№ 936
гр. София, 24.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на седми декември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Иванка Ангелова
Членове:Красимир Машев
Златина Рубиева
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело №
20211000501996 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 278 от ГПК.
С решение № 260197/12.01.2021г., постановено по гр. д. № 10638/2018г.,
Софийски градски съд, I ГО, 5 състав е отхвърлил предявения от Г. М. Т.
против „Банка ДСК“ ЕАД иск с правна квалификация чл. 439, ал. 1 от ГПК за
признаване за установено по отношение на „Банка ДСК“ ЕАД, че Г. М. Т. не
дължи сумата от 33 160 лв. по изпълнителен лист от 13.05.2009г. по гр.д. №
12242/2009г. на СРС, ГО, 24 състав, въз основа на който е образувано изп.
дело № 20097810400348 на ЧСИ Г. Д. с peг. № 781 на КЧСИ, с район на
действие - районът на СРС, поради погасено по давност право на
принудително изпълнение. С решението СГС, I ГО, 5 състав е осъдил Г. М. Т.
да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД, на основание чл.78, ал.3 от ГПК,
направените по делото разноски в размера на 100 лв. Делото е постановено
при участието на трето лице-помагач на ответника – „ЕОС Матрикс“ ЕООД.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца – Г. М. Т., чрез
процесуалния му представител. В жалбата се релевира възражение за
неправилност на обжалваното решение. Поддържа се твърдение, че към
11.05.2014г. изпълнителното дело било прекратено, като се сочи, че дори и да
се приеме, че давност тече, след като изпълнителното дело е прекратено, то
към датата на жалбата са минали много повече от предвидените в закона 5
години, поради което вземането било погасено по давност. Излага се
становище, че съгласно чл. 116, б. „б” от ЗЗД с предявяване на иск давността
1
се прекъсва, като се сочи, че същевременно в същата разпоредба е
предвидено, че ако искът не е уважен, давността не се смята за прекъсната.
Твърди се, че в процесния случай първоинстанционният съд не е уважил иска
на ищеца, поради което се прави извод, че вземането е погасено по давност.
Прави се оплакване, че не ставало ясно становището на ответника, тъй като в
писмения отговор по реда на чл. 131 ГПК банката твърдяла, че вземането е
погасено по давност, а в последния абзац поддържала, че вземането не е
погасено по давност, тъй като последното плащане по изпълнителното дело
било извършено на 25.05.2016г. Поддържа се твърдение, че в хода на
съдебното производство било установено, че действително има извършено
плащане от тази дата, но то било от друг длъжник, а не от ищеца. Прави се
искане въззивният съд да отмени обжалваното решение и вместо него да
постанови друго, с което уважи предявения иск. Предявява се претенция за
заплащане на направените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК ответникът „БАНКА ДСК“ АД, чрез своя
процесуален представител, депозира отговор, в който се изразява становище,
че решението на първоинстанционния съд е допустимо, правилно, обосновано
и постановено при спазване на всички процесуални правила. Поддържа се
твърдение за правилност на извода на съда, че не е налице изтекла
погасителна давност за вземането. Прави се искане въззивният съд да
потвърди обжалваното решение. Предявява се претенция за присъждане на
разноски – юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице-помагач на ответника – „ЕОС Матрикс“ ЕООД, чрез своя
процесуален представител, депозира отговор, в който се поддържа
основателност на решението. Прави се искане за потвърждаване на
решението и присъждане на направените разноски.
В открито съдебно заседание въззивникът-ищец, чрез процесуалния си
представител, моли съда да уважи въззивната жалба. Представя писмена
защита. Въззиваемият и третото лице-помагач не изпращат представител.
Настоящият съдебен състав, като прецени събраните по делото доказателства
в тяхната съвкупност, както и във връзка със становищата на страните и
техните възражения, на основание чл. 235, ал.2 от ГПК, намира следното:
Въззивната жалба е допустима – подадена е в законоустановения срок,
предвиден в чл. 259, ал. 1 ГПК, от страна в процеса, имаща право и интерес от
обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Софийски градски съд е бил сезиран с отрицателен установителен иск с
правно основание чл. 439 от ГПК. Първоинстанционният съд е приел, че
предявения отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК е неоснователен,
тъй като правото на принудително събиране на вземанията на ответника не е
погасено по давност с изтичане на петгодишен срок на основание чл. 117, ал.
2 ЗЗД.
След извършената служебна проверка на първоинстанционното
решение, въззивният съд счита, че то е изцяло валидно и допустимо, което
2
обуславя възможността да се произнесе по неговата правилност. Съгласно чл.
269, изр. второ ГПК и задължителните указания по приложение на посочената
норма, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г.,
постановено по т.д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, при
произнасянето си по правилността на обжалваното съдебно решение
въззивният съд е ограничен до релевираните в жалбата оплаквания за
допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалноправните
норми, както и до проверка за правилното прилагане на релевантни към
казуса императивни материалноправни норми, дори ако тяхното нарушение
не е въведено като основание за обжалване.
Предмет на разглеждане във въззивното производство е решението в
неговата цялост.
Въззивният състав споделя изложените в мотивите му съображения,
обосноваващи окончателен извод за отхвърляне на претенцията, като на
основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба на
ищеца, въззивният съд приема следното:
Производството по изпълнително дело № 20097810400348/2009г. по
описа на ЧСИ Г. Д. е образувано по молба на взискателя „Банка ДСК“ АД за
принудително събиране на сумите по изпълнителен лист от 13.05.2009г.,
издаден въз основа на Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.417 ГПК от 30.04.2009г., постановена по гр. д. № 12242/2009г. по описа на
СРС, 24 състав, както следва: сумата от 33 160 лв. - главница, заедно със
законната лихва върху сумата, считано от 26.02.2009г. до окончателното
изплащане на вземането. На 10.05.2012 г. съдебният изпълнител е наложил
запор върху трудовото възнаграждение на длъжника Г. М. Т..
Съгласно удостоверение, вх. №83515 от 26.06.2019г., ЧСИ Д. е посочил,
че по изпълнителното дело от Г.Т. са постъпили суми по запор от трудово
възнаграждение в общ размер 1048.10лв., като последната удръжка е
постъпила на 07.10.2013г.
Не се твърди и не се установява длъжникът да е подал възражение срещу
заповедта за изпълнение. На следващо място, въззивникът-ищец не релевира
възражение срещу направения в обжалваното решение правен извод за
влизане в сила на заповедта за изпълнение към месец май 2012г., поради
което въззивният състав ще следва да съобрази това обстоятелство при
постановяване на своя съдебен акт. С влизането в сила на заповедта за
изпълнение се преклудира възможността на длъжника да оспорва
задълженията с възражения, които е могъл да релевира преди изтичането на
срока за подаване на възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК.
Предмет на делото е отрицателен установителен иск с правно основание
чл. 439 ГПК, с който се оспорва вземане по изпълнителното основание - в
случая заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417
ГПК, за което е издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 12242/2009г. по
3
описа на СРС и за удовлетворяване на което е предприето срещу длъжника –
ищец Г. М. Т. и останалите солидарни длъжници принудително изпълнение
по изпълнително дело № 20097810400348/2009г. по описа на ЧСИ Г. Д..
Правото на длъжника в изпълнителното производство да оспори вземането по
изпълнението е признато с разпоредбата на чл. 439, ал. 1 ГПК. Оспорването
на изпълняемото право от длъжника може да се основава само на факти,
настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по
което е издадено изпълнителното основание. В настоящия случай, отричане
съществуването на процесната сума - за главница (и установяване
материалноправната незаконосъобразност на принудителното изпълнение) е
основано на твърдения за погасяването й по давност за времето от
10.05.2012г. до 10.05.2017г.
От данните по делото, въззивният съд приема, че искът е процесуално
допустим, тъй като ищецът се позовава на новонастъпили след влизане в сила
на издадената заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 от
ГПК факти.
Неоснователно е възражението на ответника – „БАНКА ДСК“ ЕАД за
недопустимост на иска, поради това че кредитор на ищеца след извършена
цесия на 16.07.2018 г. се явявал цесионерът – „ЕОС Матрикс“ ЕООД. Цесията
е противопоставима на длъжника от момента на връчване на уведомлението
за извършването й. Това в настоящия случай е станало след образуването на
делото, тъй като липсват както твърдения, така и данни уведомление за
извършената цесия да е било връчено на длъжника от цесионера преди
завеждане на исковата молба. Уведомлението е станало едва с връчване на
препис от определението на първоинстанционния съд по чл. 140 ГПК. Ето
защо, настъпилото в хода на производството частно правоприемство, не се
отразява на отношенията между първоначалните страни. Следва да се посочи,
че по делото дори не са представени доказателства, които по безспорен начин,
да установят прехвърляне на процесното вземане. Представена е част от
приложение към договор за цесия, от което не става ясно дали вземането от
33 160 лв. действително е било прехвърлено.
По същество на предявения иск.
Предвид обстоятелството, че изпълнителното дело е образувано през
2009г., първият въпрос на който следва да се отговори е: тече ли погасителна
давност за вземане по изпълнително дело, което е образувано преди приемане
на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г.
на ОСГТК и дадените в т. 10 от същото разяснения намират ли приложение
по отношение последиците на давността по това принудително изпълнение и
настъпилата перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. На този въпрос е даден
отговор с Решение № 252/17.02.2020 г., постановено по гр.д.№ 1609/19 г. на
ВКС, III г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК, както и с Решение №
170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, IV г.о., Решение №
51/21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018 г. на ВКС, IV г.о. Настоящият съдебен
4
състав споделя тази практика, съобразно която съдебните състави на ВКС са
приели, че когато се касае до първоначално приети тълкувателни решения и
постановления те имат обратно действие и даденото с тях тълкуване важи от
момента, в който правната норма е влязла в сила, като се счита, че тя още
тогава е имала съдържанието, посочено в тълкувателните актове. Възможно е
след издаването на първоначалния тълкувателен акт да настъпи промяна в
тълкуваната норма или свързани с нея други правни норми, или в
обществено-икономическите условия, които да правят вече даденото
тълкуване неприложимо или несъответно на действителния смисъл на закона.
В тези случаи при постановяването на нов тълкувателен акт, с който се
изоставя предходното тълкуване на същата правна норма и се възприема
различно тълкуване, последващото тълкувателно решение няма подобно на
първоначалното обратно действие, а се прилага от момента, в който е
постановено и обявено по съответния ред. От този момент престава да се
прилага и предшестващия тълкувателен акт, обявен за изгубил сила. В тази
хипотеза, ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се
осъществили факти, които са от значение за спорното между страните
правоотношение и са породили правните си последици, то тези последици
следва да бъдат преценявани с оглед обвързващото им тълкуване, дадено и
действащо към момента на настъпването им. Ето защо, следва, че за
заварените като висящи от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на
ВКС по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК производства по принудително
изпълнение и спрямо осъществените по тях факти до посочената дата следва
да намери приложимост задължителното тълкуване, дадено с ППВС №
3/18.11.1980 г., според което през времетраенето на изпълнителното
производство - от датата на образуването му до датата на приемане на
последващия тълкувателен акт (придаващ различно обвързващо тълкуване на
последиците на давността при висящност на изпълнителния процес),
погасителната давност е спряла. Както доктрината, така и съдебната практика
несъмнено са приемали, вкл. и преди ТР № 2/2015 г. на ВКС, ОСГТК, че в
случаите, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се
прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради т. нар. „перемпция“.
След датата 26.06.2015 г. перемпцията е без правно значение за прекъсването
на давността. Тя има значение при действието на Постановление № 3/1980 г.
на Пленума на Върховния съд, тъй като до обявяването му за изгубило сила
новата давност започва да тече от прекратяването на изпълнителното дело.
Следователно, ако е налице осъществен състав по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК към
дата, предхождаща датата 26.06.2015 г., новата погасителна давност за
вземането по чл. 117, ал. 1 ЗЗД започва да тече от датата на изтичане на
горния релевантен (двугодишен) срок, като при съдебно установено вземане
срокът й е всякога пет години (чл. 117, ал. 2 ГПК). В конкретния случай,
давността не е текла до 26.06.2015 г., до която дата е било валидно
разрешението дадено с Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния
5
съд. От друга страна, ищецът в исковата си молба твърди, че считано от
10.05.2012г. взискателят не е поискал предприемане на изпълнителни
действия. По делото не се установи в продължение на 2 години да са били
извършени изпълнителни действия. Поради това изпълнителното
производство следва да се счита прекратено на 10.05.2014г., на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради т. нар. „перемпция“ и то по силата на закона,
независимо дали съдебният изпълнител е издал постановление в този смисъл,
имащо декларативно, а не конститутивно действие. Новата погасителна
давност за вземането по чл. 117, ал. 1 ЗЗД е започнала да тече, считано от
11.05.2014г. и изтича на 11.05.2019г. В тази връзка следва да се посочи, че
влязлата в сила заповед за изпълнение замества съдебното решение като
изпълнително основание, затова и давността е 5 годишна. Исковата молба е
депозирана в съда на 03.08.2018г., поради което вземането не е погасено по
давност.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че към датата на
подаване на жалбата е изтекла погасителната давност. Съобразно чл. 116, б.
„б“ ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иска. Т.е. срокът на
погасителната давност не тече, докато трае съдебният процес относно
вземането, което се индивидуализира чрез посоченото основание и заявения
петитум.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че давността е
изтекла, тъй като първоинстанционният съд не е уважил иска, поради което
давността не следва да се счита за прекъсната. Действително, ако искът не
бъде уважен, давността не се смята прекъсната. Но законодателят е имал
предвид отхвърляне на иска с влязло в сила решение. Докато в настоящия
случай решението на първата инстанция е обжалвано, поради което не сме в
тази хипотеза.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че по делото не
ставало ясно становището на ответника дали счита, че вземането е погасено
по давност или не. Както в писмения отговор, подаден по реда на чл. 131
ГПК, така и в хода на първоинстанционното производство, така и в отговора
на жалбата, становището на ответника е, че вземането не е погасено по
давност.
Предвид гореизложеното искът с правно основание чл. 439, ал.1 ГПК е
неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. Следователно
първоинстанционното решение като правилно следва да бъде потвърдено.
По отговорността за разноските: С оглед изхода на спора пред въззивния
съд, право на разноски има въззиваемият – „БАНКА ДСК“ АД, който
предявява претенция за заплащане на юрисконсултско възнаграждение, чийто
размер, на основание чл. 78, ал.8 ГПК, съдът определя на 100лв. Съгласно чл.
78, ал.10 ГПК, на третото лице помагач не се присъждат разноски.
Мотивиран от горното, САС, ГО, 8 състав
6
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260197/12.01.2021г., постановено по гр. д. №
10638/2018г. от Софийски градски съд, I ГО, 5 състав.
ОСЪЖДА Г. М. Т. да заплати на „Банка ДСК“ АД, на основание чл.78,
ал.3, вр. с ал.8 от ГПК, направените по делото разноски в размер на 100 лв.
Решението е постановено при участие на трето лице-помагач на страната
на ответника „ЕОС Матрикс“ ЕООД.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред ВКС в 1-
месечен срок, считано от връчването му на страните, при наличие на
предпоставките на чл. 280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7