Р Е Ш
Е Н И Е
№ 33
гр. Несебър, 30.01.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
НЕСЕБЪРСКИ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, шести състав в публично заседание на шестнадесети януари две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Валери Събев
при участието на секретаря Диана Каравасилева, като
разгледа гр. д. № 1230 по описа на Районен
съд Несебър за 2019г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявени са кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 179, ал. 1 вр. чл. 178, ал. 1, т.
3 от ЗМВР и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът
Р.Е.М. иска ГД „Пожарна безопасност и защита на населението” към МВР (след
допуснато изменение на иска в съдебно заседание от 16.01.2020г.) да бъде
осъдена да му заплати сумата от 1660,55 лв., представляваща допълнително
възнаграждение за положен и неплатен извънреден (нощен) труд за периода
01.10.2016г. – 30.09.2019г., приравнен към дневен по коефициент 1,143 и отчетен
като извънреден, ведно със законната лихва върху сумата от датата на депозиране
на исковата молба в съда до окончателното изплащане, както и сумата от 245,01
лв., представляваща сбора на мораторните лихви върху стойността на неизплатения
месечен нощен труд за периода 30.10.2016г. – 02.10.2019г. В исковата молба се
твърди, че за периода 01.10.2016г. – 30.09.2019г. ищецът изпълнявал длъжността
„старши пожарникар” в РС „Пожарна безопасност и защита на населението” гр.
Несебър към РД „Пожарна безопасност и защита на населението” гр. Бургас при ГД
„Пожарна безопасност и защита на населението” към МВР. Сочи, че е полагал нощен
труд по график на определени дни за периода 22:00 – 06:00 часа. Твърди, че
нощният труд не е приравнен на дневен по коефициент 1,143 съобразно правилата
на Наредба за структурата и организацията на работната заплата. Излага, че не
му е заплатено полагащото му се възнаграждение за положения извънреден нощен
труд. Развива съображения в насока, че след приравняване на нощния труд на
дневен такъв по посочения коефициент, часовата разлика представлява извънреден
труд, който съгласно чл. 187, ал. 6 от ЗМВР следва да се заплати при
изчисляване на база основно месечно възнаграждение, увеличено с 50 %. Сочи, че
през процесния период са действали различни наредби, приети на основание чл.
187, ал. 9 от ЗМВР, които впоследствие са отменени. Поради тази причина счита,
че е налице празнота, която следва да се запълни със субсидиарното приложение
на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Намира, че
разпоредбите на чл. 8 и чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ следва да се прилагат
едновременно, като на работниците и служителите следва да се заплаща
допълнително трудово възнаграждение за нощен труд в размер не по-малък от 0,25
лв., а нощните часове да се превръщат в дневни с коефициент 1,143 и за същите
тези нощни часове да се заплаща допълнително трудово възнаграждение за нощен
труд. С тези доводи сочи, че за периода 01.10.2016г. – 30.09.2019г. положеният
от него нощен труд от 1680 часа следва да бъде преизчислен с коефициент 1,143
на 1920 часа. Намира, че е положил извънреден труд от 240 часа, който
работодателят не му е заплатил – с общ размер на претенцията от 1440 лв. С тези
доводи до съда се отправя искане да уважи исковете. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК от ответника ГД „Пожарна безопасност и защита на населението” към МВР е
депозиран отговор, с който исковете се оспорват. Развива съображения в насока,
че Наредбата за структурата и организацията на работната заплата не следва да
се прилага по отношение на ищеца, тъй като същият е държавен служител на
служебно правоотношение. Обръща внимание, че нормата на чл. 187, ал. 3 от ЗМВР
регламентира специална продължителност на нощния труд за лицата, назначени по
ЗМВР и същата няма как да бъде дерогирана с наредбата. Сочи, че за процесния
период е действала Наредба № 812з-776 от 29.07.2016г. за реда за организацията
и разпределението на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането
на работата извън работното време, режима на дежурство, времето за отдих и
почивките на държавните служители в МВР. Обръща внимание, че чл. 3, ал. 3 от
Наредбата съответства на чл. 187, ал. 3 от ЗМВР. С тези доводи намира, че НСОРЗ
не може да се приложи към спора. Сочи, че в ЗМВР се прави разграничение между
извънреден и нощен труд. В тази връзка развива подробни съображения в насока,
че не е налице положен от ищеца извънреден труд. С тези доводи от съда се иска
да отхвърли предявените искове. Претендират се разноски. Отправя се възражение
за прекомерност на претендирания от ищеца адвокатски хонорар.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и
съобразно чл. 12 ГПК намира, че се установява следна
фактическа обстановка:
По делото няма спор, а и от представените към отговора на
исковата молба писмени доказателства (на л. 11 – л. 138) се установява, че
ищецът Р.Е.М. бил назначен в периода 01.10.2016г.
– 30.09.2019г. на длъжност „старши пожарникар” при РС ПБЗН Несебър към ГД
„Пожарна безопасност и защита на населението”. Няма спор, че за периода той
полагал труд, вкл. и нощен съобразно представените документи към отговора на
исковата молба.
От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна
експертиза (на л. 153 – л. 163) се установява, че в периода 01.10.2016г. –
31.12.2017г. основното възнаграждение на ищеца било в размер на 673 лв., в
периода 01.01.2018г. – 28.02.2018г. – 728 лв., в периода 01.03.2018г. –
31.12.2018г. – 809 лв., а в периода 01.01.2019г. – 30.06.2019г. – 890 лв. Установява
се, че през периода бил отчетен (съобразно протоколи) извършен нощен труд от
ищеца в размер на 1692 часа, заплатен в размер на 423 лв. (по 0,25 лв. на час).
След приравняване с коефициент 1,143 се констатирало, че положеният нощен труд
е в размер на 1933,96 часа, т.е. с 241,96 часа повече. От експерта е изчислено,
че за 241,96 часа положен нощен труд се дължи възнаграждение от 1660,55 лв., а
дължимата лихва върху посочената сума за претендирания период е в размер на 245,01
лв.
Със т. 1 от Заповед № 8121з-791 от 28.10.2014г., издадена
от Министъра на вътрешните работи (на л. 4 делото) било определено
възнаграждение от 0,25 лв. на час за всеки отработен нощен час между 22:00 и
06:00 часа от държавните служители в системата на МВР.
При така установената фактическа обстановка съдът намира
от правна страна следното:
По предявения иск с правно
основание чл. 179, ал. 1 вр. чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР:
В доказателствена тежест на ищеца е
да докаже, че за претендирания период между страните е съществувало служебно правоотношение,
че за периода 01.10.2016г. – 30.09.2019г. е полагал нощен труд в посочените от
него часове, както и размера на претендираното възнаграждение. При установяване
на тези факти в тежест на ответника е да докаже погасяване на дълга, т.е., че е
изплатил дължимото на ищеца възнаграждение.
Както се посочи по делото не е спорно, че между страните е съществувало служебно правоотношение и за периода
01.10.2016г. – 30.09.2019г. е полагал нощен труд в посочените от експертизата часове,
като от ответника е извършено заплащане за 1692 часа нощен труд, в
размер на 423 лв. (по 0,25 лв. на час).
Спорът по делото е правен и се свежда до въпроса следва ли да намери
приложение към настоящия случай разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от Наредба
за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ). Ищецът извежда
аргументите си от твърдяна празнота в уредбата на реда за организацията,
отчитането и компенсанцията на полагания труд, извън работно време, за
държавните служители в Министерството на вътрешните работи. Настоящият съдебен
състав намира, че не е налице сочената празнина. Съображенията за този извод са
следните:
Празнина
в законодателството има, когато липсва изрична правна норма, която урежда
съдържанието на възникнали граждански правоотношения. На липсата на изрична
правна уредба се приравняват случаите, когато правната разпоредба е неясна и
чрез тълкуване не може да се изпълни с разумно съдържание или когато има две
разпоредби с едно и също приложно поле, но с противоположно съдържание, поради
което взаимно се обезсилват – М.П.„Гражданска право – обща част”, Софи-Р,
2002г., стр. 142. Преодоляването на празнините е дейност, чрез която се извежда
правило за решаване на конкретен случай, без да се създава една нова правна
норма (М.П.„Гражданска право – обща част”, Софи-Р, 2002г., стр. 142).
Преодоляването на празнини може да се осъществи чрез – аналогия на закона и
аналогия на правото. При аналогия на закона от една изрично формулирана правна
норма по логически път извеждаме правило с по-широко приложно поле, което
обхваща и изрично неуреден юридически факти (М.П.„Гражданска право – обща част”,
Софи-Р, 2002г., стр. 143). Предпоставките за прилагане на аналогия на закона са
уредени в чл. 46, ал. 2 ЗНА и са следните: 1. да има празнина; 2. юридическите
факти да притежават общи признаци с тези, които не са уредени изрично; 3. да се
вникне в смисъла на правната норма и да се потърси отговор на въпроса дали при
определяне съдържанието на правните последици общите моменти са изиграли
решаваща роля или обратно – различията между двата вида случаи. Само когато
общите признаци са обосновали възприетото в правната норма решение, би могло да
се направи логическият извод, че в нея мълчаливо е заложено едно правило с
по-широко приложение, което обхваща в своя хипотезис всички случаи, които имат
общите признаци, макар и да се различават от изрично уредените факти и
отношения (М.П.„Гражданска право – обща част”, Софи-Р, 2002г., стр. 144); 4. да
съответства на целта на нормативния акт – предполагаемата воля на законодателя
за едно правило с по-широко приложение. Ако противоречи на целта и морала няма
да бъде оправдано правоприлагане по аналогия. Правоприлагането по аналогия на
закона не означава, че правните последици на правната норма трябва да се
приложат напълно еднакво към неуредените случаи. Допустимо е известно
приспособяване съобразно конкретния случай.
Посочените теоретични постановки, отнесени към
настоящия случай, водят до извод, че липсва сочената в исковата молба
„празнина” в правната уредба. С НСОРЗ се определят структурата и организацията
на работната заплата, видовете и минималните размери на допълнителните трудови
възнаграждения, редът и начинът за определяне и изчисляване на трудовите
възнаграждения на работниците и служителите (арг. от чл. 1 от Наредбата).
Самата наредба е приета на основание чл. 244, т. 2 и чл. 261 от Кодекса на труда
и § 121 от Закона за изменение и допълнение на Кодекса на труда (арг. от пар. 2
от ЗР на НСОРЗ). Очевидно същата съдържа правила, които се прилагат по
отношение на работниците и служителите.
От своя страна режимът на правоотношенията, в
които влизат държавните служители, е специфичен и се регулира от други правни
норми. За процесния период е действала влязлата в сила на 02.08.2016г. Наредба № 8121з-776 от
29.07.2016 г. за реда за организацията и разпределянето на работното време, за
неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време,
режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в
Министерството на вътрешните работи (приета на основание на основание чл. 187, ал. 9 във връзка с ал. 8, чл. 187а, ал. 4 и чл.
188, ал. 1 от Закона за Министерството на вътрешните работи – пар. 3 от ЗР на Наредбата). В чл. 31, ал. 1 от
Наредба № 8121з-776 от
29.07.2016 г. е предвидено, че отработеното време между
22,00 и 06,00 ч., времето на разположение и положеният труд по време на
официални празници се отчитат с протокол (приложение № 6). Според чл. 179, ал. 1 от ЗМВР на държавните
служители се изплащат допълнителни възнаграждения за научна степен, за полагане
на труд през нощта от 22,00 до 6,00 ч., за полагане на труд на официални
празници и за времето на разположение. Според чл. 179, ал. 2 от ЗМВР (в
редакцията му преди 14.08.2018г.) размерът на допълнителните възнаграждения по
ал. 1 и по чл. 178, ал. 1, т. 2 и 5, условията и редът за тяхното изплащане се
определят със заповед на министъра на вътрешните работи. Впоследствие
разпоредбата на чл. 179, ал. 2 от ЗМВР е изменена, като е предвидено условията
и редът за изплащане на допълнителните възнаграждения по ал. 1 и по чл. 178,
ал. 1, т. 2 да се определят с наредба на министъра на вътрешните работи, а
техният размер – с негова заповед. Във връзка с този текст от 14.08.2018г. е
влязла в сила и е действала за процесния период (до отмяната й на 04.10.2019г.)
Наредба № 8121з-908 от
2.08.2018 г. за условията и реда за изплащане на допълнителни възнаграждения на
държавните служители в Министерството на вътрешните работи за научна степен, за
полагане на труд през нощта от 22,00 до 6,00 ч., за полагане на труд на
официални празници, за времето на разположение и за изпълнение на специфични
служебни дейности. В чл. 9 от тази Наредбата е
възприето, че за
всеки отработен нощен час или за част от него от 22,00 до 6,00 ч. на държавните
служители се изплаща допълнително възнаграждение за нощен труд, а в чл. 12 от нея, че допълнителните възнаграждения
по чл. 9, 10 и 11 се изплащат след предоставяне в съответните финансови звена
на протокол-приложение № 6 към чл. 31, ал. 1 от Наредба № 8121з-776 от 2016 г.
за реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото
отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима
на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в
Министерството на вътрешните работи (обн., ДВ, бр. 60 от 2016 г.; изм. и доп.,
бр. 99 от 2016 г.).
От
така очертаната правна рамка се налага извод, че в периода 30.09.2016г. –
14.08.2018г. размерът на допълнителните възнаграждения за полагане на труд през
нощта от 22,00 до 6,00 ч., условията и редът за тяхното изплащане са се
определяли със заповед на министъра на вътрешните работи. За отчитането на
нощния труд в този период се е прилагала разпоредбата на чл. 31, ал. 1 от Наредба № 8121з-776 от
29.07.2016 г. За периода 14.08.2018г. –
30.09.2019г. условията и редът за изплащане на допълнителните възнаграждения за
полагане на труд през нощта от 22,00 до 6,00 ч. са се определи с Наредба № 8121з-908 от
2.08.2018 г. (която е препращала към чл.
31, ал. 1 от Наредба № 8121з-776 от 2016
г.), а размерът им – със заповед
на Министъра на вътрешните работи. Няма спор, че относно размера на дължимите
възнаграждение за нощен труд през процесния период е действала Заповед №
8121з-791 от 28.10.2014г. на Министъра на вътрешните работи (на л. 4 от делото),
според т. 1 от която за всеки отработен нощен час или за част от него между
22:00 часа и 06:00 часа на държавните служители се изплаща допълнително
възнаграждение за нощен труд в размер на 0,25 лв.
Налага
се извод, че за целия процесен период в ЗМВР, наредбите, приети на основание
ЗВМР и цитираната заповед, са били уредени размерът на допълнителното
възнаграждение за полагане на труд през нощта за държавните служители,
условията и редът за изплащането на това възнаграждение. Ето защо липсва
празнина в правната уредба, касаеща държавните служители, която да бъде
преодолявана с прилагане по аналогия на НСОРЗ. Обстоятелството, че в НСОРЗ е
предвидено правило, според което при сумирано изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен
на отношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно
време (чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ) не означава, че това правило е приложимо и за
всички други служители, подчинени на специален режим. Това е така, тъй като
НСОРЗ би могла да намери приложение само ако е налице празнина, т.е. само ако
условията, редът и размерът на възнаграждението на държавните служители не са
определени в техните специални нормативни актове. Както се посочи настоящият
случай не е такъв. Освен това разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ не следва
да се тълкува изолирано от всички останали текстове в тази наредба. Очевидно
смисълът на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ (а така също и на чл. 9, ал. 1 от НСОРЗ,
уреждаща подневно отчитане на работното време и отчитането му при работа на
смени) от съществено значение е отношението между нормалната продължителност на
дневното и нощното работно време. В тази връзка според КТ (въз основа на който
е приета НСОРЗ) нормалната продължителност на работното време през деня е до 8
часа – чл. 136, ал. 3 КТ, а нормалната продължителност на работното време през
нощта при 5-дневна работна седмица е до 7 часа – чл. 140, ал. 1 от КТ. За
държавните служители по ЗМВР нормалната продължителност на работното време на
държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна
работна седмица (чл. 187, ал. 1 от ЗМВР), а при работа на смени е възможно
полагането на труд и през нощта между 22,00 и 6,00 ч., като работните часове не
следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период – чл. 187, ал. 3,
изр. последно ЗМВР. Т.е. в ЗМВР е предвиден специфичен ред за продължителността
на нощния труд, като същият (подобно на дневния) не може да надвишава 8 часа.
Следователно разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ е неприложима към трудовите
правоотношения на държавните служители, тъй като от самия й текст се предполага
разлика между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време. В
ЗМВР такава разлика не е направена (арг. от чл. 187, ал. 1 и ал. 3 от ЗМВР).
Както се посочи при прилагането на аналогия на закона е необходимо да се вникне
в смисъла на правната норма и да се потърси отговор на въпроса дали при
определяне съдържанието на правните последици общите моменти са изиграли
решаваща роля или обратно – различията между двата вида случаи. Само когато
общите признаци са обосновали възприетото в правната норма решение, би могло да
се направи логическият извод, че в нея мълчаливо е заложено едно правило с
по-широко приложение, което обхваща в своя хипотезис всички случаи, които имат
общите признаци, макар и да се различават от изрично уредените факти и
отношения. При вникване в смисъла на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ настоящият съдебен
състав достигна до извод, че целта на тази норма е да уреди случаите, при които
е налице различна нормална продължителност между дневното и нощното работно
време (както е предвидено в КТ). Ето защо посочената норма няма как да се
приложи по аналогия за служебните правоотношения по ЗМВР, в които е предвидена
еднаква нормална продължителност на дневното и нощното работно време.
Т.е.
изводите на съда са, че липсва празнина в правото, а дори и да беше налице
такава, то същата няма как да се преодолее с нормата на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ,
която е неприложима към специфичния режим на служебните правоотношения, които
възникват на основание ЗМВР. Върховната инстанция също е имала повод да се
произнесе в подобна насока в Решение № 197 от 07.10.2019г. по гр.д. №
786/2019г. по описа на IV гр. о. на ВКС. Вярно е, че предметът на делото, по
което е постановено соченото решение, е бил друг, но за правилното решаване на
спора е било необходимо да се извърши изчисление и на положените от съответния
държавен служител часове нощен труд. Съставът на ВКС изрично е указал, че не
следва да се извършва увеличаване на дадените часове дежурства през нощта и
приравняването им към часове работно време през деня чрез увеличение с
коефициент 0,143. За да достигне до този извод, върховната инстанция е приела,
че специалната нормативна уредба не предвижда такова преобразуване на част от
времето, през което е дадено дежурството, а разпоредбите на ЗДСл и КТ не са
приложими по аналогия по отношение на ЗМВР, тъй като отношенията, уредени с
посочените закони, не са сходни, а са различни. В същия смисъл е и предходна
установена практика на върховната инстанция (Решение №55/07.04.2015г. по гр.д.
№ 5169/2014 г., ІІІ г.о.). Изводите на върховната инстанция (които се правят и
от настоящия съдебен състав) са, че при работата на смени (дежурства) работното
време на държавните служители в МВР се отчита по специален ред, което прави
недопустимо аналогичното приложение на законите за държавните служители в
гражданските ведомства, включително конвертиране на часовете труд, положен през
нощта, в дневни часове.
В
заключение не може да се приеме наличието на празнота в правото само защото
определено правило съществува за работниците и служителите, встъпили в трудово
правоотношение по КТ, а подобно правило не съществува за служителите, встъпили
в служебно правоотношение по ЗМВР. Подобна техника не държи сметка на
множеството различия между статута на държавните служители и този на
работниците и служителите по КТ. Ако се приеме тезата, че всички непредвидени в
специалните закони възможности и методи за изчисление на даден вид труд (но
предвидени в НСОРЗ и КТ) следва да се прилагат и за държавните служители, това
би означавало по същата логика и за работниците и служителите по КТ да се
прилагат всички привилегии и възможности на ЗМВР. Това обаче не е целта нито на
КТ, нито на ЗМВР (в чл. 1 от ЗМВР изрично е предвидено, че този закон урежда принципите, функциите,
дейностите, управлението и устройството на Министерството на вътрешните работи
(МВР) и статута на служителите в него).
Даденият отговор на спорния по делото въпрос,
мотивира съда да достигне до краен извод, че предявеният иск е неоснователен и
следва да бъде отхвърлен. На ищеца е заплатен нощен труд според условията и
реда, предвидени в ЗМВР и нормативните актове по прилагането му, като не са
налице основания положеният от него нощен труд да се преизчислява с цитирания в
исковата молба коефициент и разликата да се заплаща допълнително.
По иска по чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД:
В тежест на ищцата е
да докаже наличие на главен дълг и изпадане на ответника в забава за
изпълнението му. След като по делото не се доказа наличието на главен дълг, то
претенцията за лихва е неоснователни и следва да бъде отхвърлена.
По разноските:
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК върху отхвърлените искове не следва да се заплаща държавна
такса от ищеца. В чл. 78, ал. 6 ГПК законодателят изрично е предвидил, че такси
и разноски биха могли да се заплатят в полза на бюджета на съда единствено от
лицето, което не е освободено от държавна такса, когато делото не е решено в
негова полза. В останалите случаи безспорно разноските следва да останат за
сметка на бюджета на съдебната власт. Този извод произтича както от
обстоятелството, че в чл. 78, ал. 6 ГПК не е предвидено задължение за
освободеното от такси и разноски лице да внася каквито и да било суми в полза
на бюджета на съда, така и от връзката между разпоредбите на чл. 83, ал. 1 ГПК
и чл. 76 ГПК. По правилото на чл. 76 ГПК разноските за съответните действия се
внасят предварително. В чл. 83, ал. 1 ГПК обаче е предвидено изключение от това
правило, а именно, че „разноски по производството на делата” не се внасят. Ето
защо в случаите по чл. 83, ал. 1 ГПК разноски не следва да се внасят
предварително. От това правило също е предвидено изключение, но то е само едно
и изрично е разписано в чл. 78, ал. 6 ГПК. При липсата на друга уредба остава
изводът, че в отношенията между съда и ищеца действа правилото на чл. 83, ал. 1 ГПК и такси и разноски, направени от бюджета на съда, не следва да се внасят от
него. В тази връзка разноските за приетата по делото експертиза не следва да бъдат
възлагани на никоя от страните, тъй като същата е приета във връзка с
неоснователни искове. Поради тази причина за тези разноски не е налице
възможност за присъждане в полза на съда по реда на чл. 78, ал. 6 ГПК (посочените
искове са решени в полза на ответника), а от ищеца такива разноски не се дължат
поради освобождаването му от държавна такса.
Що се касае за разпределяне на отговорността за разноски принципно от разпоредбите
на чл. 83, ал. 1 и ал. 3 може да се направи извод, че ищецът е освободен от разноски
по производството. Тези норми обаче следва да се тълкуват в насока, че ищецът е
освободен от заплащане на разноските по производството, които принципно са
дължими от него. Това е напълно логично, тъй като няма как той да бъде
освободен от разноски, които се дължат от другата страна в процеса.
Същевременно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК предвижда, че ответникът има
право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с
отхвърлената част от иска. Това общо правило следва да намери приложение и към настоящия
случай, доколкото в чл. 78, ал. 6 ГПК не се предвиждат отклонения от него.
Такива не могат да се изведат и от чл. 83, ал. 1 ГПК, тъй като тази норма
урежда единствено задълженията на ищеца за разноски, но не и тези на ответника.
Т.е. следва да се направи разграничение между разноските, направени от
ответника по делото и разноските, от които ищецът е освободен по реда на чл.
83, ал. 1 ГПК. В съдебната практика на ВКС (Решение № 67 от 3.04.2014 г. на ВКС по гр. д.
№ 2944/2013 г., IV г. о., ГК) е прието, че от материалноправната отговорност на едната страна пред насрещната страна за
разноски по делото, не може да има освобождаване, дори със закон, освен ако
държавата поеме изплащането на дължимото обезщетение от бюджета на съд. В такава насока са и други решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК
– напр. Решение № 148 от 19.10.2012 г. на ВКС по т. д. № 39/2012 г., II т. о. Становище, че освободената от разноски страна дължи заплащането на
такива на другата страна в процеса при неблагоприятен изход на делото е
застъпено и в Определение № 609 от 15.07.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 256/2010
г., I т. о., ТК, съгласно което съпоставянето между регламентацията на
освобождаването от заплащане на разноски по чл. 83 ГПК и на отговорността за
разноски по чл. 78 ГПК налага извод, че законодателят не е изключил лицето,
освободено от внасяне на разноските по производството, от отговорност за
заплащане на разноските, направени от другата страна. В същия смисъл е и
Определение № 185 от 21.04.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 680/2016 г., I т. о., ТК.
Ето защо
ответникът дължи заплащане на разноски на ищеца – за юрисконсултско
възнаграждение. При определяне на юрисконсултското
възнаграждение следва да бъде съобразена нормата на чл. 78, ал. 8 от ГПК.
Според този текст размерът на присъденото възнаграждение за юрисконсулт не може
да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на
чл. 37 от Закона за правната помощ. Според чл. 37, ал. 1 от ЗПП заплащането на
правната помощ е съобразно вида и количеството на извършената дейност и се
определя в наредба на Министерския съвет по предложение на НБПП. Въз основа на
този текст е приета Наредба за заплащането
на правната помощ. Съгласно чл. 23, ал. 1, т.
1 от цитираната Наредба за защита по трудови дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв. Т.е.
съдът следва да определи юрисконсултското възнаграждение именно в тези рамки. С
оглед липсата на фактическа сложност по настоящото производство, съдът достигна
до извод, че за осъщественото от юрисконсулта процесуално представителство в
полза на ответника следва да се определи възнаграждение по реда на чл.
78, ал. 8 от ГПК в размер на 100 лв. Още повече, че осъщественото от
юрисконсулта процесуално представителство по делото се свежда единствено до подаване на отговор на исковата молба и писмена защита. Следователно в полза на ответника следва да се определи дължимо юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. и ищецът да бъде осъден да му заплати тази сума.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Р.Е.М., ЕГН **********, с адрес
***, срещу Г.д. „П.б.и з.н. населението” към Министерство на
вътрешните работи, представлявана от директора главен комисар Николай Николов, иск с правно основание чл. 179, ал. 1 вр. чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР за присъждане на сумата от 1660,55 лв.,
представляваща допълнително възнаграждение за положен и неплатен извънреден
(нощен) труд за периода 01.10.2016г. – 30.09.2019г., приравнен към дневен по
коефициент 1,143 и отчетен като извънреден, ведно със законната лихва върху
сумата от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното
изплащане, както и предявеният иск с
правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за присъждане на сумата
от 245,01 лв., представляваща сбора на мораторните лихви върху стойността на
неизплатения месечен нощен труд за периода 30.10.2016г. – 02.10.2019г.
ОСЪЖДА Р.Е.М., ЕГН **********,
с адрес ***, да заплати н.Г.д. „П.б.и з.н. населението” към
Министерство на вътрешните работи, представлявана от директора главен комисар
Николай Николов, сумата от 100 лв.,
представляваща направените по делото разноски – юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд гр. Бургас в двуседмичен срок, считано от днес – 30.01.2020г.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: