Решение по дело №36/2024 на Административен съд - Шумен

Съдебното производство е по реда на чл. 145 и следващите от АПК, вр. чл.118 ал.3 КСО.

Делото е образувано по жалба на Р. И. И. от [населено място], депозирана против Решение № 2153-27-145/20.12.2023год. на Директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт (ТП на НОИ)- [населено място], с което е отхвърлена нейна жалба вх.№ 1012-27-125 от 09.11.2023г. срещу Разпореждане № 271-00-2642-3 от 27.10.2023г. на ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ, с което е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО. В жалбата е изразено несъгласие с мотивите на оспореното решение и са изложени твърдения за неговата незаконосъобразност и на оставеното в сила разпореждане. Излагат се подробни съображения, с оглед на които се иска отмяна на решението. Правят се доказателствени искания.

В открито съдебно заседание, жалбоподателката се явява лично и с процесуален представител адв. Г.П. от АК- е в първо съдебно заседание, като поддържа жалбата. В последно съдебно заседание, оспорващата се представлява сама, като депозира писмена защита от процесуалния си представител, в която се излагат аргументи по същество на спора и се претендират разноски.

Ответната страна- Директор на ТП на НОИ [населено място], редовно призована, чрез процесуалния си представител юрисконсулт Л.И. оспорва подадената жалбата, като в съдебно заседание излага подробни доводи за законосъобразността на административния акт. Моли съда да отхвърли жалбата като неоснователна.

От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съдът установи от фактическа страна следното:

Със Заявление вх.№ 271-00-2642 от 03.10.2023г. до Дирекция "Бюро по труда"– Каспичан, приложено на стр.89 по делото, жалбоподателката И. поискала отпускане на парично обезщетение за безработица на основание чл.54а от КСО. В същото декларирала, че трудовото ѝ правоотношение с осигурител НОВИБРА Босковице в Република Чехия било прекратено на 30.09.2023г., като приложила документи, удостоверяващи осигурителния стаж. Било представено още Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава- членка на ЕС със СЕД U002 за периода: 13.09.2010г.- 30.09.2023г. и Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65 § 2 от Регламент № 883/2004, в което заявителката посочила, че с държавата на полагане на труд не я свързва нищо и остава да живее в България в собственото си жилище. От страна на ТП на НОИ- Шумен, до компетентната институция на държавата членка на ЕС- Република Чехия по електронен път чрез Системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и Европейския съюз, било изпратено искане за издаване на електронни документи U017 и U004, необходими за преценка на правото на парично обезщетение за безработица. Във връзка с това, с Разпореждане № 271-00-2642-1/16.10.2023г. било спряно производството по отпускане на парично обезщетение за безработица. На 25.10.2023г. от жалбоподателката бил представен документ образец U1 във връзка с осигурителния ѝ стаж, издаден от чешката компетентна институция. На 27.10.2023г. било възобновено административното производство по депозираното заявление с Разпореждане № 271-00-2642-2 от 27.10.2023г. на основание чл.55 от АПК, предвид представения документ.

С Разпореждане № 271-00-2642-3 от 27.10.2023г. на ръководител на осигуряването за безработица на основание чл.54ж, ал.1 от КСО, във връзка с чл. 11, § 3, буква "а" и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004/стр.48 по делото/ било отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО. В разпореждането е посочено, че предвид получени по електронен обмен документи и представените от лицето такива, с които е удостоверен период на стабилна/дългосрочна заетост по-дълъг от 5г. в Република Чехия, държава по пребиваване по смисъла на чл.11 от Регламент №987/2009 не е Република България. Изложени са съображения, че съгласно разпоредбата на чл.65, ал.5 във връзка с ал.2 от Регламент (ЕО) 883/2004, НОИ не е компетентната институция по отпускането на парично обезщетение за безработица и заявителката няма право на парично обезщетение за безработица.

Разпореждането на ръководителя на осигуряването за безработица било оспорено по административен ред пред Директора на ТП на НОИ- Шумен с жалба вх.№ 1012-27-125 от 09.11.2023г., като били изложени аргументи, че пребиваването в Република Чехия било прекъсвано с връщане в Република България, където било постоянното пребиваване на жалбоподателката. С Решение № 2153-27-145/20.12.2023год. Директорът на ТП на НОИ- Шумен отхвърлил жалбата. Административният орган посочил, че съгласно регистъра на трудовите договори за лицето, липсват данни за подадени уведомления за сключени трудови договори за периода след 01.09.2010г. При проверка на данните по чл.5, ал.4, т.1 от КСО подавани с декларация образец № 1 в Регистъра на осигурените лица е установено, че за периода от м.09.2010 г. до момента на издаване на разпореждането липсват подадени данни от осигурители в България, т. е. лицето не е извършвало трудова дейност, за която да е подлежало на задължително осигуряване по чл.4 и/или 4а от КСО. Удостоверената заетост за г-жа И. в Чехия, обхваща периоди от 13.09.2010г. до 30.09.2023г. Видно от представения от лицето ПД U1, същата е имала дългосрочна трудова заетост в Чехия през периода от 08.08.2016г. до 30.09.2023г. с краткосрочни прекъсвания от няколко дни и за този период е била осигурена по законодателството на Чехия. Съответно, лицето не е било осигурявано за фондовете на държавното обществено осигуряване по българското законодателство и повече от 13 години няма принос в осигурителната система на България, през което време е работило в друга държава членка на ЕС. Посочени са относимите норми на европейското законодателство към казуса. Съгласно Регламент № 883/2004, „компетентна институция“ означава: институцията, при която съответното лице е осигурено в момента на подаване на заявлението за обезщетение; или институцията, от която съответното лице има право или би имало право да получи обезщетение, ако то или членовете на семейството му пребивават на територията на държавата- членка, в която се намира институцията и т.н. /чл.1, 6. „р“/. Специалните правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата- членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл.65 от Регламент (ЕО) № 883/2004, като съгласно § 2 напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Направено е позоваване на Определение от 24.03.2023 г. на СЕС по Дело С-30/22 по тълкуването на чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, което е в смисъл, че разпоредбата не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава членка, в която не е завършило периода на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава- членка, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. След анализ на фактите и обстоятелствата, събрани в хода на производството по определяне на правото на парично обезщетение за безработица от значение за определяне на държава-членка по пребиваване, а именно наличието на жилище на територията на Република България, пълнолетни работещи деца, съпруг, който също е полагал труд в Република Чехия, липсата на икономическа обвързаност с Република България и намерение за връщане и пребиваване в нея, е установено, че Република България не е държава-членка по пребиваване по време на последната заетост на жалбоподателката И..

Решението е съобщено на жалбоподателката на 03.01.2024г., която депозирала настоящата жалба пред Административен съд град Шумен на 12.01.2024г., чрез административния орган, поради което съдът приема, че оспорването на процесния административен акт е направено в регламентирания от закона срок и от лице, което има правен интерес от това оспорване. Следователно жалбата се явява допустима. Разгледана по същество същата е основателна, поради следните правни съображения:

Съгласно чл.54ж ал.1 от КСО, паричните обезщетения за безработица се отпускат, изменят, отказват, спират, прекратяват, възобновяват и възстановяват с разпореждане на длъжностното лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица или друго длъжностно лице, определено от ръководителя на териториалното поделение на Националния осигурителен институт. В настоящия казус е спазено нормативното изискване на компетентността на органа издател на оспореното разпореждане. В изпълнение на задълженията си по чл.168 ал.1, във връзка с чл.146 от АПК, съдът констатира, че оспореният административен акт- Решение издадено от горестоящия административен орган е постановен от материално компетентен орган и в изискуемата от закона форма. В решението са посочени фактическите и правни основания, мотивирали директора на ТП на НОИ– Шумен да постанови решението си. В хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Но оспореното решение и потвърденото с него разпореждане са издадени в противоречие с приложимите материалноправни разпоредби от правото на ЕС– отменително основание по чл.146, т. 4 от АПК.

От събраните доказателства по делото от фактическа страна безспорно се установява, че през последния период на заетост до 30.09.2023г., който е доказан чрез представения формуляр U1, жалбоподателката И. е работила по трудово правоотношение с работодател в Република Чехия.

