Р Е Ш Е Н И Е
град София, 31.03.2021 година
В И М
Е Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№5799 по
описа за 2020 година и за да се произнесе
след съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258- чл.273 от ГПК.
С
решение №29747 от 31.01.2020г., постановено по гр.дело №29506/2019г. по описа
на СРС, ІІІ Г.О., 151-ви състав, е признато за установено по предявените от Б.Г.Л. против ДИРЕКЦИЯ „У.на С.и С.Д.- МВР искове с правна квалификация чл.422 ГПК вр. чл.222,
ал.3 КТ, че ответникът дължи на ищеца, както следва: сумата от 5042.52 лв., обезщетение по чл.222,
ал.3 КТ, както и сумата от 5042.52 лв., обезщетение по чл.42,
ал.2 от колективен трудов договор рег. №812100-25626/19.12.2017г., ведно със законна лихва от 05.02.2019г. до изплащане на
вземанията, за които суми е издадена заповед за изпълнение
от 06.03.2019г. по гр.д.№7134/2019г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 151-ви състав. С решението е осъдена ДИРЕКЦИЯ „У.на С.и С.Д.- МВР да заплати на Б.Г.Л. на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 621.70 лв., направени разноски в заповедното производство, както и сумата от 801.70 лв., направени разноски в исковото производство.
Постъпила
е въззивна жалба от ответника - ДИРЕКЦИЯ
„У.на С.и С.Д.- МВР, чрез юрисконсулт Н.Ц., с която се обжалва изцяло решение
№29747 от 31.01.2020г., постановено по гр.дело №29506/2019г. по описа на СРС,
ІІІ Г.О., 151-ви състав. Инвокирани са доводи за неправилност и
незаконосъобразност на обжалваното решение, като постановено в нарушение на
закона и събраните по делото доказателства. Твърди се, че след като на ищцата е
било изплатено обезщетение по чл.234, ал.1 от ЗМВР в размер на пет брутни
месечни възнаграждения при прекратяване на служебното й правоотношение с МВР,
предявената от нея претенция по чл.222,
ал.3 КТ за заплащане
на обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение
за четири месеца се явява неоснователна, тъй като е недопустимо да се кумулира
обезщетение по чл.234, ал.1 от ЗМВР с обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ с оглед
обстоятелството, че по този начин се нарушава принципа за еднократност на
обезщетението. Излага се още, че по делото е доказано, че трудовият стаж на
ищцата в МВР е бил прекъснат, тъй като служебното правоотношение на ищцата с
МВР е било прекратено със заповед №8121К-5312/27.12.2016г., а следващото
трудово правоотношение е възникнало, считано от 14.03.2017г. на основание
сключен трудов договор №УРИ 5785з-1282/14.03.2017г. и продължителността му е
била до 08.10.2018г., на която дата е била връчена заповед
№5785з-2378/05.10.2018г. за прекратяване на трудовото й правоотношение поради
придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. В тази връзка се
твърди, че трудовото правоотношение на ищцата, при действие на което е
възникнало правото й на пенсия за осигурителен стаж и възраст, е по-малко от 10
години, поради което правилно работодателят е изплатил на ищцата обезщетение в
размер на две месечни брутни трудови възнаграждения. Поддържа се още, че
неоснователна се явява и претенцията на ищцата по чл.42, ал.2 от колективен трудов договор рег. №812100-25626/19.12.2017г. за изплащане на допълнителни четири месечни брутни
трудови възнаграждения, тъй като правото на това обезщетение е обвързано от
правото по чл.42, ал.1, т.2 /наличие на непрекъснат трудов стаж в МВР над 10
години/ и наличие на допълнителна предпоставка – трудов стаж в МВР над 25
години. Сочи се, че след като трудовият стаж на ищцата по трудовото
правоотношение, по време на което е придобила право на пенсия, е по-малко от 10
години, и ищцата няма непрекъснат трудов стаж в МВР за последните 10 години не
е налице основанието по чл.42, ал.1, т.2 от колективния трудов договор и
следователно не е налице и основанието по чл.42, ал.2 от колективния договор за
заплащане на допълнителни четири месечни брутни трудови възнаграждения. Моли
съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното съдебно
решение и да постанови друго съдебно решение, с което да отхвърли предявените
искове. Претендира присъждане на разноски, направени пред двете съдебни
инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК. Прави възражение по реда на чл.78,
ал.5 от ГПК досежно размера на претендирани от въззиваемата страна разноски за
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Въззиваемата
страна - Б.Г.Л., чрез процесуален представител адв.Цв.М., депозира писмен
