Решение по дело №12447/2018 на Софийски градски съд

        Р      Е      Ш     Е     Н     И     Е    №……   

        гр. София, 01.08.2019 г.

 

      В        И М Е Т О      Н А      Н  А  Р  О Д А

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на двадесет и осми май през две хиляди и деветнадесета година  в следния състав :

                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова

                                                                        ЧЛЕНОВЕ : Галина Ташева

                                                                               Мл. съдия : Боряна Петрова    

при секретаря Поля Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 12447/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

             

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 323422 от 26.01.2018 г., постановено по гр. д. № 7991/2017 г., по описа на СРС, 143 с - в, по обективно кумулативно съединени искове, с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е признато за установено, че „М.А.“ ООД дължи на „К.Б.” ЕООД, сумата от общо  1 055, 34 лв. - обща стойност на задължението по фактури № **********/2013 г., **********/12.03.2013 г., **********/14.03.2013 г., **********/14.03.2013 г., **********/18.03.2013 г., **********/27.03.2013г., **********/28.03.2013 г., **********/28.03.2013 г., **********/01.04.2013 г., **********/01.04.2013 г. и 300003131615/27.04.2013 г., ведно със законна лихва от подаване на заявлението - 08.11.2016 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 385, 54 лв., представляваща  мораторна лихва, дължима върху неизплатените главници по горепосочените фактури, за периода от 20.03.2013 г. до 07.11.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по гр. д. № 63570/2016 г. на СРС, 143 с - в, като исковете са отхвърлени за установяване дължимостта на главницата над уважения размер от 1 055, 34 лв. до предявените от 1 075, 92 лв., както и за лихвата за забава - за разликата над размер от 385, 54 лв. до предявения размер от 393, 08 лв. Страните са осъдени съразмерно за заплащане на разноските в исковото и заповедното производства.

Срещу първоинстанционното решение в частта, с която са уважени претенциите, е подадена въззивна жалба от „М.А.” ООД с доводи за неговата неправилност  и необоснованост. Поддържа се неправилност на  решаващият извод на съда, че претендираните суми по процесните фактури са дължими от ответника. Не се оспорва, че по делото са събрани доказателства, включително и гласни такива, сочещи наличието на търговски отношения между страните и че служители на ответника са пазарували строителни материали от негово име. Ответникът счита, че въпреки това липсват доказателства за достигане на изписаните от склада стоки до дружеството, формално посочено като купувач. В този смисъл съдът необосновано презумирал, че закупени от служител на ответника стоки, пораждат задължение за заплащането на стойността им от дружеството. Излагат се доводи за  неприложимост на нормата на чл. 301 ТЗ, тъй като е налице изрично противопоставяне от страна на управителят на „М.А.“ ООД, веднага след като е бил узнал за това в разговор със служител на ищеца, като е възразил, че не е уведомен за фактурите и че стоките не може да се вземани от негови служители. Според въззивника, това обстоятелство се потвърждавало и от установената счетоводна липса на информация, тъй като пропускът от ползване на съответните данъчни облекчения е логически и житейски неоправдан. Предвид изложеното счита, че дори да се приеме, че е било извършено мнимо представителство от името на ответното дружество по процесните сделки, то неговото изрично и своевременно противопоставяне срещу тези действия изключва възможността да бъде ангажирана отговорността му. Моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете - отхвърлени, като му се присъдят и направените по делото разноски. Прави възражение по разноските на насрещната страна.

Въззиваемата страна ищец „К.Б.” ЕООД е подало отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263 ГПК, в който оспорва жалбата и поддържа, че решението е правилно и обосновано в оспорената част. Счита, че доколкото стоките са били предадени на представители на ответното дружество, то по делото е установено, че ищецът е изпълнил своето задължение за продажба и за него е възникнало право на вземане по процесните фактури. Моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски за въззивната инстанция. Не възразява по разноските на ответника.

             Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема следното:

В рамките на проверката по чл. 269 ГПК въззивният съд намира, че постановеното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. По отношение неговата законосъобразност, съдът е обвързан от посоченото в жалбите, като съдът следи и без довод за нарушения на императивните материалноправни норми.

Производството се развива след подадено в срок възражение от длъжника по реда на чл. 414 ГПК и е допустимо в обжалваната част.

Срещу първоинстанционното решение не е подадена въззивна жалба от ищеца в частта, с която претенциите по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 327 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени до пълните размери и решението е влязло в сила в тази част.

Разгледана по същество, въззивният състав намира подадената въззивна жалба срещу решението за неоснователна по следните съображения:

Исковата претенция се основава на твърдение за установяване на неизпълнено от ответника договорно задължение за заплащане стойност на закупени от ищеца строителни материали, по издадени от ищеца фактури, индивидуализирани по номера и дати, посочени по-горе, на обща стойност 1 075, 92 лв. и мораторни лихви върху тях.

В отговора на исковата молба претендираното вземане е било оспорено единственото с твърдение, че ответникът не се явява купувач на тези стоки и не е получавал същите, поради което не е осчетоводявал процесните фактури. 

Пред СРС е прието и не е оспорено от страните заключението на ССчЕ, от което се установява, че по счетоводни данни на ищеца, по процесните фактури е останало неизплатено задължение, в размер на 1 055, 34 лв., и дължима мораторна лихва  в размер на 385, 54 лв. При ответника фактурите не се осчетоводявани, но от заключението се установява, че в периода страните са били в трайни търговски отношения, като по някои от фактурите, предмет на спора, е извършено и частично плащане.

Във връзка с възражението на ответника в производството, поддържани и пред настоящия състав, за доставяне на стоките по тези фактури на дружеството, пред СРС е разпитана свидетелката К.Т.Т., служител на дружеството ищеца. Според нея в периода 2012 г. - 2013 г. „М.А.“ ООД интензивно е пазарувало строителни материали от „К.Б.” ЕООД, като с изключение на задълженията по процесните фактури, ответното дружество коректно е погасило останалите си задължения. Сочи, че по повод на непогасените задължения, тя е провела лично разговор с управителя на ответното дружество, който отказал заплащането им с твърдения, че за тези фактури не е бил уведомяван. Твърди обаче, че десет дни по – късно представител на ответника е направил предложение да заплати половината от претендираната сума, което било отказано от ищеца. Свидетелят заявява, че приложените по делото процесни фактури са подписани от служители на „М.А.“ ООД, на които са предадени стоките по фактурите и които често пазарували в магазина. Тези показания се подкрепят и от заключението на ССчЕ, от което е видно, че за периода са издадени общи 37 броя фактури за закупувани от ответника стоки, по голямата част от които са извършени плащания било по касов, било по банков път.

При съвкупната преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства, в това число на заключението на ССчЕ, настоящият състав намира за правилен и обоснован изводът на СРС за наличието на непогасени задължения в общ размер на 1 055, 34 лв., от „М.А.“ ООД към „К.Б.” ЕООД. Съществуването на активни търговски отношения между страните се установява, както от експертизата, така и от показанията на свидетеля, който е служител при ищеца и е имал непосредствено възприятие за търговските отношения между страните. Показанията му кореспондират и с неоспорените и приети като доказателство по делото фактури, които са издадени на „М.А.“ ООД за закупени, но неплатени от него строителни материали. Следва да се отбележи, че фактурите са подписани за ответника в удостоверение на това, че стоките са получени, и доколкото не е оспорвано, че подписът не е на служител на въззивника, то и ирелеванто за пораждане отговорността за заплащането на закупеното, са твърденията, че реално стоките не са предадени на „М.А.“ ООД и управителят не е уведомяван за тези фактури. Тези обстоятелства касаят отношенията между ответника и служителите му, които са удостоверили с подписа си, че са получили стоките.

Възражението, че ответникът е бил мнимо представляван, е релевирано за пръв във въззивното производство, поради което е несвоевременно заявено и не следва се разглежда по същество, като не следва да се извършва преценка дали управителят на „М.А.“ ООД, веднага след узнаването, се е противопоставил на извършените от негово име сделки, при условията на чл. 301 ТЗ.

Доколкото решаващите изводи на СГС съвпадат с тези на СРС, обжалваното решение следва да се потвърди в оспорената част. Този извод се отнася и до решението в частта по разноските, които са съобразени с изхода от спора и доказателствата за реално направени разноски.

По разноските пред СГС :

Предвид изхода от спора, право на разноски във въззивното производство има въззиваемата страна - ищец. Основателно обаче се явява своевременно релевираното от ответника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на разноските на ищеца за адвокатски хонорар от 500 лв. С оглед материалният интерес по въззивната жалба и липсата на фактическа и правна сложност на делото, адвокатския хонорар следва да бъде намален до установения в чл. 7, ал. 2, т. 2 от НМРАВ минимум от 330, 86 лв.

 Така мотивиран СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД

 

                                                               Р     Е    Ш    И  :

           

ПОТВЪРЖДАВА решение № 323422 от 26.01.2018 г., постановено по гр. д. № 7991/2017 г., по описа на СРС, 143 с - в, в частта, с която е признато за установено, по обективно кумулативно съединени искове по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 327 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че „М.А.“ ООД с ЕИК ******дължи на „К.Б.” ЕООД с ЕИК ******сумата от 1 055, 34 лв. - обща стойност на задължението по фактурите, подробно индивидуализирани по номер и дата в диспозитива на решението, както и сумата от 385, 54 лв. лихва за забава върху неизплатените главници по същите фактури, за периода от 20.03.2013 г. до 07.11.2016 г., за които суми е  издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 63570/2016 г. на СРС, на 143 с - в, както и в частта по присъдените разноски.

 

РЕШЕНИЕТО е влязло в сила частта, с която исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 327 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД на „К.Б.” ЕООД срещу „М.А.” ООД са отхвърлени до пълните размери.

 

ОСЪЖДА „М.А.” ООД, ЕИК ******, с адрес на управление:***, ж. к. „Гео Милев”, ул. „******, а със съдебен адрес ***, чрез адв. В. К., да заплати на „К.Б.” ЕООД, с ЕИК ******, с адрес на управление:*** - Строймаркет „К.”, а със съдебен адрес ***, кант. 9, чрез адв. Х. Г., адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер на 330, 86 лв., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, по силата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                 ЧЛЕНОВЕ: 1.                               2.