РЕШЕНИЕ
№ ....................
гр.С., 13.01.2017 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, I - 4 състав, в публичното
съдебно заседание на четиринадесети декември през две хиляди и шестнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
при
участието на секретаря Ива Иванова, като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 3312 по описа за 2014 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Ищците И.Д.П.
и Д.Д.К. са предявили осъдителни искове срещу З. „А.“ АД, по чл.226, ал.1 КЗ /отм./
вр. с чл. 45 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Подържат
твърдения, че на 27.09.2011 г. около 16.20 часа,
в гр. Т., по улица „******“ № ***, водачът М.П.К., управлявал мотоциклет марка
„Сузуки“, модел „*******“ с ДК № *******, с рама № JS1GR7JA552105840,
в нарушение на правилата за движение по пътищата, в следствие на което е реализирал
ПТП като блъснал пешеходеца Д. Д.П., който бил откаран в болница, където, въпреки
оказаната му медицинска помощ, на 29.09.2011 г., починал, тъй като в резултат
на ПТП претърпял множество травматични увреждания, несъвместими с живота.
За пътния инцидент бил съставен Констативен протокол за ПТП № ЗМ
479/06.10.2011 г. и било образувано досъдебно производство № 476/2011 г. по
описа на РУ „Полиция – гр. Т.“ и пр.пр. № 2413/2011
г. по описа на ОП – гр. Ловеч.
Виновен за настъпване на пътния инцидент, според ищците бил водачът на мотоциклета,
който нарушил правилата за движение по пътищата – чл.20, ал.2 и чл. 21, ал. 1
от ЗДвП – като се движил със скорост, несъобразена с конкретните пътни условия
и със законовите ограничения, както и с разпоредбата на чл. 5, ал. 2, т. 1 от ЗДвП – като не бил внимателен и предпазлив към уязвимите участници в
движението.
Твърдят, че като пряка и непосредствена последица от виновното
противоправно поведение на водача М.П.К., претърпели и търпят неимуществени
вреди, изразяващи се в болки и страдания от загубата на толкова близък човек –
баща. Излагат, че след инцидента били неотлъчно до леглото на пострадалия в
болницата, в продължение на дните, през които се борил за живота си, като се
надявали той да се оправи и да продължи да бъде част от живота им.
Поддържат, че към момента на ПТП за мотоциклета била налице валидна застраховка
по З.ължителна застраховка „Гражданска отговорност на
автомобилистите”, полица № 111111008С021506, валидна от 15.01.2011 г. до
14.01.2012 г., при ответното дружество З. „А.“ АД.
Поради това,
според ищците следва да бъде ангажирана отговорността на застрахователя –
ответник за причинените им неимуществени вреди, които са в пряка
причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП и последиците от него.
Предвид
изложеното, молят съдът да постанови решение, с което да осъди ответното
дружество да им заплати, на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ застрахователно
обезщетение за неимуществени вреди, в размер на по 130 000 лева за всеки, ведно
с обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, върху
същата сума от датата на увреждането – 29.09.2011 г. до окончателното й
изплащане. Претендират сторените по делото разноски. Представя списък по чл. 80 ГПК.
Ответникът З.
„А.“ АД, оспорва исковете по основание и размер. Не оспорва наличието на
застраховка „ГО” към момента на ПТП за мотоциклета. Твърди, че водачът на
мотоциклета не го е използвал на законно основание, поради което няма
качеството на застрахован по чл.249, т. 1 и т. 2 от КЗ (отм.). Оспорва
наличието на виновно поведение от страна на водача, както и
причинно-следствената връзка между настъпилото ПТП и твърдените вреди. Сочи, че
водачът не е имал техническа и професионална възможност да предотврати
настъпването на ПТП. Освен това твърди, че твърдените в исковата молба
неимуществени вреди не са настъпили, евентуално счита, че претендираното
обезщетение е в завишен размер. Прави възражение за съпричиняване на
вредоносните последици от страна на пешеходеца Д. П., тъй като същият е
пресичал пътното платно на място, което не е обозначено, поради което сам се е
поставил в опасност и е нарушил З.ълженията си на
пешеходец по ЗДвП. Оспорва акцесорната претенция за
обезщетение в размер на законната лихва.
В
допълнителна искова молба от 29.05.2014 г. ищците оспорват възраженията на
ответника и поддържат своите правни и фактически доводи.
В отговора
на допълнителната искова молба ЗАД „А.“ АД изцяло поддържа направените
оспорвания на претенцията по основание и размер. Претендира разноски.
С
определение от 11.11.2015 г., съдът е допуснал
изменение на размера на исковете, чрез увеличаването им от по 130 000 лв. за
всеки на по 150 000 лв. за всеки един от ищците.
Съдът, след
като взе предвид доводите на страните и след оценка на събраните по делото
доказателства, при спазване на разпоредбите на чл.235 ГПК намира от фактическа
и правна страна следното:
Предявени са
обективно и субективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 226,
ал. 1 от КЗ /отм./ вр. чл. 45 от ЗЗД за
заплащане на застрахователно обезщетение за причинени на ищците неимуществени
вреди в размер на по 150 000 лева за всеки от двамата, като син и дъщеря на
пострадалия, както и акцесорни претенции за заплащане
на обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал.1 ЗЗД върху сумите
от 29.09.2011 г. до окончателното им изплащане.
Чрез
представената влязла в законна сила присъда № 3 от 27.01.2015 г. на Ловешкия
окръжен съд по НОХД № 322/2014 г. се установява, че водачът М.П.К. е признат за
виновен, в това, че на 27.09.2011 г. около 16,15 часа в гр. Т., Ловешка област,
на ул. „******“ пред дом № 226, с посока на движение към гр. Ловеч, при
управление на мотоциклет, марка „Сузуки“, с ДК № *******,
нарушил правилата за движение по пътищата – чл. 21, ал. 1, ред 1, колона 1 от ЗДвП, при избиране скоростта си на движение в населено място за категория „А“
на управляваното от него моторно превозно средство, превишил максимално
разрешената скорост на движение от 50 км/час, като се движел със скорост около
69 км/ час и по непредпазливост причинил смъртта на Д. Д.П.. Присъдата е влязла в законна сила на 04.05.2016 г.
Съобразно
чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за съда,
разглеждащ гражданскоправните последици от конкретно деяние, но само относно
това, дали то е извършено или отречено, дали е противоправно и дали деецът е
виновен. С оглед това, съдът приема, че деянието, авторството и виновното
поведение на водача М.К., са установени в настоящия процес с влязлата в сила
присъда № 3 от 27.01.2015 г. на Ловешки окръжен съд, постановена по НОХД № 322/2014
г.
Чрез присъдата
на наказателния съд, констатациите на САТЕ, изготвена от вещото лице Г. и показанията
на свидетелите М.Р. и И.И., преценени съобразно указаното в чл. 172 ГПК и с оглед
останалите доказателства по делото, се установява следният механизъм на ПТП: На 27.09.2011 г., около 16.20 часа, в гр. Т., на ул.„******“, при
управляване на моторно превозно средство мотоциклет „Сузуки“
модел „ЖСХ 750 Р“, с рег. № *******, с посока на движение към изхода на града и
гр. Ловеч, със скорост от около 69 км./час, при достигане до № ***, водачът М.П.К.
реализирал пътнотранспортно произшествие в дясната лента с пешеходеца Д. Д.П., пресичащ
пътното платно косо, под ъгъл около 45 градуса на необозначено за това място. В
резултат на уврежданията от ПТП настъпила смърт за пешеходеца.
Чрез
констатациите на приетата СМЕ и представения препис извлечение от акт за смърт
№ 0235 от 30.09.2011 г., се установява, че при удара от ПТП, пострадалият Д. П.
