№ 18571
гр. София, 15.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ
при участието на секретаря ПЕТЯ Н. АНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ Гражданско дело
№ 20241110143402 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 124 от Гражданския процесуален кодекс ГПК).
Образувано е въз основа на искова молба от С. К. С., ЕГН **********,
постоянен адрес . (ищец). Ищецът твърди, че през 2008 г. 49-и състав на
Софийския районен съд издал срещу него заповед за изпълнение в полза на
третото лице „.“ АД по ч. гр. дело № 23265 по описа за съответната година. На
02. 06. 2009 г. по същото заповедно производство бил издаден и съответен
изпълнителен лист, въз основа на който в началото на 2010 г. „.“ АД
образувало изпълнително производство срещу ищеца при частния съдебен
изпълнител В. Р.. Взискателят обаче в продължение на две години не поискал
каквито и да било изпълнителни действия, поради което на 16. 01. 2012 г.
изпълнителното дело се прекратило на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. По-
късно през същата година „.“ АД цедирало вземанията по изпълнителния лист
в полза на ответника. Въпреки настъпилата „перемпция“ съдебният
изпълнител конституирал ответника като нов взискател. Така в периода 2014 –
2018 г. съдебният изпълнител събрал отделни частични плащания, чрез които
цялото задължение по изпълнителното дело (главница, лихви и разноски)
било погасено чрез плащане. Последното изпълнително действие било
извършено през 2018 г. Така през 2023 г. изтекъл петгодишен срок, през който
цесионарят не предприел каквито и да било изпълнителни действия. Въпреки
това по-късно през същата година ответникът „изтеглил“ оригиналния
изпълнителен лист по изпълнителното дело и образувал въз основа на него
ново изпълнително дело при друг съдебен изпълнител. Според ищеца цялото
му задължение по изпълнителния лист е погасено чрез плащане, а евентуално
– по давност. Иска от съда да установи, че не дължи на ответника сумата 895
1
лева и 57 стотинки, сумата 815 лева и 68 стотинки и сумата 115 лева (общо
1 826 лева и 25 стотинки), за които суми е бил издаден изпълнителен лист по
ч. гр. дело № 23265 по описа на 49-и състав на Софийския районен съд за 2009
г.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „.“ ЕАД с ЕИК ., седалище и адрес на управление . (ответник),
действуващ чрез упълномощения процесуален представител юрисконсулт Н.
П.-.. Ответното дружество оспорва предявения иск като неоснователен.
Признава, че през 2010 г. е било образувано съответно изпълнително дело при
частния съдебен изпълнител В. Р.. Твърди обаче, че през периода 2010 г. – 2022
г. са били поискани общо 11 изпълнителни способа, както и че през периода
2014 г. – 2019 г. са постъпвали плащания, които са били отбелязани на гърба
на изпълнителния лист. Това изпълнително дело се прекратило на основание
чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, но според ответното дружество датата на
прекратяването му на това основание е всъщност 08. 02. 2022 г., като датата на
последното извършено изпълнително действие е 26. 06. 2019 г. След това било
образувано ново изпълнително дело при частния съдебен изпълнител Лучия
Тасева, като в периода 2023 – 2024 г. били предприети три изпълнителни
способа. Излага доводи както за спиране, така и за прекратявания на
течението на петгодишната погасителна давност, като се позовава на казуална
и тълкувателна съдебна практика както и на 69-дневния период на
извънредното положение. Достига до извода, че давността за вземанията не е
изтекла. Иска от съда да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.
Прави евентуално възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
След като съобрази твърденията на страните и събраните
доказателства, Софийският районен съд направи следните фактически и
правни изводи.
Исковата молба е подадена от заинтересовано лице и е придружена с
документ за внесена държавна такса в необходимия размер. Отговаря и на
останалите изисквания на чл. 127 и чл. 128 ГПК. Поради тези съображения
исковата молба е редовна, а предявеният с нея иск е процесуално допустим.
Ищецът предявява отрицателен установителен иск с правно основание
чл. 439, ал. 1 ГПК. В тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и
главно доказване правният интерес от воденето на отрицателния
установителен иск, както и точният момент, от който е отпочнало течението
на погасителната давност. В тежест на ответника е да установи при условията
на пълно и главно доказване наличието на основание или основания за
спиране или/и прекъсване на течението на погасителната давност.
От събраните по делото писмени доказателства първостепенният съд
приема за установена следната фактическа обстановка. На 02. 06. 2009 г.
срещу ищеца бил издаден изпълнителен лист по ч. гр. дело № 23265 по описа
на Софийския районен съд, 49-и състав, въз основа на заповед за изпълнение.
С този изпълнителен лист ищецът бил осъден да заплати в полза на третото
2
лице „.“ АД сумата 895 лева и 58 стотинки главница по договор за кредит от
20. 01. 2007 г., ведно със законовата лихва от 12. 08. 2008 г. до окончателното
изплащане, както и сумата 115 лева, представляваща деловодни разноски. На
15. 01. 2010 г. третото лице подало молба, към който бил приложен
изпълнителният лист, и въз основа на тях било образувано изпълнително дело
№ 20107360400021 по описа на частния съдебен изпълнител В. Р., рег. номер
736, ареал на действие Добричкия окръжен съд. С молбата третото лице
възложило на съдебния изпълнител правата по чл. 18, ал. 1 от Закона за
частните съдебни изпълнители (ЗЧСИ) и поискало от съдебния изпълнител да
насочи изпълнението върху движимите вещи на длъжника, намиращи се на
неговия адрес. С постановление („Р“) от 26. 01. 2010 г. съдебният изпълнител
наложил възбрана върху жилище и гараж на ищеца в град Генерал Тошево (л.
34 от изпълнителното дело). Възбраната била вписана на 28. 01. 2010 г. След
това с постановление от 17. 02. 2010 г. съдебният изпълнител наложил и запор
върху леки автомобили на ищеца (л. 42 от изпълнителното дело), като
запорното съобщение било връчено на Отдел „Пътна полиция“ към ОДМВР –
град Добрич на 17. 02. 2010 г. С поканата за доброволно изпълнение от 23. 02.
2010 г. съдебният изпълнител насрочил опис на запорираните вещи и
недвижимите имоти на 24. 03. 2010 г. Поради неуспешно връчване на поканата
за доброволно изпълнение съдебният изпълнител разпоредил новото й
връчване и определил нова дата на описите на 20. 04. 2010 г. И този път
поканата не била връчена на длъжника – била върната от пощата с
отбелязване от 23. 03. 2010 г., че е непотърсена. Съдебният изпълнител не
предприел никакви действия до 06. 02. 2013 г., когато разпоредил справка от
Националната база данни „Население“. С молба от 16. 05. 2013 г. ответникът
поискал да бъде конституиран като взискател, позовавайки се на рамков
договор за цесия с „.“ ЕАД от 25. 10. 2012 г., приложение № 1 към него и
уведомително писмо до ищеца за цесията. С ръкописно разпореждане от 17.
05. 2013 г. съдебният изпълнител конституирал ответника като взискател по
делото. След това на 15. 08. 2013 г. ответникът поискал от съдебния
изпълнител да извърши по-нататъшни действия по удовлетворяване на
вземането му, като изпрати съобщение до ищеца за извършването на описи на
възбранените му недвижими имоти и запорираните му автомобили.
Съдебният изпълнител разпоредил на 22. 08. 2013 г. да се връчи на ищеца нова
покана за доброволно изпълнение и насрочил описи на 30. 09. 2013 г. (л. 66 от
изпълнителното дело). Пощенската пратка отново била върната в цялост с
отбелязване, че е непотърсена. На 12. 12. 2013 г. съдебният изпълнител отново
разпоредил изпращането на покана за доброволно изпълнение до ищеца, като
насрочил опис на възбранените недвижими имоти и запорираните автомобили
на 16. 01. 2014 г. Пощенската пратка отново била върната на 06. 01. 2014 г.
като непотърсена. На 08. 01. 2014 г. връчителят на частния съдебен
изпълнител, след като посетил адреса на ищеца три пъти в различно време,
залепил уведомление на входната врата. Поканата за доброволно изпълнение
била връчена на ищеца в кантората на съдебния изпълнител на 16. 01. 2014 г. и
3
на 17. 01. 2014 г. той подал възражение, позовавайки се на несеквестируемост
на недвижимите имоти, на които бил насрочен опис. С ръкописно
разпореждане от 17. 01. 2014 г. съдебният изпълнител отменил насрочения
опис на недвижимия имот – жилище. След това на 10. 02. 2014 г. съдебният
изпълнител съставил протокол, според който ищецът внесъл 300 лева по
сметката му и поел ангажимент да внася по още 60 лева на всеки месец, като
бил предупреден, че при просрочие на която и да е вноска ще бъде насрочен
опис на запорираните движими вещи (л. 98). Така в периода 10. 02. 2014 г. –
22. 02. 2019 г. ищецът правил частични плащания, за които съдебният
изпълнител направил надлежни отбелязвания на гърба на изпълнителния лист.
Макар и през този период да постъпвали частични плащания, на 05. 02. 2018 г.
ответникът поискал от съдебния изпълнител да наложи запор на трудовото
възнаграждение на ищеца, ако бъдело установено трудово правоотношение,
съответно запор на банковите му сметки, ако такива бъдели открити. Въпреки
това съдебният изпълнител наложил запори на съответните вземания само във
връзка с изпълнението на други задължения на присъединен взискател, не и
във връзка с процесните парични задължения. След това на 26. 06. 2019 г.
ответникът подал молба до съдебния изпълнител да насрочи опис на
движимите вещи в дома му, както и да бъде наложен запор на банковите му
сметки и вземанията му трудово възнаграждение, ако бъдат открити нови при
проучването на имуществото му. След това с молба от 08. 02. 2022 г.
ответникът отново поискал от съдебния изпълнител да проучи банковите
сметки на ищеца и да наложи запор върху последната новооткрита. На същата
дата съдебният изпълнител констатирал, че срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е
изтекъл, във връзка с което издал постановление за прекратяването му. На 19.
07. 2022 г. ответникът поискал съдебният изпълнител да му върне
изпълнителния лист и го получил обратно.
На 25. 09. 2023 г. ответникът подал нова молба за образуване на
изпълнително дело въз основа на същия изпълнителен лист. Така било
образувано изпълнително дело № 20237370400959 по описа на частния
съдебен изпълнител Лучия Тасева, рег. номер 737, ареал на действие
Добричкия окръжен съд. Още с тази молба ответникът поискал от съдебния
изпълнител да проучи имуществото на ищеца и след това да наложи запор
върху банковите му сметки, съответно трудовото му възнаграждение,
съответно възбрана върху притежаваните от него недвижими имоти или пък
да насрочи опис на движимите вещи в дома му. Със запорно съобщение от 09.
10. 2023 г. съдебният изпълнител наложил запор върху автомобил на ищеца, а
след това по искане на съдебния изпълнител на 01. 02. 2024 г. била вписана и
възбрана върху жилището на ищеца. На 13. 06. 2024 г. ответникът поискал от
съдебния изпълнител да проучи банковите сметки на ищеца и при наличие на
такива да наложи запор върху тях. След това на 22. 07. 2024 г. ищецът
предявил настоящия отрицателен установителен иск.
Тази фактическа обстановка първостепенният съд приема за установена
въз основа на приобщените към доказателствените материали заверени
4
преписи от изпълнителни дела. Въз основа на така установената фактическа
обстановка първоинстанционният съд направи следните правни изводи.
При издаден изпълнителен лист въз основа на влязъл в сила съдебен акт
нормите на чл. 114, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД не намират приложение. Течението на
погасителната давност отпочва от момента на влизането в сила на съдебния
акт, въз основа на който е бил издаден изпълнителният лист. В разглеждания
случай поради процесуалното бездействие на ищеца не бяха представени
преки доказателства относно точния момент на влизането в сила на заповедта
за изпълнение, който действително е свързан с изтичането на срока за
подаването на възражение срещу нея и за който ищецът твърди с нарочно
писмено изявление за откритото съдебно заседание пред първостепенния съд,
че е 27. 10. 2008 г. По делото е налице едно само косвено доказателство за
влизането в сила на заповедта за изпълнение – издаването на изпълнителния
лист на 02. 06. 2009 г. При това положение спрямо ищеца трябва да бъдат
приложени неблагоприятните последици на тежестта на доказването и да бъде
прието за установено, че заповедта за изпълнение е влязла в сила на 02. 06.
2009 г., а не по-рано. От този момент трябва да бъде прието, че е отпочнало
течението на погасителната давност.
Относно продължителността на погасителната давност настоящият
съдебен състав споделя актуалната съдебна практика, според която влизането
в сила на заповедта за изпълнение има аналогични правни последици на
влизането в сила на съдебно решение и поради тези съображения правилото
на чл. 117, ал. 2 ЗЗД следва да намери приложение и по отношение на влязлата
в сила заповед за изпълнение – решение № 3 от 04. 02. 2022 г. по гр. дело №
1722/2021 г., IV г. о. на ВКС. Във връзка с въпроса дали течението на
давността е било спряло до 26. 06. 2015 г. беше формирана противоречива
съдебна практика, която ВКС се опита да преодолее с Тълкувателно решение
№ 3 от 28. 03. 2023 г. по тълк. дело № 3 от 2020 г. на ОСГТК, подписано с
особени мнения на множество върховни съдии. Независимо дали течението на
погасителната давност в настоящия случай е било спряло в промеждутъка от
влизането в сила на заповедта за изпълнение на 02. 06. 2009 г. до 26. 06. 2015
г., погасителната давност все пак не е изтекла. Това е така от една страна,
защото в самото начало на образуването на първото изпълнително дело
праводателят на ответника е искал предприемането на изпълнителни
действия, с което е прекъснал течението на погасителната давност на
основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД. След това продължително време ищецът е
правил частични плащания във връзка с паричните задължения по
изпълнителния лист (от 10. 02. 2014 г. до 22. 02. 2019 г.). Течението на
погасителната давност е своеобразна санкция за бездействието на кредитора-
взискател. Докато вследствие на приложените изпълнителни способи по
изпълнителното дело постъпват плащания от длъжника, макар и частични,
кредиторът-взискател не е длъжен да предприема „някакви допълнителни
изпълнителни действия, с непоискването на които да е налице изтичане на
давностен срок в полза на длъжника и погасяване на задължение на
5
последния, което регулярно се изпълнява в рамките на изпълнителното
производство“ – определение № 3369 от 12.12.2024 г. на ВКС по т. дело №
1625/2024 г., I т. о. Затова през периода на частични плащания 10. 02. 2014 г. –
22. 02. 2019 г. не би могло да се приеме, че за ответника е течала погасителна
давност. А дори и в рамките на този период на 05. 02. 2018 г. ответникът е
поискал предприемането на изпълнителни действия, с които все пак е
прекъснал течението на погасителната давност. След това и на 26. 06. 2019 г.,
и на 08. 02. 2022 г. ответникът отново е поискал предприемането на
изпълнителни действия.
Действително, между 26. 06. 2019 г. и 08. 02. 2022 г. е изтекъл период,
по-дълъг от две години. В този смисъл изводът на първия съдебен изпълнител
за прекратяването на изпълнителното производство е правилен, макар и това
прекратяване да е настъпило автоматично по силата на закона още на 28. 06.
2021 г. (присъствен ден) без да е необходим нарочен акт на съдебния
изпълнител предвид разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 47 от
1965 г. на ОСГК на ВС, препотвърдени при действието на новия ГПК с т. 10 от
Тълкувателно решение № 2 от 2015 г., постановено по тълк. дело № 2 от 2013
г. на ОСГТК на ВКС. Ала изтичането на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не
засяга течението на погасителната давност, както правилно беше прието с т. 3
от Тълкувателно решение № 2 от 2024 г. по тълк. дело № 2 от 2023 г. на
ОСГТК на ВКС. Това е така, защото макар и двугодишният срок по чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК, и петгодишният давностен срок по чл. 117, ал. 2 във връзка с чл.
116, б. „в“ ЗЗД да визират едно и също бездействие на кредитора-взискател,
едната правна норма е процесуалноправна, а другата – материалноправна.
Изтичането на процесуалноправния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК има
процесуалноправни последици, свързани с прекратяването на изпълнителното
производство, които биха могли да обусловят сами по себе си само
процесуалната незаконосъобразност на последващото развитие на това
съдопроизводство. От друга страна, материалноправния срок по чл. 117, ал. 2
във връзка с чл. 116, б. „в“ ЗЗД има материалноправни последици, изразяващи
се в погасяването на материалното право на кредитора да търси принудително
изпълнение на притезателното право, съответно до материалната
незаконосъобразност на изпълнителното производство, образувано и
продължаващо да се води по изпълнителен лист, паричните притезания по
който са погасени по давност. Затова и предприемането на изпълнителни
действия след изтичането на процесуалноправния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8
ГПК, но преди изтичането на погасителната давност по чл. 117, ал. 2 ЗЗД,
макар и да е процесуално незаконосъобразно, все пак продължава да е
материално законосъобразно и не лишава кредитора от полезните
материалноправни последици по чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Съответно няма пречка
кредиторът да получи обратно оригиналния изпълнителен лист и преди да е
изтекла погасителната давност да поиска въз основа на него да бъде
образувано ново изпълнително дело. Така е сторил ответникът и в
разглеждания случай, образувайки новото изпълнително дело. С молбата за
6
образуването 25. 09. 2023 г., както и с последваща молба от 13. 06. 2024 г.
ответникът е поискал прилагането на изпълнителни способи, при което отново
е прекъснал течението на погасителната давност на основание чл. 116, б. „в“
ЗЗД.
От всичко изложено следва, че приложимата петгодишна погасителна
давност не е изтекла към момента на приключването на съдебното дирене
пред първостепенния съд на 16. 10. 2024 г. За пълнота тук следва да бъде
вметнато, че погасителната давност не е текла в периода на извънредното
положение от 13. 03. 2020 г. – 22. 05. 2020 г. на основание чл. 3, т. 2 от Закона
за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с
решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на
последиците (загл. изм. ДВ, бр. 44 от 13.05.2020 г., в сила от 14.05.2020 г.).
Поради всички тези съображения предявеният отрицателен установителен иск
е неоснователен и трябва да бъде отхвърлен.
Разноски. При този изход на спора съдът трябва да присъди в полза на
ответника сторените от него разноски. Те се свеждат до юрисконсултското
възнаграждение, което предвид липсата на правна и фактическа сложност на
делото съдът определя на основание чл. 78, ал. 8 ГПК в размер на 50 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 439, ал. 1 от Гражданския
процесуален кодекс на ищеца С. К. С., ЕГН **********, постоянен адрес ., да
бъде признато за установено, че ищецът не дължи на ответника „.“ ЕАД с ЕИК
., седалище и адрес на управление ., сумата 895 лева и 57 стотинки, сумата
815 лева и 68 стотинки и сумата 115 лева, за които суми е бил издаден
изпълнителен лист по ч. гр. дело № 23265 по описа на 49-и състав на
Софийския районен съд за 2009 г., поради изтекла погасителна давност.
ОСЪЖДА ищеца С. К. С., ЕГН **********, постоянен адрес ., да
заплати в полза на ответника „.“ ЕАД с ЕИК ., седалище и адрес на
управление ., сумата 50 лева, представляваща деловодни разноски в
първоинстанционното исково производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в
двуседмичен срок от връчването на преписа.
Служебно изготвени преписи от решението да се връчат на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7