отговор, в който изразява становище за неоснователност на подадената въззивна
жалба. Поддържа се, че обжалваното съдебно решение е законосъобразно,
постановено при правилно прилагане на материалния закон. Твърди се, че
обжалваният съдебен акт е мотивиран и постановен съобразно приетите по делото
доказателства. Излага се, че правилно е преценено от първоинстанционния съд, че
по делото са доказани всички кумулативни предпоставки, обуславящи правото на
ищцата да претендира от ответника заплащане на обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ в размер на шест брутни трудови възнаграждения и доколкото по делото е
установено, че работодателят е заплатил обезщетение в размер на две брутни
трудови възнаграждения, то основателна и доказана се явява претенцията за заплащане
на обезщетение в размер на брутното трудово
възнаграждение за четири месеца, както и претенцията по чл.42, ал.2 от колективен трудов договор
рег. №812100-25626/19.12.2017г. за изплащане на допълнително еднократно обезщетение в
размер на четири месечни брутни трудови възнаграждения. Моли съда да постанови
съдебен акт, с който да потвърди обжалваното съдебно решение като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на разноски, направени пред въззивната
инстанция, в размер на платения адвокатски хонорар.
Предявени
са от Б.Г.Л. срещу ДИРЕКЦИЯ „У.на С.и С.Д./ДУССД/ - МВР при условията на обективно
съединяване искове с правно основание чл.222, ал.3, пр.2 от КТ и чл.42, ал.2 от колективен трудов договор
рег. №812100-25626/19.12.2017г..
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по
смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени
релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
норми. С оглед релевираните във въззивната жалба оплаквания, въззивният съд намира
обжалваното решението за правилно, като споделя
изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за
основателност на предявените
от Б.Г.Л. срещу ДУССД - МВР при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.222,
ал.3, пр.2 от КТ и чл.42, ал.2
от колективен трудов договор рег. №812100-25626/19.12.2017г. /чл.272 от ГПК/. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението
си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата
правилност. Доводите във въззивната жалба са изцяло неоснователни.
Относно предявения иск с правно основание чл.222, ал.3,
пр.2 от КТ и във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се
добави и следното:
За да е налице хипотезата
на чл.222, ал.3,
пр.2 от КТ, е
необходимо кумулативното наличие на следните три предпоставки: 1.трудовото
правоотношение на работника или служителя да е прекратено, като е без значение
от кого, на какво основание и по какъв начин, 2.работникът или служителят да е
придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, без да е необходимо
именно на това основание да е прекратено трудовото му правоотношение и
3.работникът или служителят да е работил при същия работодател през последните
10 години от трудовия му стаж. В този 10-годишен период се включват всички периоди, които
се зачитат за трудов стаж за придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст (в случая от приложените по делото трудови
договори се
установява, че ищцата през периода от 02.04.1993г. до
05.10.2018г., т.е. повече от 25 години, е работила в различни структури на
МВР по трудови правоотношения, съответно и по служебно
правоотношение – подробно в мотивите на обжалваното решение са изброени сключените
от ищцата трудови договори с МВР и заеманите от нея длъжности през периода от
02.04.1993г. до 05.10.2018г. и доколкото не е налице спор между страните
относно тези факти въззивният съд намира, че не следва отново да преповтаря
заеманите от ищцата през посочения период длъжности в структурите на МВР). Не е необходимо трудовият стаж да е бил непрекъснат.
Необходимо е той да е бил при един и същ работодател. В случай като този, в който
работникът има 10-годишен трудов стаж при един и същ работодател, той
не би имал право да получи заплащане на увеличения размер на гратификацията
(която в случая е 6 работни заплати), само ако по време на прекъсването той е
придобил трудов стаж при друг работодател. Щом като не е налице смяна на работодателя,
прекъсването на трудовия стаж не е от значение. В този смисъл са решение №159 от
25.03.2010г. по гр.дело №5054/2008г. на ВКС, Г.К., ІІ Г.О, решение №1437/03.10.2005г. по гр.дело №970/2003г. на ВКС, Г.К., ІІІ Г.О.; определение №1042 от 26.07.2011г.
по гр.дело №224/2011г. на ВКС, Г.К., ІV Г.О., определение №1280 от 21.10.2009г.
по гр.дело №1191/2009г. на ВКС, Г.К., ІІІ Г.О, определение №882 от 07.12.2017г. по гр.дело №3563/2017г. на ВКС, Г.К., ІІІ Г.О и др.. Неоснователен е поддържания от въззивника
довод, че доколкото ДУССД е самостоятелно юридическо лице и
притежава отделна правосубектност се явява работодател, различен от МВР. Настоящият
въззивен състав напълно споделя изложените в мотивите на обжалваното решение
правни аргументи в смисъл, че структурните
и други преобразувания, извършвани в системата на една и съща организационна
структура, изразяващи се в обособяване като самостоятелно звено на част от тази
структура, изпълняваща специфични задачи /какъвто е настоящият случая – ДУССД е създадена като
самостоятелно юридическо лице в структурата на МВР през 2011г. - чл.9,
т.9 ЗМВР / обн. ДВ,
бр.17 от 24.02.2006г., отм. ДВ, бр.53 от 27.06.2014г/, могат да рефлектират върху
трудовоправния статут на работника или служителя само в изрично предвидените
случаи, но като цяло не могат да обусловят приложение на по-неблагоприятна за
него правна норма. Организационното обособяване на част от извършваната
дотогава в рамките на общата структура специфична дейност при запазване на
изпълняваната от работника или служителя трудова функция представлява такова
преобразуване, при което обособеното занапред като самостоятелен работодател
звено встъпва в съществуващите до момента трудови правоотношения, замествайки
работодателя и поемайки всички негови права и задължения, вкл. задължението да
изплати обезщетенията по чл.222, ал.3 от КТ. Изложените в обжалваното
решение правни изводи са в съответствие на трайно установената съдебна практика,
поради което въззивният съд не излага собствени мотиви в тази насока, а
препраща към изложените такива в обжалваното решение. В случая от анализа на
приетите по делото доказателства се установява, че за период над 10 години ищцата е работила в
различни структури на МВР /като по изложените по-горе
съображения при предявена претенция по чл.222, ал.3 от КТ е ирелевантно дали
тези структури представляват отделни юридически лица след като са част от системата
на една и съща организационна структура - МВР/. Следователно се
налага извода, че за ищцата – въззиваема
страна в настоящото производство, е налице право на обезщетение по чл.222, ал.3, пр.2 от КТ, щом като за нея са налице гореизброените
предпоставки и последните 10 години трудов стаж са придобити при един и същ
работодател, независимо от прекъсването на стажа.
На следващо
място не може да бъде споделен доводът на въззивника, че след като на ищцата е
било изплатено обезщетение по чл.234, ал.1 от ЗМВР, на същата не се дължи
обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ, тъй като е недопустимо да се кумулират двете
обезщетение с оглед обстоятелството, че по този начин се нарушава принципа за
еднократност на обезщетението. В конкретната
хипотеза се установява, че на ищцата е било изплатено полагащото й се обезщетение
по чл.234, ал.1 от ЗМВР при прекратяване на
служебното й правоотношение, извършено със заповед №8121К-5312/27.12.2016г.,
като след тази дата е възникнало ново трудово правоотношение между страните, съгласно сключен между тях трудов договор №УРИ
5785з-1282/14.03.2017г., считано от 14.03.2017г., който е бил прекратен със заповед
№5785з-2378/05.10.2018г. на основание чл.328, ал.1, т.10 от КТ поради придобито
от ищцата право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Именно като последица
от прекратеното трудово правоотношение поради придобиване на право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст ищцата е предявената в настоящото производство
претенция по чл.222, ал.3, пр.2 от КТ, поради което неотносимо за нейната
основателност е заплатеното на ищцата по предходно прекратено служебно
правоотношение обезщетение по чл.234, ал.1 от ЗМВР. Волята на законодателя е да не се
допуска изплащане на двата вида обезщетение - чл.234, ал.1 от ЗМВР и по чл.222, ал.3 от КТ, като
последица от прекратяването на едно правоотношение на служителите, работили в системата на
МВР,
но в конкретната хипотеза случая е различен, тъй като след прекратяването на служебното правоотношение на ищцата,
извършено със заповед №8121К-5312/27.12.2016г., е възникнало ново трудово правоотношение, поради
което ищцата не следва да бъде лишена от съответното обезщетение, което би получила по КТ при прекратяването му.
По
горните аргументи въззивният съд приема, че по делото е доказано наличието на изброените по-горе
кумулативни предпоставки и в полза на ищцата е възникнало право да претендира
от работодателя-ответник изплащане на обезщетение в размер на брутното й трудово възнаграждение за срок
от 6 месеца, но
доколкото по делото е установено, че работодателят е заплатил обезщетение в
размер на две брутни трудови възнаграждения /факт по отношение на който няма
спор между страните/, то основателна и доказана се явява претенцията за
заплащане на обезщетение в размер на брутното трудово
възнаграждение за четири месеца. Размерът на обезщетението възлиза на 5042.52 лв. и е изчислено на база брутното трудово
възнаграждение по смисъла на разпоредбата на чл.228, ал.1
от КТ, което е получила ищцата, за последния пълен отработен месец, предхождащ
датата на прекратяване на трудовото правоотношение. Следователно искът се явява основателен
за размера, за който е предявен.
Първостепенният съд като е достигнал до същия правен извод е постановил
правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
Относно предявения иск с правно основание чл.42, ал.2 от колективен трудов договор
рег. №812100-25626/19.12.2017г. и във връзка с изложените във въззивната жалба доводи,
следва да се добави и следното:
С разпоредбата на чл.42, ал.2 от колективен трудов договор
рег. №812100-25626/19.12.2017г. се предвижда възможност за получаване на
един вид допълнително обезщетение, представляващо също
"гратификационно" обезщетение, извън законовото такова по чл.222, ал.3 от КТ при следните условия - "При прекратяване на трудовото
правоотношение, поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст, независимо от основанието, служителят има право на допълнително
обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение в размер за четири
месеца, ако има
трудов стаж в МВР над 25 години". Тълкувайки цитираната
разпоредбата от колективния трудов договор и противно на
поддържаното във въззивната жалба и настоящият състав счита, че за получаването
на допълнителното "гратификационно" обезщетение в размер на четири брутни трудови възнаграждения са въведени
следните предпоставки: 1.трудовото правоотношение на служителя да е прекратено; 2.служителят да е
придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст; 3.служителят да има трудов стаж в
МВР над 25 години. Условието за непрекъснат трудов стаж касае обезщетения по
ал.1 на същата разпоредба, на която ищцата не основава исковата си претенция. В
конкретния случай ищцата претендира заплащане на"гратификационно" обезщетение в размер на четири брутни трудови възнаграждения на основание чл.42, ал.2 от колективен трудов договор
рег. №812100-25626/19.12.2017г. и доколкото по делото е установено, че същата през
периода от 02.04.1993г. до 05.10.2018г., т.е. повече от 25 години, е работила в
различни структури на МВР по трудови
правоотношения,
съответно и по служебно правоотношение, като не е налице спор относно
съществуването на останалите две предпоставки, съдът намира, че предявеният иск
на посоченото основание е доказан и основателен и като такъв правилно е бил
уважен изцяло от първостепенния съд.
С оглед на изложените съображения
и поради съвпадение на крайните изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд първоинстанционното решение, в т.ч. и в частта на
разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
С оглед изхода от правния спор и
предвид изричната претенция на въззиваемата страна – ищца за присъждане на
разноски на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК въззивника
- ответник следва да бъде осъден да й заплати сторените от нея разноски за
настоящата инстанция. Направеното от въззивника, чрез процесуален
представител възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК преценено с оглед
материалния интерес интерес и съгласно чл.7, ал.2, т.4 от Наредба
№1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения съдът
намира за неоснователно. Въззивникът следва да бъде осъден да заплати на
въззиваемата страна сумата от 600.00 лв., сторени разноски за платено
адвокатско възнаграждение.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №29747 от 31.01.2020г., постановено по гр.дело №29506/2019г. по
описа на СРС, ІІІ Г.О., 151-ви състав.
ОСЪЖДА ДИРЕКЦИЯ „У.на С.и С.Д.- МВР, с
ЕИК ******, с адрес: град София, ул.“******, да заплати на Б.Г.Л., с ЕГН **********,
с адрес: ***; на правно основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 600.00 лв. /шестстотин лева/, представляваща реално сторени
разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в едномесечен срок от
съобщението до страните, че е постановено при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./