Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

                                                           

                                                            №.......

                        

                                          гр.Ловеч..........................2018 г.

                                               

                                    В    И М Е Т О    Н А     Н А Р О Д А

 

 

ЛОВЕШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД        граждански състав   в     публично съдебно заседание на шестнадесети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:   

 

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЕВДА ДОЙНОВА

                                                             ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛИНКА ДИМИТРОВА

                                                                                    ПЛАМЕН ПЕНОВ

 

секретар Станислава Георгиева,като разгледа докладваното от съдия  Константинова, в.гр. дело № 40 по описа за 2018 година,  за да се произнесе, взе предвид:

 

            Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

 

  С Решение № 398 от 27.11.2017 г., постановено по гр.дело № 409 по описа за 2017 година, ****ският районен съд е отхвърлил,като неоснователен и недоказан,  иска с правно основание чл.49 във вр. чл.45 ЗЗД,предявен от С.Д.Б., ЕГН **********, изтърпяващ наказание „Лишаване от свобода“ в ****гр.****, Затворническо общежитие  ”****” гр.****, срещу „****” ООД гр.****, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.****, обл.****, ул.“****“ № 45, представлявано от управителя Г.С. Лесидренски, за осъждане на ответника да му заплати сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди за причинени безсъние, нервност, стрес и безпокойство, уронване на човешкото достойнство, загуба на свобода. Осъдил е ищеца да заплати на ответника разноски по делото в размер на 1300 лева.

            Против решението е подадена въззивна жалба от С.Д.Б., с която обжалва решението като неправилно, необосновано и постановено при нарушение на материалния закон.

Според въззивника, съдът не е приложил еднакво закона спрямо него, а е защитил очевидно фирма „****”ООД. Счита, че съдът е нарушил правата му, тъй като не му е изпратил искания препис от протокола, а го е получил от адвоката си, не е получил и преписа на цялото дело.

Посочва наличие на противоречие между показанията на св.И.Ц.и доказания факт, че на 14.06.2016 г. е освободен следобед от работа, поради заболяване, за което има писмени доказателства и което не е  съобразено от съда. Твърди, че работодателят е нарушил чл.15 от Закона за защита от дискриминация, задължаващ работодателя да предостави на работниците и служителите равни възможности за работа, за професионално обучение и повишаване на професионалната им квалификация и др. и че на режещи и опасни машини трябва да работи квалифицирано лице, а жалбоподателят няма такова образование. Отрича да е заплашвал свидетеля. Анализира подробно показанията му, считайки ги за заинтересовани.

Твърди, че след отвода на първоначалния докладчик по делото, производството в РС се е развило несправедливо за него (сочи с.з. от 25.10.2017 г.) и счита, че съдът не е отразил в протокола всички въпроси и отговори, които е задал на свидетеля К.К.Ж. и които възпроизвежда в жалбата.Същото твърди и относно показанията на св.С.Б.,св.Г.М..

Жалбата съдържа и неправни квалификации за работата на РС-**** и намерението на страната да сезира съда в ****ако и решението на въззивната инстанция бъде несправедливо за него.

Въззивна жалба е подадена и от адвокат С.С.,*** за процесуален представител на Б., който счита, че решението на РС е неправилно, поради нарушения на съдопроизводствените правила, материалния закон и е необосновано.

Твърди, че от показанията на свидетелите К.К.Ж., С.Б. Б.и Г.С.М.се установяват лошите условия на труд и неясния критерии за избор на лишените от свобода, които да полагат труд. Сочи, че лицето М.К.определя правилата за избор на работещите в ответната фирма и счита, че не са спазени изискванията на чл.24, ал.2 от ЗИН.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „****”ООД, чрез адвокат Ц.А., в който се излагат доводи за неоснователност на двете въззивни жалби. Въззиваемият счита, че решението на съда е правилно, законосъобразно и не са допуснати процесуални нарушения. Подчертава, че съдът е толерирал ищеца за някои негови процесуални пропуски и е допуснал всички посочени от него доказателства, с оглед пълнота на доказателствата и равноправие на страните. Спазен е материалният закон, тъй като съдът е съобразил доказателствата приемайки, че ответното дружество не е работодател на лишените от свобода и не сключва трудови договори с тях. Твърди, че „****”ООД не е надлежен ответник по делото, тъй като реално само ЗО „****” и ТП на ДП „****” гр.**** имат право да спират  затворник от работа.

Моли да му бъдат присъдени и разноските за въззивното производство.

В съдебно заседание въззивникът се явява лично, поддържа жалбата и моли да бъде уважена.Представлява се и от адвокат С., който моли да бъде отменено решението на съда.

Ответната страна- „****”ООД се представлява от адвокат Ц.А., който моли да бъде потвърдено решението на районния съд.

От приложените доказателства по гр.дело № 409/2017 година на ****ския районен съд, като съобрази и становището на страните по делото, в съответствие със задължението си по чл.235 от ГПК, съдът приема следното:

Въззивното производство е допустимо, тъй като жалбата срещу решението е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, поради което следва да се разгледа по същество.

Ищецът С.Д.Б. е предявил срещу „****” ООД иск за заплащане на неимуществени вреди в размер на 20 000 лева, които счита, че е претърпял, поради това, че през периода 12.02.2015 г.- 12.03.2016 г., докато изтърпява наказание лишаване от свобода в ЗО”****”, гр.****, умишлена е бил лишен от възможността да полага труд в „****” ООД от негов служител, който тенденциозно е отказал да го включва в групата за работа.

Ответникът е оспорил иска като неоснователен.

От фактическа страна съдът приема за установено следното:

Ищецът С.Д.Б. е преведен на 15.12.2014 г. в Затворническо общежитие „****” гр. **** към ****гр.****, за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода”, със срок на наказанието 6 години и начало- от 24.12.2013 г., видно от изготвената, по искане на съда, справка с изх.№ 275 от 29.05.2017 г. на Затвора-****, З.О. „****”-****.

 Според същата той бил устроен на работа въз основа на заповед № 1-328/31.08.2015 г. на началник сектор на ЗО „****”, съгласно чл.80,ал.4 от ЗИНЗС във връзка с ремонтни дейности на общежитието, финансирани по Норвежкия финансов механизъм. На 19.10.2015г. Б. е спрян от работа от техническия ръководител към ДП ФЗД поради несправяне с възложените задачи и пререкание с ръководителя на ремонтните дейности. След обявен конкурс за свободно работно място в цех на фирма „****“ ООД в общежитието, Б. е бил одобрен и започнал работа със заповед № 1-194/16.05.2016г. на Началника на Сектор ЗО „****“. С докладна записка от 14.06.2016г. на началника на цеха към фирма „****” ООД- М.Б.К., Б. е бил спрян от работа поради несправяне с възложените му задачи.

По делото е представена справка с изх.№ 389 от 31.07.2017г. на ЗО, изготвена от д-р П., в която е отразено, че на 14.06.2016г. около обяд от него е издадена медицинска бележка на л.св. С.Д.Б. с препоръка да бъде освободен от работа до края на работния ден. Според данните, съдържащи се в справка с изх.№ 388/31.07.2017г., изготвена и подписана от инспектор СДВР М.В.Ц.и от Началника на ЗО ****, на 14.06.2016г., след като е бил при завеждащия здравна служба при общежитието, С.Б. е отишъл при инсп.Ц.и му е предоставил медицинската бележка, указваща да бъде освободен от работа до края на деня, а последният е предоставил бележката на служителя на „****“ И.Ц..

По повод сигнал на ищеца до ИА  „ Главна инспекция по труда“ във връзка с извършени нарушения на трудовото законодателство в „****”ООД, е приложено писмо с изх. № 17207828 от 05.05.2017 г. от главния секретар на агенцията, в което се съдържа информация, че при извършената проверка е установено, че С.Б. няма индивидуален трудов договор, сключен с „****“ ООД, в качеството му на работодател. Като лице, лишено от свобода той е полагал труд по силата на договор за отдаване на труд, сключен между териториално поделение на държавно предприятие „****“гр.**** и „****“ООД. В писмото е посочено, че в деня на извършване на проверката по работните места контролните органи не са установили на място в обекта да работят лица, лишени от свобода. Проверяващите са дали отговор и на поставените от Б. въпроси.

Страните по делото са ангажирали и гласни доказателства, които съдът ще анализира  при излагане на мотивите на решението си, доколкото са подкрепени и с писмени такива и са свързани с предмета на спора.

При така изложените факти, могат да се направят следните правни изводи:

Предявения иск е с правно основание чл.49 от ЗЗД, регламентиращ че този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа.

Правото да получи обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане имат онези лица, които са понесли такива вреди. Отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужди виновни и противоправни действия, има обезпечително-гаранционна функция и е обективна. За да бъде уважен искът, както е посочил и районният съд, е необходимо ищецът да докаже кумулативното наличие на следните предпоставки: 1.правоотношение по възлагане на работа; 2. вреди, причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, чрез действия, които съставляват извършване на възложената работа, или чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или от характера на работата или вреди, причинени по повод изпълнението на възложената работа – т.1 на ППВС № 9/1966 година. В т.2 от постановлението се приема, че отговорност по чл.49 ЗЗД не възниква, когато увреждането е резултат на лични отношения между причинителя и увредения, макар и тези лични отношения да са възникнали при или по повод изпълнението на възложената работа.

Правната възможност  лишените от свобода да работят на обекти на юридически и физически лица при условия и по ред, определени от министъра на правосъдието, е уредена в чл.174, ал.1 ЗИНЗС. В чл.175, ал.1 ЗИЗС е регламентирано, че за извършената работа юридическите и физическите лица заплащат на Държавно предприятие "****" полагащото се възнаграждение съобразно действащите системи на заплащане на труда заедно с всички начисления, които се полагат за работниците.

Установено е, че ищецът е бил одобрен и започнал работа в ответното дружество въз основа на заповед № 1-194 на Началника на Сектор ЗО „****“ от 16.05.2016 г. и до 14.06.2016 г., когато  е спрян от работа. Между него и ответното дружество не са възникнали трудовоправни отношения. Полаганият от него труд е въз основа на договор за отдаване на труд, който е сключен между Териториално поделение на Държавно предприятие „****“ гр.**** и „****“ООД, който е в съответствие с цитираната по-горе разпоредба.

От показанията на разпитаните свидетели С.Б. и Г.М.  се установява, че преди да започнат работа в ответното дружество администрацията на затворническото общежитие организира конкурс  за определяне на лицата които отговарят на изискванията за извършване на съответната работа. Според св.Б.в състава на комисията се включват различни служители- обикновено инспектор „Социални дейности”, понякога психолог, а св.М. е заявил, че на конкурса присъстват психолог, евентуално началника на затвора, но не е виждал представител на фирма „****”ООД. Последният свидетел обяснява, че разпределението на допуснатите до работа лица в обекта се извършва  от служителите на ответника и че ако някой от лишените от свобода бъде извикан по време на работа, се е обръща изцяло към главния дежурен офицер на смяна, тъй като той ръководи влизанията и излизанията от затвора.

В чл.172, ал.2 ЗИНЗС е посочено, че работата, която трябва да изпълнява лишеният от свобода, се определя от администрацията съобразно съществуващите възможности, като се вземат предвид възрастта, полът, здравословното му състояние и работоспособност, изискванията на сигурността, професионалната квалификация и предпочитанията му.

Видно е, че законът не вменява на административния орган абсолютното и безусловно задължение да осигури работа на лишените от свобода, а това е проява на неговата оперативна самостоятелност.Зависи от обективен и субективен критерии- съществуващите възможности и преценката на конкретни обстоятелства, свързани с личните характеристични данни и особености и качества на лицето, лишено от свобода, заявило желание да работи.

С оглед на това твърдението на ищеца, че недопускането му до работа е по вина на служител на ответното дружество е изцяло неоснователно, тъй като ответното дружество не участва при определяне на лишените от свобода лица, които ще работят в обекта му - „Цех за производство на метални изделия”, намиращ се в района на ЗО”****”, гр.****, а това е правомощие на администрацията на ****и нейното решение не подлежи на съдебен контрол Без значение в случая, предвид предмета на делото, са конкретните действията на служителя на ответника М.К.във връзка с работата на ищеца.

Останалите оплаквания във въззивната жалба са свързани с условията на работа в цеха на ответника, където ищецът е работил, но и те са извън предмета на претенцията, с която е сезиран съдът. В тази връзка следва да се отбележи, че нормата на чл.174, ал.2 ЗИНЗС задължава физическите и юридически лица да осигуряват за своя сметка здравословни и безопасни условия на труд, необходимите хигиенно-битови условия и условия за охрана на лишените от свобода и при нарушаване на тези изисквания началникът на ****е задължен да спира лишените от свобода от работа до отстраняване на нарушението (чл.174,ал.3). По този начин са защитени правата на работещите затворници така, както на лицата, полагащи труд при условията на сключени трудови договори.

Липсата на елементите на деликта е основание за съда да приеме, че претенцията е неоснователна и недоказана, поради което следва да бъде отхвърлена.

Настоящият въззивен състав споделя изцяло и мотивите на РС-****, към които препраща, на основание чл.272 ГПК.

Въззиваемият е поискал присъждане на разноските, които е направил във въззивното производство, но не е представил доказателства в тази насока, поради което разноски не му се дължат.

Воден от гореизложеното, Ловешкият окръжен съд

 

                                                      Р   Е   Ш   И :

           

ПОТВЪРЖДАВА РЕШЕНИЕ № 398 от 27.11.2017 г., постановено по гр.дело № 409 по описа за 2017 година на ****ския районен съд.

ОТХВЪРЛЯ искането на „****” ООД гр.****, ЕИК **** за присъждане на разноски за въззивното производство, на основание чл.78,ал.3 ГПК.

Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280 ал.2 от ГПК.

 

                                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             

 

                                                                

                                                                         ЧЛЕНОВЕ:     1.

 

                                                                                   

                                                                                      2.