Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 260845 / 24,06,2021 г., гр. Пловдив
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, VІІІ
граждански състав, в публично заседание на двадесети четвърти март 2021 г., в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА МАНДАЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НЕДЯЛКА СВИРКОВА КОСТАДИН ИВАНОВ
при участието на секретаря ЕЛЕНА
ДИМОВА
разгледа докладваното от съдия Свиркова
въззивно гражданско дело № 2704/2020 г. и прие следното:
Производство по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение № 260037/17,08,2020 г., постановено по
гр. д. № 14989/2019 г. на РС Пловдив, V гр. състав, се
признава за установено в отношенията между страните, че С.С.С. с ЕГН **********;
и Р.С.С. с ЕГН **********; дължат солидарно на „ГАРАНТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ЕООД –
гр. Пловдив, ЕИК *********; сумата от 3000 лв. – главница по договор за заем №
11735 /16.10.2017 г., сключен между длъжниците и Лайт Кредит ООД, с краен срок
на погасяване 16.08.2018 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано
от 20.05.2019 г. до окончателното й изплащане; като са отхвърлени исковете за
установяване дължимостта на сумата от
577 лв. – възнаграждение по посочения по-горе договор за заем, заплатено
от „ГАРАНТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ЕООД – гр.
Пловдив в качеството му на гарант; както и сумата от 2400,60 лв. – неплатено
възнаграждение по сключен между страните договор за гаранция от 16.10.2017 г.,
ведно със законна лихва върху главницата, считано от 20.05.2019 г. до
окончателното й изплащане, за които суми по ч. гр. д. № 7887/2019 г. на РС
Пловдив е издадена Заповед № 4276/22,05,2019 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК.
Срещу посоченото решение са постъпили въззивни
жалби от двете страни:
1/ С въззивна жалба от „ГАРАНТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ЕООД
– гр. Пловдив, ЕИК *********; решението е обжалвано в частта, с която се
отхвърлят исковете за установяване дължимостта възнаградителната лихва по
договора за кредит (в размер на 577 лв.), както и дължимото по договора за
гаранция възнаграждение (в размер на 2400,60 лв.). С оплакване за
незаконосъобразност на решението в посочените части поради необоснованост и
противоречие с материалния закон, жалбоподателят иска от въззивния съд да го
отмени и вместо това да уважи исковете за установяване дължимостта на
посочените суми.
Ответниците по тази жалба С.С.С. с ЕГН **********;
и Р.С.С. с ЕГН **********; заявяват становище за неоснователност на същата и
искат потвърждаване на решението на РС в
тези части.
2/ С въззивна жалба от С.С.С. с ЕГН **********; към
която по реда на чл. 265 от ГПК се е присъединил и Р.С.С. с ЕГН **********;
посоченото по-горе първоинстанционно решение е обжалвано в частта, с която
между страните се признава за установена дължимостта на сумата от 3000 лв. –
заплатена от гаранта главница по посочения договор за кредит, ведно със
законната лихва от датата на предявяване на заявлението по чл. 410 от ГПК. Като
считат решението в тази част за незаконосъобразно поради противоречие с
материалния закон и необоснованост, жалбоподателите искат отмяната му и вместо
това – отхвърляне на исковете за посочената сума.
Ответникът по тази жалба „ГАРАНТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“
ЕООД – гр. Пловдив, ЕИК *********; не заявява становище.
След преценка на събраните по делото доказателства
във връзка със становищата на страните, съдът приема следното:
Производството е образувано по обективно и
субективно съединени искове чл. 422 ГПК вр. чл. 415 ГПК вр. с чл. 99 от ЗЗД и чл. 240 и чл.86 от ЗЗД, чл. 121 и чл. 146 ЗЗД и чл.9 от ЗПК. Предявени от „ГАРАНТ КРЕДИТ
КОНСУЛТ“ ЕООД – гр. Пловдив, ЕИК *********; против С.С.С. с ЕГН **********; и Р.С.С.
с ЕГН **********. От съда се иска да постанови решение, с което да признае за
установено между страните, че ответниците дължат на ищеца сумата от 3000 лв. –
главница по договор за заем № 11735 /16.10.2017 г., сключен между длъжниците и
Лайт Кредит ООД, с краен срок на погасяване 16.08.2018 г.; както и сумата от
577 лв. – възнаграждение по посочения по-горе договор за заем, заплатено
от „ГАРАНТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ЕООД – гр. Пловдив
в качеството му на гарант; както и сумата от 2400,60 лв. – неплатено
възнаграждение по сключен между страните договор за гаранция от 16.10.2017 г.,
ведно със законна лихва върху главницата, считано от 20.05.2019 г. до
окончателното й изплащане, за които суми по ч. гр. д. № 7887/2019 г. на РС
Пловдив е издадена Заповед № 4276/22,05,2019 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК.
Ответниците, представлявани от особени
представители по реда на чл. 47 от ГПК, оспорват исковете. Предявяват възражения
за нищожност на договора за кредит поради неравноправност и противоречие с
добрите нрави.
Видно от приложеното ч. гр. д. № 7887/2019 г. по описа на РС
Пловдив, за вземанията си, посочени по-горе, ищецът се е снабдил със заповед за
изпълнение на парично задължение срещу ответниците. Връчването на заповедта е
извършено по реда на чл. 47 от ГПК и на кредитора е указана възможността за
предявяване на иск по реда на чл. 422 от ГПК. Исковата молба, по която е
образувано производството по настоящото дело, е предявена в срока по чл. 415 от ГПК. Изложеното обуславя допустимостта на предявените установителни искове.
Пред настоящата инстанция не се спори относно
установените от РС факти, както следва: Между ответниците и Лайт Кредит ООД на
16,10,2017 г.е сключен договор за кредит, с която дружеството им е предоставило
кредит в размер на 3000 лв., а те са се задължили солидарно да го върнат за
срок от десет месеца при месечна погасителна вноска в размер на 357,70 лв. Уговорената възнаградителна лихва е фиксирана в размер на 40 % годишно, а ГПР е уговорен в размер на 48,23 %. Като условие за предаване на заема е сключване на Договор за
гаранция (чл. 6). Такъв е сключен на същата дата – 16,10,2017 г., между
ответниците и ищцовото дружество (тогава с наименование Лайт Кредит Консулт
ЕООД) и с него е уговорено заплащане на възнаграждение за гаранта в размер на
10 ежемесечни премии от по 240,06 лв. всяка, като това задължение е обезпечено
със запис на заповед. Не се спори, че ответниците не са извършвали плащания на
задълженията си по договора за кредит. Гаранционната отговорност на ищцовото
дружество е активирана от заемодателя и ищецът е заплатил дължимите от
ответниците суми по договора за кредит, възлизащи на общо 3577 лв. Не се спори
и относно това, че ответниците не са заплатили и уговореното с договора за
гаранция възнаграждение в размер на 2400,60 лв.
Сключеният договор по своята правна характеристика
и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
На първо място – при тежест върху ищеца, не се
установява да е налице посоченият в договора за кредит като негово приложение
Погасителен план, указващ условията за изпълнение задълженията по кредита.
Неоснователно ищецът счита, че необходимата информация за това се съдържа в
договора за кредит – в същия се сочи размер на погасителните вноски, но не и
техния брой, нито каква част от главницата и каква – от лихвата се погасява с
всяка от вноските. Следователно не е спазено изискването на чл. 11 ал. 1 т. 11
от ЗПК.
Не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК за посочване лихвения процент по кредита и условията за прилагането му. В
договора е посочено, че лихвеният
процент е фиксиран на 40 %, но
липсва разпоредба за условията за
прилагането му и уточнение за базата,
върху която се начислява лихвеният
процент – дали върху целия размер на кредита
или върху остатъчната главница. Неясно остава
как се разпределя
лихвеният процент във времето - върху цялата дължима главница или е съобразно поетапното й
намаляване, не е конкретизиран общ размер на дължимата за срока на договора
възнаградителната лихва, нито и съотношението й с главницата по кредита, което
обстоятелство прави невъзможна проверката относно това как е изчислен лихвеният
процент, какви са условията за прилагането му
и дали същият отговаря на посочения от кредитодателя фиксиран размер от
40 %.
Не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК за посочване размер на ГПР и размер на общата дължима от потребителя сума.
При фиксиран годишен лихвен процент от 40 % и при липса на уговорки относно
дължими допълнителни разноски и такси по заема, с договора се предвижда годишен
процент на разходите в размер на 48 %, като неясно остава на какво се дължи
констатираната разлика. От друга страна – не са отчетени като разходи по
кредита уговорените с договора за гаранция десет ежемесечни премии в размер на
по 240,06 лв. за които се предвижда да се заплащат заедно с погасителните
вноски по кредита в полза не на гаранта, а на кредитодателя. Следователно на
практика същите представляват добавък към възнаградителната лихва и водят до
скрито оскъпяване на кредита, като посоченият в същия ГПР не отговаря на
действителния.
При тежест върху търговеца, същият не ангажира
доказателства за твърдението си, че процесните клаузи са индивидуално
уговорени, поради което възражението му в тази насока се приема за
неоснователно.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Съгласно разпоредбата на
чл. 23 ЗПК, последица от недействителността е
връщане само на чистата стойност по кредита от потребителя, без лихви
или други разходи. При това положение дължимо от гаранта е било само плащането
на главницата. С оглед безспорната липса на извършвани от длъжниците плащания,
следва да се приеме, че същата се дължи в целия предоставен размер – 3000 лв.,
и поради това искът за установяване дължимостта на заплатените вместо длъжника
суми по договора за кредит е основателен до размера на посочената сума.
Претенциите за присъждане на заплатеното от ищеца – гарант възнаграждение по
договора за кредит, както и на възнаграждение по договора за гаранция се
приемат за неоснователни – с оглед мотивирания по-горе извод за
недействителността на клаузите, с които са уговорени, поради противоречието им
с правилата на ЗПК и ЗЗП и с принципа за добросъвестност и равнопоставеност в
гражданските и търговските отношения.
Като е достигнал до същия краен извод РС е
постановил законосъобразен акт, който следва да бъде потвърден. С оглед изхода
на спора, разноски за въззивното производство не следва да се присъждат.
По изложените съображения съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260037/17,08,2020 г., постановено по гр. д. № 14989/2019 г.
на РС Пловдив, V гр. състав.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
.