№ 143
гр. София, 11.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Ивета М. Антонова
Членове:РОЗАЛИНА Г. БОТЕВА
Ванина Младенова
при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова
като разгледа докладваното от Ивета М. Антонова Въззивно гражданско дело
№ 20211100506588 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Ф. Ф. Ф. срещу решение от 04.03.2021г.
постановено по гр.д. № 12411/2020г. по описа на Софийския районен съд, 31 състав, в
частта, с което са уважени предявените от „Т.С.“ЕАД искове по реда на чл.422 от
ГПК, както следва:
-с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата от 3735,64 лв. – цена на
доставена от дружеството топлинна енергия за периода 0112.2016г. -30.04.2019г. за
топлоснабден имот,находящ се в гр. София, ул. *******,аб. № ******* ведно със
законната лихва върху главницата считано от 04.12.2019г. до окончателното й
изплащане;
-с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата от 423,72 лв. за периода
15.09.2017г. – 28.11.2019г., представляваща обезщетение за забавено изпълнение на
главницата от 3735,64 лв;
- с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата от 40,45 лв., представляваща
цена на извършена услуга дялово разпределение за периода 01.12.2016г. – 30.04.2019г.,
ведно със законната лихва върху главницата считано от 04.12.2019г. до окончателното
й изплащане;
и за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 70171/2019г. по описа на СРС, 31 състав.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и постановено при
нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Сочи, че
1
първоинстанционният съд неправилно е допуснал изслушването на СТЕ и ССчЕ да
бъдат изготвени въз основа на документи, които не са представени по делото, а при
обсъждане на доказателствата е кредитирал същите. Посочва, че експертизите за
недопустими доказателства и по причина, че възложените задачи задължават вещите
лица да се произнасят по правни въпроси и въз основа на документи, които не са
доказателства по делото. Твърди, че в нарушение на служебните си задължения,
районният съд след като е приел, че е налице облигационно правоотношение между
страните, не е преценил и посочил множеството неравноправни клаузи в договора
сключен въз основа на общи условия.
Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението
в обжалваната му част вкл. и в частта, с която е осъден да заплати на ищеца разноски,
да отхвърли исковете като неоснователни. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Т.С.“ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не подава
такъв.
Третото лице-помагач „Т.С.” ЕООД не взема становище по въззивната жалба.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Решението не е обжалвано от ответника в частта, с която:
- е отхвърлен иска с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за разликата над
3735,64 лв. до пълния предявен размер от 40532,21 лв. и за периода 01.05.2016г. –
30.11.2016г.;
-е отхвърлен иска с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за мораторна лихва
върху присъдената главница за цена на потребена топлинна енергия за разликата над
432,72 лв. до пълния предявен размер от 459,74 лв.;
-е отхвърлен иска с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за разликата над 40,45
лв. до пълния предявен размер от 41,81 лв. и за м.11.2016г.;
-е отхвърлен иска с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за мораторна лихва
върху главницата от 40,45 лв. цена на услуга дялово разпределение в размер на 7,48 лв.
за периода 31.12.2016г. – 28.11.2019г.
и в които части решението е влязло в законна сила.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, при наличие на правен
интерес и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
2
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, а по
правилността на решението - само по наведените оплаквания в жалбата.
Първоинстанционно решение е валидно, а в обжалваните части - допустимо и
правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание
чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за
неправилност на решението, следва да се добави и следното:
В срока по чл.131 ГПК ответникът изрично е признал, че е собственик на
процесния имот през процесния период, като това обстоятелство е обявено за
безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните на основание
чл.146 ал.1 т.3-4 от ГПК с доклада по делото, изготвен от първоинстанционния съд.
Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в
§ 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т.
42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда
понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието
"потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на
ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която
топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно
правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото
тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране
на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те
са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет
- доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на
доставената топлинна енергия.
Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на
етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от
сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна
енергия.
Нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от
топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови
нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда
съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по
спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за
3
битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите
условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във
вестник "24 часа" – броя от 10.02.2014 г. и вестник "19 минути", в сила от 12.03.2014 г.,
както и ОУ одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016г. на КЕВР, публикувани във
вестник „Монитор“, бл.19/11.07.2016г.
Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите,
които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след
влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в
което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени
споразумения. В случая жалбоподателят не твърди, нито установява да е упражнил
това право срещу Общите условия на „Т.С.“ЕАД, поради което следва да се приеме, че
ги е приел.
