№ 6980
гр. София, 17.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Виолета Йовчева
Членове:Мариана Г.
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Галина Хр. Христова
като разгледа докладваното от Мариана Г. Въззивно гражданско дело №
20241100500558 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С решение от 25.05.2023г., постановено по гр.д. № 330/2021г. по описа
на СРС, ГО, 61 състав, е отхвърлен предявеният от „Т.К.“ ООД срещу „В.К.”
ООД иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 99 от ЗЗД за
заплащане на сумата от 1 259, 96 лева, предявен като частичен от иск в пълен
размер от 25 000 лева, представляваща получена от ответника сума без
основание – поради грешка, в периода от 01.12.2015г. до 11.02.2020г., с която
сума ответникът неоснователно се е обогатил за сметка на ищеца.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба
от ищеца „Т.К.“ ООД, в която са изложени оплаквания за допуснати
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до
необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и
за нарушение на материалния закон. Въззивникът обосновава твърдения, че
съдът е разгледал иска при неправилна правна квалификация, тъй като е
квалифицирал направените от ищеца възражения срещу наведените от
ответника основания за задържане на сумата като изменение на иска и е
отказал да разгледа и да обсъди в мотивите релевираните възражения срещу
1
правото на кредитодателя да получи и задържи предадените от цедента суми.
Поддържа, че в случая не е налице хипотеза на недопустимо изменение на
предявения иск, доколкото ищецът е навел своевременно възражения срещу
валидността на основанието за получаване на процесните суми. В този смисъл
сочи, че предявеният иск е за връщане на полученото при начална липса на
основание – иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД. Излага
становище за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд
и поради обстоятелството, че не е обсъдил въведените в процеса възражения
срещу действителността на сключените между цедента и ответното дружество
договори за парични заеми, включително не е изпълнил служебните си
задължения по чл. 7, ал. 3 от ГПК да изследва наличието на неравноправни
клаузи в договорите за потребителски кредити. Поддържа, че прехвърленото
вземане е индивидуализирано в необходимата степен с посочването на
основанието и страните по правоотношението, а размерът е определяем,
поради което договорът за цесия е валиден. Развити са подробни съображения
относно възникването, съществуването и изискуемостта на прехвърленото
вземане, включително по съображения за неравноправни и нищожни клаузи в
процесния договор за потребителски кредит. С оглед изложеното е направено
искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което
предявеният иск да се уважи в пълния заявен размер.
Въззиваемата страна “В.К.” АД оспорва въззивната жалба като
неоснователна по подробно изложени съображения. Счита обжалваното
решение за правилно и обосновано, като постановено в съответствие със
събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите
материално-правни норми. Поддържа, че направените с последната
уточнителна молба фактически твърдения на ищеца не представляват уточнение
или изясняване на твърденията му в исковата молба, а с нея се въвеждат
изцяло нови и противоречащи на предходните твърдения и искания. Счита, че
със същата молба не се прави изменение на иска по чл. 214, ал. 1 от ГПК, а се
предявява изцяло нов иск – с ново основание и нов петитум, което е
недопустимо, както правилно е приел и първоинстанционният съд. Именно
поради тази причина с обжалваното решение не са разгледани въведените от
ищеца възражения срещу действителността на процесните договори за
потребителски кредит, доколкото същите са били заявени в условията на
недопустимо изменение на предявения иск. В този смисъл счита, че СРС не е
2
допуснал твърдяното от въззивника процесуално нарушение. Поддържа
всички наведени в първоинстанционното производство възражения срещу
действителността на договора за цесия, въз основа на който ищецът извежда
активната си материална легитимация на кредитор по спорните вземания. С
оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на обжалваното
решение.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а
разгледана по същество е основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявени са искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во, вр. чл.
99 от ЗЗД.
Предмет на спора са претендирани от ищеца „Т.К.“ ООД изискуеми
неудовлетворени парични притезания, възникнали на основание сключен
договор за цесия, по силата на който кредитор на ответното дружество е
прехвърлил свои вземания срещу „В.К.“ АД.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл.
55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, вр. чл. 99 от ЗЗД за връщане на получени от
ответника без основание парични суми. Първоначално в исковата молба не са
били изложени конкретни фактически твърдения защо ищецът счита, че
престирането е без основание. В изпълнение на дадени указания от съда е
депозирана уточнителна молба, в която е посочено, че сумата е била
предадена на ответника при начална липса на основание и представлява
плащания по недействителни договори за потребителски кредити или
плащания въз основа на нищожни клузи от договори за потребителски
кредити, сключени между цедента и ответното дружество. С ново
разпореждане от 26.06.2021г. са дадени указания за уточняване на
обстоятелствената част на исковата молба, като с молба от 15.07.2021г.
3
ищцовото дружество е изложило твърдения, че сумата е била предадена при
липса на договорно правоотношение между цедента и ответното дружество
/не е сключван договор за кредит или други договори, т.е. плащането е било
осъществено поради грешка/. Същите обстоятелства се поддържат и в
уточнителна молба от 15.09.2021г.
С изготвения по делото доклад първоинстанционният съд е приел, че е
сезиран с иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, вр. чл.
99 от ЗЗД за връщане на получено от ответника при първоначална липса на
основание.
В първото съдебно заседание по делото ответникът е представил
писмени доказателства, установяващи твърдението му за сключени между
него и цедента Н.Н. множество договори за потребителски кредити. След
представянето на тези доказателства и в определения от съда срок за
становище, ищцовото дружество е депозирало на 01.11.2022г. нова
уточнителна във връзка с представените от ответника писмени
доказателствени средства, като молбата е подадена в определения от съда срок
в проведеното първо открито съдебно заседание. В тази молба е посочено, че
цедентът е сключил с „В.К.” ООД множество договори за потребителски
кредит, в изпълнение на които е престирал процесната сума. Релевирани са
доводи за нищожност на договорите за кредит поради нарушаване на
императивните изисквания на ЗПК /подробно посочени в молбата/,
респективно - поради нищожност на отделни клаузи от процесните договори
поради нарушаване на императивните изисквания на ЗПК /подробно посочени
в молбата/.
В съдебно заседание, проведено след постъпване на тази уточнителна
молба, СРС е изменил доклада по делото, като е възприел различна правна
квалификация на предявеното вземане и е посочил, че е сезиран с предявен
иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. Първоинстанционният съд е
приел, че с подадената по делото уточнителна молба от 01.11.2022г. ищецът е
направил недопустимо изменение на иска, доколкото едновременно е изменил
както основанието, така и петитума на исковата претенция.
При така заявените фактически твърдения СРС е приел, че е сезиран с
иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД.
За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е
4
приел, че от заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява,
че постъпилите при ответника суми, платени от цедента, са отнесени именно
към сключени между него и ответното дружество договори за потребителски
кредити, поради което е налице правно основание за задържане на получените
суми по съответните договори, т.е., не се касае за неоснователно обогатяване,
а за плащане на задължения. Исковата претенция е отхвърлена като
неоснователна поради съображения, че не се доказват твърденията в исковата
молба цедентът да е заплатил претендираните суми без основание /по
погрешка/ - поради липса на договорни или извъндоговорин задължения към
ответното дружество. В допълнение са изложени съображения, че процесният
договор за цесия, въз основа на който ищецът извежда материално-правната
си легитимация като кредитор по спорното вземане, е нищожен поради липса
на предмет по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД.
Настоящият съдебен състав счита, че първоинстанционният съд
неправилно е определил правната квалификация на спорното право по чл. 59
от ЗЗД, вместо вярната такава по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД. При
преценка допустимостта на обжалваното решение правно релевантно е дали
първоинстанционният съд е разгледал заявените от ищеца фактически
твърдения или не. По допустимостта на обжалваното решение настоящият
съдебен състав приема следното:
Въззивният съд счита, че в обстоятелствената част на иска по чл. 55, ал.
1, предл. 1-во от ЗЗД ищецът е длъжен да посочи единствено какво е дал на
ответника и да заяви, че даденото е без основание /в този смисъл е решение №
29 от 28.03.2012г. на ВКС по гр.д. № 1144/2010г., Четвърто ГО и определение
№ 60385 от 02.12.2021г. по ч.гр.д. № 4500/2021г. по описа на ВКС, Четвърто
ГО/. Когато обаче се сочи някакво основание или причина за даването, то
ищецът следва да изложи твърдения за факти и правни доводи за това защо
смята, че това основание или причина са нищожни или липсват /в този смисъл
е решение № 30 от 14.03.2018г. по гр.д. № 2230/2017г. по описа на ВКС, Трето
ГО/. Няма пречка ищецът, който знае претенциите на ответника за наличие на
някое правно основание да признае в исковата молба фактите, обосноваващи
такава претенция още преди тя да е заявена с отговора на исковата молба и да
направи репликата си, че такова основание е нищожно и посочи още в
исковата молба фактите, които го опорочават или изложи правните си доводи,
5
защо фактите на които се позовава ответникът не пораждат претендираното
основание. В исковата молба обаче ищецът не е длъжен да прави реплики на
още непредявени възражения от ответника /решение № 29 от 28.03.2012г.,
постановено по гр.д. № 1144/2010г. по описа на ВКС, Четвърто ГО/.
В конкретния случай ищецът е поддържал първоначално, че цедентът е
предоставил на ответното дружество парични суми при липса на основание –
при липса на договорни отношения, т.е. не е сключван договор за кредит и
плащането е поради грешка. В отговора на исковата молба ответното
дружество е заявило твърдения за съществуващи между него и цедента
договорни правоотношения, в изпълнение на които Н.Н. /цедент по договора
за цесия/ е заплащал задълженията си. Във връзка с така изложените от
ответника твърдения за съществуването на договорни правоотношения и
предвид представения договор за потребителски кредит ищцовото дружество
е уточнило претенцията си своевременно в рамките на преклузивния срок по
чл. 143, ал. 3 от ГПК /в случая съдът е определил в съдебното заседание
двуседмичен срок за становище по представените от ответника договори за
потребителски кредити, т.е. налице е продължаване на срока по чл. 143, ал. 3
от ГПК при условията на чл. 63, ал. 1 от ГПК/ от страна на ищеца са заявени
доводи за нищожност на договора, респективно за нищожност на конкретни
клаузи от същия поради нарушаване на императивни изисквания по ЗЗП, ЗПК
и по чл. 26 от ЗЗД. Следва да бъде посочено, че в случая се касае до допустимо
релевиране на реплика от страна на ищеца, осъществяваща защита срещу
наведените в отговора на исковата молба възражения срещу основателността
на иска. Съдът е длъжен да разгледа всички реплики срещу действителността
на сделката /или на клауза от договора/, направени в първото по делото
съдебно заседание. Не е налице хипотеза на изменение на предявения иск,
доколкото валидното правно задължение, даващо право на ответника да
получи, съответно да задържи полученото, не е част от основанието на иска,
поради което доводите за неговото отричане от страна на ищците - различните
доводи за нищожност, също не са част от основанието на иска. Следва да бъде
посочено още, че в случая се касае до надлежно релевирани реплики на ищеца
срещу действителността на договора, поради което е неоснователно
възражението, че същите следва да бъдат въведени в производството чрез
предявяване на самостоятелен иск.
6
При съобразяване на изложеното съдът намира, че в случая
обжалваното решение е недопустимо по следните съображения:
Съгласно т. 9 от ППВС № 1/1985 г. ако съдът не е разгледал иска на
предявеното основание, а е разгледал иск, който не е предявен, постановеното
от него решение е недопустимо. В този случай въззивната инстанция
обезсилва същото и връща делото на първоинстанционния съд, за да разгледа
предявения иск. Произнасяне по непредявен иск, според формираната
задължителна практика на Върховен касационен е налице тогава, когато
съдебният акт е постановен в отклонение от принципа на диспозитивното
начало в процеса - при съобразяване на невъведени в процеса факти, или при
несъобразяване на надлежно въведени такива, релевантни за квалифициране
на претендираните права, резултат от което е подмяната на предмета на
делото. Субективните и обективните рамки на предмета за разглеждане,
надлежно сезиращи съда за произнасяне, се определят от исковата молба, в
която ищецът е длъжен да посочи фактическите обстоятелства, на които
основава претенцията си и, които позволяват да се индивидуализира
твърдяното от него претендирано или отричано субективно право или
правоотношение. Задължение на съда е да определи правното основание на
иска само въз основа на изложените в исковата молба фактически основания и
петитум и да разгледа и се произнесе по обстоятелствата, така, както са
заявени. Единствено когато съдът се е произнесъл по заявените факти, но ги е
подвел под погрешната материално-правна норма, това му процесуално
действие не води до недопустимост на постановеното от него решение, а до
неправилността му. При такава констатация въззивната инстанция, която е
инстанция по същество, следва да определи правилната квалификация, да
даде съответните указания на страните във връзка с правилното разпределяне
на доказателствената тежест при тази квалификация и да даде разрешение по
същество на спора /в т.см. следва да се съобразят мотивите към ТР №
2/29.02.2012 г. по тълк.д. № 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС и т. 2 от ТР №
1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/13 г. на ОСГТК на ВКС/.
В случая първоинстанционният съд е разгледал различни от заявените в
исковата молба фактически обстоятелства и по този начин е извел правната
квалификация на спорното право въз основа на невъведени от ищеца
обстоятелства, подменяйки предмета на спора и обхвата на търсената защита.
7
Ищцовото дружество не е твърдяло обстоятелства за наличие в причинна
свързаност на елементите обедняване и обогатяване, относими към института
неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД, т.е. не са излагани твърдения, че
обедняването и обогатяването произтичат от един и същ факт или обща група
група факти, при липса на причинно-следствена връзка между обедняването и
обогатяването. Напротив, безпротиворечиво е поддържано твърдение за
реално преминаване на определено имуществено благо от патримониума на
цедента в патримониума на ответника чрез прякото му предаване, което
поради начална липса на основание подлежи на реституция, т.е. заявено е, че
ответното дружество има задължение за реституция на даденото, което
произтича от факта на получаването от страна на ответника на паричната
престация. В този смисъл е безспорно, че са налице твърдения за
правопораждащи факти, относими към хипотезата на престационната
кондикция по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД. Неправилно
първоинстанционният съд е извел правната квалификация от твърдението на
ищеца, че между цедента и ответното дружество не съществува договорно или
извъндоговорно правоотношение, което да е основание за престиране. Както е
посочено в т. 1 от Постановление № 1 от 28.05.1979г. на Пленума на ВС
първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при
самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото
на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на основание е налице в
случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт, а в случаите на
унищожаемост - когато предаването е станало след прогласяването на
унищожаемостта. Възможно е също предаването да е станало и без наличието
на някакво правоотношение. Именно последната хипотеза е въведена като
фактическо твърдение в исковата молба.
С оглед изложеното се налага извод, че първоинстанционният съд не
само е дал неправилна квалификация на претенцията, но е извел същата въз
основа на незаявени фактически твърдения, поради което е излязъл извън
спорния предмет и е нарушил принципа на диспозитивното начало. Исковата
претенция е отхвърлена поради обстоятелството, че от доказателствата по
делото не се установява твърдението на ищеца, че между цедента и ответника
не съществуват правоотношения, в изпълнение на които да са престирани
паричните суми. Съдът не е изследвал правопораждащите претенцията по чл.
8
55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД факти и защитните възражения, включително и не
се е произнесъл по своевременно въведените от ищеца доводи /реплики/
срещу действителността на сключените между цедента и ответното дружество
договори за потребителски кредити, именно въз основа на които се извежда
субективното право, заявено за защита в производството, но въззивният съд, в
качеството му на съд по съществото на спора, не би могъл да се произнесе за
първи път по тях. По тези съображения и на основание чл. 270, ал. 3 ГПК
обжалваното решение подлежи на обезсилване, като делото следва да се върне
на СРС за ново разглеждане от друг съдебен състав по предявения иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, съобразно заявените в
исковата и в уточнителните молби фактически твърдения.
По претендираните разноски в настоящото производство следва да се
произнесе СРС при новото разглеждане на делото.
По горните аргументи и обжалваното определение от 31.07.2023г., с
което е оставено без уважение искането по чл. 248 от ГПК на ищцовото
дружество за изменение на постановеното решение в частта му за разноските,
следва да бъде обезсилено, като недопустимо, предвид приетото в мотивите на
настоящето решение, че обжалваното решение, следва да се обезсили изцяло,
включително и в частта за разноските на основание чл. 270, ал. 3, от ГПК.
На основание чл. 280, ал. 2 ГПК и с оглед цената на предявения иск
настоящето решение е окончателно и не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 20091763 от 25.05.2023г., постановено по
гр.д. № 330/2021г., по описа на СРС, ГО, 61 състав.
ОБЕЗСИЛВА определение № 20098943 от 31.07.2023г., постановено по
гр.д. № 330/2021г. по описа на СРС, ГО, 61 състав.
ВРЪЩА делото на СРС за ново разглеждане от друг състав на
първоинстанционния съд и произнасяне по предявения иск, съобразно
9
заявеното от ищеца основание – иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-
во от ЗЗД.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10