Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 07.01.2021 г.
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на седми октомври
през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Н. ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: МАРИЯ ИЛИЕВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 16074 по описа за 2019
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С протоколно решение от
10.10.2019 год., постановено по гр.дело № 40931/2019 г. на СРС, ГО, 62 състав, е отхвърлен иска за признаване за установено, че
ответното дружество „И.С.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***,
представлявано от управителя К.Г.Г., дължи на ищеца ОДМВР-Велико Търново,
БУЛСТАТ ******, представлявано от старши комисар Д.Г.М., директор на
ОДМВР-Велико Търново, с адрес: гр.Велико Търново, ул.“ ******, сумите, за които
е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело № 18018/2016 г.
по описа на СРС, ІІ ГО, 62 състав или 300 лв., ведно със законната лихва за
периода от 31.03.2016 г. до изплащане на вземането, сумата от 71,15 лв.,
представляваща лихва за периода от 01.10.2013 г. до 29.03.2016 г.
Срещу решението на СРС, 62 с-в е постъпила
въззивна жалба от ОДМВР-Велико Търново, подадена чрез юрк.Р.Б.с искане същото
да бъде отменено изцяло и вместо това да бъде постановено друго, с което бъдат
уважени предявените установителни искове. Твърди се, че решението е неправилно
и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата. Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата
страна- ответник „И.С.“ АД, ***, чрез пълномощника си адв.Н.Б. оспорва жалбата,
по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по
чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а
първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени
правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е
допустима - подадена е в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно
и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като постановено при спазване
на съдопроизводствените правила и материалния закон, и при обоснованост на
правните изводи за неоснователност на предявените обективно кумулативно
съединени установителни искове с правно основание чл. 422
ГПК вр. чл. 266, ал.1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Доводите
в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с
изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Настоящият съдебен състав
счита, че направените окончателни изводи от първоинстанционният съд относно неоснователност
на предявените обективно кумулативно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 266, ал.1 от ЗЗД и чл.
86, ал. 1 ЗЗД са правилни и законосъобразни, в съответствие на
материалния закон.
Съдът приема, че в процесния случай, с оглед
разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК, при условията на
пълно доказване ищецът по предявените положителни установителни искове следва
да докаже освен правоотношението между страните, но и обстоятелството, че е изправна страна и че реално е предоставил на ответника услугата/ извършвал е
дейност по охрана на обект на ответника/, предмет на сключения между тях
договор за охрана, което е правопораждащ факт
за вземането за главница за
релевантния период от време. Такова доказване не е проведено от ищеца чрез
ангажираните в настоящето производство писмени доказателства. Представените от ищеца по делото фактури не представляват
доказателство за удостоверените в тях правнорелевантни обстоятелства, тъй като
те представляват частен свидетелстващ документ по смисъла на чл. 178, ал. 1 ГПК, обективиращ изгодни за техния издател факти. В този смисъл притежават само
формална доказателствена сила за обстоятелството, че се съдържа удостоверително
изявление, направено от субекта, сочен като негов издател, но не и материална
доказателствена сила. Поради тези правни съображения съдът не приема за
установени обстоятелствата, удостоверени с процесните фактури, представени по
делото от страна на ищеца.
На
следващо място, в настоящия случай, недоказването на
релевантните факти и на приложимия фактически състав следва да бъде отнесено
във вреда на ищеца, който съгласно принципа за разпределяне на доказателствената
тежест, дължи установяване на фактите, които твърди, че са се осъществили и
които обосновават претендираното в настоящето исково производство вземане. Спорното по делото обстоятелство, че ищецът е извършил охрана на обект на ответника по
договор за охрана за периода от 01.12.2013 г. до 31.12.2013 г. е правопораждащо, тъй като обуславя спорните
по делото права и доказването му е следвало да бъде пълно /т.е., да създаде
сигурно убеждение у съда в истинността на твърденията в исковата молба/ и
главно /защото има за предмет факти, за които ищецът носи доказателствена
тежест/. В случая това не е сторено по делото.
С оглед
на изложеното, предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 266, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
следва да бъдат отхвърлени, като неоснователни и недоказани.
При така изложените съображения и
поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва
да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение,
включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да
бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските за
въззивното производство.
С оглед изхода на спора, на
въззивника-ответник не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. Въпреки
направеното искане за присъждане на разноски, такива не следва да се присъждат
и на въззиваемата страна-ищец, предвид липсата на доказателства за тяхното
извършване/ уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция/.
Така
мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
протоколно
решение от 10.10.2019 год., постановено по гр.дело № 40931/2019 г. на СРС, ГО, 62 състав.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.