РЕШЕНИЕ
№936
гр. Пловдив, 25.05.2022
год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в
открито заседание на трети май, през две хиляди и двадесет и втората година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Методиева,
при секретаря Ваня Петкова и
с участието на прокурор при Окръжна прокуратура - Пловдив Калоян Димитров, като
разгледа докладваното от съдията административно дело № 570 по описа на
съда за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по реда на Глава
Единадесета от АПК, във връзка с чл.285, ал.1 от ЗИНЗС.
Образувано е по искова молба от С.А.И.
с ЕГН **********,***, депозирана чрез пълномощника му адв. В.С., срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“
гр. София. С исковата молба се иска осъждане на ответника да заплати на
ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000 лева, които вреди
се твърди да са причинени по време на задържане на ищеца в Затвора Пловдив по
изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ в периода от 18.02.2021 г. до
18.02.2022 г., като резултат от
нарушения по чл.3 от ЗИНЗС и съответно чл.3 от ЕКЗПЧОС. Неимуществените вреди
са определени от ищеца като такива, съставляващи болки и страдания, обида,
огорчение, възмущение, внушаване на чувство за малоценност. Нарушенията по чл.3
от ЗИНЗС и съответно чл.3 от КЗПЧОС, допуснати от администрацията на Затвора
Пловдив, в резултат на които се твърди да са настъпили неимуществените вреди,
според ищеца са се изразили в следното: в пренаселеност на помещенията по
настаняване на ищеца под 3 кв. метра; без постоянен достъп до течаща топла и
студена вода; заразеност на килиите с гризачи, дървеници и хлебарки;
предоставяне на работа, без осигуряване на предпазни средства и работно облекло
при липса на аспирация, както и при неизвеждане за престой на открито. Обезщетението,
което се претендира се иска да бъде присъдено ведно със законната лихва от
датата на завеждане на исковата молба до изплащането му. Претендира се
присъждане на направените разноски за държавна такса.
Ответникът ГДИН – София, представляван
от ст. юрисконсулт Ч., заявява в писмен отговор по исковата молба
неоснователност и недоказаност на исковата претенция, като се претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание се излага
становище за неоснователност и недоказаност на иска и се моли за отхвърлянето
му.
Задължително участващият по реда
на чл.286, ал.1 от ЗИНЗС прокурор изразява становище за частична доказаност и
основателност на исковата претенция, като моли при присъждане на обезщетението
съдът да се съобрази с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД.
Пловдивският административен съд, на първо
място, намира, че исковата претенция е
допустима. С оглед на съдържанието на исковата молба се касае до иск за
неимуществени вреди с правно основание по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, доколкото се
претендира обезщетение за вреди, причинени на задържан от специализираните
органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл.3 от ЗИНЗС.
Ищецът С.И. претендира вреди от посочените нарушения за период на задържането
му в Затвора Пловдив. Искът е предявени от надлежна страна, предвидена сред
лицата, които могат да търсят обезщетение, доколкото за ищеца са налице данни
да е бил задържан в места за лишаване от свобода. Същият е предявен и против
надлежен ответник, доколкото съгласно чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, искът се разглежда
по реда на глава 11 от АПК, а според чл.284, ал.1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на
лишени от свобода от специализираните органи по изпълнение на наказанията. Според правилото на чл.205 АПК,
искът се предявява срещу юридическото лице,
представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или
бездействие са причинени вредите. Ответникът Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“, със седалище в гр. София, съгласно чл.12,
ал.2 от ЗИНЗС
е юридическо лице към Министъра на правосъдието и осъществява прякото
ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и
пробационните служби. В случая се претендира
обезщетение за извършено нарушение на специализираната администрация по чл.3 от ЗИНЗС в място за лишаване от свобода, каквото е Затвора – Пловдив, като
съгласно чл.12, ал.3 от ЗИНЗС, затворите и областните служби „Изпълнение на
наказанията“ са териториални служби на ГДИН. Затова и за вреди, причинени от
незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на специализираната
администрация в затвора следва да отговаря именно юридическото лице Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“, което има,
както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря по предявения иск.
По същество исковата молба е само
частично основателна.
От събраните по делото
доказателства се установява от
фактическа страна, че ищецът И. действително е бил задържан за изтърпяване
на наказание лишаване от свобода в Затвора Пловдив още преди началото на
посочения от него исков период, като първоначално е изтърпял приведено в
изпълнение на основание чл.68 от НК отложено наказание от една година лишаване
от свобода, считано от 05.10.2020 г., а след това от 12.08.2021 г. е започнал
да търпи определено му общо и най-тежко наказание от две години лишаване от свобода,
като на 15.02.2022 г. е бил приведен в Затвора Пазарджик за доизтърпяване на
наказанието. Към началото на периода, посочен в исковата молба 18.02.2021 г.
ищецът И. е бил настанен в спално помещение № 39 в корпуса на Затвора Пловдив,
което било с площ от 47,80 кв.м и разполагало със самостоятелен санитарен възел
от 2,50 кв. метра с постоянно течаща студена вода. В това помещение ищецът
престоял до 17.06.2021 г., като за различни периоди от време на престоя в стая
№ 39 същият бил настаняван с още между пет и дванадесет лица. От 18.06.2021 г.
до 15.02.2022 г., когато бил преместен в Затвора Пазарджик, ищецът бил настанен
в спално помещение № 24, което било с площ от 30,95кв. метра и разполагало със
санитарен възел от 4,44 кв. метра с постоянно течаща студена вода. В това
помещение по време на престоя му ищецът бил с най-малко пет и най-много още
десет лишени от свобода. За времето на престой в Затвора Пловдив ищецът бил
разпределен на работа в обособено производство в цех на територията на затвора
като „ръчник“ по зачистване на изделия от термоактивна пластмаса, считано от
16.02.2021 г. за един месец доброволен труд с цел обучение, а след това
преминал на платен труд. За работата на ищеца били осигурявани ръкавици и
защитни маски, като залата, в която ищецът работел, била снабдена с климатик,
без изградена аспирация, но на практика прозорците в същата били изпочупени и
постоянно се осъществявало естествено проветрение отвън. В рамките на
осемчасовия работен ден ищецът можел да ползва обедна почивка, в която отивал
на обяд в столовата на затвора и два пъти през деня по петнадесет минути почивки,
при които имал право да излиза навън, извън цеха по месторабота. Предвид факта,
че бил работещ, ищецът имал правото да посещава банята на затвора ежедневно
след работа, където ползвал течаща топла вода.
В рамките на периода на престой на ищеца в Затвора Пловдив били
осъществявани по договор периодични дейности по дезинсекция и дератизация на
помещенията на затвора, включително и спалните, за които се съставяли и
съответни протоколи.
Посоченото от фактическа страна
се установява от приетите по делото писмени доказателства, както и само отчасти
от разпита на свидетеля Л., чиито показания съдът кредитира, но само доколкото
са съответни на останалите кредитирани доказателства. Съдът разглежда
показанията на посочения свидетел критично, предвид факта, че се касае до лице,
също изтърпяващо наказание лишаване от свобода в Затвора Пловдив, за което на съда е служебно известно
също да е завело дело с правно основание по чл.284 от ЗИНЗС против ГДИН със
сходни на оплакванията на ищеца. В тази връзка и е налице обосновано съмнение
относно достоверността на твърденията на свидетеля, предвид тяхната
заинтересованост да сочи обстоятелства, свързани с неблагоприятни битови
условия в Затвора Пловдив.
На базата на установените факти, от
правна страна, съдът намери следното:
На първо място, съдът намира, че следва да
отхвърли иска отчасти, без да обсъжда оплакванията на ищеца по същество за частта
от исковия период, за която се установява категорично от писмените
доказателства, че същият не е пребивавал в Затвора Пловдив, предвид превеждането
му в Затвора Пазарджик, а именно за времето от 15.02.2022 г., когато е бил
преведен в Затвора Пазарджик, до посочения край на исковия период 18.02.2022 г.
Установява се иначе от началото на исковия период 18.02.2021 г. до 14.02.2022 г.
