№ 927
гр. С, 16.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 30 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:М. В. КАРАГЬОЗОВА
при участието на секретаря НИКОЛЕТА АС. БОЖКОВА
като разгледа докладваното от М. В. КАРАГЬОЗОВА Гражданско дело №
20211110174756 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба на М. М. В. с ЕГН
**********, с адрес: гр. С, ж.к. Р, бл. ..., която по делото се представлява от
адв.С. С., със съдебен адрес: гр. С, ул. Ф.Н. № ... срещу „Т“ ЕООД, с ЕИК
**********, със седалище и адрес на управление: гр. С, ж.к. М, бул. Ц № ...,
която ищца с първоначалната искова молба и с поправена молба от
24.10.2022г. предявява кумулативно обективно съединени искове по чл. 439
от ГПК и по чл. 55, ал.1, пр.3 от ЗЗД, за следното:
Съдът да признае за установено, че тя не дължи на ответника сума в размер
на 20 000 лв., ведно със законната лихва за периода от 20.02.2013г. до
изплащане на вземането, за която е издаден изпълнителен лист от 16.12.2013г.
въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение,
издадена на 20.03.2013г. по гр.д. №7116/2013г. по описа на СРС, който иск
намира правно основание в чл. 439 от ГПК.
Съдът да осъди ответника да плати на ищцата сума в размер на 20 000 лв.,
за която е издаден изпълнителен лист от 16.12.2013г., въз основа на влязла в
сила заповед за изпълнение на парично задължение, издадена на 20.03.2013г.
по гр.д. №7116/2013г. по описа на СРС, поради отпадане на основанието за
нейната дължимост – иск по чл. 55, ал.1, пр.3 от ЗЗД.
Ответникът счита, че предявените искове като неуточнени относно размера
1
си и относно обстоятелствата, на които се основават са предявени с нередовна
искова молба, а разгледани по същество са неоснователни.
От събраните по делото писмени доказателства, съдът установи следното
във фактическо и правно отношение:
С изпълнителен лист от 16.12.2013г., издаден по ч.гр.д. № 7116/2013г. по
описа на Софийски районен съд, въз основа на влязла в сила заповед за
изпълнение на парично задължение от 20.03.2013г., ищцата М. М. В. е
осъдена да заплати на ответника по делото „Т“ ЕООД сума в размер на 20 000
лв., представляваща обезщетение по чл. 18 от договор от 23.02.2011г. за
отдаване за временно ползване на лек автомобил, ведно със законната лихва
от 20.02.2013г. до изплащане на сумата и 400 лв. разноски.
Като доказателства по делото са приложени: изпълнително дело №
20148380401106 по описа на ЧСИ М Б и изпълнително дело №
20167930400205 по описа на ЧСИ Н Д, от които се установява, че
изпълнително дело № 20148380401106 по описа на ЧСИ М Б е образувано на
22.01.2014г. по процесния изпълнителен лист от 16.12.2013г. и длъжник по
делото е М. М. В.. До м.декември 2015г. по изп.д. № 20148380401106 по
описа на ЧСИ М Б са извършени много на брой изпълнителни действия –
наложен е запор върху сумите по разплащателната сметка на длъжника в
Общинска банка; наложен е запор върху МПС, който в последствие е вдигнат;
наложен е запор върху трудовото възнаграждение, получавано от М. В. от
работодателят й; наложена е възбрана върху ½ ид.ч. от недвижим имот,
притежаван от длъжника. Във връзка с последното принудително
изпълнително действие и по молба на взискателя, с протокол изх. №
19192/28.03.2016г. това дело е изпратено на ЧСИ Н Д за продължаване на
изпълнението. ЧСИ Д е преобразувала изпратено й дело под №
20167930400205. Това изпълнително дело е приключило поради издължаване
от страна на длъжника М. В. на взискателя „Т“ ЕООД, за което ЧСИ Н Д е
издала разпореждане за приключване от 04.08.2022г.
В исковото производство ищцата е приложила няколко на брой съдебни
решения.
От решение от 03.12.2013г. по гр.д. № 18 884/2013г. по описа на СРС се
установява, че то е постановено по реда на чл. 422 от ГПК за установяване на
вземане съгласно заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от
2
ГПК, издадена по ч.гр.д. № 7115/2013г. по описа на СРС. С това решение
искът по отношение на М. М. В. е отхвърлен. С решение от 07.05.2015г. по
възз.гр.д. № 8040/2014г. по описа на СГС, решението от 03.12.2013г. по гр.д.
№ 18 884/2013г. е потвърдено.
Решение от 25.05.2018г. по гр.д. № 6024/2015г. на СРС е постановено по
отношение на К Т В и не се отнася до ищцата по настоящото дело. Това
решение е било постановено по реда на чл. 422 от ГПК, във връзка със
заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 903/2014г. по
описа на СРС.
Решение от 19.08.2013г. по гр.д. № 53180/2012г. на СРС е постановено по
реда на чл. 422 от ГПК по иск за установяване на вземане, за което е била
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. №
26206/2012г. на СРС. С това решение е отхвърлен иска, предявен от „Т“
ЕООД срещу М. М. В. за установяване, че тя дължи в условията на пасивна
солидарна отговорност сумата от 20 000 лв., представляваща частично
вземане от вземане в общ размер на 128 000 лв. по договор за ползване на
употребяван автомобил от 23.02.2011г., ведно със законната лихва считано от
30.05.2012г. до окончателното изплащане на сумата.
С определение от 23.05.2018г., постановено по гр.д. № 18 858/2013г. е
прекратено производството по делото по отношение на М. В. по искова молба
на „Т“ ЕООД по иск по чл. 422 от ГПК. От решение от 14.03.2022г.,
постановено по това дело, чрез деловодната програма на съда се установи, че
по реда на чл. 422 от ГПК са разгледани искове, във връзка с издадени
заповеди за изпълнение по ч. гр. д. № 7114/2013 г., ч.гр.д. № 7113/2013г. и
ч.гр.д. № 7175/2013 г. по описа на СРС.
По изпълнително дело № 20167930400205 по описа на ЧСИ Н Д са
приложени две от описаните решение – решение от 19.08.2023г. по гр.д. №
53180/2012г. и решение от 03.12.2013г. по гр.д. № 18884/2013г. на СРС, ведно
с въззивното решение от 07.05.2015г. по възз.гр.д. № 8040/2014г. по описа на
СГС.
По нито едно от описаните по-горе решения няма отбелязване дали същите
са влезли в сила.
По иска по чл. 439, ал.1 от ГПК:
3
Нормата на чл. 439 от ГПК предвижда, че длъжникът може да оспори чрез
иск изпълнението. Искът на длъжника може да се основава само на факти,
настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което
е издадено изпълнителното основание. Затова безспорно се приема, че
разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред,
след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на
изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да
се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене
в производството, по което е издадено изпълнителното основание. По реда на
действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват
със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните
изпълнителни основания по чл. 237 ГПК (отм.). По тези съображения,
разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК следва да се прилага и за факти,
настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато
заповедното производство е приключило, независимо че съдебно дирене не се
провежда (определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на
ВКС, ТК, I ТО).
Като средство за защита на длъжника по висящ изпълнителен процес чрез
предявяване на иска по чл. 439 ГПК се дава право на същия да установи, че
изпълняемото право е отпаднало, поради факти и обстоятелства, настъпили
след съдебното му установяване, които обаче имат правно значение за
неговото съществуване. Ето защо, не всички правоизключващи и
правопогасяващи факти имат отношение към спорния предмет, а само тези,
които са настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение
(определение № 214 от 15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г., на ВКС, ГК,
ІV ГО).
Безспорно в разглежданият казус изпълнителното основание е заповедта за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. №
7116/2013г. по описа на СРС на 20.03.2013г. За същата няма данни за датата
на влизането й в сила. Това е станало преди издаването на изпълнителния
лист от 16.12.2013г.
От една страна, по делото безспорно се установи, че вземането по
изпълнителния лист от 16.12.2013г. в размер на 20 000 лв. е част от вземане в
размер на 128 000 лв., което е признато за дължимо от съпруга на ищцата – К
4
Т В, във връзка със сключен от него на 23.02.2011г. договор за временно
ползване на лек автомобил м. „Т“. От представените и описани по-горе в
решението съдебни актове става ясно, че съгласно същите претенциите на
ответника по дело – „Т“ ЕООД, предявени като искове против М. М. В. за
заплащане на част от сумата от 128 000 лв. са отхвърлени като
неоснователни.
От друга страна, нито едно от посочените и описани решения не е
постановено по отношение на вземането, за което е издаден изпълнителен
лист от 16.12.2013г., с който ищцата е осъдена да плати на ответника сума в
размер на 20 000 лв. като част от сумата от 128 000 лв., присъдени чрез
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 7116/2013г. на СРС.
Следователно няма съдебно решение, постановено по реда на чл. 422 от ГПК,
с което вземането от М. В. в размер на 20 000лв. като част от сумата от 128
000лв., съгласно заповедта от 20.03.2013г., да е отречено като
несъществуващо. По този въпрос не се спори. Самата ищца в първоначалната
искова молба сочи, че по гр.д. № 7116/2013г. е било прието, че тя не е подала
възражение от нейно име. Отделно от това, има и представени доказателства
– сверено копие на частна жалба срещу определението за издаване на
изпълнителен лист по ч.гр.д. № 7116/2013г. С определение №
15619/25.07.2014г. по ч.гр.д. № 9643/2014г. по описа на СГС жалбата на М. В.
срещу разпореждането за издаване на изпълнителен лист по ч.гр.д. №
7116/2013г., т.е. процесния изпълнителен лист от 16.12.2013г. е оставена без
уважение.
С оглед на твърденията на ищцата и пълномощникът й, че за други части от
вземането в размер на по 20 000 лв., цялото в размер на 128 000 лв., е
признато, че М. В. не ги дължи, затова тя не дължи и сумата по настоящото
дело, съдът изследва казуса, във връзка с разрешението, дадено в т.2 на
Тълкувателно решение № 3/2016г. от 22.04.2019г.на ОСГТК на ВКС по
тълкувателно дело № 3/2016г., съгласно което при отхвърляне на частичния
иск като неоснователен ищецът не би могъл успешно да предяви иск за
останалата непредявена част от вземането, тъй като с влязлото в сила
решение, с което се отхвърля частичният иск, се отрича цялото спорно право.
Следователно силата на присъдено нещо обхваща цялото вземане, т.е. това
решение се ползва със сила на присъдено нещо и по отношение на
непредявената част от вземането, включително и относно правопораждащите
5
факти. Тази позиция на ВКС е изразена в т. 9 на Тълкувателно решение №
4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСТТК на ВКС - „обективните
предели на СПН, когато правото е отречено, обхващат установяване, че
правото никога не е съществувало или че е съществувало от момента на
неговото възникване, но се е прекратило или погасило към момента на
приключване на съдебното дирене. Силата на пресъдено нещо на
отхвърлителния диспозитив по частичния иск разпростира действието си и за
непредявената част, защото от гледна точка на материалното право
несъществуването на част от цялото вземане поради неосъществяване на
правнорелевантните за възникване на твърдяното субективно материално
право факти е равнозначна на несъществуване и на разликата до неговия
пълен обем.
Тълкувателно решение № 3/2016г. от 22.04.2019г.на ОСГТК на ВКС по
тълкувателно дело № 3/2016г. в т. 2 дава отговор на въпроса ползва ли се
решение по частичен иск със сила на пресъдено нещо относно
правопораждащите факти на спорното право при предявен в друг исков
процес иск за разликата до заявения пълен размер на вземането, произтичащо
от същото право, но видно от изложената по-горе част от тълкувателното
решение, това разрешение се прилага само за непредявена част от вземането,
респективно за тази част по отношение на която няма влязъл в сила съдебен
акт. Както бе посочено по-горе в решението и както е известно на страните,
по отношение по сумата от 20 000 лв. – предмет на иска по настоящото дело е
налице влязъл в сила съдебен акт. Това е заповедта за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК, издадена на 20.03.2013г. по ч.гр.д. №
7116/2013г. по описа на СРС. За това в разглежданият казус тълкувателно
решение № 3/2016г. от 22.04.2019г.на ОСГТК на ВКС по тълкувателно дело
№ 3/2016г. в частта му относно частично предявените искове не намира
приложение по настоящото дело.
При горните мотиви съдът счита предявения иск по чл. 439, ал.1 от ГПК за
неоснователен, поради което следва да бъде отхвърлен.
По искът по чл. 55, ал.1, пр.3 от ЗЗД:
Неоснователността на иска по чл. 439, ал.1 от ГПК обуславя и
неоснователността на иска по чл. 55, ал.1, пр.3 от ЗЗД, съгласно която
разпоредба, който е получил нещо на отпаднало основание, е длъжен да го
6
върне. Не е налице имуществено благо, което следва да се върне от
ответникът на ищцата на отпаднало основание. Заповедта за изпълнение
замества съдебното решение като изпълнително основание. Не е налице
оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл. 414 ГПК за
проверка дали вземането съществува. По силата на чл. 416 ГПК, когато
възражение не е подадено, какъвто е разглежданият случай, заповедта за
изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да
предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със
сила на пресъдено нещо, но в съдебната практика е прието непротиворечиво,
че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на чл. 414,
ал. 2 ГПК преклузивен срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект,
близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за
оспорване на вземането са основанията по иска с правно основание чл. 424
ГПК - при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства. В този
смисъл е трайната и непротиворечива задължителна съдебна практика
(определение № 480 от 19.07.2013 г. ч. гр. д. № 2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV
ГО, постановено по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК; определение № 60818 от
15.12.2021 г. по гр. д. № 2482/2021 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; определение № 214
от 15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; определение №
628 от 11.11.2019 г. по т. д. № 1075/2019 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО; определение №
30 от 29.01.2021 г. по гр. д. № 3035/2020 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО; определение №
60618 от 12.08.2021 г. по гр. д. № 1549/2021 г. на ВКС, ГК, ІV ГО,
постановени по реда на чл. 288 ГПК; решение № 3 от 04.02.2022 г. по гр. д. №
1722/2021 г. на ВКС, ГК, ІV ГО и др.). Извън иска по чл. 424 ГПК длъжникът
не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва
самото вземане. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори
вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за
изпълнение на основание чл. 423 ГПК. С изтичане на преклузивния срок за
подаване на възражение против заповедта се получава крайният ефект именно
на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането,
затова процесната сума от 20 000 лв. не подлежи на връщане на отпаднало
основание, поради което и искът по чл. 55, ал.1, пр.3 от ЗЗД следва да се
отхвърли като неоснователен.
С оглед изхода на делото, разноски се дължат на ответната страна, съгласно
списъка по чл. 80 от ГПК – адвокатско възнаграждение в размер на 2 640 лв.
7
Ищцата е заплатила държавна такса в размер на 800 лв. съответни на
материалния интерес по делото, равен на цената на единия от предявените
искове. Тъй като по делото са предявени два иска – по чл. 439, ал.1 от ГПК и
по чл. 55, ал.1, пр.3 от ЗЗД, и двата с цена на иска по 20 000 лв., с решението
ищцата трябва да бъде осъдена да доплати държавна такса в размер на 800 лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. М. В. с ЕГН **********, с адрес: гр. С, ж.к.
Р, бл. ..., с пълномощник адв. С. С., със съдебен адрес: гр. С, ул. Ф.Н. № ...
срещу „Т“ ЕООД, с ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: гр.
С, ж.к. М, бул. Ц № ..., иск
за признаване за установено на основание в чл. 439 от ГПК, че М. М. В., с
ЕГН **********, не дължи на „Т“ ЕООД, с ЕИК **********, сума в размер
на 20 000 лв., ведно със законната лихва за периода от 20.02.2013г. до
изплащане на вземането, за която е издаден изпълнителен лист от 16.12.2013г.
въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение,
издадена на 20.03.2013г. по гр.д. №7116/2013г. по описа на СРС.
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. М. В., с ЕГН **********, с адрес: гр. С, ж.к.
Р, бл. ..., с пълномощник адв. С. С., със съдебен адрес: гр. С, ул. Ф.Н. № ...
срещу „Т“ ЕООД, с ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: гр.
С, ж.к. М, бул. Ц № ..., иск
за осъждане на основание чл. 55, ал.1, пр.3 от ЗЗД на „Т“ ЕООД, с ЕИК
**********, да плати на М. М. В., с ЕГН **********, сума в размер на 20 000
лв., за която е издаден изпълнителен лист от 16.12.2013г. въз основа на влязла
в сила заповед за изпълнение на парично задължение, издадена на
20.03.2013г. по гр.д. №7116/2013г. по описа на СРС, поради отпадане на
основанието за нейната дължимост.
ОСЪЖДА М. М. В., с ЕГН **********, с адрес: гр. С, ж.к. Р, бл. ..., с
пълномощник адв. С. С., със съдебен адрес: гр. С, ул. Ф.Н. № ... да плати на
„Т“ ЕООД, с ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: гр. С,
ж.к. М, бул. Ц № ... сторени по делото разноски в размер на 2640 лв.
ОСЪЖДА М. М. В., с ЕГН **********, с адрес: гр. С, ж.к. Р, бл. ..., с
8
пълномощник адв. С. С., със съдебен адрес: гр. С, ул. Ф.Н. № ... да плати на
Софийския районен съд държавна такса в размер на 800 лв.
Решението подлежи на обжалване от страните с въззивна жалба пред
Софийски градски съд в 2-седмичен срок от съобщаването му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9