е получил множество многофрагментарни счупвания: открито
счупване на лява подбедрица, счупване на лява бедрена кост, счупване на тазовия
пръстен, на дясна предмишница, втора дланна кост в ляво и охлузвания и разкъсно-контузни
рани, причинили мастна емболия, която от своя страна е в пряка причинна връзка
с настъпилата на 29.09.2011 г. смърт на пострадалия.
Не е спорно
между страните и се установява от удостоверение за наследници № 042836 от
03.10.2011 г. на Д. Д.П., че ищцата Д.Д.К. е дъщеря
на починалия, а И.Д.П. е негов син, и двамата са негови наследници по закон.
Чрез събраните в производството гласни
доказателства от показанията на свидетеля С. В., преценени съобразно указаното
в чл.172 ГПК /свидетелката е работила при ищците/ се установяват следните
релевантни за спора факти: отношенията в семейството на пострадалия Д. били
добри, живеели си много добре, в един апартамент всички, в едно домакинство. Д.
се грижел за внуците си – на дъщерята и сина си. На погребението на Д. Д. била
много съкрушена, И. също. Към момента и на двамата им било мъчно за техния баща.
Тези обстоятелства се потвърждават и от показанията на свидетеля И. Ф. - съсед
на И., Д. и Д., които живеели в един апартамент. Свидетелят Ф. сочи, че с
пострадалия се познавали от 20 години, като семейството му било за пример в
квартала, не бил чувал за неразбирателства между тях. Д. се отнасял много добре
с внуците си и се грижел за тях. Свидетелят установява възприетото- виждал И. и
Д. да тъгуват за баща си и все още не можели да се оправят психически, на
погребението не можели да се движат.
В
производство не е спорно, че към момента на настъпване на ПТП - 27.09.2011 г.
за мотоциклет марка "Сузуки", модел "*******",
с ДК № *******, е налице валидно застрахователно
правоотношение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на
автомобилистите” полица № 111111008С021506, валидна от 15.01.2011 г. до
14.01.2012 г., при ответното дружество ЗАД „А.“ АД.
За да бъде
успешно проведен прекият иск по чл. 226 ал.1 от КЗ /отм./, следва да бъдат
установени фактите, релевантни досежно осъществяването на ФС на института на
непозволеното увреждане, включващ кумулативно следните елементи: 1. деяние
(действие или бездействие), 2. противоправност на деянието, 3. вреда, реално
претърпяна, 4. причинно-следствена връзка между претърпяната вреда и деянието,
5. вина на дееца, която се предполага до доказване на противното и наличието на
валидно, действително застрахователно правоотношение по договор за застраховка
по риска „гражданска отговорност”, сключен досежно МПС, с което е причинено
процесното ПТП и застрахователното дружество.
Съдът
намира, че сочените предпоставки се установиха, чрез обсъдените и събрани в
производството доказателства. Установи се, че уврежданията, чиято обезвреда се претендира са в причинно – следствена връзка с
противоправното деяние на водача на мотоциклета М.К. и с причинената от това
застрахователно събитие смърт на пострадалия Д. П.
При
изследване механизма на ПТП, чрез влязлата в сила присъда, както и от събраните
писмени доказателства, констатациите на САТЕ, съдът намира
че се установи противоправност в поведението на
водача на мотоциклета, изразяваща се в това, че същият се е движел със скорост около 69 км/час, или над максимално допустимата по
чл. 21, ал. 1 ЗДвП. Съгласно разпоредбата на чл. 21, ал. 1, предл. първо от ЗДвП при избиране
скоростта на движение в населено място на водача на пътно превозно средство категория
„А“ е забранено да превишава максимално разрешената скорост на движение от 50
км/час, а в чл.20, ал.1 от ЗДвП е вменено задължението за водачите да
контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват. Според
настоящия състав, водачът на мотоциклета не е изпълнил задължението си съгласно чл. 116 от ЗДвП да бъде внимателен и
предпазлив към пешеходците, особено към децата, към хората с трайни увреждания,
в частност към слепите, които се движат с бял бастун, към слепо-глухите,
които се движат с червено-бял бастун и
към престарелите хора, освен това не е бил внимателен и предпазлив
към уязвим участник в движението, какъвто е пешеходецът и с поведението си е
станал причина за настъпилото ПТП – нарушение по чл. 5, ал. 2, т. 1 от ЗДвП. С
оглед на така изложеното и предвид постановената присъда № 3 от 27.01.2015 г.
по нохд № 322/2014 г. по описа на Ловешки окръжен съд, съдът
намира, че поведението на водача на мотоциклета е в противоречие с предписаното
в цитираните норми поведение и е противоправно, съгласно изискванията на чл. 45
от ЗЗД. Ето защо съдът намира, че са налице всички елементи от фактическия състав
на чл. 45 от ЗЗД, ангажиращи имуществената деликтна
отговорност на водача на мотоциклета марка „Сузуки“
модел „*******“ по отношение на причинените на ищците вреди от процесното пътно
– транспортно произшествие.
От
изложеното следва изводът, че вредите, чието обезщетение се претендира са в
причинно – следствена връзка с противоправно деяние на водача М.К., чиято
гражданска отговорност като автомобилист е застрахована при ответника –
застраховател. По делото не беше проведено пълно и главно доказване, по
правилата на чл. 154, ал. 1 от ГПК, на твърдения от ответника факт, че К. не е
ползвал на законно основание мотоциклета, като следва да се отбележи, че ответникът
не представил в тази връзка никакви доказателства.
С имуществената
застраховка „Гражданска отговорност” се дава застрахователна закрила на
застрахования срещу риска да възникне в негова тежест отговорност за
непозволено увреждане към друго лице, а предназначението и е да репарира, в
рамките на застрахователната сума, реално възникналите за третото увредено лице
вреди, за които съществува основание да бъде ангажирана гражданската отговорност
на застрахования деликвент. По тази причина непозволеното
увреждане е елемент от фактическия състав на застрахователното събитие и
последното ще е налице само дотолкова, доколкото е осъществен деликт, като съгласно
ППВС № 7/77 г. от 04.10.78 г. отговорността на застрахователя по застраховка
"Гражданска отговорност" е функционална, тъй като е обусловена от
отговорността на самия застрахован.
Предвид
гореизложеното, и доколкото между страните е безспорно наличието на валидно
застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“, съдът
намира, че ответното дружество отговаря по предявените искове.
В тежест на ищците
бе да докажат настъпването на неимуществените вреди, свързани с претърпените
болки и страдания смъртта на пострадалия им баща, които са във връзка с ПТП.
Съгласно т. 2 от Постановление № 4 от 25.05.1961 г. на Пленум на
Върховния съд на Република България, при смърт на пострадалия поради
непозволено увреждане кръгът на лицата, които имат право на неимуществени
вреди, се определя от съда по справедливост и обхваща най-близките роднини като
низходящите, възходящите и съпруга, като безспорно установено по делото, е че
ищците са в кръга на лицата, които подлежат на обезщетяване за причинените им
неимуществени вреди, тъй като са син и дъщеря на починалия.
Неимуществените
вреди са последиците от засягането на блага, които са предмет на субективни
права, в това число и права върху телесния и духовния интегритет. Съгласно чл. 52
от ЗЗД обезщетението следва да бъде определено съобразно принципа на
справедливостта. Въпреки липсата на възможност за съпоставяне между
претърпените болки и страдания и паричната престация, законодателят е дал
възможност на увредения да претендира парично обезщетение за неимуществени
вреди, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е
справедливият размер на това обезщетение. Съдебната практика приема като
критерии за определяне на справедливо обезщетение житейски оправданото и
утвърденото в практиката обезщетение за аналогични случаи, но съобразени с
конкретния случай. За да се реализира
справедливо възмездяване на претърпени от деликт болки и страдания, е
необходимо да се отчете действителният размер на моралните вреди, като се
съобразят характерът и тежестта на уврежданията, интензитетът, степента,
продължителността на болките и страданията, дали същите продължават или са
приключили, както и икономическата конюнктура в страната и общественото
възприемане на критерия за "справедливост" на съответния етап от
развитие на обществото в държавата във връзка с нормативно определените лимити
по застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите. Определяне
на размера на обезщетението за неимуществени вреди, означава да бъде определен
от съда онзи точен, според съществуващата в страната икономическа обстановка,
паричен еквивалент, на всички понесени от конкретното увредено лице емоционални,
физически и психически болки, неудобства и сътресения, които съпътстват живота
му за определен по-кратък или по-продължителен период от време.
Видно от
доказателствата по делото, в резултат на пътно-транспортното произшествие,
станало на 27.09.2011 г., на наследодателя на ищците е причинена тежка съчетана
травма, последвана от мастна емболия, в резултат на която, на 29.09.2011 г., пострадалият
е починал. От показанията на свидетелите С. В. и И. Ф. се установява, че ищците преживели тежко смъртта
на близкия им, с когото живеели в едно домакинство и който бил опора в
семейството и полагал грижа за децата им.
При определяне размера на обезщетенията, настоящият състав отчита, че Д.К.
е била на 50 години, брат й И.П. на 45 години, а самият пострадал Д. е бил на
80 навършени години, т.е. ищците са били във възраст, когато с оглед натрупания
житейски опит, подобна емоционална травма се възприема и преживява
по-рационално. Съобразявайки факта, че Д. и И. не са изгубили подкрепата на останалите
си близки и имат собствени семейства, но въпреки това, според свидетелските показания, всички заедно с починалия са
споделяли едно домакинство и са разчитали на моралната му подкрепа, тъй като се
е грижел за децата, въпреки че е
бил на 80 години към датата на ПТП през
2011 г.; стресът от внезапната и неочаквана смърт
вследствие на подобен нелеп инцидент; шокът, който предизвиква това събитие и
начинът, по който то се възприема и отразява на психиката на близките; фактът,
че леталният изход е настъпил след относително кратък период от време след ПТП
- 2 дни, но въпреки това ищците не са имали възможността да реагират адекватно
и да се сбогуват с пострадалия, както и обстоятелството, че ще продължават да
изпитват и в бъдеще болки и страдания от загубата на своя баща, съдът
намира, че следва да определи справедлив размер на обезщетение за претърпените
неимуществени вреди, причинени от увреждането, предмет на разглеждане по
настоящото дело, съгласно чл. 52 от ЗЗД – сумата от по 100000.00 лв. за всеки.
Неимуществените
вреди от загубата на баща са неизмерими с пари – какъвто и размер на
обезщетение да бъде определен, той няма да компенсира вредата. Размерът на
обезщетението не е стойността на човешкия живот, нито оценява загубата на ищците.
За целите на реализиране на отговорността обаче следва да се определи размер на
задължението, съобразен с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Този
критерий включва освен обективно установените по делото факти и обществената
мяра за справедливост, произтичаща от конкретните икономически условия и обективирана в съдебната практика като ориентир за
размерите на обезщетенията.
За разликата над сумата от 100000.00 лв.
до предявения размер от 150000.00 лв., съдът намира претенцията
на всеки ищец за неоснователна, поради което като такава следва да бъде
отхвърлена.
Съдът достигна до посочените изводи и при съобразяване
лимитите на застрахователните суми за неимуществени вреди, които са увеличавани
почти ежегодно и от 25 000 лв. за всяко събитие, са достигнали до 700 000 лева
за всяко събитие, при едно пострадало лице и до 1 000 000
лева - при две и повече пострадали лица, приложими до 01.01.2010 г. След тази
дата са определени значително по-високи размери на застрахователните суми по
застраховка "Гражданска отговорност” на автомобилистите, съгл. § 27 ПЗРКЗ
и чл. 266 КЗ /отм./. В този смисъл е и постановеното по реда на чл.290 ГПК,
РЕШЕНИЕ № 73 от 27.05.2014 Г. по Т. Д. № 3343/2013 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС.
Настоящият състав споделя напълно изразеното в цитирания случай становище, че независимо
от функционално обусловената отговорност на застрахователя от отговорността на
прекия причинител на застрахователното събитие, при определяне на дължимото
застрахователно обезщетение би следвало да се отчитат в пълна степен и
конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията
би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие
към релевантния за определяне на обезщетението момент.
Предвид наведеното от ответника възражение за
съпричиняване от страна на пострадалия следва да бъде изследван въпросът дали
със своето поведение на пътя пешеходецът е допринесъл за настъпването на вредоносния
резултат, с оглед евентуалното намаляване на дължимото обезщетение по реда на
чл.51, ал.2 от ЗЗД.
Съдът намира за неоснователно възражението на ответника
за съпричиняване от страна на пешеходеца, поради пресичане на необозначено за
това място. В конкретния случай чрез приетата по делото САТЕ /основна и
повторна/, както и чрез показанията на свидетеля И. се установява, че в близост
до мястото на удара няма обозначена пешеходна пътека. По делото е безспорно
установено, че ударът е настъпил при слънчево, ясно и сухо време, при добра
видимост за водача, който е можел да възприеме пресичащия пешеходец независимо
от паркиралите автомобили. Ударът е бил предотвратим за водача на мотоциклета с
изключение на коментираната в задача четвърта на САТЕ хипотеза - движение на мотоциклета
с 69 км/час /над допустимата за населените места/ и придвижване на пешеходеца с
бързо бягане, каквото поведение не се установи в производството. Поради това,
съдът намира че водачът е можел да избегне ПТП, независимо от обстоятелството,
че се е движел в нарушение на чл.21, ал.1 от ЗДвП. Въпреки че пешеходеца не е
пресичал платното на обозначеното за това място, съдът намира че не се установи
в производството с това си поведение пострадалия да е допринесъл за настъпване
на вредоносния резултат. По смисъла на
параграф 6, т. 54 от ДР на ЗДвП „пешеходна пътека" е част от платното за
движение, очертана или не с пътна маркировка и сигнализирана с пътни знаци,
предназначена за преминаване на пешеходци, както и продълженията на тротоарите
и банкетите върху платното за движение на кръстовищата. Съобразно указаното в чл.113,
ал. 2 от ЗДвП пешеходците могат да пресичат платното за движение и извън
определените за целта места, в това число по двулентовите
двупосочни пътища в населените места, когато в близост няма пешеходна пътека. В
този случай обаче същите са длъжни да се съобразят с общите ограничения и
забрани по чл. 113, ал. 1, т.т. 1, 2 и 4 и чл.114, т.т.1 и 2 от ЗДвП. В този смисъл, според съда, макар пострадалия
да е пресичал пътното платно не на пешеходна пътека, същият не е нарушил
правилата за движение поради установяване, че в близост такава не е била
налице. Последният извод съобразно липсата на установено от страна на ответника
съобразно правилата на чл.154, ал.1 ГПК нарушение на ограниченията и забраните
по чл. 113, ал. 1, т.т. 1, 2 и 4 и чл.114, т.т.1 и 2 от ЗДвП. Съпричиняване на вредоносния резултат би
бил налице, ако пешеходецът не се е съобразил с посочените ограничения и не е
изпълнил задължението си да отиде на пешеходна пътека, когато в близост има
такава (в този смисъл т. 6 на ТР № 2 от 22.12.2016 г. по тълк.
дело № 2/2016 г. на ОСНК на ВКС). За да е налице съпричиняване от страна на
пострадалия е необходимо извършеното действие или бездействие да е в пряка
причинна връзка с настъпилата вреда, като не е необходимо същото да е
противоправно и виновно. Изводът за наличие на съпричиняване на вредата не може
да почива на предположения, а намаляването на дължимото обезщетение за вреди от
деликт по правилата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД изисква доказани по безспорен начин
конкретни действия или бездействия на увреденото лице, с което то обективно да
е способствало за настъпването на вредите /Решение 99/08.10.2013 г. по т.д.
44/2012 г. на ВКС, Второ ТО; Решение 98/24.06.2013 г. по т.д. 596/2012 г. на
ВКС, Второ ТО/. Поради изложените съображения възражението на ответника за
съпричиняване на вредоносния резултат следва да бъде оставено без уважение.
С оглед частичната
основателност на главните искове следва да бъде уважена и заявената акцесорна претенция за присъждане на обезщетение
за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 84, ал. 3 от ЗЗД,
при задължения от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана,
считано от деня на увреждането. Доколкото отговорността на застрахователя е
функционално обусловена от отговорността на деликвента разпоредбата на чл. 84,
ал. 3 от ЗЗД ще следва да се приложи и по отношение на застрахователя. Обезщетение
за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД върху претенцията
за неимуществените вреди, съобразно заявения петитум и с оглед разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от ГПК, следва да бъде
присъдено от деня на увреждането - 29.09.2011 г., а не от датата на ПТП.
По отношение
на разноските:
Ищците са сторили разноски за депозити за вещи лица в
размер на общо 700 лв. (л. 57 и 58) и депозит за разпит на свидетел в размер на
30 лв. (л. 146), като с оглед уважената част от исковете на основание чл.78,
ал.1 ГПК общият размер, който следва да им бъде присъден е 486,67 лв., разделен
поравно, съответно по 243,33 лв. за всеки от двамата.
В полза на процесуалния представител на ищците, на
основание чл.78, ал. 1 ГПК и чл. 38 от ЗА, следва от претендираното съгласно
списъка по чл. 80 от ГПК и двата договора за правна защита и съдействие с № 495653
и № 495654 от 27.11.2014 г. (лист 159 и л. 160) общо възнаграждение в размер на
12072 лв., да бъдат присъдени 8048 лв. с вкл. ДДС за тази инстанция. Възражението
за прекомерност на адвокатското възнаграждение, релевирано
от процесуалния представител на ответника в писмения отговор, се явява
неоснователно, доколкото претендираната сума е равна
на минимума по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й към заявяване
на претенцията за присъждане на сумата, върху която е начислен ДДС. Съобразно разпоредбата
на параграф 2а от Наредбата, за регистрираните по ЗДДС адвокати, дължимият
данък върху добавената стойност се начислява върху възнагражденията по тази
наредба и се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско
възнаграждение. Обстоятелството, че процесуалният представител на ищците е
регистриран по ЗДДС се установява от акт за регистрация по ЗДДС № 22040280007376
от 27.03.2008 г. на лист 161 от делото.
Ответникът е сторил разноски за два депозита за вещо
лице от по 350 лв. (л. 54 и 227), депозит за разпит на свидетели в размер на 60
лв. (л. 144), и 6396 лв. за адвокатско възнаграждение по договор за правна
защита и съдействие № 524972 от 09.05.2014 г. (л. 40), чието заплащане е
удостоверено, като, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, има право на разноски
съобразно отхвърлената част от исковете, в общ размер на 2385,33 лв., които
следва да бъдат понесени поравно от двамата ищци. Възражението за прекомерност
на адвокатското възнаграждение на ответника, релевирано
от процесуалния представител на ищците адв. Д. в ОСЗ,
се явява неоснователно, доколкото претендираната сума
не надвишава минимума по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й към заявяване
на претенцията, предвид материалния интерес по двата иска.
В полза на
СГС се следва, на основание чл. 78, ал.6 от ГПК, сумата от 8000 лв.,
представляваща държавна такса, дължима върху уважената част от исковете.
Мотивиран от
горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА „З.А.Д. А.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление *** 1000, р-н С., ул. „*****“ № *, да заплати на Д.Д.К., ЕГН **********, с адрес ***, ал. 4, на основание чл.
226, ал. 1 КЗ /отм./, сумата 100000.00
лв. – застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди - болки
и страдания от смъртта на баща й Д. Д.П., настъпила вследствие пътно –
транспортно произшествие станало на 27.09.2011 г. около 16,15 часа, в гр. Т.,
на ул. „******“ пред дом № 226, по вина на водача М.П.К., чиято гражданска
отговорност като автомобилист за вреди, причинени при управлението на мотоциклет
марка "Сузуки", модел "*******", с
ДК № *******, е била застрахована при ответника съгласно полица № 111111008С021506, валидна от 15.01.2011 г. до 14.01.2012 г., ведно със
законната лихва считано от датата на увреждането - 29.09.2011 г. до
окончателното изплащане на сумата, като
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, за разликата над сумата 100000,00
лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв., като неоснователен.
ОСЪЖДА „З.А.Д. А.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление *** 1000, р-н С., ул. „*****“ № *, да заплати на И.Д.П., ЕГН **********,
с адрес ***, ал. 4, на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, сумата 100000.00 лв. – застрахователно
обезщетение за претърпени неимуществени вреди - болки и страдания от смъртта на
баща му Д. Д.П., настъпила вследствие пътно – транспортно произшествие станало
на 27.09.2011 г. около 16,15 часа, в гр. Т., на ул. „******“ пред дом № 226, по
вина на водача М.П.К., чиято гражданска отговорност като автомобилист за вреди,
причинени при управлението на мотоциклет марка "Сузуки",
модел "*******", с ДК № *******, е била застрахована при ответника
съгласно полица № 111111008С021506, валидна от
15.01.2011 г. до 14.01.2012 г., ведно със законната лихва считано от датата на
увреждането - 29.09.2011 г. до окончателното изплащане на сумата, като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 226, ал. 1 КЗ
/отм./, за разликата над сумата 100000,00 лв. до пълния предявен размер от 150
000 лв., като неоснователен.
ОСЪЖДА „З.А.Д. А.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление *** 1000, р-н С., ул. „*****“ № *, да заплати на Д.Д.К., ЕГН **********, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от
243,33 лв. – разноски за тази инстанция.
ОСЪЖДА „З.А.Д. А.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление *** 1000, р-н С., ул. „*****“ № *, да заплати на И.Д.П., ЕГН **********,
на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 243,33 лв. – разноски за тази инстанция.
ОСЪЖДА „З.А.Д. А.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление *** 1000, р-н С., ул. „*****“ № *, да заплати на адвокат С.С.Ч., Софийска адвокатска колегия, с ЕГН **********, с
адрес на кантората в гр. С., ул. „И. *****“ № **, ет. *, на основание чл. 38 от
Закона за адвокатурата, сумата от 8048 лв. -
адвокатско възнаграждение за тази инстанция.
ОСЪЖДА Д.Д.К., ЕГН **********, и И.Д.П.,
ЕГН **********, и двамата с адрес в гр. Т., ул. „******“ № **, вх. *, ет. *,
ал. *, да заплатят на „З.А.Д. А.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление *** 1000, р-н С., ул. „*****“ № *, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК общо
сумата 2385,33 лв. (по 1/2 за всеки) – разноски по делото за тази инстанция.
ОСЪЖДА „З.А.Д. А.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление *** 1000, р-н С., ул. „*****“ № *, да заплати по сметка на Софийски
градски съд, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 8000 лв., представляваща
държавна такса, дължима върху уважената част от исковете.
Решението
може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: