РЕШЕНИЕ
гр.Русе, 14.05.2019г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д а
Русенският окръжен съд, наказателна колегия, в публично
заседание на четиринадесети март, две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: Юлиян Стаменов
Членове : Милена Пейчева
Александър И.
при секретаря Маня
Пейнова и в присъствието на прокурора Пламен Петков, като
разгледа докладваното от съдия И., въззивно
наказателно общ характер дело № 83 по описа за 2019г., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по глава двадесет
и първа от НПК.
Образувано е по въззивна
жалба от С.Н.Т. (чрез
защитника му адв.В.В.),
против присъда № 131/15.11.2018год., постановена по НОХД№ 1285/2018год. по
описа на Районен съд – Русе, с която Т. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.131, ал.1, т.12,
пр.1, вр. чл.129, ал.1 от НК, за това, че на 06.11.2017.
в гр. Р., по хулигански подбуди причинил средна телесна повреда на М.Т.И.,
изразяваща се в разстройство на здравето, временно опасно за живота – счупване
на черепа вляво слепоочно, контузия на мозъка вляво слепоочно и субарахноидален кръвоизлив, като с приложение на чл.54 от НК му е осъден на наказание „лишаване от свобода” за срок от три години и шест
месеца, като е постановено то да се изтърпи при общ първоначален режим.
С гражданскоправната
част на присъдата Т. е осъден да заплати на гражданския ищец М.Т.И. сумата от
15 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди,
ведно със законната лихва, считано от датата на деликта
до окончателното изплащане на сумата, като иска е отхвърлен за сумата над 15
000 лв. до претендирания размер от 20 000лв., като
неоснователен и недоказан. Т. е осъден да заплати и съответни такса по
гражданския иск и разноски в наказателното производство.
По делото са постъпили и допълнителни
съображения към въззивната жалба на жалб.Т., като по направени доказателствени
искания въззивната инстанция се е произнесла с Определение
от 13.03.2019год. по реда на чл.327, ал.1 от НПК.
С въззивната
жалба и допълнителните съображения към нея се твърди за неправилност на
присъдата - поради необоснованост, както се за допуснати съществени нарушения
на процесуални правила. Сочи се, че необосноваността следва от неизчерпателен и
превратен анализ на доказателствената съвкупност, в
частност акцентира се, че всъщност правилния прочит и оценка на съдържанието на
източниците определят, че автор на деянието е друго лице (съставомерното увреждане
настъпило в резултат действия на св.Й. Н., а не на процесния
подсъдим Т.). До съществени нарушения на процесуални правила при
разглеждането на делото от първата инстанция се твърди, че довел конкретния
начин на процедиране при провеждане разпити на конкретни свидетели по делото,
извършването и/или неизвършването на очна ставка по изисквания от НПК ред (последното при наличие предпоставки за това –
противоречие между съдържанието на гласните източници).
Също като се сочи, че до съществено нарушение на процесуални правила води
необсъждането на събраните по делото доказателства в тяхната конкретика и съвкупност (състояние
относимо към хипотезата на липса на мотиви), а отделно, също като водещо до такова се твърди
непредявяване на приложени по делото веществени доказателствени
средства – записи на компютърни информационни данни и необсъждане на тези
веществени доказателства в мотивната част на
присъдата. Също така и неизпълнение на процесуалното действие по чл.283 от НПК
при разглеждане на делото от първата инстанция. Независимо от твърдяните два порока на първоинстанционното
производство и атакувания акт (съответно предпоставящи различен възможен изход в случаи, че
съответен от тях е налице), с въззивната жалба се претендира (а
и в заседанието на въззивната инстанция) единствено отмяна на присъдата и постановяване на
нова, цялостно оправдателна по повдигнатото на Т. обвинение.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция се поддържа въззивната
жалба, като жалбоподателя, както и защитника му пледират за постановяване на
оправдателна присъда.
Гражданският ищец и частен обвинител М.Т.И.
заявява становище за неоснователност на въззивната
жалба и пледира за потвърждаване на присъдата.
Прокурорът счита жалбата за неоснователна,
и претендира за цялостно потвърждаване на присъдата.
Русенският окръжен съд, след като
провери изцяло правилността на обжалваната присъда, констатира следното:
Жалбате е допустима, а по същество се явява
неоснователна. Едновременно с това, въззивната инстнация констатира предпоставки за изменение на присъдата
в санкционната част и приложение института на условното осъждане.
С оглед определения в чл.313 от НПК
предмет на въззивната проверка, настоящата инстанция
проверявайки изцяло правилността на присъдата, констатира, че в хода на първоинстанционното разглеждане на делото са събрани
достатъчно доказателства за установяване на релевантните факти и обстоятелства.
Въз основа на тях районният съд е
направил обосновани и законосъобразни фактически и правни изводи, че с личните
си действия на процесната дата в гр.Р. (изразяващи се в нанасяне
на удар с крак в главата на М.Т.И. на процесните
време и място), Т. осъществил както от обективна, така и от
субективна страна състава на престъплението по чл.131, ал.1, т.12, пр.1, вр. чл.129, ал.1 от НК, съгласно повдигнатото му обвинение.
От фактическа страна подробно изложено в
мотивите на първата инстанция, и достатъчно с оглед на въззивната
проверка, в основните си за предмета на обвинението моменти, се установява, че на
06.11.2017г. вечерта, свидетелите М.И. и К. Г. посетили заведението „П. Б“ в гр.Р.,
където щели да се срещнат със свидетелите М. М., С. С. и С. Н., - състуденти на св. Г.. Свидетелите М.И. и К.
Г. вече били употребили алкохол, но и в това заведение си поръчали уиски и
безалкохолни напитки, а свидетелите М. М., С. С. и С. Н. само безалкохолни
напитки. По същото време на бара в заведението се били разположили подсъдимия Т.
и неговите приятели свидетелите Й. Н. и В. Н., които били редовни посетители и
по тази причина били познати на персонала. В един момент свидетелите М.И. и К.
Г. решили да си тръгват, при което и двамата станали от масата си и се
отправили към бара в заведението, за да платят сметката. Св. М.И. платил
сметката на бара и се върнал на масата при свидетелите М. М., С. С. и С. Н., а
през това време св. К. Г. посетил тоалетната, след което също се върнал на
масата, където били неговите приятели. Свидетелите М.И. и К.Г. облекли връхните
си дрехи и тръгнали да напускат заведението, като се насочили към изхода му. Преминавайки
покрай служителка от персонала – св. Р. Г., която била седнала на бара и
разговаряла със свои колеги, св. К. Г. влязъл в словесен конфликт с нея, като
двамата си разменили реплики, след което той напуснал заведението през изхода
водещ към ул. „Даскал Никола“, където вече го чакал св. М.И.. Св. Р. Г. обаче
последвала св. К. Г. и също излязла от заведението, за да му поиска обяснение
за поведението му спрямо нея. По същото време подсъдимия Т., свидетелите Й. Н.
и В. Н., които станали свидетели на словесния конфликт между св. Р. Г. и св.К.
Г. и чули репликите, които двамата си разменили, също излезли от заведението, с
намерението да търсят сметка на св.К. Г. и св.М.И. за това.
През това време свидетелите М. М., С. С.
и С. Н., които били останали на масата вътре в заведението, решили също да си
тръгват и напуснали заведението също през изхода му водещ към ул.„Даскал
Никола“. Когато излезли навън, свидетелите М., С. и Н. видели подсъдимия С.Т. и
св.Й. Н., да стоят в близост до св. М.И., като в следващия момент подс.Т. отскочил от земята и нанесъл удар с крак в главата
на св.И., от който последния се строполил на земята и останал да лежи без да се
движи. През това време св. В. Н. гонел св.К. Г. опитвайки се да го удари, но
като видял случилото се със св.М.И. се върнал и опитал да свести последния,
който продължавал да лежи на земята. След като не успял, св. В.Н. попитал дали
някой е извикал линейка и като разбрал, че св. С. С. вече се е обадил на
тел.112, се качил в паркирания си в близост до заведението лек автомобил „БМВ“
и си тръгнал. Преди да потегли св. В.Н. извикал на насъбралите се пред
заведението хора „Не съм бил тук“. Подсъдимия Т. и св. Й. Н., които през това
време били влезли вътре в заведението напуснали същото и се отправили пеша в
посока библиотека „Любен Каравелов“, а оттам към бул. „Скобелев“
и по този начин се отдалечили от мястото на инцидента. Впоследствие св. М.И.
бил откаран от екип на Спешна помощ в УМБАЛ Русе, където на същия били
направени медицински изследвания, от които се установило, че е получил
черепно-мозъчна травма и бил приет за лечение в Отделение „Неврохирургия“. След
като бил изписан от там, св. М.И. посетил съдебен лекар, който го
освидетелствал. За изясняване на случая била извършена проверка от органите на
МВР, която била възложена на полицейския служител св.С. С. След приключване на
проверката било образувано процесното наказателно
производство.
Било проведено разпознаване на лица, при
което св. М. М. посочил подс.С.Т., като лицето което
на процесната дата нанесло удар с крак в областта на
главата на постр. М.И.. При проведено разпознаване на
лица, св. М. М. посочил св. Й. Н. като лицето, което е било заедно с подс. Т., когато последния е нанесъл удара на пострадалия М.И..
Съгласно изводите на назначена и
изготвена в хода на разследването съдебномедицинска експертиза, св.М.И. получил
счупване на черепа в ляво слепоочно, контузия на мозъка в ляво слепоочно и субарахноидален кръвоизлив. Относно механизма и давността
на тези увреждания - че са резултат на действието на твърди тъпи предмети и
могат да бъдат получени при инцидента от процесната
дата, по начина описан в представените по делото свидетелски показания и същите
следва да се преценяват по медико-биологичния признак „разстройство на
здравето, временно опасно за живота“ – средна телесна повреда по смисъла на
чл.129, ал.2 НК.
Тази фактическа
обстановка първоинстанционният съд е приел за
установена от събраните в хода на съдебното следствие гласни и писмени
доказателства, достатъчно обемни и даващи нужната информация за изясняване на
фактите от значение за предмета на делото, очертан от обвинителният акт. С въззивната жалба същата се оспорва в същностната й за
предмета на делото част – за събитията, развили се извън заведението, по време
след като от него излязла и св.Р. Г. и навежда твърдение, че при липса на
информация в този конкретен смисъл, и без да съобрази опровергаваща информация
от друга част от доказателствена съвкупност – за
неналичието им пред заведението по време на причияване
на увреждането по пострадалия, първата инстанция се позовала на тези показания,
отчитайки ги в подкрепа на обвинителната теза. Предлага се за
последователността на излизането на разпитаните лица извън заведението и
съответно възможността съответно от тях да възприеме точно момента на
реализиране на физическото въздействие върху пострадалия И. да се приемат за обективен
източник обясненията на подсъдимия в съдебното следствие и показанията на свидетеля В. Н. (съгласно които действия не на първия, а
такива на св.Й. Н. – по изблъскване на пострадалия и последвалото от него
падане), причинили съставомерното
увреждане. В тази връзка се твърди, че частта от гласната доказателствена
съвкупност, подкрепяща тезата на подсъдимия не била подложена на анализ и без основание и
констатация за противоречие между гласните ицточници,
за достоверен източник била приета останалата част от съвкупността, с основен
пряк елемент от нея показанията на св.М. М. и следващото от извършените
разпознавания по време на досъдебното производство. Противно на наведеното по
жалбата за необоснованост на присъдата в този смисъл, а едновременно и за липса
на мотиви (представляващо
на практика обосновка на алтернативното искане да се приеме, че е допуснато
съществено процесуално нарушение,
свързано с анализната дейност с доказателствата по
делото)
въззивната инстанция констатира, че първата
е разгледала противоречията в съвкупноста,
следващо основно от съпоставяне от една страна обясненията на подсъдимия и
обслужващите тезата му показания на Г., Й. Н. и В. Н., и от друга – показанията на М.И.,
К. Г., М. М., С. С., С. Н. и С. С. и изложила
убедителни съображения, който изцяло се споделят и от съда, коя част от
съвкупността и защо приема за достоверен източник за събитието и конкретно, че увреждането по
пострадалия била причинено именно от нанасен удар в
областта на главата му от страна на процесния
подсъдим при което последвало и падане на пострадалия на терена, а не при друг
механизъм и в резултат действията на друго лице, в това число и св.Й. Н., самостоятелно сочещ се
за автор на проявата. Изводите в тази насока били достигнати след преценка на
самостоятелната логичност, еднаквост на съдържанието за съответните моменти от
събитието, според възможността им за възприемане от страна на свидетелите от
определената като първа група доказателствени
източници, както и правилно било отдадено значение в насока, свидетелстваща за
тяхната достоверност, различно отношение на самите лица спрямо пострадалия, за
разлика от тези, визирани като втора група, в цялост явяващи се в приятелски
отношения с подсъдимия Т.. Съответно за достоверността на следващото от първата
група доказателствени източници индицира
и доказателствената информация, установяваща се
посредством проведените в досъдебното производство разпознавания, съдържащи
изявление в унисон с непроменените в цялото наказателно производство показания
на св.М. М. за разпознаване именно на подс.Т. като
лицето което ритнало пострадалия с крак в областта на главата, а св.Й. Н. само
като лице, намирало се в този момент в близост, а не и реализиращ физическо
въздействие върху пострадалия. Освен изводимо от това, правилността да не се кдредитират показанията на сочещият противното св.Й. Н.,
следва и от опровергаването им и посредством изводите на приетата по делото
съдебномедицинска експертиза и посоченото от експерта конкретно за несъответствие
на това, механизма на настъпване на увреждането да е от вида, следващ от
показанията на този свидетел (да е бил последица от изблъскването на пострадалия с ръце в областта на
гърдите от стоящо срещу него лице) – разпит на експерта в частта му на л.61, стр.2, горен абзац от първоинст. п/во. Изводимо от
посоченото, при решаване на въпросите, предмет на доказване и в часност в мотивната дейност, първоинстанционният съд изпълнил задължението да достигне
до взетото решение за авторството, както изисква чл.305, ал.3, пр.2 от НПК –
излагайки убедителни и правилни по оценка на въззивната
инстанция съображения, защо приема за годен доказателствен
източник определената като първа група от доказателствената
съвкупност, съответно не приема, и
отхвърля като недостоверен източник по този въпрос източинците,
които им противоречат. Предвид това, наведеното с въззивната
жалба недоволство относно необоснованост на присъдата (в това число съмненост
на авторството и установеност, че автор бил друго лице, а не именно подсъдимия Т.), не намира опора в материалите
по делото и свързаното с него искане за отмяна на присъдата и постановяване на
нова, оправдателна от въззивната инстанция, се явява неоснователно.
Неоснователна се явява жалбата и
по отношение твърдения за допуснати съществени процесуални нарушения при
разглеждане на делото. Първо, въз основа на горното, едновременно не е налице и
основание да се приеме наличието на порок в мотивите на присъдата, който да се
приравнява до липса на мотиви. На следващо място – по част от наведените твърдения
(относно непредявяване на веществени
доказателства и относно процедурата по чл.283 от НПК в проведеното първоинстанционно следствие), въззивната
инстанция вече се е произнесла в отхвърлителен
смисъл, приемайки ги за неоснователни – с
Определение от
13.03.2019год. по реда на чл.327, ал.1 от НПК, известно на странитие, и не намира за
необходимо само да повтаря съображенията си по тях и тук. Визирайки останалите –
за фактическия подход при разпит в съдебното следствие на част от свидетелите
на 23.10.2018год. (в жалбата посочен неточно месец
ноември) и неизвършване на очна ставка при
предпоставки за това с участие на свидетелите и подсъдимия, излагащи различна
по съдържание информация конкретно за момента на физическото въздействие върху
пострадалия/, въззивната инстанция отново не
констатира действие, което да представлява съществено нарушение на процесуално
правило. Във връзка с последното, принципно неизвършването на дадено възможно
следствено действие, като един от способите за доказване, при който се събира доказателствена информация - очна ставка, би могло да се
преценява като съществено процесуално нарушение само в случай, че е обусловило
такава непълнота на доказателствата, която изключва оценъчна дейност на съда в
спазване на изискванията, свързани с обоснованост на акта, следващи от
правилата по чл.305, ал.3 от НПК, и това в конкретния случай до е до степен, че
да се приема за „липса на мотиви“ на присъдата. Отразеното в протокола от
съдебно заседание на 23.10.2018год. относно разпити на свидетели и конкретно подхода
да се провежда няколкократно последващ такъв на
св.Георгиева в същото заседание по дадени обстоятелства, не стои в противоречие
с императивна процесуална разпоредба на НПК, а несъмнено и не ограничава
реализиране правото на защита на подсъдимия и неговия защитник, поради което не
представлява допуснато съществено нарушение на процесуални правила както това
се претендира по въззивната жалба, поради което и в
тази й част, същата се явява неоснователна.
Всичко това обуславя
неоснователност на наведените отменителни основания
по въззивната жалба и конкретизирано искане за отмяна
на присъдата и постановява не нанова, оправдателна, а
въззивната инстанция приема, че е налице изменително такова, както по отношение размера на
наложеното на процесния жалбоподател наказание, така
и по отношение изтърпяването му.
Въззивната инстанция изцяло се солидализира с повечето от отчетените от първата инстанция
отрицателни обстоятелства за санкционирането на подсъдимия, обуславящи
отмерването на наказанието лишаване от свобода по размер над предвидения
минимум от две години, но приема, че на част от тях е придадена значимост,
надвишаваща по степен обективно установената по делото, а едно от тях не следва
и да се преценява като такова. Внимателния прочит на заявеното от експерта, изготвил съдебномедицинската
експертиза приета по делото, определя, че липсва несъмненост по въпросите за
възможността или не за пълно възстановяване на функционалната способност на
пострадалия от причинанета му контузия на мозъка,
сочейки, че този процес е различен при различните индивиди, както и може да
бъде с различна продължителност. Едновременно с това, по делото, по експертен
път или чрез обективирането им от медицинска документация,
която да подлежи на обсъждане, тези въпроси не били изяснени касателно актуалното състояние на пострадалия към момента
на първоинстанционното съдебно следствие и
постановяване на атакуваната присъда, а единствено частично въз основа на гласна
информация от пострадалия. Предвид това, отчитането на неблагоприятност на
прогнозата за оздравяване на пострадалия /дадена поначало като алтернативно
положение от експерта/ като обстоятелство, завишаващо обществената опасност на
извършеното и от там необходимостта от отмерване именно на това по размер
наказание, заедно и поради други оттегчаващи вината
обстоятелства, не се явява съответно на установените дадености по делото в тази
насока. Освен това, макар и да е правилна констатацията /също отчетена като
отегчаващо обстоятелство/ за липсата на провокативно поведение от страна на
пострадалия точно към подсъдимия, във всеки случай като факт определящ за по - ниска
тежестта на това обстоятелство, не следвало да се пропуска непристойното
поведение на пострадалия към друго намиращо се в близост при развилата се
ситуация лице – св.Г. /за която даденност от фактологията съдът не намира основание да не кредитира
събраната гласна съвкупност/ изразяващо се в отправяне на обидни квалификации и
оценки към личността й. Последните несъмнено /както и предходните такива още в
заведението от страна на пострадалия към същото лице/ станали достояние и на
подсъдимия, предвид което последвалата негова физическа агресия към пострадалия
била косвено предпоставена в крайна сметка, именно от
това. На следващо място, първата инстанция отчела отегчаващо вината
обстоятелство, такова, което пряко обуславя квалификацията, което е недопустимо
съгласно чл.56 от НК и по-конкретно – констатирал непредизвикването и безпричинността на нанесения от значение за телесната
повреда удар по пострадалия. Тези елементи на психологичното отношение н аподсъдимия и на фактологията
всъщност обуславят правните изводи за хулигански подбуди в причиняване на
увреждането и не следва да се оценяват и като имащи значение и за
индивидуализацията на наказанието. Освен това, изводимо от посоченото, с реално
редуцирани в сравнение с приетото от първата инстанция отегчаващи обстоятелства
в посочения смисъл, приемайки по-ниска степен на обществена опасност на дееца в
сравнение с оценката на първата инстанция, въззивния
съд счита за съответно на извършеното наказанието лишаване от свобода да е по
размер между минимума и сердата на предвиденото и конкретно
три години лишаване от свобода, в какъвто смисъл следва атакуваната присъда да
бъде изменена. Освен това, приема за съответно отново на тези обстоятелства, в
съчетание с факта за липсата на предходни осъждания на подсъдимия към датата на
извършване на процесното престъпение
/в частност липса на данни в различен смисъл от това, че и в периода от
деянието до момента на разглеждане на настоящото производство не реализирал
прояви, обуславящи наказателно производство и санкция/, следващото от
материалите по делото за инцидентност на процесното
престъпно поведение, изразяващо се във физическа агресия спрямо друго лице,
санкционната част на атакуваната присъда да бъде изменена и в частта относно
изтърпяването на наказанието. При наличието на останалите от комулативно изискваните предпоставки за института на чл.66,
ал.1 от НК, за разлика от първоинстанционния съд, въззивната инстанция приема, че за поправянето на Т., не е
наложително той да го изтърпява ефективно, а този процес може да се постигне и
с отлагането му за максималнопредвидения срок, чрез
знанието на подсъдимия за потенциалната възможност в противен случай, при
съответните предпоставки, то да се активира (максимален изпитателен срок би изиграл своята възспираща и превантивна функция).
Произнасянето по
гражданската претенция е съобразено с инстиута на
непозволеното увреждане, като с противоправното си
деяние, предмет на делото, Т. виновно причинил неимуществени вреди на
пострадалия, изразяващи се в конкретизираните горе увреждания за здравето му, и
при наличие на деликтната отговорност на подсъдимия,
първата инстанция съобразила правилно обстоятелствата от значение за отмерване
размера на обезщетението, съответно на което претенцията в останалата й част се
явява некодоказана, поради което в гражданскоправната част, а и в частта за следващите се
разноски по иска, както и за проведеното наказателно производство, присъдата следва
да бъде потвърдена.
Предвид изложеното, при
извършената цялостна служебна проверка на делото, въззивната
инстанция не намери да са допуснати в хода на досъдебното производство или при първоинстанционното съдебно разглеждане, съществени нарушения
на процесуалните правила или нарушения на материалния закон, които да обуславят наличието на основания за отмяна
или изменение на обжалваната първоинстанционна
присъда, извън посочения смисъл.
Мотивиран така
и на основание чл.337, ал.1, т.1 и т.3, вр. с чл.338 от НПК, съдът
Р
Е Ш И :
ИЗМЕНЯ Присъда № 131/15.11.2018год., постановена
по НОХД№ 1285/2018год. по описа на Районен съд – Русе, в санкционната
част, като
НАМАЛЯВА размера на наложеното
наказание лишаване от свобода – от три години и шест месеца, на
ТРИ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, и ОТЛАГА на основание
чл.66, ал.1 от НК изтърпяването му, за изпитателен срок от ПЕТ ГОДИНИ.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата част.
Решението не подлежи
на обжалване.
Председател:
Членове: