Р Е Ш Е Н И Е
№260849/10.3.2021г.
Гр.Варна,10.03.2021 год.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XLІІ-ри
състав, в открито съдебно
заседание, проведено на дванадесети февруари две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МОНИКА ЖЕКОВА
при участието на секретаря ХРИСТИНА ХРИСТОВА, като разгледа докладваното от съдията гражданско
дело № 1645 по описа на съда за 2020 г.,за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството по
делото е образувано въз основа на искова молба,заведена във ВРС с рег. вх. №
10818/7.2.2020 г., с която са предявени в условията на обективно кумулативно
съединяване искове с правно основание чл. чл. 422, ал. 1, вр. 415, ал. 1 ГПК и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД. С исковата си молба от 07.02.2020 г., ищцовото дружество желае установяване
със СПН на съществуването на парични вземания в полза на ищцовата страна против
ответника, т.е. вземанията за които е била издадена Заповед № 7510/2.10.2019г. за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 410 от ГПК от ВРС, по ЧГД № 15463/2019 г., по описа на съда за 2019 г., 35 –ти състав. С цитираната заповед е било
разпоредено: длъжникът А.К.С., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на Кредитора „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на
управление:***, *, представлявано от Д. Б.- Изпълнителен директор, чрез
пълномощник юрисконсулт А. Б., сумата от 600.30
(шестстотин лева и тридесет стотинки) лева, представляваща дължима главница
по договор за потребителски кредит № *********/16.08.2016 г., сключен между „П. Ф. Б.“ ООД, ЕИК *(понастоящем „Ф. Б.“ ЕООД) и
А.К.С., вземането по който е прехвърлено от страна на „Ф. Б.“ ЕООД в полза на „И.
А. М.“ АД, ЕИК *по силата на договор за цесия от 01.07.2017 г., като от своя
страна „И. А. М.“ АД е прехвърлило вземането в полза н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК * по силата на Приложение № 1/01.06.2018 г. към
Допълнително споразумение от 01.11.2017 г. към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в
съда – 30.9.2019 г. до окончателното
изплащане на задължението; сумата от 95.12 (деветдесет и пет
лева и дванадесет стотинки) лева, представляваща договорна лихва за
периода от 03.11.2016 г. до 12.10.2017
г.; сумата от 28.62 (двадесет и осем
лева и шестдесет и две стотинки) лева, представляваща
такса за оценка на досие за периода от 03.11.2016
г. до 12.10.2017 г.;сумата от 146.23
(сто четиридесет и шест лева и двадесет и три стотинки) лева,
представляваща такса услуга „Кредит у дома“ за предоставяне на кредита в брой
по местоживеене на кредитополучателя, за периода от 10.11.2016 г. до 12.10.2017
г.; сумата от 341.29 (триста четиридесет и един лева и двадесет и девет стотинки) лева, представляваща такса услуга „Кредит у дома“ за
събиране на погасителните вноски по местоживеене на кредитополучателя, за
периода от 10.11.2016 г. до 12.10.2017 г.;сумата от 151.50 (сто петдесет и
един лева и петдесет стотинки) лева, представляваща обезщетение за
забава за периода от 03.11.2016 г. до датата на подаване на заявлението в съда
- 30.9.2019 г., на основание чл. 410, т. 1 ГПК, както
и направените съдебно – деловодни
разноски в общ размер на 77.26
(седемдесет и седем лева и двадесет и шест стотинки) лева, от които: 27.26 (двадесет
и седем лева и двадесет и шест стотинки) лева – заплатена държавна такса и
50.00 (петдесет) лева – юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП, вр. чл. 26
НЗПП. (Вземане произтичащо от следните обстоятелства:
задължение по договор за потребителски кредит № *********/16.08.2016 г.,
сключен между „П. Ф. Б.“ ООД, ЕИК *(понастоящем „Ф. Б.“ ЕООД) и А.К.С.,
вземането по който е прехвърлено от страна на „Ф. Б.“ ЕООД в полза на „И. А. М.“
АД, ЕИК *по силата на договор за цесия от 01.07.2017 г., като от своя страна „И. А. М.“ АД е прехвърлило вземането в полза н. „А.з.с.н.в.”
ЕАД, ЕИК * по силата на Приложение № 1/01.06.2018 г. към Допълнително
споразумение от 01.11.2017 г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия) от 16.11.2010 г.).
Оправеното до съда искане
е обективирано на страница четвърта от исковата молба
и е идентично с размерите, периодите и основанията на паричните вземания, вписани в Заповедта
по чл. 410 ГПК. Обективирано е и изрично искане, в полза н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД да
бъдат присъдени сторените и в заповедното и в исковото производство съдебно
деловодни разноски.
Исковата
си молба ищцовата страна основава на следните твърдени факти и обстоятелства:
Твърди се, че на 01.07.2017 г. е сключен договор за цесия между
„И. А. М.“ ЕАД, ЕИК *и „Ф. Б.“ ЕООД ЕИК */с предишно наименование „П. Ф. Б.“
ООД/ по силата на който вземането, произтичащо от договор
за потребителски кредит № *********/16.08.2016 г., сключен между „П. Ф. Б.“ ООД
и А.К.С. било прехвърлено на „И. А. М.“ АД ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности,
вкл. и всички лихви , такси, комисионни и други
разноски. На 1.6.2018 г. било подписано
Приложение 1 към Допълнително
споразумение от дата 1.11.2017 г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010
г., сключен между „И. А. М.“ АД и „А.з.с.н.в.“ ООД /понастоящем А.з.с.н.в.
АД/ по силата на което „И. А. М.“ АД прехвърлило в полза
а АСВ ЕАД вземането, произтичащо от договор
за потребителски кредит № *********/16.08.2016 г., сключен между „П. Ф. Б.„ООД
и А.К.С. ВЕДНО с всички привилегии, обезпечения и принадлежности вкл. и всички
лихви, такси, комисионни и други разноски. ДПК съдържал изрична клауза, която
уреждала правото на кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица,
сочи още ищовото дружество. Твърди се още, че длъжникът бил уведомен по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД за извършените продажби на
вземането от страна на „Ф. Б.“ ЕООД и съответно от страна на „И. А. М.“ АД по
втората цесия с уведомителни писма, изпратени с известия за доставяне. Уточнено е още в исковата молба, че Приложение 1/1.6.2018 г към
Допълнително споразумение от дата 01.11.2017г. Към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г., е представено с исковата
молба само с данните на длъжника А.К.С., тъй като данните на останалите
длъжници са защитени съгласно Закона за защита на личните данни и
приложенията към исковата молба не се представят само на съда.
По същество се твърди, че „А.з.с.н.в.“
ЕАД е упълномощена, в качеството си на цесионер по Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г. да изпраща уведомления за
извършената цесия съгласно изрично пълномощно от законният представител на „И.
А. М.“ АД. В изпълнение на изискванията
на закона и по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД до
ответника било изпратено Уведомително писмо с Изх.№ УПЦ-П-ИАМ-ФН/*********
от 25.06.2018 г. от страна на „И. А. М.“ АД чрез „А.з.с.н.в.“ ЕАД з. станалата
продажба на вземания на основание Допълнително споразумение от 01.11.2017 г.
към Рамков договор за продажба на вземания от 16.11.2010 г. Също така било
изпратено до ответника и Уведомително писмо Изх.№ ЛД-П-ИАМ-ФН/*********
от 25.06.2018 г. от страна на „П. Ф. Б.“ ООД чрез „А.з.с.н.в.“ ООД, в
качеството на преупълномощено от „И. А. М.“ АД /пълномощник на „Ф. Б.“ ЕООД/,
за извършената на дата 01.07.2017 г. цесия между „Ф. Б.“ ЕООД и „И. А. М.“ АД.
Двете писма били изпратени едновременно до длъжника. Видно от известието за
доставяне, сочи ищцовата страна, че писмото било получено от ответницата на
02.07.2018 год.Искането на ищцовата страна е съдът да
приеме като доказателства към настоящата искова молба Уведомително писмо с
Изх.№ УГЦ-П-ИАМ-ФН/********* и Уведомително писмо Изх.№ ЛД-П-ИАМ-ФН/*********.
и двете с дата 25.06.2018 г. и да връчи същите на
ответника ведно с исковата молба и приложенията към нея. В този смисъл ищцовата
страна се позовава на постановените от ВКС на основание
чл. 290 и 291 от ГПК Решение № 3/16.04.14 г. по т. д. № 1711/2013 г. на I т. о. и Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/09
год. на II т.
о.,съгласно които ако към исковата молба по иск на цесионера, е приложено
уведомление на цедента до длъжника за извършената цесия, същото уведомление,
достигнало до длъжника с връчване на препис от исковата молба, съставлява
надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД,
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД и същото следва да бъде съобразено от
съда, като факт от значение за спорното право. От друга страна счита ищеца, че
длъжникът можел да възрази за липсата на уведомяване за извършена цесия само ако
едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на
овластено от този кредитор лице до момента на
уведомлението. В случай, че ответникът не бъде намерен на установения по делото
адрес, съобщението бъде надлежно връчено по реда на
чл. 47, ал. 1 от ГПК и в настоящето производство безспорно се установи, че
задължението на ответника, произтичащо от посочения договор за паричен заем не
е погасено, моли ищеца съда да приеме, че получаването на уведомлението за
извършена цесия лично от длъжника е ирелевантно за основателността на
предявените искове. Уведомлението по реда на чл. 99,
ал. 4 ЗЗД било предвидено в полза на длъжника с цел да го предпази от двойното
плащане на едно и също задължение; длъжникът можел да възрази за липсата на
уведомяване за извършена цесия само ако едновременно с това твърди, че вече е
изпълнил на стария кредитор или на овластено от този
кредитор лице до момента на уведомлението. С оглед на което, обобщава ищеца, фактът
кога и на кого е връчено уведомлението за прехвърленото вземане не е от
значение за основателността на иска, след като по делото безспорно се установи,
че претендираното с исковата молба задължение не е
погасено. В тази насока ищеца се позовава на мотивите на: Определение
№987/18.07.2011г. на ВКС по гр.дело 867/2011п, IV г.о. и Решение №173/15.04.2004г. на ВКС по гр.дело
788/2013г., ТК.
Твърди се още в исковата молба, че на дата 16.08.2016 г. А.К.С.
в качеството на Кредитополучател сключила договор за потребителски паричен
кредит № ********* с „П. Ф. Б.“ ООД, при спазване на разпоредбите на Закона за
потребителския кредит и на основание Договорните разпоредби - неразделна
част от договора за потребителски кредит. Подписвайки Договорните разпоредби,
Кредитополучателят удостоверил, че преди сключването на договора за кредит
получил Стандартен европейски формуляр, описващ вида на кредита, както и че от
страна на „П. Ф. Б.“ ООД му е бил предоставен целият обем преддоговорна и
договорна информация относно условията на договора и стойността на всички
разходи по кредита, с които Кредитополучателят се съгласил с факта на
подписване на договора за кредит. Също така, подписвайки договора за
кредит, Кредитополучателят потвърдил, че е прочел договора преди неговото
подписване, разбира неговите разпоредби и подписването му е акт на неговата
свободна воля. При условията на Договора за потребителски
кредит, Кредитодателят се задължил да предостави на Кредитополучателя
потребителски кредит за лични нужди в размер на 700,00 лева, като сумата била предоставена от страна на кредитен
консултант в брой по местоживеенето на Кредитополучателя, като съгласно
разпоредбите на договора за кредит Кредитополучателят потвърждавал, че е
получил в пълен размер кредита с факта на подписване на договора за
кредит. Съгласно клаузите на сключения договор, усвоената парична сума по
кредита за срока на действие на договора се олихвявала с договорна лихва,
месечния размер на която бил фиксиран за целия срок на договора и която се
начислявала от датата на отпускане на кредита. Така,
подписвайки договора за кредит, сочи ищеца, че страните по ДПК, постигнали съгласие договорната лихва за
срока на договора да бъде в размер на 138,08
лв. Общата стойност на усвоената главница и договорната лихва по кредита била в размер на 838,08
лв., които се заплащали на 60 броя равни седмични погасителни вноски, всяка в
размер на 13,97 лв. Първата погасителна вноска била платима
на 25.08.2016 г., а последната погасителна вноска била с падеж 12.10.2017 г. С подписването на договора за кредит,
Кредитополучателят изразил съгласието си
да заплати такса за оценка на кредитно досие, която била в размер на 35,00 лв. Съгласно
клаузите на сключения договор, таксата за оценка на досие била платима при
подписване на договора, но страните постигнали съгласие таксата да бъде
включена в седмичните погасителни вноски с цел
улеснение на Кредитополучателя. Така, таксата
за оценка на досие била разделена на 60 броя равни вноски, всяка в размер на
0,58 лв., платими на падежните дати на погасителните вноски.Кредитодателят се задължил да
предоставя на Кредитополучателя допълнителна
услуга, изразяваща се в доставка на заемната сума в брой по неговото
местоживеене и услуга по седмично събиране на вноските по кредита също по
местоживеенето на Кредитополучателя, наречена в договора услуга „Кредит у дома“. Съгласно чл. 25 от
договора за кредит, Кредитополучателят се съгласявал, че сумата „Кредит у дома“
е допълнителна и по негово желание и се предоставяла срещу такса. При тази
услуга кредитът се предоставял на Кредитополучателя в брой по неговото
местоживеене и погасителните вноски се събирали седмично също по местоживеене
на Кредитополучателя. С подписването на договора за кредит,
Кредитополучателят удостоверявал, че разбирал, че 30% от таксата е равна на разходите, свързани с организирането на
допълнителната услуга „Кредит у дома“ и предоставянето на кредита в брой по
местоживеене на Кредитополучателя, както и че тази такса е дължима от
Кредитополучателя при подписването на договора, но се заплащала на равни вноски
през периода на кредита за улеснение на Кредитополучателя. В конкретния случай таксата „Кредит у
дома“, която била дължима за предоставяне на кредита по местоживеенето на
Кредитополучателя бил в размер на 179,12 лв. и
разделена на 60 броя равни вноски, всяка в
размер на 2,99 лв., платими на падежните дати на погасителните вноски. Останалата част от таксата „Кредит у дома“,
която била в размер на 417,95 лв. сочи ищецът, че била свързана с разходите на
Кредитодателя за събиране на седмичните вноски в дома на Кредитополучателя
и била дължима през срока на кредита, като също била включена в
седмичните вноски. Тази такса също бил разделена на 60 броя равни вноски, всяка
в размер на 6,97 лв., платими на падежните дати на погасителните вноски. Описаните такси „Кредит у дома“, пояснява
още ищеца в исковата си молба, че са посочени като обща сума в буква „Д“ на първата страница на договора за кредит, а именно:
597,07 лв. Съгласно чл. 26 от договора за кредит,сочи
още ищеца, Кредитополучателят имал право по всяко време да се откаже от
услугата „Кредит у дома“, която била договорена за събиране на погасителните
вноски по местоживеене на Кредитополучателя, като подаде писмено уведомление за
това до Кредитодателя. В този случай, Кредитополучателят нямало вече да дължи
такса за разходи за събиране на погасителните вноски в дома на
Кредитополучателя за периода от датата на завеждане на уведомлението до датата,
договорена от страните за последно плащане по договора
за кредит, но ще продължавал да дължи непогасената част от 30 % от таксата за
услуга „Кредит у дома“, която била дължима за предоставянето
на кредита в брой по местоживеене на Кредитополучателя. Така, общата сума, която Кредитополучателят се задължил да върне на
Кредитодателя при сключване на договора за кредит, обобщава ищеца в исковата си
молба, че била в размер на 1470,15 лв.,
и включвала: главница в размер на 700,00 лв., договорна лихва в размер на
138,08 лв., такса за оценка на досие в размер на 35,00 лв., такса услуга
„Кредит у дома“ за предоставяне на кредита в брой по местоживеене в
размер на 179,12 лв. и такса услуга „ Кредит у дома “ за събиране на
погасителните вноски по местоживеене в размер на
417,95 лв. Съгласно клаузите на договора за кредит общата
дължима сума била платима на 60 броя равни седмични погасителни вноски, всяка в
размер на 24,51 лева, като в размера на вноската били включени: вноска по
кредита в размер на 13,97 лв., вноска по такса за оценка на досие в размер на
0,58 лв., вноска по такса услуга „Кредит у дома“ за предоставяне на
кредита в брой по местоживеене на Кредитополучателя в размер на 2,99 лв. и
вноска по такса услуга „Кредит у дома“ за събиране на погасителните вноски по местоживеене на Кредитополучателя в размер на 6,97 лв.
На следващо място ищецът в исковата си молба заявява, че
подписвайки договора за кредит, Кредитополучателят се задължил да ползва
отпуснатата в кредит сума и да я върне ведно с начислените лихви и такси, в
сроковете указани в Договора, посредством заплащането на седмични вноски, платими чрез предаване на пари на определен от
Кредитодателя кредитен консултант по местоживеенето на Кредитополучателя.Крайният срок за издължаване на всички задължения по
кредита бил 12.10.2017 г. /дата на последна погасителна вноска/, предвид което
вземанията, произтичащи от договора за кредит не били обявявани за предсрочно
изискуеми.На Кредитополучателя, от страна н. „А.з.с.н.в.“
ЕАД, в качеството на кредитор, било начислено обезщетение за забава върху дължимите суми в размер на законната лихва за забава, за периода от 3.11.2016 г. до датата на входиране на
задължението в съда, общият размер на което възлизал
на 151,50 лв. Твърди се, че Кредитополучателят не е заплатил изцяло дължимия
паричен заем към Дружеството. Сумата, която била погасена до
момента, не отрича в исковата си молба ищеца, че е в размер на 258,60 лв., с която били погасени, както следва: такса услуга „Кредит у дома“ за предоставяне на
кредита в брой по местоживеене на Кредитополучателя: 32,89 лв., такса услуга
„Кредит у дома“ за събиране на погасителните вноски по местоживеене на
Кредитополучателя: 76,67 лв., такса за оценка на досие: 6,38
лв., договорна лихва: 42,96 лв., главница: 99,70 лв.Предвид
изложеното з. „А.з.с.н.в. “ ЕАД възникнал правен интерес от подаване на
заявление за издаване на Заповед за изпълнение по реда на
чл. 410 от ГПК срещу длъжника А.К.С., като Кредитополучател по договор за
потребителски кредит № *********, сключен на 16.08.2016 г., да заплати: сума
в общ размер на: 1363,06 лева, от които главница: 600.30 лв. договорна лихва:
95,12 лв.. такса за оценка на досие: 28,62 лв.. такса за услуга .“Кредит у дома“ за предоставяне на кредита в брой по
местоживеене на Кредитополучателя: 146,23 лв. такса услуга „Кредит у дома“ за
събиране на погасителните вноски по местоживеене на Кредитополучателя: 341.29
лв. и обезщетение за забава в размер на 151,50 лв. Съдът уважил
претенцията на ищеца в качеството му на заявител/кредитор и по образуваното ч.гр.д. № 15463/2019 г., 35 с-в по описа на РС-Варна била издадена Заповед за изпълнение. Длъжникът не бил намерен на установените в
заповедното производство адреси, заповедта за изпълнение била връчена по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, като длъжникът не се е
явил в съда да си получи книжата по делото, което от своя страна обуславяло
правния интерес на „*“ ЕАД от подаване на настоящата искова молба.
При горните твърдени факти и
обстоятелства, ищцовата страна е отправила до съда искане по см. на чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК да бъде постановен
съдебен акт, по силата на който съда да
признае за установено по отношение на длъжника А.К.С., ЕГН **********,***,
че същият дължи н. „А.з.с.н.в." ЕАД сумите, както следва: 600,30
лева /Шестстотин лева и 30 ст./ -
представляваща главница по договор за кредит;95,12 лева /деветдесет и
пет лева и 12 ст./, представляващи договорна лихва: за периода от 3.11.2016
г. до 12.10.2017 г.;28,62
лева /двадесет и осем лева и 62 ст./, представляващи такса за оценка на
досие: за периода от 3.11.2016 г. до 12.10.2017 г.;146,23 лева /сто четиридесет и шест лева и 23 ст./
за периода от 10.11.2016 г. до 12.10.2017 г.,представляващи
такса услуга „Кредит у дома“ за предоставяне на кредита в брой по местоживеене
на Кредитополучателя; 341,29 лева /триста четиридесет и един лева и 29 ст./, представляващи такса услуга
„Кредит у дома“ за събиране на погасителните вноски по местоживеене на
Кредитополучателя за периода
от 10.11.2016 г. до 12.10.2017г.;151,50 лева /сто петдесет и един лева и
50 ст./, представляващи обезщетение за забава: за периода от 3.11.2016 г. до датата на подаване на заявлението
в съда, както и законната лихва за
забава върху главницата от датата на входиране на заявлението до окончателното
изплащане на задължението.В подкрепа на твърденията си
ищцовата страна е направила
доказателствени искания.
В срока по чл.131 ГПК ответникът,чрез
надлежно назначения му особен представител – адвокат Д.М.,***, особен
представител на А.К.С., ЕГН **********,***, със съдебен адрес:*** изразява
следното писмено становище:Сочи се, че на дата 14.10.2020 г. на адв.М. й е било връчено разпореждане №
264662/28.09.2020 г., като във връзка с констатирания процесуален пропуск за
изготвяне на нарочно разпореждане по чл.131 от ГПК, в качеството й на особен
представител на ответницата й е дадена възможност за
депозиране на допълнителен отговор. Адв. М. потвърждава подадения от нея
отговор на исковата молба във връзка с предходното Разпореждане №
12061/26.03.2020 г., като отново представя становището си по предявените от
ищеца искове:Производството по делото,правилно и точно
сочи адв.М., че е образувано по искова
молба н. „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, против А.К.С., с правна квалификация по чл. 422, вр. с чл. 415 от ГПК за признаване на установено по отношение на
длъжника А.К.С., че същата дължи на ищеца сума в размер на 1363,06 лева,
представляваща както следва: главница по договор за кредит - 600,30 лв.;
договорна лихва за периода 3.11.2016 г. - 12.10.2017 г. - 95,12 лв.; такса за
оценка на досие за периода 3.11.2016 г.- 12.10.2017 г. - 28,62 лв.; така услуга „Кредит у дома“ - 146,23 лв.; такса услуга „Кредит
у дома“ за периода 10.11.2016 г. - 12.10.2017 г. - 341,29 лв.; обезщетение за
забава за периода 3.11.2016 г - до датата на подаване на заявлението в съда
-151,50 лв., както и законната лихва за забава върху главницата от датата на
входиране на заявлението до окончателното заплащане на задължението;
претендират се и направените в настоящото производство разноски в размер на 350
лв., както и разноските по заповедното производство, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК.
Ответницата
по делото, чрез особения си представител, намира предявените искове за изцяло неоснователни и недоказани и счита, че следва да бъдат отхвърлени. Съображенията изложени в
писмен вид и в срока по чл.131 ГПК са следните:
Основанието, на което е било поискано да бъде издадена
Заповед за изпълнение било подписан на 16.08.2016 г. Договор за потребителски
паричен кредит № ********* между „П. Ф. Б.“ ООД и ответницата. Твърдяло се, че
дружеството предоставило на ответницата парична сума в размер на 700,00 лева,
като сумата била предоставена от кредитен консултант в брой по местоживеене на
кредитополучателя. Крайният срок за издължаване на всички задължения по кредита бил 12.10.2017 г. Ищецът
твърдял, че ответницата не е заплатила изцяло дължимия паричен заем. Сумата, която била погасена до момента била в размер на 258,60 лв.,
с която били погасени както следва: такса услуга „Кредит у дома“ за предоставяне
на сумата по местоживеене на кредитополучателя - 32,89 лв.; такса услуга
„Кредит у дома“ - 76,67 лв.; такса оценка на досие - 6,38 лв.; договорна лихва
- 42,96 лв.; главница - 99,70 лв. Съобразно посочените в исковата молба
цесии се твърдяло, че към настоящия момент носител на вземането към ответницата
бил ищеца „А.з.с.н.в.“ ЕАД.
Н.
първо място ответницата оспорва обстоятелството, че е настъпила изискуемостта
на вземането, тъй като А.С. никога не била уведомявана от
финансовата институция за процесната предсрочна изискуемост. Същата не
настъпвала автоматично, а било необходимо преди подаване на заявлението за
издаване заповед за изпълнение кредиторът да е уведомил длъжника за обявяване
предсрочната изискуемост на кредита,
което не било направено. Ответницата не
била уведомена надлежно за извършената цесия. От представените по делото
документи не можело да се установи по безспорен и категоричен начин на коя дата
било преустановено плащането по договора за кредит, както и обявяването на
предсрочната изискуемост на кредита. Нито в
заповедното производство, нито в исковото /продължение на заповедното/, не се
установявала верността на твърдението, че кредитът бил обявен за предсрочно
изискуем и за това обстоятелство, че е уведомен надлежно
длъжника. По делото били представени две уведомления с изх.№
УПЦ-П-ИАМ-фН/********* без достоверна дата, за които се твърдяло, че са
получени от ответницата .Представяло се копие на
обратна разписка, от което не можело да установи по безспорен начин, че е
връчено именно на ответницата, както и съдържанието на пощенския плик.
Отделно от горното ответницата сочи,
че съгласно чл.13 от процесния договор за кредит, с които длъжникът се е
съгласил при подписването на договора, в случай, че кредитополучателят не плати
в срок някоя седмична погасителна вноска, кредиторът имал право по своя
преценка да обяви за изискуеми след изтичане на гратисен период от 15
календарни дни всички суми, които се дължат от кредитополучателя. Обявяването на предсрочната
изискуемост се извършвало по някои от начините по
договора, но доказателства за това не били представени по делото. Не били
представени и доказателства да е уведомяван длъжника за обявяването на
предсрочната изискуемост.
С отговора на искова молба са наведени възражения за нищожност
на процесния договор и поради накърняване на добрите нрави. Налице сочи особеният представител на
ответника, че е утвърдена съдебна практика, с която безспорно се приема, че
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.1, предложение 3 - то от ЗЗД е налице именно, когато се
нарушава правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез
създаването на конкретни други разпоредби. В този
смисъл ответната страна цитира практика на ВКС/Решение № 4/2009 г. по т.д.№
395/2008 г., Решение № 1270/2009 г. по гр.д.№ 5093/2007 г., определение № 877
по т.д.№ 662/2012 г./. Такъв основен принцип сочи адв.М. бил добросъвестността в гражданските и
търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на
принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на
другата. Според задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой
от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен
случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от
страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.1,предложение
трето ЗЗД.
Предвид
създадената между страните облигационна обвързаност, според адв.М. следвало да
се приеме, че ответницата имала качеството потребител по смисъла на параграф 13
от ЗЗП, даващ легална
дефиниция на понятието „потребител“ според който текст потребител
е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които
не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност.
На ответницата, в качеството на физическо лице била
предоставена финансова услуга - разрешен и усвоен потребителски кредит в размер
на 700 лв. Разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП давала легално определение на понятието „неравноправна клауза“ в договор,
сключен с потребителя и това била всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в
18 точки визираната правна норма давала изчерпателно изброяване на различни
хипотези на неравноправие. Според чл.
146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите
сочи адв.М. са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2
от същата разпоредба било разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите,
които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения били дадени и в
Директива 93/1 З/ЕИО
на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, която е транспонирана с нов чл. 13 а, т.9 от ДР на ЗЗП/ДВ бр.64/2007
г./.
Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи били
договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки
изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.
Според Директивата не се считала индивидуално договорена
клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал
възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена
клауза или някоя отделна клауза били индивидуално договорени, не изключвал
приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако
общата преценка на договора сочела, че той е договор с
общи условия. Когато продавач или доставчик твърдял, че
клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова била
доказателствената тежест да установи този факт. В тази връзка следвало
да се даде отговор на въпроса: При какви условия е
сключен процесния договор за потребителски заем и как са уговорени клаузите на
този договор.
Процесният договор заявява особеният представител на
ответницата, че е сключен при общи условия /при предварително определени от едната страна - ищеца -
кредитор клаузи на договора/. Съдебната практика приемала, че при формиране
размера на този договорната лихва обективен критерий може да бъде размера на
законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер
/решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 на Второ г.о. /В
настоящият случай договорената между страните лихва в размер на 31,82 % годишно
и годишен процент на разходите от 48,1 % надхвърляла,
според адв. М., многократно законната, което представлявало нарушение на
добрите нрави/ критерии за норми на поведение, установени в обществото/, тъй
като надхвърляли трикратния размер на законната лихва. Процесната клауза на
договора, накърнявала договорното равноправие между страните, противоречала на
добрите нрави и била в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето,
поради което същата се явявала нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не
произвеждали никакво действие, следвало да се приеме,
че лихва не била уговорена между страните по процесния договор и такова
задължение не било възникнало за ответницата.
Освен това в договора кредиторът се бил задоволил
единствено с посочването като абсолютни
стойности на лихвения процент по заема и ГПР на заема. Липсвало
обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по
кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в
договора ГПР от 48,1 %/. В този порядък адв.М. сочи, че съобразно разпоредите
на ЗПК, Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина
следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. В конкретния случай, в процесния договор за кредит, яснота
досежно посочените обстоятелства – възразява особения представител ,че липсва. Посочен бил лихвен процент по заема /фиксиран/,
както и годишно оскъпяване по заема, но не се изяснявало как тези стойности се
съотнасят към ГПР по договора. ГПР бил величина, чийто
алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща
изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия било
недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както е посочено и по- горе оставали неизвестни и на практика, така се създават
предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса.
Действително, двете величини били с различни математически измерения, но винаги
възнаградителната лихва следвало да бъде включена при формирането на ГПР. В
този порядък неясни били както компонентите, така и математическият алгоритъм,
по който се формирало годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при
формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задавал допълнителни
компоненти, които го оскъпяват, то следвало ясно да посочи какво точно е
включено в тях. Съобразно изложеното, кредитното правоотношение между страните
се явявало според ответната страна недействително и като такова не било в
състояние да породи присъщите за този тип сделка правни последици.
Твърди
се в срока по чл.131 ГПК, че
договорената в договора клауза такса „Кредит у дома“ е недействителна. Видно било от съдържанието на договора, че ответникът
избрал да му бъде предоставена услуга за домашна
доставка на заетата сума в брой по местоживеене, както и седмично събиране на
вноските оттам. Клиентът бил отбелязал в квадратчето „да“ за предоставяне на
тази услуга и се е подписал за това. Доколкото обаче в случая
ставало въпрос за поето задължение от кредитора да извършва посещения на адреса
на длъжника за събиране на седмичните вноски по кредита, за което той ще получи
допълнително възнаграждение по договора в размер на 597,08 лева, твърдението в
исковата молба за неизпълнение на задължението на длъжника по заплащане на тази
услуга, представлявало своеобразна форма на неизпълнение на поето
договорно задължение на клиента. В този смисъл в тежест на кредитор било да
докаже, че той е изправната страна в това отношение,
за да може да претендира насрещната престация, т.е. доказването на изпълнението
на договорното задължение падало върху страната, която се ползва от него - в
случая кредиторът. Особеното при тази такса, пояснява още
особения представител на ответницата, било това, че дължимостта на същата е
обусловена не от простото й уговаряне, а от реалното
предоставе, за което тя е уговорена. По делото според ответната страна не се
ангажирали доказателства, че услугата „Кредит у дома“ е била предоставена
реално на ответницата. Смисълът на същата, съгласно уговореното в договора, бил
служител на кредитора да предаде на ответницата на посочения в договора адрес
сумата по кредита, както и всяка седмица да посещава адреса й, за да събира там вноските по кредита.
В договора било посочено, че 30 % от таксата се равнява
на разходите, свързани с организирането на тази услуга. Следователно, ако
задълженията по договора не били обявени за предсрочно изискуеми, или не са
заплатени предсрочно от ответницата, за кредитора съществувало задължение всяка седмица да
организира посещения на негов служител на адреса, включително ако при тези
посещения кредитополучателят не е намерен или не е предал дължимата седмична
вноска.Дори и да се приеме, че в случая от една страна
сумата е била предадена на адреса на ответника, а от друга -
че извършените плащания са били направени на адреса при посещения на служител
на кредитора (което обстоятелство също не се установявало), то след датата на
последното плащане ищецът, твърди ответната страна, че не е ангажирал доказателства за извършени
ежеседмични посещения на служител на кредитната институция на адреса на
клиента, поради което кредиторът следвало да понесе и неблагоприятните
последици от недоказването на тези свои твърдения.
Освен изложеното по – горе, особеният
представител на ответницата твърди, че цената на тази услуга действително
следвало да е пропорционална на отпуснатата с кредита сума, като тя трябвало да
покрива и разходите за тази услуга. Същите обаче били предвидени в размер
близък до стойността на отпуснатия кредит, поради което тук липсвала каквато и
да е съразмерност, като по-скоро таксата се явявала средство за неоснователно
обогатяване на кредитора за сметка на длъжника. Това
твърди адв.М., че противоречи на всички критерии за добросъвестност и води до
явно неравновесие в правата и задълженията на страните по договора, а съгласно
чл.146 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, като това се
явява основание за отхвърляне на иска и в тази му част.
На последно място адв. М. сочи, че
представените от ищеца към исковата молба писмени документи са относими и
допустими и следва да бъдат приети от съда. Предвид горното, моли отв.С. чрез
адв.М., ВРС да постанови решение, с което да отхвърлите изцяло предявените
срещу А.К.С. искове и да присъди направените по делото разноски.
В проведеното по делото открито съдебно заседание от
12.02.2021 г. ищцовата страна не изпраща представител, но депозира молба с
вх.рег.№ 269234/05.02.2021 г.в която изразява становище за основателност и
доказаност на иска, респ. желае постановяване на Решение с което исковете да
бъдат уважени ведно с присъждане на разноските по делото.
В същото съдебно заседание адв.Д.М., особен представител
на ответника моли ВРС да постанови Решение с което да бъдат отхвърлени изцяло
исковете като препраща към правните доводи изложени в отговора на искова
молба.Адв.М. е обективирала и искане за издаване на РКО с акта по същество .
Съдът, след преценка на представените по делото
доказателства, доводите и възраженията на страните, намира следното от
фактическа и правна страна.
От приобщеното като писмено доказателство към настоящото
исково производство частно гр.дело № 15 463/2019 г. по описа на ВРС, 35 – ти състав се установява, че по заявление на “*” ЕАД депозирано във ВРС
на 30.09.2019 г. е била издадена Заповед № 7510/2.10.2019 г. за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК. От оригинала на Заповедта по чл.410 ГПК /л.
10 от ч.гр.д./ е видно, че заповедният съд е разпоредил длъжникът А.К.С., ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на кредитора
„А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК *, със
седалище и адрес на управление:***, *, представлявано от Д. Б.- Изпълнителен
директор, чрез пълномощник юрисконсулт А. Б., сумата от 600.30
(шестстотин лева и тридесет стотинки) лева,
представляваща дължима главница по договор за потребителски кредит №
*********/16.08.2016 г., сключен между „П. Ф. Б.“ ООД, ЕИК *(понастоящем „Ф. Б.“
ЕООД) и А.К.С., вземането по който е прехвърлено от страна на „Ф. Б.“ ЕООД в полза на „И.
А. М.“ АД, ЕИК *по силата на договор за цесия от 01.07.2017 г., като от своя
страна „И. А. М.“ АД е прехвърлило вземането в полза н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК *
по силата на Приложение № 1/01.06.2018 г. към Допълнително споразумение от
01.11.2017 г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
(цесия) от 16.11.2010 г., ведно
със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда – 30.9.2019 г. до
окончателното изплащане на задължението; сумата от 95.12 (деветдесет
и пет лева и дванадесет стотинки) лева, представляваща договорна лихва за
периода от 03.11.2016 г. до 12.10.2017
г.; сумата от 28.62 (двадесет и осем
лева и шестдесет и две стотинки) лева, представляваща
такса за оценка на досие за периода от 03.11.2016
г. до 12.10.2017 г.;сумата от 146.23
(сто четиридесет и шест лева и двадесет и три стотинки) лева,
представляваща такса услуга „Кредит у дома“ за предоставяне на кредита в брой
по местоживеене на кредитополучателя, за периода от 10.11.2016 г. до 12.10.2017
г.; сумата от 341.29 (триста четиридесет и един лева и двадесет и девет стотинки) лева, представляваща такса услуга „Кредит у дома“ за
събиране на погасителните вноски по местоживеене на кредитополучателя, за
периода от 10.11.2016 г. до 12.10.2017 г.;сумата от 151.50 (сто петдесет и
един лева и петдесет стотинки) лева, представляваща обезщетение за
забава за периода от 03.11.2016 г. до датата на подаване на заявлението в съда
- 30.9.2019 г., на основание чл. 410, т. 1 ГПК.
В полза на завителя-кредитор са били присъдени със същата
заповед и направените съдебно – деловодни разноски в общ
размер на 77.26 (седемдесет и седем лева
и двадесет и шест стотинки) лева, от които: 27.26 (двадесет и седем лева и
двадесет и шест стотинки) лева – заплатена държавна такса и 50.00 (петдесет)
лева – юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК,
вр. чл. 37 ЗПП, вр. чл. 26 НЗПП.Отделно
от горното заповедният съд е вписал и обстоятелствата от които произтичат
паричните вземания: задължение по договор
за потребителски кредит № *********/16.08.2016 г., сключен между „П. Ф. Б.“
ООД, ЕИК *(понастоящем „Ф. Б.“ ЕООД) и А.К.С., вземането по който е прехвърлено
от страна на „Ф. Б.“ ЕООД в полза на „И. А. М.“ АД, ЕИК *по
силата на договор за цесия от 01.07.2017 г., като от своя страна „И. А. М.“ АД
е прехвърлило вземането в полза н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК * по силата на
Приложение № 1/01.06.2018 г. към Допълнително споразумение от 01.11.2017 г. към
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от
16.11.2010 г.).
Спор няма, че Заповедта по чл. 410 ГПК не е връчена лично
на длъжника и от материалите по заповедното производство се установява,че
заповедта се счита връчена на А.С. при условията на чл. 47, ал.5 ГПК като в изпълнение
на дадените от заповедния съд указания и в срока по чл.415 ГПК е предявена
исковата молба с правно осн.чл.422 ГПК. Тези факти и обстоятелства установени
по заповедното производство обосновават извода от правна страна за допустимост
на предявените искове. За преценка на основателността и доказаността на
исковете,исковият съд се спира от фактическа страна на анализ на относимите по
същество на спора писмени доказателства .
Приобщения
по делото на л. 7,8 в заверено за вярност с оригинала копие на договор за потребителски кредит
от 16.08.2016 г. доказва твърденията на ищеца, че на посочената дата, в
гр.Варна „П. Ф. Б.“ ООД е предоставило паричен заем на А.К.С. а именно сумата от 700,00 лв..Съгласно буква Ж на договора заемополучателят се задължил да върне заетата
сума на 60 седмични вноски по 24,51 лева, с дата на първо плащане 25.08.2016 г.
На л. 8 –ми гръб и 9 –ти по делото е приобщен заверен за вярност с оригинала
Формуляр за кадидатстване за кредит от който е видно, че А.С. на 16.08.2016 г.
е попълнила и подписала същия с искането да й бъде отпуснат от заемодателя
паричния заем в размер на 700 лв.
Установено по делото е още, че на 01.07.2017 г. между „П. Ф. Б.“ ООД ЕИК *и
„И. А. М.“ АД ЕИК *е бил
сключен договор за цесия и заместване
в дълг по силата на който били прехвърлени вземания произтичащи от договори за
паричен заем описани в Приложение №1, неразделна част от договора./л.14 -17/.
От приобщеното по делото
на л.18 –ти Потвърждение за сключена цесия от „Ф. Б.“ ЕООД (с
предишно наименование „П. Ф. Б.“ ООД) се установява,че цесията е била потвърдена относно
следното парично вземане :вземането
на А.К.С. по договор № ********* от 16.08.2016 г. за главница 700,00 лв. и
остатък на дължима сума към 01.07.2017г. 1211,56 лв.
Доказано е и твърдението
на ищеца, че на дата 16.11.2010 г. е бил подписан Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ ,
сключен между „И. А. М.“ АД и „
А.з.с.н.в.“ ООД , по силата на който вземанията на продавача „И. А. М.“ АД,
са били прехвърлени в полза на * ООД .Паричните вземания
съгл. §2 , т.2.1 . на рамковия договор са индивидуализирани в приложение №1,неразделна
част от договора. / л.20 -23/ .Приобщената на л. 27 -29 по делото в заверено за
вярност с оригинала копие от извадка от приложението доказва прехвърлянето на
вземането на А.С. по процесния договор.
Видно от л. 24 –ти на
1.11.2017 г. между същите страни по рамковия договор е било сключено
допълнително споразумение към Рамковия договор от 16.11.2010 г. Съгл. чл.1 от
допълнителното споразумение страните са разширили предмета на рамковия договор
с клаузата, че продавачът ще прехвърли на купувача като ликвидни и изискуеми
парични вземания,произтичащи от ДПК, сключени от Ф. Б.“ ЕООД / с предишно наименование
„П. Ф. Б.“ ООД/ с физически лица, с които „И. А. М.“ АД е придобило по силана
на Договор за цесия от 1.7.2017 г. ведно с всички акцесорни претенции и
обезпечения. Приложено по делото на л. 23- ти / гръб / е потвърждение за извършената
цесия 16.11.2010 г. а на л. 26 –ти и потвърждение за извършената цесия от
16.11.2010 г.
Приобщени по надлежния ред по делото на листи 19,30,31 са пълномощни от дати: 04.07.2017 г., 09.09.2015
г., и пълномощно без посочена дата за преупълномощаване свързани с
уведомяването на длъжниците за цедирането на паричните вземания.
Приложените на л. 32, 33, 34 заверени копия на уведомления и разписка
доказват факта, че за цесията длъжникът е бил уведомен като на 2.7.2018 г. е
получила срещу подпис на обратната разписка уведомлениет по чл.99, ал.3 ЗЗД.
За пълното изясняване на фактическата страна по спора по делото е
допусната, изготвена и приобщена необходимата съдебно –счетоводна експертиза .
От заключението на в.л. Ел.Т. по
назначената по делото ССчЕ, което съда приема като обективно дадено и безпристрастно,
неоспорено от страните /л.90 -94/ се установява, че последното извършено
плащане от А.С. по договора за заем е от 03.06.2017 г. и с това плащане
частично е погасено задължението за такса – услуга „Кредит у дома „ с дата на
падеж 1.11.2016 г. а след тази дата няма плащания по договора. Видно от стр.2 –
ра на заключението на в.л.Т. /л.91/ от общото задължение / съгласно погасителен
план : главница 700 лв., лихва 138,08 лв., такса оценка на досие 35,00 лв.,
такса услуга у дома 597,08 лв. = 1470,16 лв./ са платени и погасени: главница
99,70 лв., договорна лихва за периода 1.11.16 -10.10.17 – 42,96 лв., такса
оценка на досие за периода 8.11.16 -10.10.17 – 6,38 лв.,такса услуга у дома за
периода 8.11.16 -10.10.17 – 109,56 лв./ общо 258,6 лв./.
Остатъкът от задълеженията в.л.
сочи че се равнява на общо 1 211,56
лв. съответно за главница 600,30 лв., за лихва 95,12 лв., за оценка
досие 28,62 лв. и за такса услуга у
дома 487,52 лв. за посочените по –горе периоди. Отделно от
горното вещото лице е изчислило и дължимата се лихва за забава в размер на 158,58 лв. за периода от 1.7.2017 г. – 30.09.2019 г.
При така установената фактическа обстановка, съдът
прави следните ПРАВНИ ИЗВОДИ:
Предявеният
иск е с правно основание чл.415 от ГПК и има за предмет да се установи
съществуване на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение по реда на
чл.410 и сл. от ГПК. За успешното провеждане на установителен иск в тежест на
ищеца е било да установи и докаже твърдението си, че ответника му дължи сумите
за които е издадена заповедта за изпълнение. В настоящото производство
основание за издаване на Заповед за изпълнение е
твърдението за дължими главни и акцесорни парични вземания на основание договор
за потребителски кредит от 16.08.2016 г.
В исковото производство няма спор а се установява и от
представените писмени доказателства, че по писмено заявление на ищцовата страна против ответника е била издадена
заповед по чл. 410 от ГПК за сумите, предмет на
настоящия иск.Предявеният иск за установяване
вземане на ищцовото дружество към ответника е процесуално допустим, доколкото е
предявени в срока, предвиден в чл. 415, ал. 1 ГПК от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за
изпълнение, при условията, предвидени в чл. 415, ал. 1,т.2 от ГПК и има за предмет посочените в заповедта суми .
От събраните по делото
доказателства, се установява по несъмнен начин гореописаната фактическа
обстановка. Сумата, предмет на договора за паричен заем, е била изплатена от
кредитора по начина, уговорен в договора, а усвояването на посочената сума
ответника А.С. е удостоверила с полагането на подписа си. /л.7/.
От приетите по делото доказателства,
се установява, че на отв. А.С. е бил отпуснат паричен заем в размер на 700,00
лв. Общият размер на дълга към датата на сключване на ДПК е бил 1470,16 лв.,
като първото плащане е следвало да се извърши на 25.08.2016 г. за срок от 60
седмици.
Така сключения договор за потребителски кредит като вид търговска сделка за
предоставяне на финансова услуга попада в приложното поле на ЗЗП, вкл. нормите
на чл. 143- чл. 146 ЗЗП, на които се позовава особения представител на
ответницата. Съдът намира за доказано твърдението на адв. М., че ответницата,
като кредитополучател има качеството на „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което и ДПК следва да бъде преценено
дали съдържа или не недействителни клаузи .
Процесният договор за кредит е с характер
на потребителски договор, поради което и на осн. § 13, т. 1 ДР на Закона за защита на
потребителите (ЗЗП)
следва извода, че освен правилата на ЗПК, които важат за всички договори за
потребителски кредит и уреждат императивните правила за определяне на тяхното
съдържание и клаузи, са приложими и правилата на ЗЗП.
Нормите, уреждащи неравноправни клаузи/нищожността на сделките / са от
императивен характер и за приложението им, съдът следи дори служебно, защото
когато страна се позовава на договор, съдът е длъжен да провери неговата
действителност, респ. нищожност, пряко изводима от вида и съдържанието на
договора, респ. надлежно въведените в процеса, и без да има позоваване на
нищожност (в този смисъл Решение № 384 от 02.11.2011 г. на ВКС по гр. д. №
1450/2010 г., I г. о., ГК а и редица други).
В срока по чл.131 ГПК особеният представител на ответницата е навел отделни
възражения за недействителност на клаузите в договора за потребителски кредит,
основани на противоречие със ЗЗП и добрите нрави.
Съдебната практика приема, че е нищожна като неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, която не е уговорена индивидуално,клауза която осъществява
някой от фактическите състави на чл. 143 ЗЗП, като същевременно не попада в някое от
изключенията на чл. 144 ЗЗП.
Отношения между страните по ДПК, при които е бил договорен конкретно
размера на дължимата лихва върху редовна главница при сключване на
договора,дължимите такси за оценка на досие и за ползване на услугата кредит у
дома са били индивидуално договорени, макар и в типов образец на договор .По
делото са приложени както формуляр за кандидастване за заем, така и стандартен
европейски формуляр кореспондиращи с вписаните в договора основни клаузи
относно размера на заема ,срока за връщане на същия .Отделно от горното към
самия договор е бил изготвен и подписан от заемополучателя и поасителен план,
приложен на л.10 –ти . От погасителният план се установява всяка вноска по
него, размерът на главниците и на договорните лихви за определения от страните
период договорени индивидуално, а съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП индивидуално
уговорените клаузи не могат да бъдат квалифицирани като неравноправни.
Предвид изложеното съдът приема за установено и доказано, че отв.А.С. се е
задължила да върне сумата от 1470,16 лв.като първото плащане е следвало да се
извърши на 25.08.2016 г. за срок от 60 седмици по договора за потребителски кредит от 16.08.2016 г. сключен с „П. Ф. Б.“ ООД. В тази сума е
включена и договорената възнаградителна лихва, представляваща цената
която потребителят заплаща на кредитора за ползването на отпуснатата в заем
сума за определен срок, а основното задължение на заемателя е да я върне в
уговорения срок, заедно с договореното възнаграждение на заемодателя за
предоставяне на средствата под формата на лихва, щом ползва отпуснатия заем за
този срок, което не е спорно по делото.В цитираната общо дължима сума е
включена и таксата оценка на досие и таксата „кредит у дома„/избрана от
заемополучателя съгл. буква Д от договора / .Фактът че ответницата е приела
условията при които да върне заема е виден и от полагането на подписи под
договора и ПП и от заключението на в.л. по ССчЕ от което се изяснява, че е било
извършвано плащане но до дата 3.6.2017 г. При така изложеното по-горе ВРС
приема, че претендираните от ищцовата страна парични вземания на база ДПК не се
основават на недействителни договорни клаузи изключващи дължимостта на непогасените
чрез плащане главни и акцесорни парични вземания по договора от 16.08.2016 г.
На второ място съдът по същество на спора намира за необходимо да посочи,
че съгласно нормата на чл. 99 от ЗЗД кредиторът може да прехвърли вземането си на
трето лице, като прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с всички
привилегии, обезпечения и другите му принадлежности, освен при изрична уговорка
между страните. Договорът за прехвърляне на вземане - цесия, е двустранен
договор, който не е формален, тъй като представлява продажба на вземане.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, предишният кредитор – цедентът, е длъжен да
съобщи на длъжника за станалото прехвърляне на вземането, като по силата на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД при валидно сключен договор за цесия, прехвърлянето
има действие спрямо длъжника от деня, когато му е съобщено от предишния
кредитор. От датата на получаване на съобщението до длъжника цесията
разпростира действието си и по отношение на него в смисъл, че изпълнение с
погасяващ ефект може да направи единствено на цесионера.
В случая на ответника са надлежно връчени преписи от исковата молба и приложенията
към нея (сред които договорите за цесия ,ведно с потвърждения и, извадки от
Приложения към тях; пълномощно от цедента на цесионера за съобщаване на
цесията; нарочно писмено уведомление до длъжника от упълномощения за това
цесионер), обосновано може да се приеме, че съобщаването в конкретния случай на
извършеното прехвърляне на вземането на цедирания длъжник е сторено с
връчването на книжата по реда на чл. 131 ГПК, с което правата и законните интереси на
длъжника са гарантирани. Отделно от горното по делото е налична и обратна разписка удостоверяваща
уведомяването на А.С. за извършената цесия – т.е. преди връчване на исковата
молба .
Във връзка с възрежението на ответната страна, че цесията не е надлежно съобщена, съдът намира за необходимо да посочи, че закона не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, но получаването на същото в рамките на съдебното производство по предявен иск за прехвърленото вземане не може да бъде игнорирано (така решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.). Защитата, която се осъществява от назначения по делото в хипотезата на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител осигурява защита на страна по делото, по отношение на която е приложена фикцията на чл. 47, ал. 5 от ГПК. Особеният представител може да извършва широк кръг от процесуални действия, извън тези, за които е необходимо изрично пълномощно съобразно чл. 34, ал. 3 от ГПК
, и съответно той се явява и надлежен адресат на всички твърдения, наведени от насрещната страна. Следователно, връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици (в този смисъл е Решение № 198/18.01.19 г. по т. д. № 193/18 г. на ВКС).На последно място при липса на твърдения от страна на отв.С. да е извършила плащане на
прехвърлените суми, то ищецът - цесионер „А.З.С.Н.В.“ ЕАД се явява носител на
тези вземания. Издадената в хипотезата на чл. 410 от ГПК заповед за изпълнение съставлява изпълнително
основание, като изпълнителната й сила възниква едва когато и ако същата се
стабилизира поради неоспорването й в срок или след успешното приключване на
исковия процес и установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на
вземанията по основание и размер и тяхната изискуемост. Независимо кога
длъжникът е уведомен за прехвърлянето на вземанията (преди или след издаване на
заповедта) задължението ще може да изпълнява принудително едва след приключване
на исковия процес. Ето защо, обосновано следва да се приеме, че с отчитането на
новонастъпил факт в хода на процеса относно съществуване на изпълняемото право
в полза на сочения в заповедта кредитор не би се променил момента на възникване
на правото на принудително изпълнение.
С оглед акцесорния характер на претенцията за законна
лихва съдът приема,че законната лихва е дължима от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК, т.к. това е началния момент от който ищецът
претендира законна лихва а и исковото производство по чл.422 ГПК е продължение
на заповедното .
На основание чл.78, ал.1 от ГПК и направеното искане
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените в
производството разноски.Предвид т.12 от Тълкувателно решение № 4/2013г. на ВКС на ОСГТК, настоящият състав дължи произнасяне относно
извършените в заповедното производство по чл.410 от ГПК разноски, който предвид
изхода на спора следва да се присъдят в пълен размер – сбора от 27,26 лв. за платена държавна такса в
заповедното производство плюс 50,00 лв. за юрисконсултско възнаграждение – общо
77,26 лв.
Видно от л. 88 –ми в списъка по чл.80 ГПК разноските
претендирани в заповедното производство от ищцовата страна са в същия размер.
По исковото производство в полза на ищцовата страна
следва да се присъдят сумите от 272,74 лв. внесена д.т., 325,41 лв. заплатен
депозит за особен представител, 150 лв. за депозит за ССчЕ. Единствено съдът не
може да определи възнаграждение по реда на чл. 78, ал.8 ГПК за юрисконсултско
възнаграждение в искания размер 350 лв., т.к.същото не може да е по-високо от
300 лв.Ето защо и исковият съд определя възнаграждение за юрисконсултско
представителство в размер на 300,00 лв. ,като счита че при възнаграждение на
особения представител от 325,41 лв. ,в едно и също исково производство
възнагражеднията на процесуалните представители не следва драстично да се
различават.При така изложеното съдът определя сбора от разноските дължими от
ответника на ищеца по исковото производство от общо 1 048,15 лв.
Водим от
гореизложеното, съдът
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните – ищцовото дружество „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес
на управление:***, *, представлявано от Д. Б.- Изпълнителен директор и ответника А.К.С., ЕГН **********, с адрес: ***, че А.К.С., ЕГН **********, ДЪЛЖИ н. „А.з.с.н.в." ЕАД сумите, както следва: 600,30 лева /шестстотин лева и 30 ст./ - представляваща главница
по договор за кредит; 95,12 лева /деветдесет и пет лева и 12
ст./, представляващи договорна лихва за периода от 3.11.2016 г. до 12.10.2017 г.; 28,62 лева /двадесет и осем лева и 62 ст./, представляващи такса за оценка на
досие за периода от 3.11.2016 г. до
12.10.2017 г.; 146,23 лева /сто четиридесет и шест лева и 23 ст./ за периода от 10.11.2016 г. до 12.10.2017 г.,представляващи такса услуга „Кредит у дома“ за предоставяне на кредита в
брой по местоживеене на Кредитополучателя; 341,29 лева /триста четиридесет и един лева и 29 ст./, представляващи такса услуга
„Кредит у дома“ за събиране на погасителните вноски по местоживеене на
Кредитополучателя за периода от 10.11.2016 г. до 12.10.2017г.; 151,50 лева /сто петдесет и един лева и 50 ст./, представляващи обезщетение за
забава за периода от 3.11.2016 г. до датата на подаване на заявлението в съда, както и законната
лихва за забава върху главницата от датата на входиране на заявлението по чл.410 ГПК в съда – 30.09.2019 г., до
окончателното изплащане на задължението, парични вземания произтичащи от договор за потребителски кредит №
*********/16.08.2016 г., сключен между „П. Ф. Б.“ ООД, ЕИК *(понастоящем „Ф. Б.“
ЕООД) и А.К.С., вземането по който е прехвърлено от страна на „Ф. Б.“ ЕООД в полза на „И. А. М.“ АД, ЕИК *по силата на договор
за цесия от 01.07.2017 г., като от своя страна „И. А. М.“ АД е прехвърлило
вземането в полза н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК * по силата на Приложение №
1/01.06.2018 г. към Допълнително споразумение от 01.11.2017 г. към Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010 г.), за които суми е била издадена Заповед № 7510/2.10.2019г. за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 15463/2019 г. по описа на ВРС,35-ти състав,на
основание чл. 422, ал.1 , вр.чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.
86 , ал.1 ЗЗД.
ОСЪЖДА А.К.С., ЕГН **********, с адрес: *** ДА
ЗАПЛАТИ н. „А.з.с.н.в.”
ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на
управление:***, *, представлявано от Д. Б.- Изпълнителен директор СУМАТА от общо 1 048,15лв. (хиляда четиридесет и осем лева и
петнадесет стотинки) представляваща направените от
ищцовата страна съдебно- деловодни разноски в исковото
производство пред
настоящата инстанция, на основание чл.78, ал.1 и ал. 8 от ГПК.
ОСЪЖДА А.К.С., ЕГН **********, с адрес: *** ДА
ЗАПЛАТИ н. „А.з.с.н.в.”
ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на
управление:***, *, представлявано от Д. Б.- Изпълнителен директор СУМАТА от общо
77,26 лв.(седемдесет и седем лева и
двадесет и шест стотинки )представляваща сторените от ищцовата страна
съдебно-деловодни разноски в заповедното производството по чл. 410 от ГПК , ч. гр. д. № 15463/2019 г. по описа на ВРС,35-ти състав, на
основание чл.78, ал.1 и ал. 8 от ГПК.
Препис от Решението да се връчи на страните чрез
процесуалните йм представители.