ищецът действително да е пребивавал в Затвора Пловдив, поради което и за този
период ще следва да се разгледат по същество оплакванията на ищеца,
формулирани в исковата молба и с оглед установеното по отношение наличието или
липсата на всяко от тях, съдът ще следва да осъществи и преценката си за
кумулативното въздействие върху ищеца на условията, в които се е
изтърпявало наказанието
лишаване от свобода, като вземе предвид и продължителността на
престоя му в място за лишаване от свобода, както и други
обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора, което
пък е предвидено
в чл.284, ал.2 от ЗИНЗС.
Според нормата на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС всяко място за лишаване от
свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за
осъществяване на поправително въздействие. Посочената разпоредба е в съответствие
и доразвива нормата на чл.3 от ЗИНЗС, съдържаща изискване осъдените и задържаните под
стража да не бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, която
пък норма възпроизвежда дословно така визираното в чл.3 от КПЧОС основно
човешко право.
Според нормата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗСЗ, в редакцията ѝ в сила от
07.02.2017 г., конкретно по отношение на лишените от свобода, за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, или задържането под стража, изразяващи се в липса на
достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване,
медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация
без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Посочените неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказание лишаване от свобода, респективно задържането под стража, причинени от
действия, бездействия или обстоятелства, са неизчерпателно изброени. С оглед на
прякото приложение на чл.3 от КПЧОС по силата на чл.5 от КРБ, държавата, чрез
нейната администрация е задължена да гарантира, че задържането в местата за
лишаване от свобода ще е при условия, които са съвместими с опазване на
човешкото достойнство и че начинът и методът на изпълнение на лишаването от
свобода не подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание,
свързано със задържането. Поради това и независимо от факта, дали в съответното
законодателство са въведени конкретни изисквания и дали са предвидени конкретни
задължения за специализираната администрация при изпълнение на лишаването от
свобода, то при установяване нарушение на тези основни принципи, свързани с
основно човешко право, ще са налице и основания за търсене отговорност от
държавата.
На първо място, по отношение на оплакването за пренаселеност в
условията на задържане в Затвора Пловдив се установява от писмените доказателства за посочения като разглеждан от съда период, че
в рамките на същия за част от времето на престой в затвора, а именно за общо 112
дни, ищецът е пребивавал при условията на пренаселеност. Това касае, както
престоя на ищеца в помещение № 39, така и този в помещение № 24. Установява се
от приетата по делото справка, съдържаща се в становище на ИСДВР, че за 29 от
дните в периода, когато ищецът се е помещавал в стая 39 и за 83 дни от периода
на престой в стая 24, същият е бил при условия на пренаселеност, доколкото с
оглед площта на помещенията и броят на настанените заедно с ищеца там лица е
било налице несъотвествие с минималната жилищна площ на един лишен от свобода,
съобразно с предвидения в ЗИНЗС законов стандарт от 4 кв. метра /чл.43, ал.4 от ЗИНЗС/. Освен това, при престоя в помещение № 24 се установява, че за пет от
дните на пренаселеност, когато в помещението са били настанени общо 11 души, посочената
пренаселеност е била и особено съществена, защото е била в противоречие с
международно установения минимум разполагаема площ на един лишен от свобода от
три квадратни метра жилищна площ, което само по себе си съставлява особено
сериозно нарушение, не само на чл.3 от ЗИНЗС, но и пряко на чл.3 от КПЧОС. Според нормата на чл.3 от КПЧОС, никой не може да бъде
подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание. В
насока тълкуването на тази разпоредба, относима към изтърпяващите наказание
лишаване от свобода, е налице разрешение, дадено в редица решения на
ЕСПЧ, като напр. делото Ананиев срещу България, както и Нешков и др. срещу
България, за това, че независимо, че желателният стандарт, а в България и вече
нормативно установен такъв, е четири квадратни метра жилищна площ на човек, то
ако задържаните лица имат на разположение по-малко от три квадратни метра
жилищна площ, тогава пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да
доведе сама по себе си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3 от
Конвенцията, а недостигът на пространството може да се утежни и от липсата на
достатъчно отделни места за спане и дори и пренаселеността да не е толкова
сериозна, че да представлява сама по себе си нарушение на чл.3 от Конвенцията,
тя все пак може да доведе до нарушение на тази разпоредба, ако се комбинира с
други аспекти на условията на задържане – като например липса на уединение при използване на тоалетната, лоша
вентилация, липса на достъп на естествена светлина и свеж въздух, липса на
подходящо отопление, или липса на основна хигиена, което води до ниво на
страдание, надвишаващо това, присъщо на задържането (дело Torreggiani and
Others). От това, според ЕСПЧ, следва, че при оценката на това дали е налице
нарушение на чл.3 от Конвенцията по
отношение на липсата на лично пространство, трябва да се вземат предвид
следните фактори: (а) всяко задържано лице трябва да има индивидуално място за
спане; (б) всяко задържано лице трябва да има най-малко три квадратни метра
жилищна площ; и (в) размера на килията трябва да дава възможност на задържаните
лица да се движат свободно между мебелите, като липсата на някои от тези
елементи сама по себе си поражда сериозно предположение, че условията на
задържане са в нарушение на този член.
В случая, разпоредбата на чл.43, ал.4 от ЗИНЗС, влязла в сила през 2017 г.,
сочи, че минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода
не може да е по-малка от 4 кв. м., като за държавата в
лицето на специализираната администрация в местата за лишаване от свобода, е
съществувало задължение за изпълнение на стандартите, касаещи минималната
жилищна площ, като в тази насока, както се каза, пряко приложима по силата на
Конституцията е и самата КЗПЧОС. Затова и по отношение
на оплакването относно пренаселеност
на местата, в които е бил настаняван, претенцията на И., както се каза, е
отчасти доказана, доколкото става ясно от приложените справки за помещенията по
настаняване на ищеца и техния капацитет, както и броя настанени лица, че е била
налице действителна пренаселеност за
част от времето на престоя му в Затвора Пловдив, за който са налице категорични
данни от 18.02.2021 г. до 14.02.2022 г. за общо 112 дни в този период, през които разполагаемата площ на едно лице
е била под 4 кв. метра, а за 5 дни от тези общо 112 дни - и под 3 кв. метра.
Затова и ще следва да се уважи макар и отчасти претенцията на ищеца за
нарушение, изразило се в допускане от администрацията на затвора на
пренаселеност. Този извод съдът приема, независимо от факта, че по отношение на
ищеца не се установява да не е било определено самостоятелно място за спане –
отделно легло, в каквато насока и липсват негови оплаквания. Съгласно чл.21,
ал.1 от ППЗИНЗС изискването спалните помещения да са снабдени със самостоятелни
легла, съдът приема за изпълнено през целия разглеждан период на задържане на
ищеца. Според основните принципи, възведени в практиката на ЕСПЧ по приложение
разпоредбата на чл.3 от ЕКПЧОС /конкр. пилотното Решение Нешков и др. срещу
България/, при оценката на наличното
пространство в местата за лишаване от свобода трябва да се вземе предвид
пространството, заемано от мебели и обзавеждане в килията, като следва да се
има предвид, че жизнената площ за всяко от лицата е площта, която следва да осигурява
възможност те да сменят позата си и да извършват свободно
движения за задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в
затворени помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н. Следва при това положение да се има предвид и че разполагаемото свободно
жилищно пространство в помещенията, в които е бил настаняван ищецът, съдът
преценя, без да приспада заетото от мебели пространство, предвид липсата на
предоставени от ответника данни относно наличието и разположението им в стаите
и точният им брой. Поради това и според съда се установява твърдяното бездействие
по смисъла на чл.3 от ЗИНЗС от страна на специализираната администрация по
отношение на това конкретно оплакване на ищеца за посочените дни в посочения
по-горе период, като остава недоказано твърдението му, че в рамките на целия
исков период ищецът е пребивавал в помещения, в които предоставената му площ е
била и под 3 кв.м., защото това не се установява от доказателствата по делото и
с оглед характера на претенцията, която има имуществено изражение, не може да
се предполага.
Иначе, както от писмените доказателства, така и гласните такива, се
установява категорично, че в стаите в Затвора Пловдив, през разглежданите
периоди на задържане на ищеца, са били изградени и са съществували санитарни възли с осигурена течаща студена
вода, като лишените от свобода са можели да ползват по определен график за
седмицата баня с осигурена топла вода, а ищецът като работещ и всеки ден след
работа. Установено е според съда поради това и пълно съобразяване с изискването,
възведено в разпоредбата на чл.20, ал.3 от ППЗИНЗС, съобразно с което на
лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща
вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в
затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните
помещения. При това положение и
недоказано е посоченото оплакване на И..
Що се касае до
оплакването за заразеност на помещенията по престой на ищеца с гризачи, дървеници и хлебарки, то от свидетелските показания се установява,
че действително в спалните помещения има дървеници и хлебарки. Установява
се от приетите писмени доказателства обаче, че през 2021 г., както и през 2022
г. са се извършвали и то сравнително често дейности по договор по дезинсекция, както и за дератизация на помещенията на Затвора
Пловдив, включително и спалните такива. Очевидно, с оглед показанията на
свидетеля, въпреки положените в тази насока усилия, паразитните насекоми, от
които е оплакването – дървеници и хлебарки - не са изчезнали напълно. Това
обаче не се дължи на незаконосъобразно бездействие на специализираната
администрация в местата за лишаване от свобода, като напротив, установява се,
че за периода на престой на ищеца са били осъществени значителен брой дейности
по ДДД обработка, като в някои случаи те са били ежемесечни. Не се установява
от доказателствата в спалните помещения в исковия период да са били налични
гризачи, каквото оплакване има в исковата молба. Затова и въпреки че принципно
наличието на инсекти, както и на гризачи в спалните помещения е от естество да
води до описаните от ищеца неприятни усещания, то същото не може да се приеме
за пряка последица от незаконосъобразно поведение на ответника, доколкото се
установява същият да е положил необходима и дължима грижа за справяне с този конкретен
проблем, като всяка от годините регулярно е извършвана съответната дейност по
ДДД обработка и видно от приложените протоколи от извършването ѝ, в
същите е удостоверено, че след обработката няма наличие на вредители.
Недоказано е
твърдението на ищеца и относно това, че по време на работа не са му били осигурявани предпазни средства и облекло. В тази
насока твърденията му не се подкрепят и от показанията на разпитания по негово
искане свидетел, който е посочил, че работата е осъществявана с маски и ръкавици.
Същото е удостоверено от приложено по делото становище на специалист ТРЗ,
съгласно което и залата за работа е била климатизирана. По отношение
оплакването от липса на проветрение на същата, съдът намира същото за
неоснователно, доколкото от самите показания на свидетеля, разпитан по делото,
става ясно, че естествено проветрение на помещението е осъществявано
непрестанно.
Същевременно,
според съда, отчасти се явява доказано оплакването на ищеца относно неосигуряване на правото му на престой на
открито. Следва да се има предвид в тази насока, че от представените
графици за разпределение на времето става ясно, че по отношение на ищеца
времето за престой на открито е било определено по график в рамките на един час
от 09,00 до 10,00 часа. По това време обаче, както става ясно и от свидетелските
показания, ищецът е бил на работа в обособеното производство при Затвора
Пловдив с начало на работното време от 08,00 часа и при осемчасов работен ден,
съобразно с определянето на работното време по чл.79, ал.1 от ЗИНЗС според
трудовото законодателство. Предвид установеното работно време от 08,00 до 16,00
часа, както и в събота до обяд, ясно е, че по отношение на работещите лишени от
свобода не е било възможно да се спази точно определения график за престой на
открито, важащ за останалите лишени от свобода от групата, които не излизат на
работа. Същевременно следва да се има предвид и че полагането на труд в
условията на задържане е право на лишения от свобода по чл.77 от ЗИНЗС и се
осъществява единствено по желание на лишения от свобода, сиреч доброволно с
негово съгласие и по негова молба, като води до благоприятната последица с
времето на положения труд да се намали срокът на наказанието му лишаване от
свобода, както и до други благоприятни последици, свързани с повишена
хранителна дажба, ежедневно ползване на банята при затвора, право на годишна
почивка / чл.82 ЗИНЗС/ и др. В случая се установява, че на практика при
установените почивки по време на работа, ищецът все пак е имал право и
възможност да излиза навън /на открито/ два пъти за по 15 минути или общо 30
минути, поради което и не е бил лишен изцяло от възможността да ползва
ежедневно правото си на престой на открито, а единствено е била намалена
продължителността на престоя на открито, предвидена в чл.86 от ЗИНЗС, която е един
час. Установява се, че и в рамките на почивния си ден ищецът е имал
възможността да се включи в едночасовия престой на открито по утвърдения
график. Поради това и съдът намира, че само отчасти не е било изпълнено
изискването за осигуряване престой на открито на лишения от свобода И. в
качеството му на работещ, доколкото не е било организирано от администрацията
на затвора провеждане престой на открито за целия период от един час всеки ден,
с изключение на почивния му ден. Тъй като се касае до особено право, установено именно по
отношение на лишените от свобода, чието ограничаване чрез прекратяване или
отмяна е позволено само в нормативно установени хипотези /чл.71 от ППЗИНЗС/, то
липсата на осигурен престой за цялото нормативно предвидено време се явява
според съда нарушение по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, който, както се каза,
очертава нарушенията неизчерпателно. Следвало е в тази насока да се осигури
възможност за упражняване на правото по чл.86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС за престой на
открито от минимум един час, което да бъде организирано по съответен начин от
затворническата администрация и по отношение на работещите лишени от свобода,
като се положат усилия и да се организира престой на открито подобно на този на
изолираните в наказателна килия и настанените в
зоните за повишена сигурност, за които престоят се провежда отделно от останалите лица. В тази насока и според съда от страна на
администрацията на затвора не са били положени достатъчни усилия например за
изготвяне на графици за извеждането, разделяне на групи и пр., с оглед на това
и работещите да упражнят правото си в пълния му обем. С това бездействие на
практика е допуснато и твърдяното от ищеца нарушение, свързано с условията по
изтърпяване на наказанието, още повече, че липсват доказателства
неосъщественият престой на открито за пълния един час в работните дни да е бил
компенсиран например в рамките на почивния ден. Същевременно, както се каза,
нарушението не е с особено висок интензитет, като се има предвид, че все пак,
макар и само за половината от предвиденото време, ищецът е можел да ползва
престой на открито, а в неделя и изцяло, както и че е полагал труд по собствено
желание и с оглед възползване на благоприятните последици от това.
С оглед изложеното по-горе по отношение на
всяко едно от оплакванията на ищеца И., то съдът счита, че отговорността на
ответника ГДИН София следва да бъде ангажирана само по отношение на
установеното незаконосъобразно бездействие, свързано с поставяне на ищеца в
помещения за изтърпяване на наказание лишаване от свобода в Затвора Пловдив,
които не са отговаряли на възведените стандарти относно разполагаема площ на
един лишен от свобода за установения конкретен брой дни в рамките на
разглеждания период от време от 18.02.2021 г. до 14.02.2022 г., за който е
налице доказаност на бездействието, както и по отношение на установеното
бездействие по неосигуряване реалното ползване на пълния обем на правото за
престой на открито в работните дни на ищеца. По останалите оплаквания, както и
относно останалата част от исковия период, съдът счете, че не следва да уважава
исковата претенция, предвид недоказаността ѝ.
Отговорността на държавата
в лицето на специализираните органи по изпълнение на наказанията във връзка с
нарушение по чл.3 от ЗИНЗС е обективна. Предвид
редакцията на чл.3 от ЗИНЗС, въведена след 2017 г., която вече не съдържа изискване
действията/бездействията по поставяне в неблагоприятни условия на задържаните
лица да са умишлени и това е в съответствие и с практиката на ЕСПЧ, сочеща, че липсата на умишлено
поведение не пречи неблагоприятните условия на задържане да съставляват
нечовешко или унизително отношение в нарушение на член 3 от КПЧОС, то посочените като
установени
условия,
свързани с пренаселеност на помещенията по настаняване на ищеца, както и непълно ползване
правото на престой на открито, съдът счита, че съставляват нарушение по чл.3 от ЗИНЗС. При наличието на така установените
неблагоприятни условия, при които ищецът И. е следвало да търпи наказание
лишаване от свобода в Затвора Пловдив, при прилагане на подхода на оценка на
въздействието им върху психическото и физическото състояние на задържаното
лице, съобразно с тежестта на всяко от нарушенията, техният интензитет,
конкретния брой дни в рамките на периода, за които се установява по категоричен
начин пренаселеност в килиите, както и дните на особено съществено нарушение на
изискването за минимална жилищна площ, както и като взе предвид и възрастта на
ищеца, както и с оглед разпоредбата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, съдът намери, че
в случая действително е налице доказано причиняване на неимуществени вреди в
резултат от незаконосъобразно бездействие на администрацията на затвора по
осигуряване на благоприятни условия за изтърпяване на наказание лишаване от
свобода, което осъществява нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, като е налице поставяне
в неблагоприятни условия на ищеца над
нормално присъщите на лишаването от свобода в резултат от кумулативното
въздействие на последиците от посочените две бездействия. Посочените
по-горе неблагоприятни условия, макар да не е доказано да са в кумулативна
съвкупност с другите твърдени такива по исковата молба, заедно и сами по себе
си, особено пренаселеността, изразила се в разполагаема площ и под 3 кв. метра
на човек макар и само за пет дни, са от естество да причинят описаните от ищеца
чувства на огорчение и такова за малоценност. Пренаселеността в помещенията по
престояване на ищеца е такова обстоятелство, което и обективно води до извод за
унизително към човека отношение, доколкото неминуемо се отразява върху
човешкото достойнство, което, свързано и с недостатъчната възможност за престой
на открито, категорично е довела до описаните от ищеца неблагоприятни
психологични изживявания. В тази връзка и описания от ищеца психологически
дискомфорт според съда е реална последица от посочените неблагоприятни условия.
Съдът взема предвид и факта, че
съгласно пилотното решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото Нешков и др. срещу България, не е
необходимо доказването на настъпили вреди при наличието на нечовешки и/или
унизителни условия на живот в арест, като съгласно чл.284, ал.5
от ЗИНЗС, настъпването на неимуществените вреди се предполага до доказване на
противното. Установени са, каза се, с оглед посоченото подробно по-горе при
анализа на отделните оплаквания, нарушения на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, като с оглед
съдържанието на същите, съдът намира, че те действително водят до неприятните
психически изживявания, посочени от ищеца. В тази насока от страна на ответника
не са ангажирани доказателства, които да водят до противен извод.
Що се
касае до интензитета на търпените
неимуществени вреди, то съдът с оглед на посочените по-горе обстоятелства
по отношение на всяко от допуснатите нарушения, съпоставени с възрастта на
ищеца, както и общият период на престоя му в затвора като продължителност, го
определя като среден. При това положение
и съдът намира, че справедливо и отговарящо на действителния интензитет на
търпените от страна на ищеца И. неимуществени вреди като резултат от
незаконосъобразните бездействия, осъществили нарушение на чл.3 от ЗИНЗС от
специализираната администрация в местата за лишаване от свобода, ще бъде обезщетение за неимуществени вреди в
размер на 1000 лева. Затова и съдът
счете, че следва да уважи формулираната като такава за сумата от 50 000
лева искова претенция за обезщетение само до посочения размер от 1000 лева,
като я отхвърли до пълния предявен размер от 50 000 лева, като недоказана. В
тази насока и съдът се съобразява и с разрешението на ЕСПЧ касателно размерите
на присъжданото обезщетение, посочен в приложение към Решение Иванов и др.
срещу България, както и Йорданов и Джелебов срещу България, И. срещу България и
др. и взема предвид като основа за преценката си и присъдените по тях
обезщетения от ЕСПЧ и съобразява обстоятелството, че по отношение на лицата, за
които са присъдени обезщетения от ЕСПЧ по тези дела, са установени и значително
по-голям брой и по-сериозни оплаквания касателно условията в местата за
лишаване от свобода, отколкото по настоящото дело. Затова и както взе предвид и
размера на минималната пенсия и минималната работна заплата за страната,
предвид посоченото и от ЕСПЧ по дела с установено нарушение
по чл.3 от ЕКПЧОС, че определянето на адекватен
размер на обезщетение се извършва като се съобразят и съответната правна
система и традиции и като се вземе предвид и жизненият стандарт в държавата,
дори ако това би довело до присъждане на суми, които са по-ниски от
определяните от ЕСПЧ в сходни случаи /Решение по дело Domjan v. Hungary/, съдът намери, че размерът на обезщетението
от 1000 лева, което ще присъди, ще съответства на установения принцип за
обезщетяване на неимуществените вреди по справедливост. В тази връзка и се взе
предвид и че в редица решения ЕСПЧ вече е имал възможност последователно да
затвърди становището си, че с оглед различията в жизнения стандарт в различните
държави, то присъждане на обезщетение, съставляващо 30 процента от това, което
този съд е определил, би било достатъчно и справедливо / Решение Bizjak v. Slovenia;
Решение Stella and others v. Italy и др./.
Предвид
претендирането на законна лихва от ищеца, такава следва да се присъди върху
размера на присъжданото обезщетение, както е поискано, доколкото се касае до
акцесорна претенция, следваща съдбата на главната, считано от датата на
депозиране на исковата молба 02.03.2022 г. до окончателното изплащане на
сумата.
При този изход на производството и
съобразно разпоредбата на чл.286,
ал.3 от ЗИНЗС, ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 10 лева – държавна такса за образуване на
производството, което се претендира от страна на ищеца. Последният не е
направил искане за присъждане на адвокатско възнаграждение.
Що се касае
до искането на ответника за присъждане юрисконсултско възнаграждение, то същото
не може да бъде уважено, доколкото, независимо от това, че е налице частично
отхвърляне на исковата претенция, то нормите на чл.286, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС са специални и дерогират общото
правило на чл.78,
ал.3 от ГПК, съгласно което
ответникът също има право да иска заплащане на направените от него разноски,
съразмерно с отхвърлената част от иска. Ето защо, въпреки само частичната
основателност на исковата претенция,
искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение не може да
бъде уважено, тъй като законът не предвижда такава възможност.
С оглед така изложените мотиви Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ гр.
София, да заплати на ищеца С.А.И. с ЕГН **********,***, сумата
от 1000 лв. /хиляда лева/, представляваща обезщетение за
причинени
неимуществени вреди в рамките на
периода от 18.02.2021 г. до 14.02.2022 г., в резултат от нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, изразило се
в бездействие на затворническата администрация във връзка с липсата на достатъчно жилищна площ в условията
на Затвора Пловдив за общо 112 дни в рамките на посочения период, както и
неосигуряване възможността за упражняване правото на престой на открито в
пълния му обем, ведно със законната лихва върху сумата на обезщетението,
считано от 02.03.2022 г. до окончателното ѝ изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ исковата претенция за обезщетение на неимуществени вреди, причинени на
ищеца при престоя му в Затвора Пловдив в резултат от нарушение по чл.3 от ЗИНЗС
по отношение на частта от исковия период,
а именно за времето от 15.02.2022 г. до
18.02.2022 г., както и за разликата до пълния предявен размер на
търсеното обезщетение от 50 000 лева, а също и за останалите оплаквания за нарушения по чл.3 от ЗИНЗС, като
неоснователна и недоказана.
ОСЪЖДА Главна
Дирекция „Изпълнение
на наказанията“ гр.
София да
заплати на ищеца С.А.И. с ЕГН **********,***, сумата
от 10 лв. /десет лева/, съставляваща
заплатената от ищеца държавна такса
за образуване на делото.
Решението подлежи на обжалване с касационна
жалба пред тричленен състав на Административен съд - Пловдив в 14-дневен срок
от съобщението за изготвянето му до страните по реда на АПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: