РЕШЕНИЕ
№112/26.02.2019г., гр.Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд – Хасково, в открито заседание на тридесет и първи януари през две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
Съдия: Ива Байнова
при секретаря Дорета Атанасова...………………………........…..........и
в присъствието на прокурор Петър Мидов…………..……...………………………………………………..като
разгледа докладваното от съдия Байнова адм. дело №1236 по описа за 2018 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.87, във вр. с чл.75, ал.1, т.2 и т.4 от Закона за убежището и бежанците
(ЗУБ).
Образувано е във връзка с Решение
№15216/07.12.2018г., постановено по адм. дело №546/2018г. по описа на Върховен
административен съд, с което е отменено Решение №753/16.11.2017г. по адм. дело
№853/2017г. по описа на Административен съд - Хасково, отменящо Решение №12611/20.06.2017г.
на Председателя на Държавна агенция за бежанците за отказ за предоставяне
статут на бежанец и хуманитарен статут на М.Х., и делото е върнато за ново разглеждане
от друг състав на съда.
Предвид горното, предмет на
разглеждане в настоящото производство е жалбата на М.Х. – гражданка на А.,
против Решение №12611/20.06.2017г. на Председателя на Държавна агенция за
бежанците, с което на жалбоподателката е отказано предоставяне на статут на
бежанец и хуманитарен статут.
Според жалбоподателката,
атакуваният акт е необоснован, постановен при съществени нарушения на
административнопроизводствените правила и незаконосъобразен, поради
противоречие с материалноправната разпоредба на чл.8, ал.1 от ЗУБ. Твърди, че
положението на жените в А. е до такава степен тежко и характеризиращо се с
драстично ограничаване на основните човешки и граждански права, че съставлява
нечовешко и унизително отнасяне по смисъла на чл.3 от ЕКПЧОС. Сочи, че жената в
А. е третирана като предмет, собственост на нейния баща и ли на други роднини
от мъжки пол, като след брака „собствеността“ преминавала върху съпруга и
роднините му. А.ските жени разполагали с права само на хартия, но на практика
били лишени от всички права и възможности, включително правото да гласуват, да
работят, да се самоиздържат и дори да излизат сами на улицата. В жалбата се
излагат обширни доводи, във връзка с редица, според оспорващата, ограничения на
правата ѝ като се цитират откъси от доклади на ВКБОО и ЕСПОУ обективиращи
отправяни вербални и физически заплахи и атаки срещу жени в публичната сфера в А..
В тази връзка се твърди, че жените в А. представляват обособена социална група
по смисъла на чл.8, ал.1 от ЗУБ, чл.1А от Женевската конвенция за бежанците от
1951г. и чл.10, б.“г“ от Директива 2011/95/ЕС. Визира се и доклад на ВКБООН за
ситуацията в А. от 17.12.2010г., в който изрично се заявявало, че жените в А.
със специфични характеристики, включително жертви на сексуално и основано на
пола насилие и вредни традиционни практики, както и жени, които се възприемали
като нарушаващи обществените нрави, можело да бъдат изложени на риск заради
принадлежност към определена социална група, религия и/или политически
възгледи, в зависимост от индивидуалните обстоятелства на случая. Сочи се още,
че в същия смисъл била и практиката на националния съд, която била категорична
по въпроса, че категорията „самостоятелни жени без действителна поддръжка от
мъж или общност“ се явявала рискова в А., тъй като била налице опасност от
преследване и евентуално посегателство и тези жени можело основателно да се
страхуват от преследване поради принадлежността си към социална група. Сита се,
че ответникът ДАБ напълно игнорирал обстоятелството за етническата
принадлежност на жалбоподателката, като не съобразил, че тя била от таджикския,
а не от мнозинствения пущунски етнос, съставляващ 49 % от населението на А.. Предвид
етническата ѝ принадлежност, оспорващата счита, че за нея рискът от
преследване е допълнително увеличен и усложнен, като изтъква, че това е
допълнително основание за предоставяне на статут по смисъла на чл.8, ал.1 от
ЗУБ. Посочва, че това обстоятелство не било обсъдено и взето предвид под
никаква форма от ответника при издаване на обжалвания акт. Счита също, че бежанската
ѝ история е възприета и проучена формално, без обстоен анализ. Обсъдената
в атакуваното решение информация за обстановката в Иран и А., определя като
изцяло статистическа. Твърди, че при
разглеждането на бежанската ѝ история органът нарушил чл.35 и чл.36 от АПК. Нейният случай изцяло отговарял на материалноправните критерии за
предоставяне статут на бежанец заради преживяно преследване и принадлежност към
определена социална група по чл.8, ал.1 от ЗУБ.
По подробно изложените в жалбата съображения се
моли за отмяна на атакуваното решение и връщане на преписката на административния орган с указания за
постановяване на решение, с което да се предостави международна закрила под
формата на статут на бежанец по чл.8 от ЗУБ.
Ответникът - Председател на
Държавна агенция за бежанците, чрез процесуален представител, оспорва жалбата.
Подробни съображения излага в писмени бележки.
Представителят на Окръжна
прокуратура – Хасково счита жалбата за неоснователна.
Административен съд –
Хасково, като прецени доказателствата по делото, приема за установено от
фактическа страна следното:
С Молби до Държавната
агенция за бежанците при Министерски съвет – подадена чрез РЦ - Елхово при
Дирекция „Миграция” под вх.№105450-3898/22.08.2016г. (под името М.Х. от А.) и
подадена чрез РПЦ – гр.Харманли към ДАБ и под вх.№2518/24.08.2016г., заведени в
ДАБ под рег.№УП 9801/24.08.2016г., М.Х., гражданка на А., поискала закрила от
Република България. Тъй като чужденката не разполагала с документи за самоличност, последната
била установена с Декларация по чл.30, ал.1, т.3 от ЗУБ, видно от която
търсещото закрила лице се индивидуализирало с имената М.Х., гражданка на А.,
родена на ***г. в гр. К. в А., неомъжена. Търсещата закрила била регистрирана
чрез попълване на Регистрационен лист рег.№УП 9801/24.08.2016г. като М.Х.,
гражданство А., етническа принадлежност****, родена на ***г. в гр. К., А., със
същия постоянен адрес, без професия,
образование - …, религия …, неомъжена. В регистрационния лист същата
посочила, че има майка, пет братя и една сестра, като всички те се намирали в
Р.България.
С М.Х., било проведено
интервю, резултатите от което са обективирани в Протокол с рег.№УП
9801/04.01.2017г. В интервюто чужденката заявила, че не е имала проблеми с
официалната власт в родината си. Баща ѝ имал някакви проблеми, но не била
сигурна какви. Завършила 5 клас, не работила. Семейството ѝ било с нея
тук, в България. Споделила, че през целия си живот прекарала в Иран. Напуснала
страната 5 месеца преди интервюто, за Турция, нелегално. В България влязла през
месец август 2016г., нелегално, пеша, след което били задържани в София.
Последният адрес, на който живеели в родината ѝ, бил в Ш.. Посочила, че
напуснала Иран, защото там не уважавали хората, в частност А.ците. Нямали право
на образование и като цяло Иран не била добра държава за тях, А.ците, там ги
обиждали, нямали права, животът бил труден. Не се върнала в А., защото баща ѝ
имал проблеми с талибаните там. Друга причина за напускането на Иран била, че
дали погрешни лекарства на баща ѝ,
и нямали право да се оплачат на никого, като пояснила, че той починал преди три
години в Иран. Чужденката посочила, че не била арестувана в държавата си по
произход или в друга държава, не членувала в политическа партия, нямало
заплаха, отправена лично към нея, не ѝ било оказвано насилие. Заявила
също, че не би се върнала в А., заради талибаните, нито пък в Иран.
С Писмо рег. №УП
9801/02.09.2016г. на ДАБ, Директор на РПЦ – Харманли изискал от Държавна
агенция „Национална сигурност” писмено становище по постъпилата молба за
закрила. В писмо с рег. №М-16615/03.10.2016г. (рег. №УП 9801/13.10.2016г. в ДАБ
при МС) на Държавна агенция „Национална сигурност” е посочено, че не се
възразява да бъде предоставена закрила в Р.България на лицето, в случай че
отговаря на условията по ЗУБ.
