, то
за заявителя остава възможността да обжалва акта на заповедния съд. А при подадено
възражение по чл.414 ГПК /както е в конкретния случай/, за заявителя е налице възможността
да предяви иск за установяване на вземането си по реда на чл.422 ГПК.
Съобразно всички изложени по-горе аргументи безспорно
следва да бъде направен извод, че искането за издаване на ИЛ по ЗИ, направено в
становището на заявителя, следва да бъде предмет на разглеждане едва след като
е налице разрешаване на въпросите по подадените от длъжника възражения. Преди
влизане в сила на акта на заповедния съд, с който той се произнася по
основателността на възражението по чл.414а ГПК и искането за обезсилване на ЗИ,
е недопустимо разглеждането на искането за издаване на ИЛ по издадената заповед
по чл.410 ГПК. По това искане съдът ще се произнесе едва след като бъде
установено налице ли е стабилизирана ЗИ.
В настоящия случай, въпреки, че в подаденото становище заявителят
изрично не е оспорил извършеното плащане на вземането от 19лв в срока по чл.412
ал.1 т.8 ГПК, което говори за очевидното му признание по ЗИ, РС се е
произнесъл, оставяйки без уважение искането на длъжника „Енерго-Про
Продажби“АД, обективирано във възражението му по чл.414а ГПК за обезсилване на
издадената по делото ЗИ в частта относно присъдените разноски в размер на
325лв. Същевременно е оставил без уважение и искането на заявителя „АЗП“ЕООД за
издаване на ИЛ за посочената сума, което води до вътрешно противоречие в
постановения съдебен акт.
Гореизложеното мотивира въззивния съд за обезсилване на
постановеното от ВРС определение, като делото бъде върнато за произнасяне от
същия заповеден съд с нарочен акт по приемането на възражението по чл.414а ГПК
за недължимост на сумата от 19лв и респ.искането за обезсилване на заповедта в този
обем, както и за произнасяне по възражението за недължимост на присъдените със
заповедта разноски в размер на 325лв, съответно и по искането за обезсилване ЗИ
в тази част. Едва след разрешаването на тези въпроси с влязъл в сила съдебен
акт, се дължи произнасяне по искането за издаване на ИЛ.
В настоящото производство е отправено искане за присъждане
на сторените от жалбоподателя разноски в размер на 100лв – заплатен адв.хонорар. Предвид, че спорът не се разрешава по
същество, такива не следва да бъдат присъждани. Същите следва да бъдат
съобразени при окончателното произнасяне от заповедния съд.
Воден
от горното, СЪДЪТ
О П Р Е Д Е Л И:
ОБЕЗСИЛВА Определение №
15299/22.11.2019г по ч.гр.д. № 16722/2019г по описа на ВРС-ХІІс-в
ВРЪЩА делото на ВРС за произнасяне по
направеното от длъжника „Енерго Про
Продажби“ АД възражение по чл.414а ГПК.
Определението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: