Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 16.03.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., IIІ-В състав,
в публично съдебно заседание на шестнадесети декември през две хиляди двадесет
и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ
ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при участието на секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 7174 по
описа за 2020 год., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца „Т.С.” ЕАД, ***, подадена чрез
юрк.И.М.срещу решение № 45859 от 19.02.2020 г., постановено по гр.дело № 16635/2019
г. на Софийски районен съд, ІІ Г.О., 71 състав, с което са отхвърлени предявените
от „Т.С.” ЕАД, ЕИК********, със
седалище и адрес на управление:***, искове за признаване за установено по реда
на чл. 415, ал.1 от ГПК, че Д.В.Т., с ЕГН **********, П.В.Т., с ЕГН **********
и С.Д.Т., с ЕГН **********, и тримата със съдебен адрес: ***, офис 2 - адв.К.
дължат разделно /по 1/3 всеки/ на ищеца сумата 1382,19 лв., представляваща цена
на доставена от дружеството и действително потребена топлинна енергия за периода от м.5.2015 г. до м.4.2018 г. за
топлоснабден имот - ап.№ 107, находящ се в гр.София, ж.к.“********, аб.№ 132572,
отразена в общи фактури №№ 00756399529/31.07.2016г., **********/31.07.2017г. и
*********/31.07.2018 г., ведно със законна лихва от 30.11.2018 г. до изплащане
на вземането, мораторна лихва в размер на 158,30 лв. за периода от 30.11.2015
г. до 15.11.2018 г., сумата от 38,75 лв., представляваща цена на извършена
услуга за дялово разпределение за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2018 г.
ведно със законна лихва от 30.11.2018 г. до изплащане на вземането, мораторна
лихва върху сумата за дялово разпределение в размер на 5,82 лв. за периода от
30.11.2015 г. до 15.11.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК по гр.дело № 88465/2017 г. на СРС, 71 състав. С решението на
съда е оставено без уважение искането на „Т.С.” ЕАД, ЕИК******** за
присъждане на разноски. С решението на съда е осъдена „Т.С.” ЕАД, с адрес: ***, да заплати на основание
чл.38, ал.1, т.2 ЗА, вр. с чл.78, ал.3 ГПК на адв.Н.К. от САК, личен № ********с
адрес: гр.София, ул.“ ********, офис 2, сумата от 900 лв.- адвокатско
възнаграждение за производството.
В жалбата
са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение,
поради нарушение на материалния закон и на процесуални правила. В тази връзка
се поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че ответниците не са
потребители на топлинна енергия. С оглед на което се моли съда да постанови
решение, с което да отмени обжалваното
решение, като неправилно и незаконосъобразно, и уважи предявените
установителни искове. Претендира присъждане на направените разноски по делото и
на юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемите
страни – ответници- С.Д.Т., П.В.Т. и Д.В.Т.,
чрез пълномощника си адв.Н.К. оспорват въззивната жалба по съображения изложени в депозирано по делото писмено
становище. Молят въззивната жалба, като неоснователна да се остави без
уважение, като се потвърди първоинстанционното решение, като правилно и
законосъобразно. Претендират присъждане на направени разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна
следното:
Жалбата е подадена в
срока по чл.259, ал.1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно,
като настоящата въззивна инстанция напълно споделя изложените в обжалвания
съдебен акт мотиви, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на
предявените от „Т.С.” ЕАД, ***, срещу ответниците С.Д.Т., П.В.Т. и Д.В.Т.,
установителни искове и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Независимо от
това, във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави и
следното:
Спорният по делото въпрос се свежда до
съществуването на валидно облигационно правоотношение между страните по договор
за доставка на топлинна енергия. Настоящият въззивен състав намира, че в тази
насока от страна на ищеца по делото не е било проведено успешно доказване,
поради следните съображения:
Съгласно
действалата през процесния период нормативна уредба – чл.153, ал.1 от ЗЕ /в
ред. преди изм. с ДВ бр. бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./ всички собственици
и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна
енергия и са длъжни да монтират средства за дялово
разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните
тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Разпоредбата императивно установява кой е
страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като
меродавно е единствено притежанието на
вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване. В този
смисъл е и действалата през процесния период разпоредба на &1,т.42 от ДР на ЗЕ,
съобразно която потребител на топлинна енергия за битови нужди,
респективно задължено лице за заплащане цената на доставена такава във връзка с
чл.155 ЗЕ, е собственик
или ползвател на имот, който ползва топлинна енергия с топлоснабдител гореща
вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване. Горната
законова уредба определя, че потребител по силата на закона на доставяната
топлинна енергия за битови нужди е собственикът на топлоснабдения имот, освен в
случаите, когато върху имота има учредено ограничено вещно право на ползване. Следователно ищецът е
следвало на първо място да установи договор със съдържание, като твърдяното в
исковата молба, в това число, че ответниците са лица - собственици или ползватели
на имот, чийто обект е присъединен към топлопреносната мрежа и които ползват
топлинна енергия за домакинството си или за стопански нужди - § 1, т.42 от ДР на ЗЕ, респ. §1, т.13 от ДР на ЗЕЕЕ /отм./.
В
настоящия случай по делото липсват каквито и да е доказателства, че ответниците
С.Д.Т., П.В.Т. и Д.В.Т. са титуляри на вещни права по отношение на процесния
апартамент № 107, находящ се в гр.София, ж.к.“********, т.е., че са негови
собственици или ползватели, като за това обстоятелство няма и признание от тяхна страна. В този смисъл неоснователни са изложените
във въззивната жалба доводи, че качеството им на потребител на топлинна енергия
е безспорно по делото. Напротив, ответниците изрично са оспорили в отговора на
исковата молба по чл.131 от ГПК качеството си на потребители по смисъла на &1, т.42 от ДР на ЗЕ, като изрично са заявили, че не са
собственици на процесния недвижим имот. При това положение, след като ответниците
оспорват съществуването на процесното облигационно /договорно/ правоотношение
между страните, оспорвайки изрично качеството си на собственици или ползватели
на процесния имот, то съгласно разпоредбите на чл. 153 и чл. 154, ал. 1 от ГПК
изцяло в тежест на ищеца по делото е да проведе, с ангажиране на съответните
доказателствени средства, главно и пълно доказване на правопораждащия факт -
ответниците да са били собственици или титуляри на вещното право на ползване
върху процесния имот в течение на процесния период. Въпреки предоставената му възможност
от първоинстанционният съд, ищецът не е
ангажирал такива доказателства, поради което това обстоятелство се явява
недоказано, а следователно – недоказано е и наличието на договорно отношение
между страните по доставка на топлинна енергия. Изложените в противния смисъл доводи
в жалбата са изцяло неоснователни.
Въпреки правилно разпределената
доказателствена тежест в процеса с изготвения по делото доклад, по който
страните не са имали възражение /виж протокол от публично съдебно заседание от
29.01.2020 г./, по делото липсват безспорни доказателства, че ответниците С.Д.Т.,
П.В.Т. и Д.В.Т. са титуляри на вещни права по отношение на процесния
топлоснабдяван имот, т.е, че са негови собственици или ползватели, а оттук и за
наличие на възникнало между страните валидно облигационно правоотношение с
параметри посочени в исковата молба. За това обстоятелство няма и признание от
страна на ответниците, които са оспорили исковата молба изцяло. Посоченото обстоятелство не
се установява и от останалите представени по делото доказателства. С оглед
нот.акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижими имоти № 15, том І А,
рег.№ 223, дело № 13 от 2001 г. от 14.02.2001 год., на нотариус В.Б., с рег.№
259, с район на действие Софийски районен съд, съдът приема за безспорно
установено обстоятелството, че ответниците П.В.Т., С.Д.Т. и Д.В.Т. са собственици на
следния недвижим имот, а именно: апартамент № 107, находящ се в гр.София, ж.к.“
*******“, в жилищна сграда- блок № *******, етаж 1. Съдът намира, че по делото
не са ангажирани доказателства от страна на ищеца за идентичност между апартамент № 107, находящ се в гр.София, ж.к.“
*******“, в жилищна сграда- блок № *******,
етаж 1 и процесния топлоснабдяван имот-
апартамент № 107, находящ се в гр.София, ж.к.“********. С оглед на което, съдът
приема, че в процесния случай не би могло да се направи обоснован извод, че
ответниците са собственици на процесния топлоснабдяван имот- апартамент № 107,
находящ се в гр.София, ж.к.“********. От друга страна спорното обстоятелство – наличие на договорно правоотношение между страните
за процесния период, респективно качеството на ответниците на потребители по
см. § 1,
т.42 от ДР на ЗЕ, респ. §1, т.13 от ДР на ЗЕЕЕ /отм./, е правопораждащо, тъй
като обуславя спорните по делото права и доказването му е следвало да бъде
пълно /т.е., да създаде сигурно убеждение у съда в истинността на твърденията в
исковата молба/ и главно /защото има за предмет факти, за които ищецът носи
доказателствена тежест/. От изложеното и в приложение на правните последици от тежестта на
доказване, съгласно които недоказаният факт се приема за неосъществил се, което
съдът отнася във вреда на този, върху когото тежи тежестта на доказване на
съществуването на договорно отношение – на ищеца, искът за установяване на
вземането за главницата е неоснователен, а поради акцесорността на вземането за
обезщетение за забава, неоснователен се явява и искът за установяване на
вземане за обезщетение за забава в размер на законната лихва.
С
оглед на изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете
инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на
разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По
отношение на разноските:
При
този изход на спора на въззивника-ищец не се следват разноски за въззивното
производство. От друга страна, с оглед изрично направеното искане, на основание
чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата/ ЗА/, въззивникът- ищец следва да бъде
осъден да заплати на адвокат Н.К., пълномощник на въззиваемите страни-
ответници С.Д.Т., П.В.Т. и Д.В.Т., адвокатско възнаграждение в размер на сумата
от 900 лв./ по 300 лв. за всеки един от тях, съобразно разпоредбата на чл.7,
ал.2, т.1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения/, предвид обстоятелството, че същата е оказала
безплатна адвокатска помощ по реда на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА на въззиваемите
страни- ответници С.Д.Т., П.В.Т. и Д.В.Т., видно от приложен по делото договор
за правна защита и съдействие от
13.07.2020 год. за въззивната инстанция. Направеното от въззивника – ищец в
писмена молба от 15.12.2021 г., възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от пълномощника на
ответниците, съдът намира за неоснователно. Съдът приема, че в настоящия случай
претендираното адвокатско възнаграждение е определено съобразно разпоредбата на
чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, както и че същото не е прекомерно, с оглед
действителната правна и фактическа сложност на делото. С разпоредбата на чл.
78, ал. 5 ГПК е предвидена възможността да бъде намалено заплатеното от
страната възнаграждение на адвокат в случаите, когато то е прекомерно съобразно
действителната правна и фактическа сложност на делото. Въпросът за приложението
на чл. 78, ал. 5 ГПК възниква при възнаграждения, надхвърлящи минималния размер
на адвокатските възнаграждения по цитираната наредба, какъвто не е
разглежданият случай. От друга страна, възможността
за намаляване на възнаграждението по реда на чл.78 ал.5 от ГПК, не предполага
задължение за съда във всеки случай да свежда уговореното възнаграждение до
минималното, предвидено в Наредба № 1 от 09.07.2004 г.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 45859 от 19.02.2020 г., постановено по гр.дело № 16635/2019
г. на Софийски районен съд, ІІ Г.О., 71 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“-ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***,
да заплати на адв.Н.К.-САК, с личен
номер ********съдебен адрес:***, офис 2, на основание чл.38, ал.2 от ЗА вр.
чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 900 лв. / деветстотин лева/.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на
касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.