Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 17.08.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III В въззивен
състав, в публичното съдебно заседание на девети юни две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ
ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА
ПЕЙЧИНОВА
мл. с. АДРИАНА АТАНАСОВА
при участието на секретаря Юлия Асенова, като разгледа
докладваното от мл. съдия Адриана Атанасова в. гр. д. № 8655 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.
С решение № 75262/22.04.2020г., постановено по гр.д. 61404/2018г.
по описа на СРС, ГО, 165 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение №
135425/29.06.2020г., постановено по гр.д. 61404/2018г. по описа на СРС, ГО, 165
състав, ответникът „Е.к.М” ООД е
осъден да плати на Т.И.Р. сумите от 1800 лв. – обезщетение за неимуществени
вреди, представляващи претърпени от ищеца болки и страдания вследствие на получени
рани от изгаряния от първа, втора и трета степен по гръбната повърхност на
дясната длан и вътрешната повърхност на лявата длан, причинени при спускане на
ищцата по пързалка тип „надуваем замък” – управлявана от служители на
ответника, на 01.06.2017г. в Южния парк в София, както и законната лихва за
забава за плащане на последната посочена сума от 01.06.2017г. до окончателното
й изплащане, както и на основание чл. 78, ал.1 ГПК – сумата от 256, 50 лв. –
разноски по делото, като предявеният иск за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над присъдения
размер от 1800 лв. до пълния претендиран размер от 2000 лв.
Със същото решение ищцата Т.И.Р. е
осъдена на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да плати на „Е.к.М” ООД сумата от 155
лева – разноски по делото.
Срещу
решението е подадена въззивна жалба от ответника „Е.к.М” ООД, чрез адв. К.А.
– САК, с която обжалва първоинстанционното решение в частта, в която е уважена
исковата претенция. Във въззивната жалба са изложени твърдения, че решението в
обжалваната част е неправилно, необосновано и незаконосъобразно, постановено в
противоречие с материалния и процесуалния закон. Посочва се, че в исковата
молба ищцата е посочила, че е получила описаните наранявания вследствие на
нагорещената от слънцето повърхност на пързалката, стопанисвана от ответното
дружество, тъй като служителят при ответника, отговорен за наблюдение на
съоръжението, не е предупредил за нагорещената повърхност. Твърди, че
неправилно първата инстанция е приела,
че ищцата е получила описаните изгаряния при спускането й по стопанисваната от
ответника пързалка, поради това, че сложила ръцете под тялото си и вследствие
на търкането получила изгаряния. Поддържа се, че са неправилни изводите на
първоинстанционния съд изградени въз основа на приетото по делото заключение на
повторната експертиза, а именно, че е бил доказан механизма на настъпване на
вредите. Излагат се съображения, че останало неизяснено по делото дали
родителите на ищцата са били на работа по време на настъпване на инцидента.
Посочва се, че ищецът не е успял да
докаже какво е било дължимото се от служителя на ответника действие и от къде
произтича това задължение. Моли решението на първоинстанционния съд в обжалваната
част да бъде отменено. Претендира разноски.
В
срока за отговор на въззивната жалба по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпила насрещна
въззивна жалба от Т.И.Р. чрез законния си представител И.Н.Р. срещу решението в
частта, в която искът е отхвърлен за разликата над уважения размер от 1800 лева
до пълния предявен размер от 2000 лв. Излагат се съображения, че неправилно
първоинстанционния съд въз основа на събраните по делото доказателства е
определил размера на присъденото обезщетение, като същият не отговаря на
критерии на чл. 52 ЗЗД. Моли първоинстанционното решение в обжалваната част да
бъде отменено и вместо него да бъде
постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен в пълния
претендирания от ищцата размер, ведно с обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата от датата на увреждането.
В
срока за отговор на насрещната въззивна жалба по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил такъв
от въззивника – ответник „Е.к.М” ООД, чрез адв. К.А. – САК, в който въззивната жалба се
оспорва и се излагат доводи в подкрепа на правилността на решението в
обжалваната част.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбите
на „Е.к.М”
ООД и Т.И.Р., с които е
сезиран настоящият съд, са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от страни
които имат правен интерес от обжалване, поради което се явяват допустими.
Разгледана
по същество въззивната жалба е неоснователна.
Според
уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася
служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната
му част. Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение
въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.
Софийски
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка
се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са
преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Предявен
е осъдителен иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД във вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени
неимуществени вреди – болки и страдания, в следствие на получени изгаряния след
спускане по надуваема пързалка, нагрята от слънцето, собствеността на ответника
в гр. София на 01.06.2017г. около 12,00 часа.
Настоящата
въззивна инстанция намира за неоснователно релевираното възражение от
въззивника за погрешно възприета фактическа обстановка, изразяваща се в
изводите на първия съд, че ищцата получила нараняванията си при спускане по
пързалката, стопанисвана от ответника и поради това, че не било изпълнено
задължението на служителя на ответника да указва на децата как да се спускат.
Въззивният съд напълно се солидализира с първия такъв, като счита че описания
механизъм, при който ищцата е получила изгарянията си, се извлича от съвкупния
анализ от доказателствата по делото. Следва да се отбележи, че по делото е
установено по категоричен начин, че ищцата е получила нараняванията си именно
като се е качила на притежавано и стопанисвано от ответника съоръжение –
пързалка и че ответното дружество е стопанисвало същото чрез служителите си, на
които са били възложени задачи по посрещането на децата, които я ползват, и
осигуряване на безопасната й експлоатация.
По
делото е установено, че ищцата е получила изгарянията си именно като е
поставила ръцете си под нея и се е спуснала по пързалката, при което се е
повишила температурата и така се е стигнало до описаните изгаряния на ищцата.
За да възникне отговорността на ответника следва да е налице бездействие от
страна на неговите служители да
предупреждават децата за създалата се опасност. В конкретния случай по делото е
установено именно това обстоятелство – издаването на касов бон от служител на
дружеството с оглед реализиране на печалба, но неспазване на задълженията на
служителите на ответното дружество да съблюдават за безопасността на децата,
като информират същите за начина, по който следва да се ползва съоръжението с
оглед за предупреждаване за евентуално създали се опасности от ползването на
процесната пързалка. Действително, по делото не са налични нито нормативни,
нито технически документи, от които да се установи дали служители на ответника
следва да предупреждават децата за евентуално възникнали опасности при
ползването на пързалката. Следва да се отчете обаче, че в открито съдебно
заседание от 23.10.2019г. първоинстаннционният съд е задължил ответника по реда
на чл. 190 ГПК да представи техническата документация на двете съоръжения, като
същото е сторено от ответното дружество единствено по отношение на първото съоръжение – батут, но и по отношение на процесната
пързалка. Непредставянето от страна на ответника на техническата документация
по отношение на пързалката е предпоставка според настоящата съдебна инстанция
да се приложи разпоредбата на чл. 161 ГПК и да приеме за доказани фактите,
относно които страната е създала пречка за събиране на допуснатите
доказателства. Отделно от това, както
съвсем правилно и професионално е отбелязал първоинстанционният съд, в
конкретния случай е налице уязвима група от лица – деца на малка възраст и
характера на работата изисква служителите на дружеството да им дават инструкции
как да използват съоръженията с оглед на тяхната безопасност, в каквато насока
не са ангажирани доказателства от страна на ответника. Напротив, противното се
установява както от показанията на св. А., така и от тези на Т., които
настоящата съдебна инстанция кредитира като логични и последователни,
подкрепени от останалия по делото доказателствен материал. Не намира логика и
направеното възражение от ответника, че не бил правилен извода на първия съд,
че ищцата е получила описаните изгаряния при спускането й по стопанисваната от
ответника пързалка, поради това, че сложила ръцете под тялото си и вследствие
на търкането получила изгаряния, тъй като именно тази фактическа обстановка бе
установена по делото съобразно всички ангажирани гласни и писмени
доказателства.
Напълно
неоснователно е и наведеното възражение от ответника, че съдът неправилно е
достигнал до извода, че съобразно приетата по делото повторна експертиза,
неоспорена от страните, нараняванията на ишцата са от търкане в неравана
повърхност, която е именно процесната пързалка. В конкретния случай от приетата по делото повторна експертиза се
установява безспорно механизма на настъпване на получените изгаряния, като е
напълно ирелеванто по делото, че вещото лице не може да посочи дали това е
точно въпросната пързалка. По делото са събрани множество други доказателства –
писмени документи и свидетелски показания, от които се установява, че ищцата е
получила нараняванията си именно на процесната пързалка – издаден касов бон,
св. показания на А. и Т., кредитирани от настоящата съдебна инстанция.
Отново
напълно неоснователно е и релевираното оплакване от „Е.к.М” ООД, че по делото
не било установено дали родителите на ищцата са били на работа по време на
настъпване на инцидента. Дали същите са спазвали работното си време или са
сторили нарушения във връзка с трудовата дисциплина не е предмет на настоящото
производство. Освен това присъствието на родителите на ищцата по време на
инцидента е било установено по делото от
показанията на св. Т.. Следва да се отбележи и обстоятелството, че дори и да
бяха ангажирани доказателства в насока, че родителите на ищцата не са
присъствали на инцидента, какъвто не е конкретния случай, то това не би дало
основание да не бъдат кредитирани показанията на свидетелите им в останалата
част, доколкото по отношение на тях не е налице противоречие с останалия по
делото доказателствен материал.
С оглед изложеното съгласно чл. 51, вр. чл.
52 от ЗЗД на увреденото лице се дължи обезщетение за причинените от деянието
неимуществени вреди. Съгласно Постановление № 4 от 23.XII.1968 г., Пленума на
ВС размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е
абстрактно понятие, то е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при
определяне на размера на обезщетението. При определяне на същите, съдът
съобрази характера на причинените увреждания, възрастта на пострадалото лице,
негативното отражение на извършеното в резултат от извършения деликт, големия
кръг от хора достояние на които са станали публикациите във вестника,
общественото му положение, и не на последно място социално-икономическите
условия в страната.
Настоящата
съдебна инстанция намира, че справедливо първоинстанционния съд е определил и
размера на неимуществените вреди, като обосновано е посочил, че същият е присъден с оглед на съобразената възраст на
ищцата – 10 години, по – силното преживяване на болки и страдания поради това,
причинени повърхностни рани с по – голяма площ и голяма интензивност на болката
в първоначалния период на заздравяването на раните от изгарянията. Освен това
районният съд е отчел и обстоятелствата, че продължителността на оздравителния
процес е бил около един месец и ищцата е била ограничена в свободното си
придвижване, като не е могла да излиза на слънце през летния сезон.
Предвид
изложеното поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение на предявения иск, въззивната жалба и насрещната въззивна
жалба следва да бъдат оставени без
уважение като неоснователни, а решението на СРС – потвърдено като правилно и
законосъобразно.
По
отношение на разноските:
С оглед неоснователността на въззивната жалба и
насрещната въззивна жалба, на жалбоподателите не се дължат разноски и същите
следва да останат така, както са сторени от страните.
Воден
от горното, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение №
75262/22.04.2020г., постановено по гр.д. 61404/2018г. по описа на СРС, ГО, 165
състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 135425/29.06.2020г., постановено
по гр.д. 61404/2018г. по описа на СРС, ГО, 165 състав.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване, съобразно разпоредбата на чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.