№ 1282
гр. София, 01.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Ивелина Симеонова
при участието на секретаря Цветелина В. Пецева
като разгледа докладваното от Ивелина Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20211100506689 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение № 20232864/22.10.2020 г. по гр. дело № 30724/2017 г. по описа на СРС, 127
състав, е осъден Н. СТ. КР., ЕГН **********, да заплати на Министерство на правосъдието,
с адрес: гр. София, ул. „*******“ № 1, на основание чл. 16 ЗПФКПП и чл. 86, ал. 1 ЗЗД
сумата от 7 753,14 лв., ведно със законната лихва от 16.05.2017 г. (датата на подаване на
исковата молба) до окончателното плащане, представляваща сбор от изплатена на
29.07.2015 г. от ищеца финансова компенсация на пострадали вследствие извършено от
ответника престъпление по чл. 115 НК, за което последният е бил осъден с влязла в сила
присъда по НОХД № 1500/2014 г. по описа на СГС, НО, 9 състав, сумата от 1 417,78 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от датата на
изплащане на финансовата компенсация – 29.07.2015 г. до 15.05.2017 г., както и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 100 лв. – разноски за юрисконсултско
възнаграждение. Н. СТ. КР. е осъден да заплати в полза на Софийски районен съд на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 366,84 лв. – държавна такса.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника Н. СТ. КР., с
искане за отмяна на решението. Излагат се доводи, че от 25.04.2014 г. е в условията на
затвора – София и изтърпява наказание лишаване от свобода – 11 г. 4 мес. по НОХД №
1500/2014 г. по описа на СГС, не е полагал труд в затвора, поради което няма възможност да
заплати исковата претенция. Иска се съдът да разпореди на ГДИН – Затвора – София
въззивникът да бъде назначен на работа, за да получава трудово възнаграждение и да може
1
да се издължи. С молба вх. № 25033839/24.02.2021 г. въззивникът К. уточнява, че не дължи
процесните суми, поради което моли за отхвърляне на предявените искове.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от насрещната страна –
Министерство на правосъдието.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените в жалбата доводи за пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
легитимирана страна в процеса, срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи
на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество, възззивната жалба е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на
ВКС.
В случая обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми на закона. Решението е и правилно в обжалваната част, като на
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца срещу
ответника обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 16 ЗПФКПП и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно чл. 154
ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал
решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно
приложимия материален закон. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и
събраните по делото доказателства. Единствено за пълнота следва да се добави следното:
С приемането на Закона за подпомагане и финансова компенсация на пострадали от
престъпления /ЗПФКПП/ е регламентирана възможността за подпомагане и финансова
компенсация от държавата на пострадали от престъпления български граждани или
граждани на държави - членки на Европейския съюз.
Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗПФКПП, при условията и по реда на този закон подпомагане могат
да получат пострадали, претърпели имуществени и неимуществени вреди от престъпления
от общ характер, а финансова компенсация - пострадали, претърпели имуществени вреди от
престъпленията по ал. 3. В ал. 2 от същия текст е посочено, че когато пострадалият е
починал в резултат на престъплението, правата на подпомагане и финансова компенсация
преминават върху неговите наследници или върху лицето, с което се е намирал във
2
фактическо съжителство.
Финансова компенсация (чл. 3, ал. 3 ЗПФКПП) могат да получат пострадали, претърпели
вреди само от престъпленията: тероризъм; опит за убийство; умишлено убийство; умишлена
тежка телесна повреда; блудство, изнасилване; трафик на хора; престъпления, извършени по
поръчение или в изпълнение на решение на организирана престъпна група, както и други
тежки умишлени престъпления, от които като съставомерни последици са настъпили смърт
или тежка телесна повреда. Пострадалите от престъпления имат право на еднократна
финансова компенсация при условията и по реда на този закон.
Според чл. 12 и чл. 13 ЗПФКПП, финансовата компенсация се предоставя след влизане в
сила на осъдителната присъда, включително в случаите, когато делото е било разгледано в
отсъствие на подсъдимия; споразумението за решаване на делото в досъдебното
производство; прокурорския или съдебния акт, с който наказателното производство е било
прекратено, с изключение на случаите, когато прекратяването е на основание чл. 24, ал. 1, т.
1, 7, 8а и 9 от Наказателно - процесуалния кодекс; прокурорския или съдебния акт, с който
наказателното производство е било спряно поради неразкриване на извършителя на
престъплението. Финансовата компенсация се изразява в предоставяне от държавата на
парична сума, като максималният й размер за лице по чл. 3, ал. 1 или за лицата по чл. 3, ал.
2 не може да надвишава 10 000 лв. Когато финансовата компенсация се предоставя за
издръжка на лица по чл. 3, ал. 2, ненавършили 18 - годишна възраст, размерът за всяко едно
лице е до 10 000 лв.
Съгласно чл. 16 ЗПФКПП, министърът на правосъдието незабавно след изплащане на
финансовата компенсация предявява регресен иск срещу извършителя на престъплението
или неговите наследници за възстановяването на изплатената парична сума. За
осъществяване и координиране на дейностите по закона към министъра на правосъдието е
създаден Национален съвет за подпомагане и компенсация на пострадали от престъпления
/чл. 20, ал. 1 ЗПФКПП/.
В случая по делото е отделено като безспорно обстоятелството, че с Присъда №
118/07.05.2014 г., постановена по НОХД № 1500/2014 г. по описа на СГС, НО – 9 състав,
влязла в законна сила на 02.02.2015 г., потвърдена с Решение № 286/18.07.2014 г. по
ВНОХД № 530/2014 г. по описа на САС, НО – 8 състав, оставено в сила с Решение №
52/02.02.2015 г. по кас. дело № 1697/2014 г. по описа на ВКС, първо наказателно отделение,
ответникът Н. СТ. КР. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 115 НК –
за това, че на 12.06.2013 г. в гр. София умишлено е умъртвил А.Х.М. и на основание чл. 58а,
ал. 1 НК, вр. чл. 373, ал. 2 НПК на ответника е наложено наказание в размер на 11 години и
4 месеца „лишаване от свобода“ при „строг“ режим, като е приспаднато времето на
задържането.
По делото не е спорно и това, че въз основа на молба с рег. № 98-00-19/17.03.2015 г.,
подадена от малолетната А.А.М. – дъщеря на пострадалия А.М., чрез законен представител
П.В. А. и молба с рег. № 98-00-20/18.03.2015 г. от Д.Д.А. – майка на пострадалия, с искане за
предоставяне на финансова компенсация на основание ЗПФКПП, Национален съвет за
3
подпомагане и компенсация на пострадали от престъпления е постановил Решение №
17/02.07.2015 г., с което на основание чл. 3, ал. 2 и ал. 3, чл. 12, т. 1, чл. 13, ал. 1 и ал. 2, чл.
14, т. 4 ЗПФКПП, е разрешено предоставянето на финансова компенсация в размер на 5 000
лв. на малолетната А.А.М., която сума е изплатена на 29.07.2015 г. с платежно нареждане №
Е01545; на основание чл. 3, ал. 2 и ал. 3, чл. 12, т. 1, чл. 13, ал. 1 и ал. 2, чл. 14, т. 3 и 5
ЗПФКПП, е разрешено предоставянето на финансова компенсация в размер на 2 753,14 лв.
на Д.Д.А., която сума е изплатена на 29.07.2015 г. с платежно нареждане № Е01546.
Въз основа на така приетата фактология и изхождайки от разпоредбата на чл. 16
ЗПФКПП, районният съд правилно е приел, че за Министерството на правосъдието се е
породило правото на регресен иск, който и е уважен. Налице са предвидените в закона
предпоставки, а именно: влязла в сила присъда, с която ответникът е признат за виновен в
извършването на престъпление от кръга на посочените в чл. 3, ал. 3 ЗПФКПП, молба от
пострадалия /в случая от неговите наследници/ от престъплението за финансова
компенсация, произнасяне с решение от специализиран орган - Националния съвет за
подпомагане и компенсация на пострадали от престъпления, както и доказателства, че на
наследниците на пострадалия е изплатена съответната сума за финансова компенсация от
извършеното престъпление. Пораждането на право на финансова компенсация от държавата
на пострадали от престъпления е предмет на производство, развито в специален закон –
ЗПФКПП, което не подлежи на съдебен контрол /чл. 24, ал. 5/, включително и в настоящото
производство – така решение № 164/21.06.2011 г. по гр. д. № 937/2010 г. на ВКС, III г. о.,
постановено в производство по чл. 290 ГПК. С оглед основателността на главния иск за
заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди, основателна е и акцесорната
претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на обезщетение за забава, считано от деня на
изплащането на компенсацията – 29.07.2015 г. до датата на подаване на исковата молба и от
подаване на исковата молба до окончателното плащане.
В случая подадената от ответника въззивна жалба не съдържа конкретни оплаквания по
правилността на обжалваното решение. Бланкетната въззивна жалба е допустима, но сезира
въззивния съд да извърши проверка само в рамките на служебните му задължения по чл. 269
ГПК. При подадена в срок въззивна жалба, в която не са посочени конкретни пороци на
първоинстанционното решение, жалбата е редовна по аргумент от чл. 262, ал. 1, във връзка
с чл. 260, ал. 1, т. 3 ГПК, но при липса на допуснато от първоинстанционния съд нарушение
на императивна материалноправна норма е недопустимо извършване на цялостна проверка
на правилността на обжалваното първоинстанционно решение. Поради това и с оглед
правомощията на въззивната инстанция, при подадена бланкетна въззивна жалба, въззивната
инстанция следва да се произнесе само по валидността и допустимостта на
първоинстанционното решение и по правилното или неправилното приложение на
императивните материалноправни норми (решение № 246/23.10.2013 г. по гр. д. №
3418/2013 г. на ВКС, ГК, І г. о., решение № 216/19.01.2015 г. по гр. д. № 2008/2014 г. на
ВКС, ГК, I г. о., решение № 172/10.04.2017 г. по т. д. № 2312/2015 г. на ВКС, ТК, І т. о.,
определение № 276 от 09.04.2020 г. по гр. дело № 3660/2019 г. на III ГО на ВКС). В
4
конкретния случай такива пороци на обжалваното решение не се констатират, поради което
и на основание чл. 271, ал. 1, предл. първо ГПК, същото следва да бъде потвърдено изцяло.
Във връзка с искането в жалбата следва да се посочи, че въззивният граждански съд не е
компетентен да задължава Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ Затвора – гр.
София да предостави работа на въззивника – ответник, тъй като този въпрос е от
компетентността на съответната затворническа администрация – чл. 77 – чл. 83, чл. 172 – чл.
175 ЗИНЗС. Обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства за изпълнение
на задължението, какъвто довод е направен от въззивника, не го освобождава от
отговорност по регресните претенции (чл. 81, ал. 2 ЗЗД).
Поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително
и в частта за разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено
изцяло на основание чл. 271, ал. 1, предл. първо ГПК.
По отношение на разноските:
При този изход на спора разноски се дължат единствено на въззиваемата страна, но от
същата не са претендирани такива.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20232864/22.10.2020 г. по гр. дело № 30724/2017 г. по описа
на СРС, 127 състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5