О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

                           

град Ловеч, 5.11.2020 година

 

ЛОВЕШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, граждански състав, в закрито съдебно заседание на пети ноември две хиляди и двадесета година в състав:   

 

                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА

                                       ЧЛЕНОВЕ:  ИВАНИЧКА КОНСТАНТИНОВА

                                                       ПЛАМЕН ПЕНОВ

 

като разгледа докладваното от съдия Павлова в.ч.гр. дело 595 по описа за 2020 година,  за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по реда на чл. 413, ал.2 във вр. с чл. 274 и сл. ГПК.

            Подадена е частна жалба вх.№3966/16.10.20 г. от „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ”АД, ЕИК ********* чрез адвокат В.Г. от САК, против Разпореждане № 821 от 24.09.2020 г., постановено по ч.гр.дело № 447 по описа за 2020 година. на РС Луковит.

Жалбоподателят обжалва разпореждането в частта, с която РС-Луковит е отхвърлил заявлението за издаване на заповед за изпълнение за претендирани разноски в размер на 180 лв, представляващи адвокатско възнаграждение. Счита, е в тази част разпореждането е неправилно, незаконосъобразно и в противоречие с материалния, процесуалния закон и с ТР № 6/2013 г., т.1 пред. 2. Твърди, че съдът не е възприел правилно ТР № 6/2013 г. относно приетото в него, че за доказване на плащането е достатъчно в договора за правна помощ да е отбелязано, че възнаграждението е платено. Изтъква, че ВКС е приел, че когато по силата на нормативен акт е задължително плащането да се извършва по банков път или е уговорено в договора за правна защита такова плащане, то само тогава следва да бъде документално установено със съответните банкови документи,  удостоверяващи плащането. Оспорва изводите на РС за приложимостта на разпоредбата на чл.113, ал.1 ЗДДС, като сочи, че никъде в ЗДДС, още по-малко в разпоредбата на чл.133, ал.1 ЗДДС, има забрана за заплащане в брой между дружества, регистрирани по този закон. Счита, че те имат задължението да издават фактура за извършено плащане, но не е посочен методът за извършване на плащането. Излага, че установяването на направените разноски по настоящето дело се осъществява от подписания между двете дружества договор. Счита, че в компетентността на заповедния съд не се включва законосъобразното спазване на ЗДДС, а това е в правомощието на НАП. Моли, да бъде отменено разпореждането в обжалваната част и да бъдат дадени задължителни указания на РС да издаде заповед за реално сторените от страна на заявителя разноски за адвокатско възнаграждение.

Атакуваното разпореждане е съобщено на жалбоподателя на 7.10.20 г, а частната жалба е подадена на 14.10.20 г./п.пл./ т.е. в срока по чл. 413 ал.2 от ГПК, поради което е допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:

Производството по чл.410 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение е започнало по повод заявление, подадено до РС-Луковит от „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ”АД, ЕИК *********, чрез пълномощник- Адв.дружество „Г. и Петкова”, представлявано от адвокат В.Г. срещу длъжника С.Б.Н., ЕГН ********** *** за сумата 229,57 лева, включваща неустойка за предсрочно прекратяване на Договор за мобилни услуги за мобилен номер 0890/217750 от 21.07.2018 г. с Допълнително споразумение от 21.09.2018 г.; неустойка за предсрочно прекратяване на Договор за мобилни услуги за мобилен номер 0899/714564 от 21.09.2018 г. Към заявлението са приложени договорите. Заявителят претендира и за разноски в размер на 25 лева за платена държавна такса, както и 180 лева за адвокатско възнаграждение. Към заявлението е представено пълномощно, с което законно представляващите „Теленор България“ ЕАД са упълномощили Йоанна Валериева Илчовска в качеството й на юрисконсулт да представлява дружеството пред всички съдебни инстанции, в това число и да преупълномощава трети лица с правата по това пълномощно. От представеното пълномощно на л.11 от делото се установява, че Илчовска е преупълномощила адвокатско дружество „Г. и Петкова“ и адв.В. Петкова Г. да представляват дружеството пред всички съдилища и съдебни инстанции в страната. Представено е и пълномощно, с което Илчовска е упълномощила  лицата Валентина Димитрова и Десислава Шанкулова да сключват от името на дружеството договори за правна помощ и съдействие с адвокатско дружество „Г. и Петкова“ и адв.В. Петкова Г.. Представен е и договор за правна защита и съдействие изх.№87829/18.08.20 г. съгласно който Десислава Шанкулова в качеството си на пълномощник на дружеството е сключила този договор са адвокатско дружество „Г. и Петкова“ представлявано от В.Г. с предмет оказване на правна защита и съдействие, изразяваща се в подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, да завежда и води делото срещу дружеството срещу длъжника С.Б.Н.. Изрично са посочени правата на пълномощника, като в раздел трети „договорено възнаграждение“ е посочена сумата 180 лв. с включено ДДС и, че е платимо в брой. Отбелязана е и внесена сума от 180 лв. с включено ДДС.

С Разпореждане № 821/ 24.09.2020 година по ч.гр.дело № 447 по описа за 2020 година РС-Луковит е разпоредил издаване на заповед за изпълнение в полза на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ”АД  срещу С.Б.Н. за сумата 229,57 лева, както и за 25.00 лева разноски по делото, представляващи държавна такса, като отхвърлил заявлението в частта, с която се претендират разноски в размер на 180.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение, поради недоказване на реално плащане.

Настоящата въззивна инстанция приема, че РС-Луковит правилно е отказал да присъди на заявителя разноски за адвокатско възнаграждение, поради това, че към заявлението не са приложени доказателства за реалното му плащане и при положение, че в договора е посочено, че сумата е внесена. Видно е от приложения договор, че в него не е отразено изрично, че сумата е внесена в брой, а само, че е платима в брой. Не е посочено как е внесена/в брой или по банков път/ и затова не може да представлява доказателство за платено възнаграждение. В този смисъл е и т.1 на ТР № 6 от 6.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, където се приема, че съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението и в договора следва да е вписан начина на плащане - ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка.

Съдът е съобразил решение № 175 от 26.01.2017 г. на ВКС по н.д.№ 783/2016 г. на ІІІ н.о., в което, позовавайки се и на ТР № 6/2013 г., Върховната инстанция приема, че въпреки липсата на препращане в Закона за адвокатурата към разпоредбите на Закона за счетоводството, в посочената част ЗСч е приложим, доколкото в националното законодателство липсват разпоредби, уреждащи въпроса за документалната обосновка на извършеното плащане. В решението на ВКС е направена препратка и към решения на ЕСПЧ за нарушения по ЕКПЧОС, и е формиран извод, че: „съдът не може да пренебрегне решаването на въпроса доколко претендиран за присъждане размер на адвокатско възнаграждение като дължими разноски е надлежно обоснован и доказан”.

РС е приел, че документалната обоснованост на всяка сключена от търговските дружества сделка, следва да е съобразена с особените завишени изисквания на ЗСч и ЗДДС, които съдържат норми от публичен характер, за спазването на които съдът следи служебно. Посочил, че съгласно чл.113, ал.1 ЗДДС всяка данъчно задължено лице- доставчик е    длъжно да издаде фактура за извършената от него  доставка на стока или услуга или при получаване на авансово плащане преди това и че Адвокатското дружество, което е регистрирано по ЗДДС е било длъжно да издаде фактура, каквато не е представена по делото. Адвокатите, като данъчно задължени лица, които не са длъжни да издават касова бележка от фискално устройство, издават документ за придобитите от тях доходи от стопанска дейност, съдържащ реквизитите по чл. 7, ал. 1 от ЗСч и такъв е адвокатският кочан. В случая, обаче, данъчно задълженото лице е адвокатското дружество, регистрирано по ЗДДС и се прилагат нормите на ЗСч.

Не на последно място следва да се отбележи, че по предходни казуси, които са били разглеждани от настоящата инстанция/ ч.гр.д.№321/20 г, ч.гр.д.№534/20 и др./, частният жалбоподател представя договори за правна защита и съдействие с идентично съдържание, където отново е уговорено възнаграждението /платимо, както следва: в брой и внесена сума/, но излага твърдения, че сумата е платена по банков път и съответно представя и писмени доказателства за това, но едва във въззивната инстанция, което е недопустимо. Не би могло по договори с едно и също съдържание относно начина на заплащане на адвокатското възнаграждение един път да се твърди, че сумата е внесена по банков път, а втори път да е платена в брой, като и в двата случая да не се представят доказателства за това пред първата инстанция.  

С оглед изложеното, разпореждането на Луковитския районен съд е правилно и законосъобразно в обжалваната част, поради което следва да бъде потвърдено.

Воден от изложените съображения, съдът

 

                                                     О П Р Е Д Е Л И :

 

            ПОТВЪРЖДАВА като правилно разпореждане №821 от 24. 09.2020 година, постановено по ч.гр.дело № 447 по описа за 2020 година на Луковитския районен съд в частта за разноските.

Определението не подлежи на касационно обжалване.

          

  ПРЕДСЕДАТЕЛ:    

                                        

                               ЧЛЕНОВЕ: 1.                                 2.