№ 3236
гр. София, 27.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Г. Ст. Чехларов
Боян Г. Бояджиев
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20241100506723 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника Г. Д. Н. срещу решение от 08.01.2024 г.
по гр.д. №38833/2019 г. на Софийския районен съд, 44 състав, с което е признато за
установено по предявени положителни установителни искове с правно основание чл.124
ал.1 ГПК по отношение на жалбоподателя, че ищците Д. Я. Д., Е. А. Я., М. Я. Р. и П. А. К. са
носители на правото на собственост на основание наследствено правоприемство от Д. Я. Д.,
починал на 07.10.1992 г., и А. Д. Д. /Я./, починал на 12.08.2001 г., и договор за покупко-
продажба от ТКЗС „Витоша-Симеоново“, гр. София, обективиран в нот. акт №137, т.ХХХ,
н.д. №5592/18.12.1969 г., издаден от І-ви нотариус при СНС, върху реална част с площ от
952 кв.м. от поземлен имот с идентификатор 04234.6932.131 по КККР на с. Бистрица,
Столична община, одобрени със заповед №РД-18-51/03.11.2011 г. на изп. директор на АГКК,
целият с площ от 1216 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин
на трайно ползване: за вилна сграда, при съседи: поземлени имоти с идентификатори
04234.6932.192, 04234.6932.3462, 04234.6932.3476, 04234.6932.56, 04234.6931.9,
04234.6931.6, която реална част е означена по букви А-Б-В-Г-Д-Е-А на изготвената от вещо
лице С.Б. комбинирана скица-приложение №2 /находяща се л.126 от делото/ към основното
заключение на съдебно-техническата експертиза, прието в съдебно заседание от 20.04.2021
г., която скица е приподписана от настоящия съдебен състав и представлява неразделна част
от решението, и върху построената в имота сграда с идентификатор 04234.6932.131.1, със
застроена площ от 63 кв.м., брой етажи: 1, с предназначение: жилищна сграда –
еднофамилна, с административен адрес: с. Бистрица, район „Панчарево“, в.з. „Калфин дол“,
като ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно, необосновано и
1
незаконосъобразно, постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон.
Поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че нормата на чл.10 ал.13
ЗСПЗЗ не намира приложение по отношение на приключилите към влизането и
реституционни производство. Сочи, че праводателите на ищците не са придобили
процесния недвижим имот по надлежния ред. Твърди също, че неправилно съдът е приел, че
решението за възстановяване на собствеността не е произвело реституционно действие –
същото е постановено на основание действащите разпоредби на чл.10 ал.7 ЗСПЗЗ, тъй като
в имота не е съществувала законно построена сграда. Поддържа още, че съдът се е
произнесъл по непредявен иск по чл.92 ЗС по отношение на построената в имота сграда.
Сочи още, че от събраните по делото доказателства се установява, че е придобил имота по
давност. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени изцяло
обжалваното решение и да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемите Д. Я. Д., Е. А. Я., М. Я. Р. и П. А. К. в срока за отговор по чл.263 ал.1
ГПК оспорват жалбата и молят обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендират
разноски.
Решението не е обжалвано от ищците в частта, в която предявените установителни
искове са отхвърлени за останалата част от описания поземлен имот, поради което е влязло в
законна сила в тази му част.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Неоснователни са
твърденията на въззивника, че СРС се е произнесъл по непредявен иск. Основанието на
чл.270 ал.3 ГПК за обезсилване на решението на първоинстанционния съд е налице само при
разгледан непредявен иск - когато в нарушение принципа на диспозитивното начало в
гражданския процес решаващият съд се е произнесъл извън определеният от страните по
спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, т.е. по предмет, за който
не е бил сезиран, или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на
които страната не се позовава, тъй като е разгледан иск на непредявено основание, но не и
при неправилна правна квалификация. В процесния случай е видно от исковата молба, въз
основа на която е образувано първоинстанционното производство, че ищците са предявили
положителни установителни искове за собственост върху процесния недвижим имот и на
построената в него сграда на основание наследствено правоприемство и договор за покупко-
продажба, като сградата е построена от наследодателите на ищците, т.е. тя е станала тяхна
собственост по силата на приращението, а при условията на евентуалност – на основание
изтекла придобивна давност. С обжалваното решение СРС, 44 състав, е приел, че ищците се
легитимират като собственици на процесния поземлен имот по силата на договор за
покупко-продажба и наследство от общите на ищците наследодатели, а сградата е придобита
от праводателите им на основание чл.92 ЗС – по силата на приращението, т.е. съдът се е
произнесъл в рамките на определения от страните предмет и на предявеното основание.
Решението е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което
и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата
за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
СРС, 44 състав, е сезиран с положителен установителен иск са собственост с правно
2
основание чл.124 ал.1 ГПК. Интересът от установителния иск е налице, когато по делото
ответникът оспорва претендираното от ищеца право или претендира правото, което ищецът
отрича. Следователно, за да съществува интерес от установителен иск, е достатъчно да се
оспорва претендирано от ищеца право или да се претендира отричаното от него право.
Ищците извеждат субективното си право на собственост при фактически твърдения,
че процесният поземлен имот е придобит от наследодателите им през 1969 г. по силата на
договор за покупко-продажба от ТКЗС по Закона за реда на прехвърляне вещни права върху
някои недвижими имоти, а при условията на евентуалност – на основание изтекла
придобивна давност.
Ответникът в срока за отговор по чл.131 ГПК оспорва правото на собственост на
ищците, като твърди, че не са били налице предпоставките по Закона за реда на прехвърляне
вещни права върху някои недвижими имоти за закупуване на имота от страна на
наследодателите на ищците, поради което и липсват пречки за реституиране на имота.
Релевира и възражение за изтекла погасителна давност.
В тежест на ищците по предявения положителен установителен иск е да установят
при условията на пълно и главно доказване предпоставките за придобиване на собствеността
върху имота на соченото основание.
В производството е установено, че процесният имот е бивша земеделска земя
/допълнителното заключение на СТЕ/. С одобряване на регулационния план на м. „Шумако“
през 1968 г., земята е влязла в регулация, станала е част от територията на населеното място,
и е изгубила характера си на земеделска земя, което изключва възможността процесният
имот да продължава да се третира като нива по смисъла на чл.3 ППЗЕКНРБ отм. Имотът не
е селскостопанска единица по смисъла на чл.17 ППЗЕКНРБ отм., а е основна кадастрална
единица на населено място. Това обаче не означава, че по отношение на имота прилагането
на правилата за земеделската реституция е изключено. Съгласно чл.10 ал.7 ЗСПЗЗ,
включването на имотите в границите на населените места не е пречка за постановяване на
решение по чл.14 ал.1 ЗСПЗЗ – т.е. тези земи подлежат на възстановяване именно по реда,
предвиден в ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ. Правоимащи по ЗСПЗЗ са тези лица, които са били
собственици на земите към момента на образуване на ТКЗС или техните наследници.
Съгласно чл.11 ал.1 ППЗСПЗЗ, Общинската служба по земеделие постановява решение за
възстановяване правото на собственост върху имоти в границите на урбанизираните
територии, въз основа на удостоверение и скица по чл.13 ал.4, 5 и 6 ППЗСПЗЗ, което
означава, че възстановяването на правото на собственост върху земеделски имоти в
границите на урбанизираните територии е предпоставено от предварителното издаване на
удостоверение по чл.13 ал.4 ППЗСПЗЗ, което следва да съдържа данните, посочени в ал.5 на
посочената разпоредба, както и скица, издадени от техническата служба, без които не може
да бъде формирана воля на административния орган налице ли са или не предпоставките за
възстановяване на правото в стари реални граници. Правото на собственост върху
земеделски земи, които са включени в границите на урбанизираните територии, се
възстановява при условията на чл.10 ал.7 ЗСПЗЗ само в стари реални граници. Разпоредбите
на чл.14 ал.1 ЗСПЗЗ и чл.18ж ал.1 ППЗСПЗЗ изискват в решението да се опише размерът и
категорията на имота, неговото местоположение, границите, съседите, както и
ограниченията на собствеността и основанията за тях, като към решението се прилага скица,
заверена от ОСЗ, а за имот в границите на урбанизираните територии - и от техническата
служба на общината. Следователно в случаите на чл.10 ал.7 ЗСПЗЗ индивидуализацията на
имота, която в останалите случаи се съдържа в решение и скица към него на органа по
поземлена собственост, е извършена още при осъществяване на административната
процедура чрез издадените удостоверение и скица по чл.13 ал.5 и ал.6 ППЗСПЗЗ, поради
което реституционната процедура приключва с постановяване на решението за
възстановяване правото на собственост в стари реални граници, без да е необходимо
3
издаването на последваща скица.
Към 1992 г., когато е подадено заявлението за възстановяване на имота, и към 1993 г.,
когато е постановено първото решение на ПК са били в сила разпоредбите на чл.11 ал.1,
чл.13 ал.5 и 6 /обнародвани ДВ бр.48/95 г./ и чл.13а ППЗСПЗЗ не са действали. Чл.13 ал.1
т.4 ППЗСПЗЗ обаче /в редакция към ДВ бр.34/1992 г./ предвижда като задължителен
реквизит на самото заявление „описание на имотите - землище, местност, размери, културен
вид на имота /ниви, ливади, трайни насаждения/, бивши съседи, съществуващи стари реални
граници, данни за възстановимост на границите, имоти в строителните граници на
населените места, в терени по пар.4, земеделски земи, включени безвъзмездно в държавния
горски фонд, одържавена гора, преобразувана в земеделска земя, дворни места в изоставени
и заличени населени места /села и махали/, вкл. и тези, изключени от строителните граници
на населените места, и други“. Съгласно ал.4 на същия законов текст, в случаите, когато се
иска възстановяване на право на собственост върху имоти в строителните граници на
населените места, към молбата се прилага удостоверение от техническата служба на
общината, че имотът е нанесен в кадастралния план. Същевременно съгласно чл.10а ал.1
ЗСПЗЗ /редакция - ДВ, бр.28 от 1992 г./ възстановяването на собствеността става в реалните
граници там, където те съществуват или е възможно да бъдат установени, а по силата на ал.2
на същия законов текст - собствеността върху земите, чиито граници не съществуват, се
възстановява в реални граници върху равностойни по количество земи в землището на
съответното населено място или в съседно землище, а със съгласието на собствениците - и в
друго землище след завършване на земеразделянето и уедряване на имотите в него. С
последващите изменения на ЗСПЗЗ през 1995 г. и сл. се доразвива законодателно
процедурата по възстановяването на земи в урбанизираните територии в описания по-горе в
решението смисъл.
В процесния случай ответникът е позовава на решение №124446 от 09.10.1996 г. на
ПК – с. Панчарево за възстановяване правото на собственост върху процесния недвижим
имот в съществуващи /възстановими/ стари реални граници, от което се установява, че на
наследниците на Д.М.Г. е възстановено правото на собственост на нива от 2,480 дка, м.
„Калугерица“, имот №07 от масив 12 от картата на землището, при граници /съседи/: №6-
ливада на общината; №2194-меестен път; №1616-извън регулация; №8-ливада на насл. на
Й.А.К.. Неразделна част от решението е заверена скица на имота.
От приетото по делото заключение на допълнителната СТЕ, което и настоящият
съдебен състав кредитира изцяло, се установява, че местоположението на имот №12007 не е
определено според превилата на ППЗСПЗЗ за установяване на граници на имоти в ССРГ и
ВСРГ, като към преписката липсват удостоверение и скица по чл.13 ал.4, 5 и 6 ППЗСПЗЗ.
Процесният имот с идентификатор 04234.6932.131 е част от имот №12007, възстановен с
описаното по-горе решение на ПК – с. Панчарево, като имотът е идентифициран за пръв път
с имот №122007 с площ от 2,480 дка по картата на имотите в съществуващи стари реални
граници, представляваща част от картата на възстановената собственост в землището на с.
Бистрица. Вещото лице сочи още, че имот №122007 е установен в нови реални граници, но
попадайки в зона, опредЕ. за възстановяване в ССРГ, формално е включен към групата
имоти, възстановени по този начин.
Удостоверението и скицата по чл.13 ал.4 ППЗСПЗЗ не са елемент от формата на
реституционния акт и съответно тяхната липса не обуславя неговата нищожност. Съгласно
константната съдебна практика, липсата на скица не обуславя нищожност на решението за
възстановяване на собствеността в съществуващи или възстановими стари реални граници,
след като възстановеният имот може да бъде идентифициран по друг начин. Това е така, тъй
като изискването за скица, която да бъде приложена към решението не е самоцелно, а е
предназначено да индивидуализира на място признатия за възстановяване имот. Ако е
възможно имотът да бъде разпознат на място и без скица, а например чрез описанието му в
4
текстовата част на решението, липсата на такава не се отразява на валидността на
административния акт /решение №360 от 08.02.2012 г. по гр.д. №2079/2011 г. на ІІ ГО,
решение №254 от 26.05.2010 г. по гр.д. №1134/2009 г. на ІІ ГО, решение №414 от 06.02.2012
г. по гр.д. №1117/2010 г. на І ГО, решение №93 от 07.06.2013 г. по гр.д. №883/2012 г. на ІІ
ГО/. В конкретния случай, макар и към решението на ПК – с. Панчарево да не са приложени
нито скица, нито удостоверение по чл.13 ал.4 ППЗСПЗЗ, възстановеният имот е надлежно
описан, с оглед на което е разпознаваем на място. В този смисъл са и разясненията, дадени от
ВКС в определение №298/05.07.2016 г. по гр.д. №1984/2016 г., ІІ ГО/.
В конкретната хипотеза ищците могат да противопоставят само възражения,
основаващи се на факти, настъпили след масовизацията на земеделската земя, които
изключват правата на ответника /ТР №9/2012 г. на ОСГК на ВКС/. След като ищците не
заявяват свои права върху възстановените имоти към минал момент и доколкото черпят
права от договор за покупко-продажба от ТКЗС, то единствено следва да бъдат разгледани
предпоставките по чл.10 ал.13 и чл.10 ал.7 ЗСПЗЗ.
Продажбата или предоставянето на имота на трети лица от ТКЗС, ДЗС или други
кооперативни организации, както и от други държавни или общински органи не са пречка за
възстановяване на собствеността върху него, съгласно чл.10 ал.13 ЗСПЗЗ. Под
„предоставяне на трети лица” по смисъла на тази разпоредба от закона следва да се разбират
както гражданскоправни разпоредителни актове /продажба, замяна, дарение, суперфиция,
прехвърляне на право на ползване/, така и административни разпоредителни актове
/заповеди за обезщетяване със земеделски имоти/. Такова тълкуване е дадено в т.2 ТР
№6/2005 г. на ОСГК на ВКС. Лицата, придобили земеделски имот по някой от
горепосочените начини, загубват вещните си права – ето защо сделката, обективирана в
представения нотариален акт не е довела до транслиране на правото на собственост в
правната сфера на ответниците, освен ако не е налице някое от предвидените в закона
изключения. Такова изключение предвижда разпоредбата на чл.10 ал.7 ЗСПЗЗ /когато тези
лица до момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ са изградили законни сгради в имота или
законно разрешения им строеж вече е бил започнат/, което е спорният по делото - има ли в
имота изградена сграда, какъв е вида и характера и, и доколко тя отговаря на изискването на
чл.10 ал.7 ЗСПЗЗ за законен строеж.
Трайна е практиката на ВКС, обобщена в решение №151 от 8.03.2024 г. по гр.д.
№4443/2022 г., II ГО, в която е дадено тълкуване, че разпоредбата на чл.10 ал.13 ЗСПЗЗ
/ДВ, бр.98 от 1997 г./ обявява за нищожни всички актове /гражданско и
административноправни/, по силата на които трети лица са придобили собственост и
ограничени вещни права върху земеделски земи, включени в ТКЗС, ДЗС или други,
образувани въз основа на тях селскостопански организации, макар и тези актове да са били
правомерно извършени. Нормата е материалноправна и съобразно общите правила за
действие по време на правните норми, има действие занапред, доколкото законодателят
изрично не и е придал обратно действие /чл.14 ал.1 ЗНА/. Следователно и като се има
предвид изключителният и характер, следва да се приеме, че до влизането и в сила
масовизираните имоти, които са били прехвърлени от селскостопанските организации на
трети лица при спазване на съществуващите към този момент нормативни изисквания, не са
подлежали на възстановяване в полза на предишните им собственици или техните
наследници.
В конкретния случай ответникът се позовава на решение №124446 от 09.10.1996 г. на
ПК – с. Панчарево за възстановяване правото на собственост върху процесния недвижим
имот в съществуващи /възстановими/ стари реални граници. Към момента на постановяване
на реституционното решение нормата на чл.10 ал.13 ЗСПЗЗ не е била приета /публикувана,
както вече бе посочено по-горе, в ДВ бр.98 от 28.10.1997 г./, поради което е неприложима
при уреждане конкуренцията на права между страните. Съобразно действалата към момента
5
на постановяване на реституционното решение нормативна уредба масовизираните имоти,
които са били прехвърлени от селскостопанските организации на трети лица, при спазване
на съществуващите към този момент нормативни изисквания, не са подлежали на
възстановяване в полза на предишните собственици, респ. техните наследници.
Следователно решение №124446 от 09.10.1996 г. на ПК – с. Панчарево е незаконосъобразно
и не е противопоставимо на ищците, като наследници на лице, валидно придобило права
чрез покупко-продажба от ТКЗС, респ. не може да легитимира ответника като реституиран
собственик. Праводателите на ищците са били собственици на имота на основание
придобиването му по реда на ЗРПВПВННИ отм. с н.а. №137, т.ХХХ, н.д. №5592 от
18.12.1969 г. с праводател ТКЗС на основание заповед №З-1285/1968 г. на СГНС и протокол-
препис извлечение на СНС №16/25.06.1958 г. В конкретния случай такава заповед е била
налице /посочена е в т.1 от приложенията към нот. акт/, при което обвързващата материална
доказателствена сила на акта задължава съда да приеме, че описаният документ
действително е бил представен пред нотариуса /ТР №11/2012 г. на ОСГК/.
Освен това, съгласно трайната практика на ВКС /решение №59 от 16.06.2014 г. по
гр.д. №4359/2013 г., II ГО, решение №287 от 13.07.2011 г. по гр.д. № 1032/10 г., I ГО,
решение №179 от 31.05.2012 г. по гр.д. №161/11 г., I ГО, решение №204 от 03.08.2012 г. по
гр.д. №1344/10 г., I ГО/, разпоредбата на чл.10 ал. 13 ЗСПЗЗ, предвиждаща възстановяване
на имотите, прехвърлени от ТКЗС на трети лица, не намира приложение в хипотезата на
чл.10 ал.7 ЗСПЗЗ - т.е. когато приобретателят е осъществил законно строителство в
закупения имот към 01.03.1991 г. Разпоредбата на чл.10 ал.7 ЗСПЗЗ урежда възстановяване
правата на собствениците върху земеделски земи, които след образуването на
трудовокооперативни земеделски стопанства са включени в границите на урбанизираните
територии /населени места/, като постановява, че възстановяване не се извършва, ако върху
земите при спазване на всички нормативни изисквания са построени сгради от трети лица
или ако е отстъпено право на строеж и законно разрешеният строеж към 01.03.1991 г. е
започнал. Следователно, наличието на сграда, построена при спазване на нормативните
изисквания или започнал законен строеж /„законен строеж“ – ТР №6/2005 г. на ОСГК на
ВКС/ преди 01.03.1991 г. представляват пречки за реституцията. Съгласно пар.1д ДРЗСПЗЗ
спазването на всички нормативни изисквания при построяването на сградите по смисъла на
чл.10 ал.7 ЗСПЗЗ се удостоверява от органите, компетентни да одобряват проекта и да
разрешават строителството на сградата. Спазването на всички нормативни изисквания
означава не само да са спазени строителните /технически и благоустройствени/ правила и
норми за осъществяване на строителство, но и да са издадени необходимите строителни
книжа за разрешаване и започване на строежа. Ако сградата е изградена без строителни
книжа или в отклонение от тях, като незаконен строеж и след това, но преди влизане в сила
на ЗСПЗЗ, строежът е узаконен, при което съответните органи са удостоверили спазването на
техническите и благоустройствени норми при построяването на сградата, то също е налице
предвиденото в чл.10 ал.7 ЗСПЗЗ изключение, препятстващо настъпване ефекта на
реституцията в полза на бившия собственик, т.е. условието „спазване на всички нормативни
изисквания“ следва да е налице към началото на реституционния процес /решение №94 от
14.07.2015 г. на ВКС по гр.д. №547/2015 г., II ГО/. Именно затова разпоредбата на чл.13 ал.5
т.5 ППЗСПЗЗ изисква при възстановяване на имоти в границите на урбанизираните
територии да се представи удостоверение от техническата служба на общината, което да
съдържа информация учредено ли е право на строеж и дали строежът на законно
разрешената сграда е започнал в срока по чл.10 ал.7 ЗСПЗЗ.
В конкретния случай по време на извършване на строежа на процесната сграда са
действали разпоредбите на чл.55 и сл. ЗТСУ, според които строежите се извършват след
издадено строително разрешение по искане на инвеститора /юридическо лице, собственика
на имота или лицата, които имат право да строят върху чужд имот/, което строително
разрешение са издава от гл. архитект на общината по местонахождение на имота. От
6
събраните по делото писмени доказателства /виза, архитектурен проект от 27.06.1978 г. и
позволителен билет от 10.07.1978 г./, както и заключението на СТЕ, което и настоящият
съдебен състав кредитира изцяло, се установява, че в процесния поземлен имот има
построена вилна сграда на един етаж със ЗП от 63 кв.м., като вещото лице сочи, че сградата
отговаря на одобрения архитектурен проект. В случая строежът е извършен след надлежно
издадено разрешение за строеж /описания по-горе позволителен билет/, т.е. спазени са
законовите изисквания за разрешаване на строителството и процесната сграда е изпълнена
по проекта, т.е. изградена е в съответствие с издаденото разрешение за строеж и при
спазване на строителните правила и норми при разрешаване на строителството.
По тези съображения следва да се приеме, че правото на собственост върху
процесния имот валидно е било придобито от наследодателите на ищците, а същевременно
собствеността върху имота не е била възстановена в полза на наследодателя на ответника,
доколкото издаденото реституционно решение от 1996 г. се явява незаконосъобразно, както
вече бе посочено, и като такова - непротивопоставимо на насрещната страна по спора за
собственост.
Възражение за изтекла придобивна давност може да бъде уважено, когато са налице
елементите на фактическия състав на чл.79 ал.1 и ал.2 ЗС по отношение на претендиращото
лице и то установени при пълно и пряко доказване в процеса. Според легалната дефиниция
на чл.68 ЗС владението е упражняване на фактическа власт върху чужда вещ с намерение за
своене. Продължителността на владението като елемент от придобивната давност по чл.79
ЗС е в зависимост от предпоставките, при които то е установено. За да се признае на едно
физическо лице правото на изключителна собственост по отношение на един недвижим
имот, разпоредбата на закона установява, че претендиращият следва да е упражнявал в
период по-дълъг от 10 години фактическата власт по отношение на конкретната вещ
/corpus/, без противопоставяне от страна на титуляра на правото на собственост, както и да е
демонстрирал по отношение невладеещия собственик на вещта поведение на пълноправен
собственик /аnimus/, т.е. поведение, което безсъмнено сочи, че упражнява собственическите
правомощия в пълен обем единствено за себе си. Владението е законно, когато съдържа 6
признака: поС.но, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително и с намерение да се държи
вещта, като своя собствена /чл.68 и сл. ЗС/.
За установяване на упражняваната фактическа власт върху процесния недвижим
имот по делото са събрани гласни доказателствени средства.
От показанията на свид. Ц.Х. се установява, че процесната вилна сграда е построена
през 1979 г. от наследодателите на ищците, които са ползвали имота през периода 1979 г. –
2014 г. - 2015 г. и имотът е бил много добре поддържан от тях. Свидетелят сочи още, че през
2018 г. – 2019 г. в имота се е появил ответникът, който е заявил, че е новият собственик, за
което свидетелят е уведомил ищецът Е. Я..
От показанията на свид. С.Й. се установява, че в процесния имот от преди 25-30 г. е
имало построена вила, която е била на родителите на ищеца Е. Я., като преди 4 г. заедно с
нея са сложили мрежа на оградата.
От показанията на свид. Д.С. се установява, че от 1996 г. е ходила да наглежда
процесния имот по молба на ответника, който живее в Америка, като през 2017 г. и е дал
пълномощно за имота и тя го е декларирала, и е платила данъците за него. Свидетелят сочи
още, че в имота има занемарена сграда, а през 2018 г. ответникът е наел хора и е разчистил
имота, но никога не го е ползвал.
От показанията на свид. А.Г. се установява, че през 2018 г. – 2019 г. заедно с
ответника са решили да почистят процесния имот, защото е бил много обрасъл, като в него
е имало полуструтена къща, като през 2019 г. – 2020 г. се е появила една жена, която е казала,
че имотът има други собственици. Свидетелят сочи още, че от 1997 г. до 2016 г. имотът не е
ползван и не е поддържан.
7
При преценка на събраните по делото гласни доказателствени средства настоящият
въззивен състав намира също, че не е осъществен фактическият състав на придобивната
давност от страна на ответника. Не се установява ответникът да е упражнявал в период по-
дълъг от 10 години фактическата власт по отношение на процесния недвижим имот без
противопоставяне от страна на титулярите на правото на собственост – ищците.
Действително от показанията и на трима от разпитаните свидетели /свид. Х., С. и Г./ се
установява, че около 2018 г. ответникът е предприел действия, които могат да бъдат приети
за такива по завладяване на имота, респ. демонстриране на собственически правомощия, но
към датата на депозиране на исковата молба, с която придобивната давност се прекъсва, не е
изтекъл 10-год. срок. Нещо повече - и двамата свидетели на ответника /свид. С. и Г./
изрично са посочили, че до 2016 г. - 2018 г. ответникът не е ползвал имота, респ. не е
упражнявал фактическа власт върху вещта.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна, а обжалваното решение на СРС – потвърдено.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемите на основание чл.78
ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от
2650,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на въззивника за
прекомерност на заплатеното от въззиваемите адвокатско възнаграждение е неоснователно.
По делото е представен договор за правна помощ, сключен между въззиваемите и адв. А.,
според който въззиваемите са заплатили адвокатско възнаграждение по настоящето дело в
размер на сумата от 2650,00 лв. Според решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-483/22,
правилото на чл.78 ал.5 ГПК, че при намаляване на адвокатското възнаграждение поради
прекомерност съдът не може да пада под минимума в Наредба №1/09.07.2004 г. за
възнаграждения за адвокатска работа, не се прилага. В пар.2 Наредба №1/09.07.2004 г. са
определени критериите за преценката за „фактическа и правна сложност“ при определяне
размера на възнаграждението. Договореното по настоящето дело адвокатско възнаграждение
съответства напълно на естеството на правния спор, вида и обема на предоставената правна
защита.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20112267/08.01.2024 г., постановено по гр.д.
№38833/2019 г. по описа на СРС, ГО, 44 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА Г. Д. Н., ЕГН **********, адрес: гр. София, жк. „Христо Смирненски“,
бл.****, да заплати на Д. Я. Д., ЕГН **********, адрес: гр. София, бул. ****, Е. А. Я., ЕГН
**********, адрес: гр. София, ул. ****, ап.16, М. Я. Р., ЕГН **********, адрес: гр. София,
жк. ****, и П. А. К., ЕГН **********, адрес: гр. София, жк. ****, на основание чл.78 ал.3
сумата от 2650,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен
срок от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
8
1._______________________
2._______________________
9