С Решение
№12611/20.06.2017г., на основание чл.75, ал.1, т.2 и т.4 от ЗУБ, Председателят
на ДАБ при МС отказал да предостави статут на бежанец и хуманитарен статут на М.Х..
Административният орган е обосновал поотделно, както отказа си за предоставяне
на бежански статут, така и този за предоставяне на хуманитарен такъв. На
30.06.2017г. срещу подпис решението било връчено на жалбоподателката,
последната била запозната с неговото съдържание на език, който владее и това е
удостоверено с подпис на преводач. Жалбата срещу решението е депозирана на
10.07.2017г.
В съдебно заседание,
процесуалният представител на оспорващата поддържа жалбата, като допълва, че
същата живее в България от няколко години в очакване на произнасяне на решение
по повод на нейното искане за статут на бежанец или хуманитарен статут. Твърди,
че евентуалното връщане в страната ѝ по произход А. би довело до пагубно
за нейното съществуване положение и до разделяне от семейството ѝ.
Изтъква, че чужденката е от таджикски произход, неомъжена, без баща, като при
порядките на ислямската държава, нямала право да се движи по улиците без мъж –
придружител, нямала право да работи, нямала възможност да съществува нормално и
имало опасност за живота ѝ от посегателства, породени от силното
религиозно разбиране за правата на жените. Като единствен избор изтъква този да
бъде принудена да се омъжи насила, за да може да съществува. На следващо място
се отбелязва, че жалбоподателката повече от 20 години не е живяла в А. и
връщането ѝ в тази страна щяло да я превърне в чужденка там. Подчертава
се, че ВКОББОН съветвал да се избягва връщането в райони, където лицето няма
семейни или родствени връзки, различни от месторождение или местоживеене.
Акцентира се на сложната обстановка в А., където имало постоянни военни
конфликти и терористични нападения от страна на талибаните. Сочи се също, че
връщането на оспорващата в Иран не е възможно, поради вероятна репресия, спрямо
нея. Счита се, че в конкретния случай са
налице предпоставките на чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ.
При така установената
фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:
Жалбата е процесуално
допустима, като подадена срещу годен за оспорване административен акт, от
надлежна страна, за която е налице правен интерес от търсената защита и при
спазване на 14-дневния срок за съдебно обжалване, предвиден в чл.87 от
ЗУБ.
Съдът, като прецени
доказателствения материал по делото, както и валидността и законосъобразността
на обжалвания административен акт с оглед основанията, визирани в разпоредбата
на чл.146 от АПК, счита жалбата за
неоснователна.
Оспореното в настоящото
производство решение изхожда от компетентен орган – Председател на ДАБ, който
съобразно нормата на чл.48, ал.1, т.1, предл.второ от ЗУБ има законоустановено
правомощие да отказва международна закрила в Република България. Съгласно
чл.75, ал.1 от ЗУБ, в срок до 6 месеца от образуване на производство по общия
ред, Председателят на Държавната агенция за бежанците взема решение, с което
(т.2) отказва статут на бежанец; (т.4) отказва хуманитарен статут. Към датата на издаване на
процесното решение, предвидения срок за произнасяне на административния орган
не е бил спазен. Така допуснатото процесуално нарушение обаче не се е отразило върху
съдържанието на крайния акт и не е довело до формирането на различен извод
относно относимите за произнасянето на органа факти. В тази връзка същото не е
от категорията на съществените и не представлява самостоятелно основание за
отмяна на оспорения акт.
Административният акт
отговаря и на общите изисквания за форма и съдържание по чл.59 от АПК. В
решението се сочат както фактически, така и правни основания за издаването му.
Административният орган излага поотделно съображения защо приема, че на чужденката
не следва да се предостави статут на бежанец и хуманитарен статут, като
задълбочено обсъжда както изложените от жалбоподателката данни в бежанската ѝ
история, така и обстановката в страната ѝ на произход и тази в Иран,
където последно е живяла. Обективираните в решението фактически съображения са подробни, ясни и кореспондиращи на
приложените правни норми и дават възможност на чужденката да разбере кои са
мотивите, възприети от административния орган, за да постанови решението, с
което ѝ се отказва предоставяне на исканата международна закрила.
Съдът не констатира при
издаване на обжалваното решение да са допуснати съществени нарушения на
административнопроизводствените правила, а твърденията в тази насока се явяват
неоснователни. Неоснователно е и оплакването за нарушение на чл.35 от АПК.
Видно от данните по преписката, както и от съдържанието на процесното решение,
не се установява органът да е пропуснал да изследва твърдян факт от бежанската
история, свързан с личното положение на молителката. Не е налице и твърдяното от
оспорващата нарушение на чл.36 от АПК. Административната преписка е попълнена с
достатъчно доказателства, въз основа, на които органът законосъобразно е
постановил решението си, а представените в съдебната фаза доказателства не са
достатъчни за да дадат основание за прилагане разпоредбите на ЗУБ по отношение
на оспорващата. В хода на производството
по общия ред с чужденката има проведено интервю, отразено в нарочен протокол,
като интервюто е проведено в присъствието на преводач на език, посочен от
търсещата закрила като разбираем и владян от нея.
Не се установява нарушение
на чл.58, ал.9 от ЗУБ. В случая от ответника е изискано писмено становище от
ДАНС по молбата на жалбоподателката за предоставяне на международна закрила,
каквото се установява да е дадено преди произнасянето на органа, което сочи, че
същото е взето предвид, а и с него не се възразява от страна на ДАНС по
предоставяне на статут при наличие на обстоятелствата за това.
Съдът намира, че оспореното решение е съответно и
на материалния закон.
Причините, които българският законодател е уредил
като обосноваващи предоставянето на статут на бежанец и на хуманитарен статут
са посочени в чл.8 и чл.9 от ЗУБ. В нормата на чл.8, ал.1 от ЗУБ са посочени
условията, при наличието на които на чужденец се предоставя статут на бежанец в
Република България. Освен да се намира извън държавата си по произход, е
необходимо чужденецът да не може или не желае да се ползва от закрилата на тази
държава или да се завърне в нея по причини, че от една страна изпитва
основателно опасение от преследване, а от друга страна - това преследване да е
поради някое от алтернативно изброените характеристики на субекта: неговата
раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена
социална група. Наличието и основателността на опасенията следва да бъдат
преценени с оглед представените в бежанската история на кандидата за статут
данни, като се отчете произходът на преследването, дали последното води до
нарушаване на основни права на човека и закрилата, която може да бъде получена
от държавата по произход.
В настоящия случай правилно ответникът, изхождайки от фактите от
изнесената пред него бежанска история, възприема
извод за липса на такова преследване, което да се обосновава по някоя от
причините, посочени в чл.8, ал.1 от ЗУБ. В бежанската история няма нито един
обоснован фактически довод за проявен спрямо оспорващата акт на преследване от
страна на официалните власти в Иран или А., която се явява и страната по произход
за търсещата закрила. Няма нито един наведен довод от жалбоподателката, че същата
е обект на преследване в Иран или А. и
от някоя друга организация. В интервюто, както и съдебно заседание се посочват
проблеми с талибаните, но не се визират никакви конкретни случаи, който да се
определят като преследване или да навеждат на опасения от бъдещо такова. Не се
споменава и за конкретни заплахи, както лични, така и срещу член на семейството
на оспорващата. Липсата на такава конкретика, води до извода, че посочването на
проблеми с талибаните е бланкетно и лишено от съдържание, заявено с цел
получаване на международна закрила, без обаче да са налице основанията за това.
Посочените от жалбоподателката причини за напускане на Иран и нежеланието за
завръщане в страната ѝ на произход
А. поради твърдените в жалбата причини, не са достатъчни основания за
придобиване на статут. Изложените обстоятелства напълно обосновават направения
от административния орган извод за липса на предпоставки за предоставяне на
статут на бежанец. Ето защо изцяло правилен е изводът на органа, че чужденката напуска
страната си, по съображения, продиктувани от търсенето на по-добър начин на
живот като в тази връзка е достигнал до правилния извод, че предпоставки за
предоставяне на търсения бежански статут не са налице. Правилността на крайния
извод за липса на предпоставките по чл.8, ал.1 от ЗУБ се следва изцяло от
факта, че в изнесената от чужденката бежанска история
няма данни, че тя лично или член на нейното семейство са обект на преследване
по смисъла на ЗУБ в последната държава на пребиваване Иран или в родината ѝ
А., било поради нейната (тяхната) етническа принадлежност, раса, религия,
принадлежност към определена социална група или партия, или поради политическо
убеждение.
Съдът намира за правилна и обоснована преценката
на ответника за неоснователност на молбата и за предоставяне на хуманитарен
статут на основанията, посочени в чл.9, ал.1, т.1-2. Съгласно чл.9, ал.1 от
ЗУБ, хуманитарен статут се предоставя на чужденец, който не отговаря на
изискванията за предоставяне на статут на бежанец и който не може или не желае
да получи закрила от държавата си по произход, тъй като може да бъде изложен на
реална опасност от тежки посегателства, като: 1. смъртно наказание или екзекуция;
2. изтезание, нечовешко или унизително отнасяне, или наказание; 3. тежки
заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в
случай на въоръжен международен или вътрешен конфликт.
В разглеждания случай, както се сочи в обжалваното
решение, чужденката не навежда като причина за напускането Иран или за
нежеланието завръщането в А. наличието на опасност да бъде осъдена на смъртно
наказание или екзекуция или пък да бъде подложена на изтезание или нечовешко
или унизително отнасяне, или наказание. От бежанската ѝ история става
ясно, че тя няма взаимоотношения с властите в тези две страни, които да представляват
основания за предоставяне на хуманитарен статут. В случая реална опасност или
риск от смъртно наказание, екзекуция, изтезание или друго тежко посегателство
по отношение на чужденката, в качеството ѝ на цивилно лице, не се сочи и съответно не се установява пред органа, както и последният
приема в своето решение при мотивиране на отказа си да предостави хуманитарна закрила
по някоя от хипотезите на чл.9, ал.1 т.1 или т.2 от ЗУБ.
Третото обстоятелство, което обосновава извод за
предоставяне на хуманитарен статут, е това по чл.9, ал.1, т.3 от ЗУБ е наличие
на тежки заплахи срещу живота и личността на чужденеца като цивилно лице поради
безогледно насилие в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт.
Органът приема, че тя изобщо не намира приложение в конкретния случай, който
извод е изцяло основателен и обоснован.
Член 9, ал.1, т.3 от ЗУБ е изцяло в синхрон с
чл.15, б.”в” от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004г. (отм. с
Директива 95/2011/ЕО) относно минималните стандарти за признаването и правното
положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци
и като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и
относно съдържанието на предоставената закрила. Със свое Решение от 17.02.2009
г. по дело №C- 465/07/Meki Elgafaji
and Noor Elgafaji vs Straatssecretaris
van Justitie/, по отправено
от холандска страна преюдициално запитване за
приложението на чл.15, б.”в” от Директива 2004/83/ЕО на Съвета, Съдът на
Общността (приложимо и по отношение на действащата вече Директива 95/2011)
постановява, че въпросната норма следва да се тълкува в смисъл, че: 1.
съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя
за субсидиарна закрила не е подчинено на условието
последният да представи доказателства, че той представлява специфична цел,
поради присъщи на неговото лично положение елементи; и 2. съществуването на
такива заплахи може по изключение да се счита за установено, когато степента на
характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана
от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна
закрила, или от юрисдикциите на държавата- членка, пред които се обжалва
решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че
съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилното лице,
върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия
факт на присъствието си на тяхна територия се излага на реална опасност да
претърпи посочените заплахи.
От събраните от органа данни за положението в Иран
и А. се установява, че на територията на тези страни има прояви на въоръжени
сблъсъци. Не са обаче налице данни за проява на такива въоръжени конфликти,
който да обхващат цялата територия на двете държави, поради което съдът приема,
че макар и да е налице несигурност в двете държави, вкл. и да има прояви на
насилие, то положението не може да се приеме за достигащо такава степен на
безогледно насилие, което го определя за такова с характера на въоръжен
конфликт, по отношение на което да намира приложение тълкуването на чл.15,
б.„в” от Директива 2004/83/ЕО на Съвета (отм.), дадено с цитираното по-горе
решение от 17.02.2007г. по д. №С-465/2007 г., съответно
не е налице специфичната хипотеза по чл.9, ал.1, т.3 ЗУБ за предоставяне на
хуманитарен статут. Т.е. правилно не се обосновава
извода, че цивилното лице, поради самия факт на пребиваване на територията на Иран
или А., е изложено на реална опасност да претърпи
тежки и лични заплахи.
Правилен се явява и изводът, че не се установява
да са налице основанията, визирани в чл.9, ал.6 и ал.8 от ЗУБ, за да се приема
извод за предоставяне на такъв статут.
Административният орган е взел
решението си въз основа на информацията изложена в Справки вх.№МД-250/28.02.2017г.
и вх.№МД-440/10.04.2017г. и е изпълнил задължението си задълбочено и всестранно
да установи релевантните за неговата решаваща воля факти, като е извършил
дължимата проверка съществуват ли опасения на жалбоподателката от преследване
или реална опасност от тежко посегателство, обсъдил е актуалната обстановка в А.
и Иран, като данните
от справките на ДАБ съвпадат с отразеното в решението на административния
орган. Изводите на последния, че по
отношение на жалбоподателката не са налице причини от хуманитарен характер или
други основания, предвидени в действащото законодателство, които могат да
обосноват предоставянето на хуманитарен статут по реда на чл.9 от ЗУБ, са правилни и законосъобразни. От своя страна след
анализ на информацията от представените по делото Справки
вх.№МД-23/09.01.2019г. за актуалното положение в А. и вх.№МД-808/07.12.2018г.
за актуалното положение в Иран, съдът установи, че към настоящия момент
ситуацията в тези страни не би могла да се определи като такава, обосноваваща
предоставяне на международна закрила на гражданите ѝ, по причините
посочени в чл.8 и чл.9 от ЗУБ. От изложеното в справките става ясно, че
конфликтите в А. са концентрирани предимно в провинция Н., като голяма част от
тях са самоубийствени атентати. В същото време през 2016г. и 2017г. в страната
са се завърнали почти 1.7 милиона А.ски бежанци, а правителството следва
програмата си за реформи. В информацията се посочва, че са започнали преговори
с талибаните за постигане на мир, като американски представител, участник в тях,
е заявил че мирно споразумение с екстремистите може да бъде постигнато до април
2019 година. Обобщено, от информацията за А. в официалната справка може да се
направи извод, че на територията на тази страна не е налице вътрешен или
международен военен конфликт, който по своя мащаб и интензитет да бъде
определен като безогледен, даващ основания да се счита, че на гражданите на
тази страна следва да се предоставя международна закрила. Предоставената чрез
официалната справка на ДАБ информация за Иран, също не обосновава
предоставянето на закрила на оспорващата. Като цяло, след анализ на данните от
представените по делото официални справки, както и на информацията от други
източници, съдът не счита, че обстановката в А. и Иран дава основание за
прилагане на чл.8 и чл.9 от ЗУБ по отношение на оспорващата. Изложеното, както
в жалбата, така и в съдебно заседание е неоснователно и не кореспондира със
ситуацията в цитираните по-горе страни. Няма данни правата на оспорващата да са
били нарушени, не са налице и данни за осъществено спрямо нея преследване. Същата
не е била обект на лични заплахи, не са налице и данни за преследване на лица
от етноса на оспорващата. Самата тя не е била обект на репресии, характерни за
неомъжените жени в А..
Представените пред съда доказателства
не могат да обосноват предоставянето на закрила. Същите нямат пряко отношение
към преценката за основателността на подадената жалба и не доказват наличие на
предпоставки за предоставяне на статут на бежанец или хуманитарен статут на
оспорващата.
Настоящият съдебен състав счита, че оспореното решение
не страда от пороци, налагащи отмяната му по
смисъла на чл.146 АПК, а подадената против него жалба се явява
неоснователна.
Водим от гореизложеното и на основание чл.172,
ал.2 от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на М.Х.
– гражданка на А., против Решение №12611/20.06.2017г. на Председателя на
Държавна агенция за бежанците.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
Съдия: