Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 02.07.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на седми юни две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
Мл.с. БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №12167 по описа на СГС за 2018 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца
Н.П.Ч. срещу решение от 06.06.2018 г. по
гр.д. №2018/2018 г. на Софийския районен съд, 85 състав, с което е отхвърлен
предявения от жалбоподателя срещу „О.Ф.Б.“ ЕАД отрицателен установителен иск с
правно основание основание чл.124 ал.1 ГПК за признаване на установено, че жалбоподателят не дължи на „О.Ф.Б.“ ЕАД сумата
от 1250,00 лв., представляваща част от неплатената сума от 15 893,58 лв. –
главница, за която е издаден на 05.08.2010 г. изпълнителен лист по гр.д.
№34476/2010 г. по описа на СРС, 75 състав, и за събирането на която е
образувано изп.д. №20168440400515 на ЧСИ с рег. №844 на КЧСИ, като ищецът е
осъден да заплати на ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че неправилно
СРС е приел, че общата погасителна давност е прекъсната с писмено признание от
страна на длъжника, както и че липсва такова. Поддържа, че от датата на
снабдяване от страна на ответника с изпълнителен лист до датата на образуване
на изпълнително производство е изтекъл срок по-дълъг от 5 г. и вземанията по
листа са погасени по давност. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния
съд да отмени решението и да уважи изцяло предявения иск за недължимост на процесната
главница. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна „О.Ф.Б.” ЕАД в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение
да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените
оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и
правилно.
Разпоредбата
на чл.439 ГПК
предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел
изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Правно
легитимирани страни по иска по
чл.439 ГПК се
явяват страните в изпълнителното производство, като ищецът - длъжник в
изпълнителното производство твърди погасяване изцяло или частично на вземането,
предмет на делото, чийто носител е ответникът - взискател в производството. По
своя характер искът е отрицателен установителен, като се основава на
твърдението на ищеца, че не дължи престацията, за която е осъден с влязъл в
сила съдебен акт, предвид настъпили след приключване на съдебното дирене факти.
При отрицателния установителен иск в тежест
на ищеца е да установи съществуването на правен интерес от иска. Съдът следи служебно за същия през
цялото развитие на производството, като в хипотеза, в която твърденията на
ищеца за правен интерес от
иска не се установят по делото, то производството по тези искове е недопустимо
и същото следва да се прекрати. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за
допустимост на иска и ако в хода на делото твърденията за наличието на такъв не
се установят, то съдът следва да прекрати производството без да се произнася по
основателността на иска /в този смисъл ТР №8/2013 г. по тълк.д. №8/2012 г. на
ОСГТК на ВКС/.
Съгласно
разпоредбата на чл.117 ал.2 ЗЗД, давността е винаги петгодишна, ако
вземането е установено със съдебно решение. Заповедта за изпълнение
замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването и от
длъжника чрез възражение по реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането
съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл.416 ГПК, когато
възражение не е подадено в срок, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е
налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането
в този случай е установено със СПН. Следва да се съобрази обаче обстоятелството,
че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на чл.414 ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се получава
ефект, близък до СПН, тъй като единствената възможност за оспорване на
вземането са основанията по иска с правно основание чл.424 ГПК - при
новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства. В този смисъл е
трайната и непротиворечива съдебна практика /определение №480 от 19.07.2013 г.
по ч.гр.д. №2566/2013 г. на ІV ГО на ВКС/. С изтичането на преклузивния срок за
подаване на възражение против заповедта се получава крайният ефект, а именно - на окончателно разрешен правен
спор относно съществуването на вземането.
По
изложените съображения, съдът намира, че нормата на чл.117 ал.2 ЗЗД следва да намери приложение и по отношение на процесното вземане, за
което е налице постановена на 05.08.2010 г. по гр.д. №34476/2010 г. по описа на
СРС, 75 състав, заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК, а на същата дата
е издаден и изпълнителен лист. Настоящият съдебен състав намира, че процесната
заповед за изпълнение по чл.417 ГПК е влязла в сила поради неподаване на
възражение от страна на длъжникът в срока по чл.414 ал.2 ГПК, доколкото по
делото това обстоятелство е безспорно между страните, респ. липсват твърдения и
представени доказателства за подадено възражение от длъжника по чл.414 ГПК.
Не се спори по делото,
че за събиране на процесното вземане е образувано на 18.02.2016 г. изп.д. №20168440400515 по описа ЧСИ С.Я..
Представен
е протокол от 17.06.2016 г. по процесното изп. дело, подписан от ищеца, в който
е посочено, че ищецът се е запознал с материалите по делото, получил е покана
за доброволно изпълнение и е заявил, че ще погасява задължението си с
доброволни вноски в размер на 150,00 лв. между 15-30 число на мес. юни, а при
възможност ще прави и по-високи,
От
представеното удостоверение, изх. №073567/21.11.2017 г., издадено по цитираното
изп. дело, се установява, че през периода 17.06.2016 г. – 14.09.2017 г. ищецът
е извършил 12 бр. плащания по процесното изп. дело.
Настоящият
съдебен състав намира, че в описания по-горе протокол със съдържа отказ от
изтекла погасителна давност по смисъла на чл.113 ЗЗД от страна на ищеца. Макар, че длъжникът дословно не е казал, че се отказва от изтеклата в негова полза
погасителна давност, отказът му от тази давност е категоричен и изразен
достатъчно ясно. Не става въпрос за мълчалив отказ, защото в случая той е
изразен писмено. Съгласно чл.113 ЗЗД
такъв един отказ е действителен. Следователно, с отказа от давност длъжникът не
може да се позовава на нея. В този смисъл е и практиката на ВКС, обобщена с решение №65/03.06.2011 г. по т.д. №600/2010 г. на І ТО, в
което се приема, че едно вземане винаги може да бъде признато, вкл. и след изтичане на погасителната давност.
След като длъжникът може да изпълни задължението си и след изтичане на
давността /чл.118 ЗЗД/ и
това да доведе до погасяване на кредиторовото вземане, от аргумент за
по-силното основание следва, че длъжникът може да направи и отказ от изтеклата
в него полза погасителна давност. Признанието фактически представлява отказ от
позоваване на вече изтекла давност. И тъй като такъв отказ под страх от
недействителност не може да бъде направен преди давността да е изтекла /чл.113 ЗЗД/, то признанието може да
бъде направено и след изтичане на давността. Признанието, направено след
изтичане на погасителната давност, обаче, не прекъсва теченето и. Прекъсването на давността, като законова
последица от признаването на вземането, ще настъпи само доколкото са налице
предпоставките за това - започнала, но още неизтекла погасителна давност /арг. от чл.116 ЗЗД/. Погасителната давност по съществото си
представлява последица от бездействието на кредитора да упражни правото си в
определен период от време. След като този период вече е изтекъл, направеното
признание не може да го възстанови. Следователно, признанието може да бъде
направено и след изтичане на погасителната давност, но не може да доведе до
прекъсването и.
Настоящият съдебен състав намира, че е налице и признание
на процесното вземане, което съгласно разпоредбата на чл.116 б. „а“ ЗЗД
прекъсва погасителната давност. Съгласно трайната съдебна практика,
признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и
недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. За да е налице признаване
на вземането по смисъла на чл.116 б. „а“ ЗЗД, същото трябва да е направено в
рамките на давностния срок и да се отнася до съществуването на самото
задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Това е
така, защото признаването на фактическия състав все още не означава признаване
на последиците от този фактически състав към момента на признаването.
Признаването на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига
същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди
съществуването на конкретния дълг към кредитора. В този смисъл е и трайната
практика - решение №100 от 20.06.2011 г. по т.д. №194/2010 г. на II ТО на ВКС,
решение №98 от 26.07.2013 г. по т.д. №851/2012 г. на I ТО на
ВКС. Признанието на вземането представлява едностранно волеизявление на
длъжника, което законът е скрепил с правни последици – прекъсване на течащата в
полза на автора на волеизявлението погасителна давност. За да настъпят тези
последици не е необходимо кредиторът да е приел и да се е съгласил с
признанието, не е необходимо каквото и да било волеизявление от негова страна.
Извършените през
периода 17.06.2016 г. – 14.09.2017 г. от ищеца 12 бр. плащания по процесното
изп. дело представляват признание на
дълга и всяко от които е от характер да прекъсне давността - по арг.
от чл.116 б. „а“ ЗЗД на самостоятелно основание.
При тези данни, настоящият съдебен състав намира, че към датата на
депозиране на исковата молба – 09.01.2018 г. погасителната давност за
процесното вземане не е изтекла.
Поради изложеното, решението на СРС следва да бъде
потвърдено изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на
въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК следва да се присъдят
разноски във въззивното производство в размер на сумата от 150,00 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло
решение №423492/06.06.2018 г., постановено
по гр.д. №2018/2018 г. по описа на СРС, ГО, 85 състав.
ОСЪЖДА Н.П.Ч.,
ЕГН **********, адрес: гр. Радомир, кв. „*******, да заплати на „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК *******, седалище и
адрес на управление:***, на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК сумата от 150,00 лв., представляваща разноски във
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.