По изложените съображения въззивният съд счита, че обоснован е изводът на
решаващия съд, че за исковия период между страните в производството е
съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет доставката на
топлинна енергия за битови нужди относно процесния имот.
В отговора на исковата молба, ответникът и въззивник в настоящото
производство твърди, че радиаторите в процесния апартамент са спрени и пломбирани
от самия него. В разпоредбата на чл.153 ал.6 от ЗЕ е предвидено, че клиентите в сграда
- етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в
имотите си, остават клиенти на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация
и от отоплителните тела в общите части на сградата. Прекратяването обаче се
осъществява по предвидения в закона ред – със заявление до топлопреносното
предприятие и след пломбиране на радиаторите именно от длъжностни лица на
дружеството. В настоящият случай липсват доказателства за осъществяване на горната
процедура, но дори и в такъв случай, ответинкът и въззивник отново остава
потртебител на топлинна енергия /за горещо водоснабдяване и сградна инсталация/ и е
налице облигационно правоотношение между страните.
Въззивникът поддържа, че неправилно в нарушение на принципите на чл.7, 9
и чл.10 от ГПК съдът не е изпълнил служебните си задължения да прецени наличието
на неравноправни клаузи в облигационното правоотношение между страните, след
като е приел, че такова съществува.
Съгласно практиката на СЕС, когато са налице необходимите за това правни и
фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните
клаузи в потребителските договори и по този начин да компенсира
неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика.
В чл. 3, § 1 на Директива 93/13/ЕИО е предвидено, че в случаите, когато дадена
договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато
4
въпреки изискването за добросъвестност тя създава в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В
случая не се установи Общите условия на договорите за продажба на топлинна енергия
за битови нужди от "Т.С." ЕАД да съдържат неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП
или цитираната директива /освен тези от 2014г. и за заплащане на цената на
потребената топлинна енергия т.е. относно обезщетение за забавено изпълнение по ОУ
от 2014г., какъвто иск обаче не е включен в предмета на делото, иска за мораторна
лихва е по ОУ от 2016г./. Нужно е да се отбележи също така, че в случая не се касае за
клаузи, върху чието съдържание потребителят не може да влияе, с оглед предвидената
в чл. 150, ал. 3 ЗЕ възможност в срок до 30 дни след влизането в сила на общите
условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното
топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия.
Жалбоподателите не са се възползвали от тази възможност. Ето защо доводите за
неравноправност на общите условия на ищеца се явяват неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинната
енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово
разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в
ЗЕ (чл. 139 – чл. 148) и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването, обн.
ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.).
В случая измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и
вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между
топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна собственост е възложено от
етажните собственици на "Т.С." ЕООД с договор, сключен от упълномощен
представител на етажните собственици. Третото лице – помагач е осъществявало
услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за исковия период.
В нормата на чл. 156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между
топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна
собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата на
собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално
потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за
дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната
част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
В изпълнение на доказателствената си тежест ищецът е поискал и съответно е
допуснато изслушването на съдебно-техническа експертиза, която е изготвена въз
основа на приложените по делото и допълнително изискани документи, въз основа на
които вещото лице е дало заключение относно количеството потребена от ответниците
топлинна енергия отдадена от сградната инсталация през процесния период, в
съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ. Технологичните разходи са
били приспаднати за сметка на доставчика на топлинната енергия като са изчислявани
за всеки месец по реда на Наредба № 16-334, която е одобрена от Министерство на
енергетиката. Вещото лице е съобразило, че дяловото разпределение на топлинната
енергия за имота през процесния период е извършено правилно, съобразно
изискванията на действащата през периода нормативна уредба. От експертното
заключение се установи, че за процесния топлоснабден имот е разпределяна и
начислявана топлинна енергия за три радиатора и един отоплителен щранг, поради
липса на топлинни разпределители, а потреблението на топла вода – по норма за
разход на един обитател в жилището, поради липса на узаконен водомер, за сградна
5
инсталация – при отопляем обем на жилището 144 куб.м.
Съдът изцяло възприема фактическите констатации на вещото лице по
изслушаната пред първоинстанционния съд съдебно - техническа експертиза, тъй като
същото е компетентно и обстойно обосновано, като експертът е определил размера на
реално потребената топлинна енергия, съобразно изискванията на чл. 156 ЗЕ.
Неоснователни са релевираните във въззивната жалба оплаквания, че
изслушаната съдебно - техническа експертиза не следва да бъде кредитирана.
Експертизата е допусната в съответствие с изискванията на чл. 195 ал. 1 ГПК, поради
необходимост от специални знания. В конкретният случай вещото лице е топлотехник
и притежава необходимите специални знания, предвид предмета на допуснатата
експертиза. Заключението му е ясно и обстойно обосновано, като същото е дало пълен
и точен отговор на поставените му задачи, които не изискват отговор на правен
въпрос, а напротив именно технически такива. Ответникът не е ангажирал пред
първата и настоящата съдебна инстанция доказателства, които да опровергаят или
разколебаят изводите на вещото лице относно доставените количества топлинна
енергия вкл. и начисленията за сградна инсталация за процесния имот през исковия
период, поради което доводите в тази насока се явяват неоснователни. Ето защо, като е
възприел изводите на вещото лице по изслушаната съдебно – техническа експертиза,
решаващият съд не е допуснал соченото от въззивника процесуално нарушение.
Неоснователни са и доводите за нарушаване на чл. 13 от Директива
2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2006 година. Директива
2012/27/ЕС, с която е отменена Директива 2006/32/ЕО, е транспонирана в българското
законодателство чрез Закона за енергетиката (§ 1а ДР на ЗЕ). Също така посочената
Директива съдържа принципа за реалното отчитане на потребената топлинна енергия и
реалното й включване в сметките, като в конкретния случай принципът за реално
заплащане е спазен, тъй като в ЗЕ е предвидено заплащане на изравнителни сметки, т.
е. налице е механизъм за определяне на стойността на реално потребената топлинна
енергия за съответния отчетен период, който в случая е годишен.
Задължението на ответника е парично и за периода на своята забава същия
дължи обезщетение в размер на законната лихва, съгласно нормата на чл. 86 ЗЗД.
Липсват релевирани възражения във въззивната жалба, както относно основанието
/различно от това, че иска за главница е неоснователен/, така и относно размера на
мораторната лихва за забава.
Горното обосновава извода за основателност и доказаност на исковите
претенции, предмет на разглеждане в настоящото производство. Съгласно
заключението на ССчЕ, която настоящият съдебен състав кредитира напълно, липсват
данни за извършвани плащания за ТЕ за процесния период.
Съобразно постановеното решение съответно уважения размер на исковете,
първоинстанционния съд правилно е приложил и разпоредбата на чл.78 ал.1 от ГПК и с
оглед изрично направеното от ищеца искане, представяне на списък на разноски по
чл.80 от ГПК и доказателства, че реално са направени, и е присъдил на ищеца разноски
в размер на 665,13 лв. – по исковото производство пред СРС и 130,93 лв. – разноски по
заповедното производство.
6
Следователно, поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло в обжалваната му
част.
С оглед изхода на въззивното производство, на въззивника не следва да се
присъждат разноски.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 04.03.2021г. постановено по гр.д. № 12411/2020г.
по описа на Софийския районен съд, 31 състав, В ЧАСТТА, с което е признато за
установено по реда на чл.422 от ГПК спрямо Ф. Ф. Ф. с ЕГН: ********** и с адрес: гр.
София, ул. *******, че дължи на „Т.С.“ЕАД с ЕИК: ******* заплащането, както
следва:
-на основание чл.79 ал.1 от ЗЗД сумата от 3735,64 лв. – цена на доставена от
дружеството топлинна енергия за периода 0112.2016г. -30.04.2019г. за топлоснабден
имот,находящ се в гр. София, ул. *******,аб. № ******* ведно със законната лихва
върху главницата считано от 04.12.2019г. до окончателното й изплащане;
-на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД сумата от 423,72 лв. представляваща
обезщетение за забавено изпълнение на главницата от 3735,64 лв за периода
15.09.2017г. – 28.11.2019г.;
- на основание чл.79 ал.1 от ЗЗД сумата от 40,45 лв., представляваща цена на
извършена услуга дялово разпределение за периода 01.12.2016г. – 30.04.2019г., ведно
със законната лихва върху главницата считано от 04.12.2019г. до окончателното й
изплащане;
и за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 70171/2019г. по описа на СРС, 31 състав.
РЕШЕНИЕТО в частта, с която са отхвърлени предявените искове, е влязло в
сила като необжалвано.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участие на трето лице-помагач на страната
на „Т.С.“ЕАД - „Т.С.” ЕООД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
Препис от решението да се връчи на страните.
7
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8