Персоналният и материален обхват на Регламент (ЕО) № 883/2004 в случая не е спорен– съгласно чл. 2, § 1, съответно чл. 3, § 1, б. "з" от същия регламент, той се прилага по отношение на гражданите на държава- членка, каквато, като гражданка на Република България е жалбоподателката, и по отношение на изброените клонове на системите за социална сигурност, включващи и обезщетенията за безработица. Спорът между страните по делото е относно въпроса дали по отношение на жалбоподателката е приложима нормата на чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, в който случай и съгласно § 5, б."а", изр. 2-ро от същата разпоредба, отговорността за изплащането на обезщетението за безработица се прехвърля от институцията на компетентната държава към институцията на държавата по пребиваване и дали тази държава е Република България.

За изясняване на относимите към предмета на спора обстоятелства по делото бяха допуснати и събрани свидетелските показания на св.М.Т.- фактически съжител на роднина на жалбоподателката и св.П.П.- неин съсед в [населено място]. И двамата свидетелстват, че преди повече от петнадесет години жалбоподателката и съпругът ѝ заминали да работят в Чехия, принудени от ниските си доходи, като оставили малолетните си деца на грижите на баба им. Преди това купили къща в [населено място], на която постепенно извършвали ремонти- саниране, покрив и баня. Идвали си в България поне веднъж в годината, по време на училищните ваканции и коледните празници. Децата им към момента продължават да живеят при тях, а намерението на семейството било категорично, че повече няма да заминава на работа в чужбина. Свидетелските показания, които съдът намира за безпристрастни, подкрепят посоченото от жалбоподателката в Декларацията ѝ до административния орган относно държавата по пребиваване.

От правна страна, съдът намира, че разпоредбата на чл.11, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 предвижда, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава-членка и това законодателство се определя в съответствие с Дял Втори от регламента. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл.11, § 3 от регламента, като съгласно б. "а", спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка, се прилага законодателството на тази държава-членка. Чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 предвижда специални правила, представляващи изключения от посочения общ принцип, че държавата-членка по последна заетост е компетентна държава по предоставянето на обезщетения за безработица, като предвид фактите по делото приложима е нормата на чл. 65, § 2 изр. първо от регламента, съгласно което, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Съгласно чл.65, § 5 б."а" от Регламент (ЕО) № 883/2004 "Безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване.". Цитираните разпоредби, съдържащи изключения от общото правило, предвиждат като критерий за прилагането им държавата-членка по пребиваване на безработното лице. Съгласно легалната дефиниция на понятието "пребиваване", дадена в чл. 1 § 3 б. "й" от цитирания Регламент, това е мястото, където лицето обичайно пребивава. Нормата на чл. 11§ 1 от Регламент /Е0/ № 987/2009 /регламента, уреждащ процедурата по прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004/, наименувана "Елементи за определяне на пребиваването", предвижда, че центърът на интересите на съответното лице се определя въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; положението на лицето, включително: естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето; упражняването на неплатена дейност; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. Следователно, мястото на пребиваване, респ. държавата– членка по пребиваване се определя според това къде се намира центърът на жизнени интереси на лицето. Константна е практиката на Съда на ЕС, според която тези критерии не се намират в определена йерархия помежду си, а всеки следва да бъде разгледан поотделно и във връзка с останалите.

Съгласно разпоредбата на чл.11 § 2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице има намерението му, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, които се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице. Тълкуването на цитираните норми показва, че намерението на лицето не следва да е декларативно, а трябва да бъде подкрепено от фактически доказателства, т.е. то може да се отчете, само ако е подкрепено от обективни факти и обстоятелства. В този смисъл са разясненията, дадени в Практическия наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария, публикуван на сайта на ЕК.

С оглед преценка за наличие на критериите, определящи пребиваването на жалбоподателя, съдът съобрази всички събрани и обсъдени по– горе писмени и гласни доказателства по делото. Съдържащите се в тези доказателства данни недвусмислено установяват, че като българска гражданка жалбоподателката има постоянен и настоящ адрес в Република България, [населено място], [улица]. С този административен адрес е и закупеният от съпругът ѝ Х. И. имот с Нотариален акт за продажба на недвижим [имот номер] том 8 рег. № 4614 от 05.06.2014г. намиращ се в режим на съпружеска имуществена общност, приложен по делото на стр101. Съпругът и децата на жалбоподателката също са регистрирани с този постоянен адрес. Установи се от свидетелските показания и писмените доказателства- разписки за получени суми, че жалбоподателката е влагала за ремонт на недвижимия имот получените от трудова дейност в Република Чехия парични средства. Освен това, доходът ѝ е бил разходван за семейни цели- отглеждането на двете ѝ деца в България от роднина. Именно ангажимента ѝ за алиментни грижи спрямо същите обяснява установения по делото факт, че жалбоподателката притежава банкова сметка в страната и доходите от положен в чужбина труд се ползват от семейството ѝ, както и обстоятелството, че същата многократно и ежегодно се е връщала в Република България през процесния период. Събраните по делото доказателства, сочещи на ниски доходи в периода преди заминаване и обстоятелството, че е живяла в жилище под наем в Чехия, както и естеството на работата, което е било като „монтажен работник“, видно от представения в превод трудов договор, установяват категорично, че отсъствието на жалбоподателката от България е било основно с цел полагане на труд в чужбина за издръжка на семейството. Освен това, не е установено по делото, жалбоподателката да е придобила право на постоянно пребиваване в Република Чехия и никаква нейна връзка с държавата-членка на заетост.

При безспорното наличие на завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната държава членка на ЕС и намерение за пребиваване в Република България на български гражданин, изпълнено изискване за подаване на декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент ЕО № 883/2004 г., заявлението за отпускане на обезщетение за безработица следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава членка на ЕС. Приложимото законодателство в настоящия казус е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на оспорващата, на която държава тя е и гражданин, а именно- законодателството на Република България. Обезщетението за безработица, претендирано от жалбоподателката правилно е било поискано по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това.

С оглед различното решаване на въпроса за пребиваването на жалбоподателя по настоящото дело и в случая, по който е постановено Определение на Съда на ЕС по преюдициално запитване на Административен съд Велико Търново по дело C‑30/22 , даденото с него задължително тълкуване на съюзното законодателство в конкретния казус се явява неприложимо. Съгласно т.45 от мотивите на решението, член 65, параграф 2 от Регламент № 883/2004 трябва да се тълкува в смисъл, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период, според фактите по делото, посочени в неговата т.30, а именно държава на пребиваване е Обединеното кралство. В настоящия казус жалбоподателката е с установена държава на пребиваване- Република България.

Въз основа на приетите от съда фактически констатации и направени правни изводи следва, че в конкретния случай държава по последна заетост на жалбоподателката е Република Чехия, но държава– членка по пребиваването ѝ към периода на тази заетост е Република България.

По изложените съображения оспореното решение и потвърденото с него разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО се явяват издадени при неправилно приложение на материалния закон, поради което следва да бъдат отменени като преписката, на основание чл.173, ал. 2 от АПК, следва да бъде изпратена на компетентния административен орган– на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Шумен, за ново разглеждане и произнасяне при съобразяване на дадените в мотивите на настоящото решение задължителни указания по тълкуването и прилагането на материалния закон.

При този изход на спора, на основание чл.120 ал.2 от КСО, на жалбоподателя се дължат извършените разноски по производството. Те се констатираха в размер на 510.00лв., представляващи заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 500.00лв. и държавна такса- 10.00лв.

Водим от горното, съдът

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ Решение № 2153-27-145/20.12.2023год. на Директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт- [населено място] и потвърденото с него Разпореждане № 271-00-2642-3 от 27.10.2023г. на ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ, с което по Заявление вх.№ 271-00-2642 от 03.10.2023г., подадено от Р. И. И. с [ЕГН] от [населено място], [улица], е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО.

ИЗПРАЩА административната преписка на длъжностното лице по чл.54ж, ал. 1 от КСО при ТП на НОИ – Шумен, за ново произнасяне по Заявление вх.№ 271-00-2642 от 03.10.2023г. за отпускане на парично обезщетение за безработица, подадено от Р. И. И. с [ЕГН], в законния срок от получаване на преписката при съобразяване с дадените в мотивите на настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона.

Осъжда ТП на НОИ – Шумен да заплати на Р. И. И. с [ЕГН] от [населено място], [улица] деловодни разноски в размер на 510.00 лв. (петстотин и десет лева).

Решението е окончателно на осн. чл.119 от КСО и не подлежи на обжалване и протест.

Препис от настоящото решение да се изпрати на страните по реда на чл.137 във вр. с чл.138 ал.1 от АПК.