Гр. София, 24.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, III - „В” състав, в публично съдебно заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : НИКОЛАЙ ДИМОВ ЧЛЕНОВЕ : ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА Мл. съдия : Д. ЧЕРНЕВА
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от мл.съдия Чернева в. гр. дело № 16584 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С
решение № 471504/16.08.2018 г., по гр.
д. №38960/2016г. по описа на СРС, са отхвърлени предявените искове по реда на
чл. 422 от ГПК и тези по чл.430
ал.1 ТЗ от „Р.Б.“ ЕАД с ЕИК********за признаване за установено по отношение на Г.С.Д.
с ЕГН **********, че дължи заплащането на сумата от 7492,96 лв., представляваща
предсрочно изискуема главница по договор за потребителски кредит от 22.11.2010
г.; на основание чл. 430, ал.2 от ТЗ сумата от 1744,28 лв. - неплатена
договорна възнаградителна лихва за периода 15.03.2013 г. – 25.06.2015 г. вкл.,
и на основание чл. 92, ал.1 от ЗЗД сумата от 1030,76 лв. за мораторна неустойка
за периода 15.04.2013 г. – 03.09.2015 г. вкл., за които е издадена заповед за
незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК от 19.10.2015 г. по гр.д. № 53502/2015
г. на СРС. Съдът е отхвърлил още предявените от „Р.Б.“ ЕАД срещу лицето искове с правно основание чл. 430,
ал.1 от ТЗ за сумата от 7492,96 лв., представляваща предсрочно изискуема
главница по договор за потребителски кредит от 22.11.2010 г.; с правно
основание чл. 430, ал.2 от ТЗ за сумата от 1744,28 лв. - неплатена договорна
възнаградителна лихва за периода 15.03.2013 г. – 25.06.2015 г. вкл.; с правно
основание чл. 92, ал.1 от ЗЗД сумата от 1030,76 лв. – мораторна неустойка за
периода 15.04.2013 г. – 03.09.2015 г. вкл., и е присъдил разноски.
Срещу така
постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца „Р.Б.“ ЕАД в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, в
която излага съображения за неправилност и необоснованост на решението. Твърди,
че е установено преустановяване на плащанията по договора за кредит, поради
което неправилно е прието, че не е настъпила предсрочна изискуемост на
задължението. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд не е обсъдил в
цялост изготвената съдебна експертиза по делото. В жалбата се прави оплакване,
че от представените от ответника вносни бележки с посочено основание за плащане
„вноска по кредит“ не се установява по кой кредит тя е платена, а длъжникът
може да има няколко кредита за погасяване. По подробно изложените във
въззивната жалба съображения, моли съда да отмени оспорения акт.Претендира
разноски за две съдебни инстанции.
Подаден е отговор на въззивната жалба в
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК от ответника Г.С.Д., в който се
моли жалбата да бъде оставена без уважение. Твърди, че правилно съдът е приел,
че не е настъпила предсрочната изискуемост на кредита. Претендира разноски в съдебно
заседание.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 и 3 от ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, поради което е допустима, а разгледана по същество се явява основателна.
Предвид нормата на чл. 269 от ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както приема в своята константна практика Върховният касационен съд, въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.
В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно.
Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо.
По правилността на обжалваното решение въззивната инстанция намира следното:
Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 430, ал. 1 от ТЗ, чл. 430, ал. 2 от ТЗ и чл. 92, ал.1 от ЗЗД.
По делото няма спор, че е сключен договор за потребителски кредит от 22.11.2010 г., между ищеца, от една страна, в качеството му на кредитор и ответника, от друга страна, в качеството му на кредитополучател, като кредитният лимит от 9 734,12 лева е изцяло усвоен от кредитополучателя. Със заявление от 04.09.2015 г. ищецът е сезирал съда за издаване на заповед за незабавно изпълнение срещу ответника, като е твърдял настъпила предсрочна изискуемост на целия кредит. Такава заповед е издадена 19.10.2015 г. по ч.гр.д. № 53502/2015 г., срещу която ответникът в срок е подал възражение по чл. 414, ал. 1 от ГПК.
Съгласно процесния договор за потребителски кредит страните са постигнали съгласие кредитът да бъде погасен на 84 равни анюитетни вноски, в размер на 187,84 лева всяка, с падеж 15-то число на съответния месец, считано от 15.12.2010 г., като крайният срок за погасяване на кредита е 15.11.2017 г. (чл. 1 и чл. 5.2 от договора). В чл. 11.1 от договора за потребителски кредит изрично е предвидено, че кредитът става автоматично предсрочно изискуем при неплащане изцяло или частично от страна на кредитополучателя, на което и да е парично задължение по договора в продължение на 150 дни.
По делото липсват доказателства за твърдението на ищеца, че процесният кредит в неговия пълен остатък е бил надлежно обявен за предсрочно изискуем с изпратеното от ищеца Писмо Изх. № ИЗХ-001-50403 от 02.06.2015 г., доколкото не е установено изявлението на ищеца да е получено от ответника. Видно от представената с исковата молба обратна разписка, пощенския оператор, чрез който е изпратено писмото до ответника е удостоверил, че пратката не е потърсена. В чл. 12.10 от договора е прието, че всички уведомления и съобщения във връзка с него ще бъдат направени в писмена форма с изпращането им по поща или куриерска фирма с обратна разписка или телеграма и достигането им до адреса на кредитополучателя, посочен в договора. По делото липсват уточнения относно обстоятелствата, при които ще се считат изявленията връчени, дори и без фактическото им получаване от кредотополучателя, както правилно е констатирал първоинстанционният съд. Ето защо, предсрочната изискуемост не е надлежно обявена на ответника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение от ищцовото дружество.
Пред първоинстанционния съд е прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което настоящата инстанция кредитира като неоспорена от страните по делото, изготвена от лице с нужните познания в областта. От заключението на вещото лице се установява, че плащанията на ответника в периода 10.04.2013 г. - 31.07.2013 г. са послужили за погасяване на неплатени на падежа вноска с падеж - 15.01.2013 г., 15.02.2013 г., част от вноска дължима на 15.03.2013 г. и част от тази за 15.04.2013 г. (само договорната възнаградителна лихва, не и главницата) като няма такова извършено плащане за вноските за периода 15.05.2013 г. - 15.06.2015 г. В т. 5.1 от заключението вещото лице е посочило, че размерът на незплатените просрочени суми по процесния договор за кредит към 26.06.2015 г. (датата на осчетоводяване на предсрочната изискуемост) съвпадат изцяло със сумите, предмет на издадената заповед за незабавно изпълнение, а ако се приеме, че предсрочната изискуемост е настъпила с получаването на исковата молба от ответника – размерът на незаплатената просрочена главница е същият, а на останалите незаплатени просрочени суми по договора – размерът е дори по-голям. Вещото лице е посочило още, че след подаване на заявлението и издаване на заповедта за незабавно изпълнение няма извършени от ответника плащания, които да са послужили за погасяване на задълженията му по процесния договор.
От приетите при въззивното разглеждане на делото и неоспорени от страните основно и допълнително заключение на съдебно-счетоводна експертиза, които настоящата инстанция кредитира като компетентно изготвени, се установява, че за периода от 10.09.2013 г. до 13.04.2017 г. по банковата сметка на ответника, открита при ищцовата банка за обслужване на кредита са постъпили суми, с наредител ЦКС, в общ размер 6 362 лева, с основание „вноска по кредит“, но същите не са послужили за погасяване на задълженията на ответника по процесния договор за кредит. С тях са платени месечни такси за обслужване на сметката в размер на 15 лева, такси за превод в размер 70,50 лева и 6 276,53 лева са послужили за погасяване на задължения на ответника към „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, „Юробанк България“ АД и „Топлофикация София“ ЕАД по образувани срещу него изпълнителни дела от посочените търговски дружества – взискатели по същите. В Съобщение Изх. № 1906/28.02.2020 г. по изп.д. № 20137910400657 с взискател „Юробанк България“ АД изрично е посочено, че постъпилите суми от банковата сметка, открита в ищцовата банка са постъпили от запор върху банковата сметка на ответника в банката. В документите от другите съдебни изпълнители е посочено, че се касае за суми, събрани в хода на принудителното изпълнение срещу длъжника по изпълнителните дела – ответник в настоящото производство. Ето защо, съдът намира за неоснователно възражението на ответника, че не е ясно на какво основание са преведени тези суми по изпълнителните дела от банковата му сметка, открита при ищцовата банка. Категорично е установено, че те не са послужили за погасяване на задълженията на ответника по процесния договор за кредит.
До последното заседание по настоящото дело не са представени доказателства за погасяването на тези задължения в хода на делото. Превежданите суми по „съдебен запор“, посочени в представените фишове за заплати пред първоинстанционния съд също не са послужили за погасяване на задълженията по процесния договор. От приетото във въззивното производство Удостоверение за състояние на дълга по и.д. № 20158520400197, образувано за събиране на вземането по издадената в полза на ищеца заповед за незабавно изпълнение се установява, че към 12.02.2019 г. няма постъпили суми за погасяване на задължението, като с определение от 26.11.2020 г. по настоящото дело изпълнението на заповедта за незабавно изпълнение е спряно.
Съгласно т. 18 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС, предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 от ЗЗД настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. В хипотезата на предявен по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск за установяване на вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски, вземането става изискуемо с неплащането им, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и на длъжника е обявена предсрочната изискуемост. Следователно правото на банката-кредитор да обяви кредита за предсрочно изискуем следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и да е достигнало до длъжника, за да породи целеното с него правно действие. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с оглед характера на заповедното производство - едностранно до произнасянето на съда, не притежава правната характеристика на уведомление до длъжника за предсрочната изискуемост на кредита. Доколкото заповедта за изпълнение не изхожда от кредитора, тя също няма характер на уведомление до длъжника, че кредитът е станал предсрочно изискуем. Що се касае до исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК, то тя безспорно има характер на уведомление, отправено от кредитора до длъжника, че счита кредита за предсрочно изискуем, поради което с връчване на препис от същата на ответната по спора страна на 06.12.2016 г., предсрочната изискуемост е обявена на кредитополучателя. Изцяло в този смисъл е практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 139 от 05.11.2014 г. по т. д. № 57/2012 г. на І т. о. на ВКС, Решение № 114 от 07.09.2016 г. по т.д. № 362/2015 г. на ІІ т. о. на ВКС, Решение № 198 от 18.01.2019 г. по т.д. № 193/2018 г. на І т. о. на ВКС, Решение № 86 от 27.10.2020 г. по т.д. № 2118/2019 г. на І т.о. на ВКС, Решение № 60110 от 04.03.2022 г. по т.д. № 772/2020 г. на I т.о. на ВКС и др., като последователно се застъпва становището, че в хипотезата на обективирано в исковата молба по чл. 422 от ГПК или по осъдителен иск за вземане, произтичащо от договор за банков кредит, волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост, следва да се приеме, че с връчването на препис от нея на ответника по иска това волеизявление достига до него, като от този момент настъпва предсрочната изискуемост.
Няма пречка искът по чл. 422, ал. 1 от ГПК, произтичащ от неизпълнение на договор за кредит, да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към момента на формиране на силата на пресъдено нещо по настоящия спор (о.с.з. от 03.02.2022 г.), ако по делото се установи, че банката-кредитор не е обявила надлежно предсрочната изискуемост на кредита преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, какъвто е процесният случай В този смисъл е приетото в Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката на ВКС, постановена по чл. 290 от ГПК, като например цитираното вече Решение № 60106 от 03.08.2021 г. по т.д. № 1035/2020 г. на II т.о. на ВКС. Съдът следва да вземе предвид фактите, настъпили след предявяването на иска, както го задължава разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК, какъвто факт в настоящия случай е настъпилата на 06.12.2016 г. предсрочна изискуемост на задълженията по процесния договор за кредит с получаването на исковата молба от ответника и обявяването на същия на предсрочната изискуемост. Нещо повече – дори да нямаше такова изявление в исковата молба, доколкото крайният срок за погасяване на кредита е 15.11.2017 г., към настоящият момент е настъпил падежът на всички вноски по договора, което също представлява факт, настъпил след предявяването на иска, който съгласно чл. 422, ал. 1 от ГПК се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (04.09.2015 г.).
Не се установява в договора да са налице неравноправни
клаузи, водещи до нищожността им или до такава на целия договор.
Ето защо, въззивната жалба следва да бъде уважена,
решението на СРС – отменено изцяло, а исковете по чл. 422, ал. 1 от ГПК – уважени
изцяло като основателни и доказани, а поради несбъдването на въведеното
от ищцовата страна вътрешнопроцесуално условие за разглеждането на осъдителните
искове, съдът не дължи произнасяне по тях.
При този изход на спора на ищеца следва да бъдат
присъдени направените разноски в заповедното и исковото производство за двете
съдебни инстанции, в общ размер 1 531,08 лева, от които: 205,36 лева –
държавна такса в заповедно производство; 100 лева – юрисконсултско
възнаграждение в заповедно производство; 205,36 лева – държавна такса в исково
производство; 225 лева – депозит за вещо лице в първоинстанционното
производство; 100 лева – юрисконсултско възнаграждение в първоинстанционното
производство; 205,36 лева – държавна такса във въззивното производство; 304
лева – депозит за вещо лице във въззивното производство; 100 лева –
юрисконсултско възнаграждение във въззивно производство; 36 лева – такса за
издаване на удостоверение, платена по сметка на ЧСИ Сия Халаджова.
По така изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло решение № 471504/16.08.2018 г., по гр.д. № 38960/2016 г.
по описа на СРС, 57-ми състав, вместо което постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените искове с правно основание чл. 422, ал.
1 от ГПК, във вр. с чл. 430, ал. 1 от ТЗ, чл. 430, ал. 2 от ТЗ и чл. 92, ал.1
от ЗЗД, че Г.С.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на „Р.Б.“ ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на
управление:***, сумите: 7 492,96
лева, представляваща предсрочно изискуема главница по договор за
потребителски кредит от 22.11.2010 г., ведно със законната лихва за периода от
04.09.2015 г. до изплащане на вземането; 1 744,28
лева – неплатена договорна възнаградителна лихва за периода 15.03.2013 г. -
25.06.2015 г., включително, по същия договор и 1 030,76 лева – мораторна неустойка за периода 15.04.2013 г. -
03.09.2015 г., включително, по същия договор, за които суми е издадена заповед
за незабавно изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 19.10.2015 г. по ч.гр.д. №
53502/2015 г. на СРС.
ОСЪЖДА Г.С.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Р.Б.“ ЕАД, ЕИК********, със седалище и
адрес на управление:***, сумата от общо 1 531,08
лева – разноски и юрисконсултско възнаграждение в заповедното и исковото
производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния
касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1./
2./