Определение по дело №216/2014 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Производството по делото е въззивно и е образувано въз основа на постъпила жалба от А. Б., защитник на подсъдимия Г. Д. от с. Д., общ. П., против присъда № 318/08.04.2009 г., постановена по н.о.х.д. № 934/2007 г. по описа на РС – гр. П.. Сочи се в същата, че в хода на разследването не са били събрани обективни доказателства, обосноваващи несъмнен и еднозначен извод за осъществен опит за съвкупление посредством визираните в закона принудителни средства. Не само че обвинението не било доказано по несъмнен начин, а били налице свидетелски показания на А. А., които говорели единствено и само за провокативния и доброволен характер на действията, извършени от пострадалата Ч. Показателни били в тази насока и многократни в продължителност на времето и по различен повод обаждания от страна на Ч., отправената молба от същата към Д. да я придвижи с колата си от едно населено място до друго в късен час, което било много показателно. Всичко това навеждало по-скоро на извод за нейно желание за контакт и общуване с подсъдимия. Освен това налице било и демонстрирано пасивно поведение от страна на пострадалата, което не могло да презюмира явното й нежелание и несъгласие с действията на подсъдимия. Допълнително в подкрепа на тези твърдения са и показанията на разпитаните гранични полицаи, които след като разговаряли с пострадалата и подсъдимия заявили, че нямало нищо смущаващо в случая. Нямало и разлика в поведението на Ч. преди и след случая, каквито твърдения изложил пред съда кмета на с. Д.. С оглед на тези противоречия жалбоподателят е поискал от съда да не кредитира показанията на всички свидетели, призовани от районната П.. За наличието на извършено престъпление по чл. 152 от НК следвало да се съди и от другите доказателства по делото, а данни за извършено такова същите не съдържали. Така например в медицинското свидетелство, издадено на Ч., било отразено, че не личат видими белези от удари, а депозираното от съдебномедицинския експерт заключение било изготвено единствено въз основа на показанията на свидетелката. Ето защо обвинението не било доказано по несъмнен начин, в която връзка и се иска от съда да отмени обжалваната присъда като неправилна и незаконосъобразна и признае подсъдимият Д. за невиновен по повдигнатото му обвинение.

В съдебно заседание подсъдимият се явява лично и със свои защитници, поддържат изцяло депозираната жалба, представят характеристика от кмета на Община П. В. И. по отношение на Г. Д.. Не се сочат други доказателства.

Представителят на прокуратурата оспорва подадената жалба, но счита, че с оглед изясняване на делото от фактическа страна следва да се разпитат отново свидетелите Ч., З. и Б.. Други доказателства също не са сочени.

Въз основа на събрания доказателствен материал и закона, съдът намира следното:

С присъдата, отмяна на която се иска, РСП. е признал Г. Л. Д., ЕГН *, за виновен в това, че на 04.11.2006 г. около 23.30 ч., в района на моста на р. С., близо до с. Т., общ. П., направил опит да се съвкупи с лице от женски пол - Г.Ст.Ч., ЕГН *, от с. Д., общ. П., ненавършила 18 години, като я принудил за това със сила, изразяваща се в дърпане на тялото на Ч., притискане с тяло, поваляне на земята, дърпане на кола на дрехите й, поради което на основание чл. 152, ал. 2, т. 1, вр. чл. 152, ал. 1, т. 2, пр. 1, вр. чл. 18, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК му наложил наказание „лишаване от свобода” за срок от 5 години. На основание чл. 46, б. „б” от ЗИН е определил първоначален общ режим за изтърпяване на наказанието. С оглед осъдителната присъда, на Д. да били възложени и сторените по делото разноски.

За да постанови своя акт съдът приел за установена следната фактическа обстановка :

Подсъдимият Д., на 26 години, и свид. Г. Ч., родена на 05.V.1991 г., живеят в едно и също населено място - село Д., община П., познават се от дълги години.

През 2006 г. подсъдимият и сестрата на Г. Ч.-свид. Й. Ч., имали интимна връзка. В тази връзка много често подсъдимият посещавал дома на Ч. При тези посещения Д. общувал с родителите на приятелката си и с нейната сестра - Г.Ч. С течение на времето между тях били изградени отношения на взаимно уважение, доверие и приятелство.

На 04.11.2006 г., около 18.00 часа, свид.Г.Ч. и нейният приятел-свид. Р.З., отишли да пият кафе в центъра на село Г. Т. Докато седели в кафенето Ч. взела телефона на З., започнала да разглежда информацията в него и видяла, че Д. се е обаждал на номера на З. Ч. решила да разбере каква е причината за обаждането на Д. и позвъняла. Провела разговор с подсъдимия, от който разбрала, че Д. е звънял на този номер по повод сим-карта, дадена от Й. на подсъдимия и във връзка с обаждане от номера на З., което осъществила Е.- приятелка на Ч. По време на този разговор Г. казала, че е с приятеля си в село Г. Т. и че след около половин час ще си тръгва, а подсъдимият казал, че е в компания. С това разговорът приключил. Около 15 минути по-късно при Г. и Р. пристигнал подсъдимия с управляван от него лек автомобил. Провели кратък разговор какво правят там, а след това подсъдимият казал, че се прибира и предложил на Ч. да я прибере у дома й. Г. Ч. се съгласила и се качила в автомобила на Д., като седнала на предната седалка, до шофьора. Двамата потеглили в посока село Д.. След като излезли от селото, автомобилът, управляван от Д., поел по черен път. Ч. попитала подсъдимия защо тръгват в такава посока, на което той й отговорил, че това е пряк път за село М. По средата на пътя същият спрял колата и започнал да спуска седалката, на която седяла Ч. до хоризонтално положение. След това пуснал диск и предложил да слушат музика. Същевременно започнал да докосва Ч. по тялото. Докато се опитвал да свали седалката й, Ч. насочила усилията си към това да върне седалката в изходно /вертикално положение/. Освен това Ч. започнала да моли Д. да си тръгват, на което той отговорил : „Толкова ли си тъпа, аз ще свърша за половин час”. За Ч. било ясно, че Д. иска да прави секс с нея и тъй като тя не искала това, започнала да измисля и изтъква причини, за да напуснат мястото. Така Ч. го помолила да тръгнат и обяснила, че ако закъснее, родителите й ще й се карат. Тогава обаче подсъдимият й дал /по нейна молба/ телефона си, за да им се обади и да им каже, че ще закъснее. Ч. се съгласила, взела от подсъдимия мобилния му телефон и излязла от автомобила, за да проведе разговор с приятеля си З. Ч. не искала да притеснява родителите си, затова решила да потърси помощта на Златков. Но Д. също излязъл от колата и в момента, в който чул името, изречено от Ч. : „Р.”, той взел телефона от ръцете й и със сила я качил в колата. Докато се опитвал да я качи против волята й в автомобила, Д. казал : ”Спри да се лигавиш! Хайде, качвай се в колата!”. След като и двамата влезли в автомобила, и потеглили в посока село Д.. По пътя обаче, в района на разклона за село Тополница подсъдимият отново отбил колата по черен път, водещ до брега на река С. Когато стигнали брега на реката Д. спрял. Отново започнал да спуска седалката на Ч. до хоризонтално положение, след което се опитал да разкопчае панталона й. Чанкова се опитвала да го отблъсне с ръце и с крака, а Д. със сила се опитвал да свали панталона на момичето. При това скъсал копчето на панталона й, но не успял да го свали, тъй като не могъл да разкопчае колана й. В следващ момент подсъдимия се опитал да отвори вратата до неговата седалка /тази на шофьора/, за да се изплюе и в този момент Ч. успяла да излезе от колата. Подсъдимият я последвал. Ч. започнала да тича около колата, а подсъдимият се опитвал да я хване. Докато вършел това Д. й казал: „Качвай се в колата, стига се лигавиш, защото ще те оставя тука.” Ч. му отговорила, че е по-добре да я остави там, отколкото да се качи в колата му. Тогава подсъдимият се върнал в автомобила, запалил двигателя и потеглил сам. Ч. се затичала след автомобила на Д., уплашена от тъмнината и с мисълта да използва светлината от фаровете, за да успее да стигне до шосе. Скоро подсъдимият и автомобилът изчезнали от погледа й. Ч. продължила да върви по пътя, а след около пет минути пред нея изскочил от храсти подсъдимият. Автомобилът се намирал на около 10 метра от тях. Д. сграбчил Ч., а тя го помолила да я прибере у дома й. Ч. не виждала друг начин да напусне мястото освен с помощта на автомобила и подсъдимия. Затова се качила в колата. След като и подсъдимият влязъл, заключил вратите и легнал върху Ч., която се намирала на спуснатата хоризонтално седалка до мястото на шофьора. Ч. започнала да рита и блъска подсъдимия, казвала му да спре, иначе ще се обади на родителите си. Подсъдимият се опитвал с тяло да притисне Ч. към седалката, а с ръка я дърпал за косата. Д. опипвал Ч. по гърдите и дупето, дърпал колана й, за да го разкопчае. В същото време свалил якето си и разкопчал панталона си. Докато се опитвал да сломи с удари и притискане с тяло съпротивата на Ч. подсъдимият й казал, че не очаквал да е такова дете, че да не може изчака той да свърши за кратко. Тъй като Ч. не спирала да се съпротивлява, в резултат тя успяла да се измъкне изпод подсъдимия, отворила вратата до мястото на шофьора и с ръце напред започнала да излиза от колата. Подсъдимият се опитал да я задържи вътре като я хванал за краката. При това положение маратонките, с които била обута Ч., паднали и останали в колата, а единият крачол на панталона й се скъсал. Ч. успяла да отблъсне Д. с удар с крака и излязла от автомобила. Момичето започнало да тича, а подсъдимият тръгнал след нея. Двадесетина метра след това Д. успял да хване Ч. и я блъснал на земята. Легнал върху нея и отново започнал да се опитва да свали панталоните й, за да осъществи полов контакт с нея. В този момент обаче мястото, където се намирали, било осветено от светлини на автомобил, които се приближавали. Тогава подсъдимият казал на Ч. да се качат в колата, на което тя се съгласила. Но в момента, в който Д. се качил в колата Ч.,която вървяла след него, се затичала в обратна посока – в посока светлините на приближаващия автомобил и започнала да маха с ръце. След около 20-30 метра срещнала автомобил на граничен патрул. От него слезли дежурен граничен наряд-свидетелите Б. и З., на които Ч. разказала за случилото се. Със съдействието на граничните служители Ч. взела от подсъдимия маратонките си и се прибрала у дома си.

На следващия ден бащата на Г. Ч. подал жалба в РПУ-П. срещу подсъдимия, в която твърди, че Д. се опитал да изнасили Г. Ч.

От приложеното към делото медицинско свидетелство от 09.12.2006 година се установи, че на същата дата е извършен медицински преглед на Г.Ч., при който не са установени видими белези по тялото и лицето й от удари.

От заключението на комплексната съдебно-психиатрична и психологична експертиза се установява, че няколко месеца след инцидента вещите лица установили налична у Г.Ч. симптоматика на посттравматично стресово разстройство. Констатирани са данни за остра стресова реакция след преживяна заплаха.

Въз основа на така установените факти и обстоятелства по делото, съдът приел, че от обективна и субективна страна подсъдимият е осъществил състава на престъплението по чл. 152, ал.2, т.1 във връзка с ал.1, т.2, пр.1 НК във връзка с чл.18, ал.1 НК.

В рамките на правомощията си ОС разпита повторно свид.Ч., З. и Б.. С оглед дадените от същите показания намира, че липсват основания да приеме фактическа обстановка, различна от приетата за установена от РС.

Предвид изложеното до настоящия момент въззивният съд счита жалбата на А.Б. за частично основателна.

Първата инстанция е положила необходимите усилия за попълване на делото с необходимите доказателства. Въз основа на техния анализ, съгласно изискванията на процесуалния закон, РС е изяснил правилно и законосъобразно релевантните факти и обстоятелства. Изводите, които същият е направил по отношение на въпросите, залегнали в хипотезата на чл.301 от НПК, са верни, обосновани, логични и кореспондират изцяло с приетата за установена фактическа обстановка по делото. В този смисъл Окръжният съд намира, че неоснователни се явяват доводите на защитата относно недоказаност на повдигнатото срещу Д. обвинение. Напротив, версията на същата не намира упора в по-голямата част от доказателствата по делото, като в основата си представлява интерпретация на отделни техни фрагменти. Т.напр. в жалбата се твърди, че извършеното от Д. по отношение на Ч. било в резултат на провокативно и доброволно по своя характер поведение, демонстрирано от пострадалата и изразяващо се в многократни и продължителни по време телефонни обаждания от същата до подсъдимия, отправена към него молба да я придвижи от едно населено място в друго, независимо от късния час. Всичко това изразявало единствено и само нейно желание за форма на контакт и общуване с подсъдимия.

В голямата си част така изложените възражения са били обсъдени от първоинстанционния съд, който в мотивите си е посочил ясно по какви причини не дава вяра на обясненията на Д. от една страна, а намира същият за виновен в извършване на повдигнатото от РП обвинение. След подробния анализ на показанията на свид.Ч., З., Б. и останалите доказателства по делото, първата инстанция обосновано е приела, че следва да се кредитира основно разказаното от пострадалата, а не твърденията на подсъдимия за случилото се на инкриминираната дата. В тази насока следва да се отбележи, че ОС възприема изцяло становището на първата инстанция, поради което и не намира за необходимо да преповтаря същото.

Независимо от изрично посоченото в мотивите, че при определяне вида и размера на наказанието РС се съобразил с всички смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, тежестта на извършеното деяние, степента на обществена опасност както на деянието, така и на дееца, въззивната инстанция намира същото за явно несправедливо, с оглед неговата чрезмерност.

На първо място съвсем необосновано РС е приел като отегчаващо вината обстоятелство високата степен на обществена опасност на деянието, обусловена от вида и размера на наказанието, предвидено от законодателя за извършеното престъпление - наказание „лишаване от свобода” за срок от три до десет години. Както е посочил и в досегашни свои решения обществената опасност на деянието не се обуславя от това обстоятелство.Последното е критерий за преценка на тежестта на престъплението(вж.чл.93, т.7 от НК).

На второ – неправилен е извода на съда и относно това, че тъй като „…обект на престъпното посегателство е момиче, с което подсъдимият е имал приятелски отношения, лице, което е възприемало подсъдимия като близък, като член на семейството.”, подсъдимият бил лице с висока обществена опасност. За наличието на такава следва да се вземат предвид данните за неговото съдебно минало, евентуално незавършени производства от общ характер и др.

Заедно с това първата инстанция в нито един момент при обсъждане на въпросите по чл.301, ал.1, т.3 от НПК не е отчела едно изключително важно за дейността на Д. обстоятелство: това, че се касае за опит за съвкупление . В този смисъл и независимо, че е квалифицирала деянието на подсъдимия именно по този начин - чл. 152, ал.2, т.1 във връзка с ал.1, т.2, пр.1 НК във връзка с чл.18, ал.1 НК, същата, при определяне на размера на наказанието, не е изложила мотиви относно приложението на нормите на чл.18, ал.2 и чл.58, б.”а” във вр. с чл.55 от НК .

Всичко посочено по-горе налага ревизия на постановената присъда в частта й относно наложеното на жалбоподателя наказание.

При разрешаването на този въпрос прие следното :

При съобразяване с изложеното по-горе и разпоредбите на чл.18, ал.2, чл.36 и чл.54 от НК съдът счита, че с оглед негативното отражение на деянието върху съзнанието и психиката на пострадалата, това, че за осъществяване на деянието се е възползвал от доверието на пострадалата предвид установените от по-рано близки отношения с нея, от една страна, а от друга - младата възраст на подсъдимия, чистото му съдебно минало, процесуалното му поведение в хода на наказателното производство – същият не е създавал пречки за събиране на доказателства по делото и за разкриване на обективната истина, изказаното съжаление за извършеното, добрите му характеристични данни - трудова ангажираност, отзивчивост и др.(вж.характеристика на л.12 от делото), е налице превес на смекчаващите над отегчаващите отговорността обстоятелства.

Същевременно, преценявайки относителната тежест на всяка една от двете групи приема, че съразмерно по отношение на осъщественото от Д. би се явило наказание „лишаване от свобода”, чийто размер следва да бъде определен на минимума, предвиден за престъплението, което е извършил, а именно 3 години.

Обсъждайки степента на осъществяване на намерението и причините, поради които престъплението е останало недовършено ОС намира, че независимо от законовата възможност, не следва наказанието да се определя при хипотезата на чл. чл.58, б.”а” във вр. с чл.55 от НК.

Заедно с това намира, че са налице всички условия на чл.66 от НК.

За превъзпитанието на Д., както и постигането на останалите цели на генералната и специална превенции, не е необходимо същият да изтърпи наказанието ефективно. Допълнителен аргумент в тази насока е обстоятелството, че от извършване на деянието – 04.ХІ.2006 год. до сега е изминал сравнително дълъг период от време, през който лицето е имало качеството на подсъдим в рамките на наказателно производство от общ характер с всички произтичащи от това задължения и ограничения.

С оглед тежестта на деянието и превантивно-възпитателната роля на наказателната репресия съдът счита, че изпитателния срок следва да бъде определен в максимален размер.

Доколкото Д. е признат за виновен, на същия следва да бъдат възложени и сторените по делото разноски.

Водим от горното и на основание чл.334, т.3 във вр. с чл.337, ал.1, т.1 от НПК, ОС

Р Е Ш И :

ИЗМЕНЯВА присъда № 318/08.04.2009 г., постановена по н.о.х.д. № 934/2007 г. по описа на РС – гр. П., като НАМАЛЯВА срока на наложеното на Г. Л. Д., роден на 22.10.1983 год. в град П., българин, български гражданин, жител и живущ в село Д., община П., неженен, неосъждан, с основно образование, багерист, с ЕГН *, наказание „лишаване от свобода” от 5(пет) години на 3 (три) години.

НА основание чл.66, ал.1 от НК отлага изпълнението на така наложеното наказание за срок от 5(пет) години.

ОСЪЖДАГ. Л. Д., със снета по-горе самоличност, да заплати по сметка на Окръжен съд – Б. сторени по делото разноски в размер на 604.25(шестотин и четири лева и двадесет и пет стотинки)лв., както и 5(пет) лева – такса за издаване на изпълнителен лист.

ОСТАВЯ в сила обжалваната присъда в останалата й част.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :