Решение по дело №12513/2021 на Софийски градски съд

Номер на акта: 2675
Дата: 6 октомври 2022 г. (в сила от 6 октомври 2022 г.)
Съдия: Красимир Мазгалов
Дело: 20211100512513
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 18 октомври 2021 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 2675
гр. С., 06.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова

МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря И.а Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Красимир Мазгалов Въззивно гражданско
дело № 20211100512513 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №20138453/14.06.2021г. по гр.дело №46291/2020г. по описа на СРС, 127
с-в е отхвърлен предявения от "Д.Г."ООД с ЕИК**** срещу И. Д. В. с ЕГН********** иск с
правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата от 5000лв., ведно със законната лихва от датата
на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, представляваща обезщетение
за претърпени неимуществени вреди вследствие уронване доброто име, авторитета и
репутацията на ищеца от клеветническите твърдения в публикации на фейсбук страницата
на ответника от 20.08.2020г. и от 08.09.2020г. Ищецът е осъден да заплати на ответника
580лв. разноски в производството.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК
въззивна жалба от ищеца "Д.Г."ООД. Жалбоподателят поддържа, че противно на изводите
на първостепенния съд, юридическите лица принципно могат да търпят неимуществени
вреди, в подкрепа на който извод са разпоредбите на ЗОДОВ, ЗМГО, ЗАСП, ЗПД, ЗСВ и
други. Твърди, че обезщетението служи както за морално удовлетворение на пострадалото
лице, така и има възпиращо и предупредително значение за нарушителя, а увреденото
търговско дружество не разполагало с друг ред за защита на правата си. Твърди също така,
че разпоредбата на чл.45 от ЗЗД не съдържа ограничение относно страните в
правоотношението, възникнало от непозволеното увреждане. Според жалбоподателя следва
да се осъвремени съдебната ни практика в контекста на тази на ЕСПЧ, а именно да се
признае че юридическите лица могат да търпят неимуществени вреди. Ето защо моли
1
обжалваното решение да бъде отменено, а искът- уважен изцяло. Претендира направените
по делото разноски за двете съдебни инстанции.
Ответникът по жалбата и в производството И. Д. В., в подадения в срок отговор на
въззивната жалба оспорва същата като неоснователна. Твърди, че юридическите лица не
могат да търпят неимуществени вреди в резултат на нарушаване на доброто им име. Моли
обжалваното решение да бъде потвърдено, като претендират разноски за въззивната
инстанция.
Софийски градски съд, като взе предвид становищата и доводите на страните и
след като обсъди събраните по делото доказателства в рамките на въззивната жалба и
по реда на чл. 235, ал. 3 от ГПК, приема за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като
въззивният състав споделя изцяло подробните мотиви на същото и на основание чл.272 ГПК
препраща към тях. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да
се добави и следното:
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл.45 от ЗЗД от юридическото лице
"Д.Г."ООД срещу ответника И. Д. В. за сумата от 5000лв.- обезщетение за неимуществени
вреди, причинени от вследствие уронване доброто име, авторитета и репутацията на
ищеца от клеветническите твърдения в публикации на фейсбук страницата на ответника,
ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателното
изплащане.
Ответникът оспорва иска като неоснователен.
Между страните не се спори относно изложената в исковата молба фактическа
обстановка.
Основният спорен между страните въпрос е може ли ищецът като юридическо лице
да претърпи неимуществени вреди вследствие уронване на доброто му име, авторитет и
репутация, които да бъдат репарирани по реда на чл.45, вр.чл.52 от ЗЗД по справедливост.
По този въпрос, както бе посочено и по-горе, настоящият състав споделя изцяло прецизните
и изчерпателно обосновани правни изводи на първостепенния съд. Принципно,
фактическият състав на непозволеното увреждане по чл. 45, ал. 1 ЗЗД включва
противоправно поведение, вреда, причинно-следствена връзка между деянието и
вредоносния резултат и вина, която по аргумент от чл. 45, ал. 2 от ЗЗД се предполага.
2
Съгласно константната съдебна практика отговорността по чл. 45 ЗЗД може да се ангажира
за вреди, причинени от обидни и клеветнически изявления, както и от изявления,
съдържащи твърдения за неверни факти, които накърняват личните права и интереси на
ищеца. От друга страна свободата на словото, прокламирана в чл.39 и сл. от КРБ, се
разпростира до пределите, до които засяга други конституционни ценности, каквито са
доброто име и правата на гражданите. Съобразно мотивите към Решение № 7/1996 г. по к.д.
№ 1/1996 г. на Конституционния съд свободата на словото (правата по чл. 39-41 от КРБ)
няма абсолютен характер, като Конституционният съд условно е групирал основанията за
ограничаването й както следва: за защита на националната сигурност, запазване на
обществения ред и превенция на престъпността, защита на здравето и морала, защита на
репутацията и правата на другите граждани (чл. 39, ал. 2, чл. 40, ал. 2, чл. 41, ал. 1, чл. 41, ал.
2), съображения за запазване на тайна. Т.е., накърняването на правата и доброто име на
другиго е основание за ограничаване на възможността свободно да се изразява мнение както
по силата на общата ограничителна разпоредба на чл. 57, ал. 2 КРБ, така и с оглед на
възприетата структура на чл. 39 КРБ, в който правото на мнение се ограничава заради друго,
конкуриращо право. Такова ограничително основание се съдържа и в текста на чл. 10, т.2 от
Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, допускащ
ползването на свободата на изразяване на мнения да бъде обусловено от процедури,
условия, ограничения или санкции, които са предвидени в закона, необходими са в едно
демократично общество и са в интерес на надлежно указаните цели. Именно тук обаче
следва да се направи разграничението между юридически и физически лица, както е сторил
и първостепенният съд. В случая когато пострадал от деянието е физическо лице, накърнени
са правата му на лично достойнство, чест и добро име, които се ползват от защитата на
чл.32, ал.1, изр.1 от Конституцията и са обект на посегателство при нанасяне на обида
(умишленото унижаване достойнството на дадено лице посредством неприлично отнасяне с
него), и на клевета (съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за
дадено лице или приписване на престъпление другиму). За разлика от физическите лица,
при които тези права имат чисто психологически, емоционални и морални измерения, при
юридическите лица такива измерения относно доброто име, авторитета и репутацията не
съществуват, поради естеството на лицето и невъзможността да изпитва чувства и емоции.
Накърняването на правата на юридическо лице относно репутацията и доброто му име
винаги има имуществено измерение и размерът, съответно- обезщетението при извършено
нарушение, не следва да бъдат определяни по справедливост и по реда на чл.52 от ЗЗД, а
следва да бъдат установени чрез позволените от закона доказателствени средства, при
доказателствена тежест на ищеца. В случая обаче ищецът изобщо не твърди да е претърпял
конкретни имуществени вреди, изразяващи се например в пропусната полза (печалба), нито
твърди прекратени или несключени договори с контрагенти, които биха могли да бъдат
остойностени, а претендира единствено обезщетение за неимуществени вреди по смисъла на
чл.52 от ЗЗД, каквито и според настоящия състав не би могъл да претърпи в качеството си
на юридическо лице.
Настоящият състав споделя изводите и заключенията на първостепенния съд и
3
относно неприложимостта към конкретния случай на принципните разрешения, дадени от
ВКС в решение № 274 от 18.03.2019г. по гр.д.№5120/2017г. на IV г.о. на ВКС, решение
№206 от 26.03.2019г. по гр.д.№4762/2017г. на III г.о. на ВКС и решение №29 от 10.03.2020г.
по гр.д.№1690/2019г. на IV г.о. на ВКС. Тези решения касаят специфичен казус- уронване
авторитета на религиозно вероизповедание чрез изнасяне на обидни и клеветнически
твърдения в средства за масова информация, което представлява нарушение на защитимо
право без възможност за парична оценка, поради което причинените вреди подлежат на
обезщетяване по справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД. И трите решения са
постановени по искове на религиозна институция (юридическо лице с нестопанска цел),
която не формира печалба и поради невъзможност претърпените вреди да бъдат съизмерени
с пропуснати ползи от нереализирана печалба, единственият начин за обезщетяване на
претърпените вреди е горепосоченият.
На последно място- изброените във въззивната жалба нормативни актове касаят не
репутацията и доброто име на юридическото лице, а други защитими права (право на
справедлив процес в разумен срок, свобода на сдружаване и др.), поради което не може да се
направи извод за идентичност на вредите.
Ето защо въззивната жалба на ищеца следва да бъде оставена без уважение, а
обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
При този изход на спора жалбоподателят- ищец няма право на разноски. На
ответника по жалбата и в производството следва да бъдат присъдени направените във
въззивната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 580 лева.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №20138453/14.06.2021г. по гр.дело
№46291/2020г. по описа на СРС, 127 с-в.
ОСЪЖДА "Д.Г."ООД с ЕИК**** да заплати на И. Д. В. с ЕГН********** сумата от
580лв. (петстотин и осемдесет лева)- разноски по делото за въззивната инстанция.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4