РЕШЕНИЕ
№ 4317
гр. Пловдив, 20.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Костадин Б. Иванов
при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева
като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело №
20215330101444 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от Й. А. М., ЕГН **********, с адрес:
гр.***, ул. „***“ № **, ет. *, ап. **, срещу „Сити Кеш” ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7,
представлявано от *** Н. П. П., с която е предявен осъдителен иск с правна
квалификация по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 360 лв. – неоснователно
платена от Й. А. М. в полза на „Сити Кеш” ООД по нищожен договор за
потребителски кредит № *** г., сключен между страните, ведно със законната
лихва от предявяването на иска.
Ищецът твърди, че между страните възникнало облигационно
правоотношение по договор за потребителски кредит № *** г., по силата на
което на същия била отпусната сумата от 800 лв. В т. 6.1 от договора било
уговорено, че заемателят следва в срок от три дни, считано от усвояването на
заемната сума да представи обезпечение по реда и начина и отговарящо на
условията на чл. 33, ал. 1 на ОУ – поръчител или банкова гаранция. В т. 6.2 от
договора, било уговорено при неизпълнение на задължението за предоставяне
на обезпечение, че заемателят ще дължи неустойка в размер на сумата от
331,02 лв. Твърди се, че на ищеца била начислена неустойка в посочения
размер. Сочи, че в т. 3 от договора е уговорено размерът на отпуснатия заем
да е 800 лв., размерът на погасителната вноска – 3 по 284,66 лв., видът на
вноската да е месечна, като размерът на фиксирания ГЛП е 40,05%, размерът
на ГПР е 47,79%, а размерът на общата сума, която следва да се върне от
ищеца е в размер на сумата от 853,98 лв. Твърди се, че ищецът погасил изцяло
1
сумата по сключения договор, а именно сумата от 1160 лева.
Счита, че процесният договор е нищожен на основание чл. 22 ЗПК вр. с
чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като противоречи на законоустановени императивни
правила. Договорът бил нищожен и на основание чл. 10, ал. 1 вр. с чл. 22 от
ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма. Ответникът не
изпълнил задълженията си да предостави на потребителя преддоговорна
информация, не получил валидно съгласие на потребителя за сключването и
изпълнението на договора, както и за условията, при които последният може
да се откаже от него. Не били спазени изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ.
Нарушено било изискването договорът да бъде написан по ясен и разбираем
начин.
Счита, че договорът е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. с чл.
22 ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а
именно ГПР по кредита. В нарушение на императивните правила, в договора
за потребителски кредит ГПР е посочен единствено като процент, но без
изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото
изчисляване. Липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по
кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се
формира посочения в договора ГПР от 47,79%, което било в пряко
противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и
чл. 10а, ал. 2 и 4 ЗПК. В договора единствено бил посочен фиксиран лихвен
процент по заема от 40,05%, без обаче да става ясно как тази стойност се
съотнася към ГПР по договора. Описаните в съдържанието на договора такси
и разходи /в това число възнаградителна лихва и неустойка/ обаче водят до
различен размер на ГПР от посочения. Счита, че в договора е налице грешно
посочен размер на ГПР, като действителния такъв е над максимално
установения праг на ГПР, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19,
ал. 4 ЗПК.
Поддържа, че договорът е нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД.
Счита, че клаузата за неустойка е неравноправна и нищожна на основание чл.
143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като същата задължава потребителя при неизпълнение
на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка.
Посочването в договора на размера на ГПР, който не е реално прилаган в
отношенията между страните, представлявало „заблуждаваща търговска
практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП.
Излага, че договорът е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл.
22 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителна лихва
е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Договорът е нищожен и на основание чл. 11, ал. 1, т.20 вр. чл. 22 ЗПК,
тъй като не е посочен съществен елемент от неговото съдържание, а именно
наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в
който това право може да бъде упражнено и другите условия за неговото
упражняване, включително информация за задължението на потребителя да
погаси усвоената главница и лихвата, съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 ЗПК, както и
за размера на лихвения процент на ден. Налице била разлика между
2
посочената в договора сума, подлежаща на връщане и тази, която ищецът
реално е върнал на дружеството.
Счита, че е налице унищожаемост на договора на основание чл. 33, ал. 1
ЗЗД, с оглед сключването му при крайна нужда и явно неизгодни условия.
Налице били явно неизгодни условия по договора с оглед несъответствието и
несъразмерността в стойността на насрещните престации.
Излага съображения за нищожност на договора на основание чл. 26, ал.
1, пр. 1 ЗЗД поради нарушение на закона, на чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД поради
нарушение на добрите нрави, респ. на основание чл. 146 ЗЗП поради
неравноправност на отделните клаузи от процесния договор.
С уточнителна молба от 17.02.2021 г., се заявява, че е предявен само
един иск, този с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който
оспорва предявения иск, като неоснователен. Признава наличието на
договорно правоотношение, предоставянето на сумата и плащането от страна
на ищеца на сумата от 375 лв. на 17.12.2019 г., на 03.02.2020 г. – 390 лв., след
което на 21.01.2020 г. е направил искане за предсрочно погасяване на кредита
и на 11.02.2020 г., е извършил плащане в размер на 308,35 лв., с което е
погасил предсрочно задължението си по кредита. Оспорва като неоснователно
твърдението за нищожност на договора на основание чл. 10, ал. 1 вр. с чл. 22
ЗПК, поради неспазване на предвидената в закона форма. Оспорва
твърдението, че предоставените документи се явяват неподписани, тъй като
не била спазена предвидената процедура за удостоверяване на техния
действителен автор, съгласно ЗЕДЕУУ. Твърди се, че сключването на
договора се предхождало от заявка за кредит, в която се обективирало
желанието на ищеца за сключването на същия и в която се съдържали
личните му данни. След одобрението на ищеца, на посочена от него ел.поща
се изпращал ел.формат на договора за паричен заем от разстояние.
Сключването е осъществено посредством приемане на договора за заем на
посочената от клиента ел.поща. Оспорва се като неоснователно твърдението
за нищожност на договора поради нарушение на изискването процесния
договор да е написан по ясен и разбираем начин като всички елементи от
договора да се представят с еднакъв по вид , формат и размер на шрифта – не-
по малък на 12, в два екземпляра. Ищецът не сочил доводи в подкрепа на
твърдението си за нарушение на закона. Счита се за неоснователно
твърдението на ищеца за нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК. Редът за
определяне на ГПР бил дефиниран императивно в чл.19, ал.2 от ЗПК и
страните по договора не разполагали с правна възможност за неговото
определяне по различен начин. Твърди се, че сочения от ищеца ГПР в размер
на 47,79 % бил изчислен по формула съгласно Приложение № 1. В случая
страните са договорили фиксиран, а не променлив лихвен процент. Предвид
това не можело да се приеме, че е налице нарушение на цитираната норма от
ЗПК. Неоснователно било твърдението на ищеца, че неустойката била
договорена в нарушение на добросъвестността и същата излизала извън
3
пределите на присъщата й обезщетителна и обезпечителна функция. Във
всеки случай на предоставяне на потребителски кредит, финансовата
институция следвало да държи сметка за носения риск във връзка с отпускане
на кредита. Неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение
от страна на потребителя водило до непропорционално увеличение на поетия
от заемодателя финансов риск от невъзможност за събиране на необезпечено
вземане, в случай на неизпълнение на договора от страна на потребителя. В
резултат на неизпълнението на задължението на ищеца за предоставяне на
обезпечение, както и в резултат на цялостно неизпълнение, дружеството
търпяло вреди, които следвало да бъдат компенсирани чрез заплащане на
неустойка в договорения размер. Счита, че дори да се приеме, че
договорената неустойка излизала извън пределите на присъщите й функции,
това не обуславяло извода за нищожност на целия договор, а до нищожност
единствено на тази клауза. Неоснователни били твърденията, че в ГПР
следвало да бъде включен и размера на уговорената неустойка. Това
противоречало на разпоредбите на чл.19 от ЗПК. Оспорва се твърдението, че
договорът е недействителен и на основание чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.9 от
ЗПК. Неоснователно било твърдението за противоречие на посочената в
договора възнаградителна лихва с добрите нрави, тъй като надвишавала два
или три пъти размера на законната. Същото било неприложимо към
процесното договорно правоотношение, тъй се основавало на съдебна
практика, която нямала задължителен характер. Оспорва се твърдението на
ищеца за липса на предвидено в чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК задължение. Твърди
се, че в договора за кредит не липсвала клауза относно правото на отказ на
потребителя от договора, срока в който това право може да бъде упражнено,
както и други условия за неговото упражняване. Въпросната информация се
съдържала в общите условия към договора за кредит, които са неразделна
част от него. Оспорва се и твърдението на ищеца за недействителност на
договора, поради противоречие на добрите нрави и неравноправност по
смисъла на чл.143, т.19 ЗЗП, тъй като в договора ясно бил посочен размера на
отпуснатия заем, фиксирания лихвен процент, ГПР и обща сума за плащане,
поради което тази клауза нямало как да е неравноправна. Неоснователно било
твърдението, че договорът е унищожаем по чл.33, ал.1 от ЗЗД, с оглед
сключването му поради крайна нужда и явно неизгодни условия, като правото
на ищеца в тази насока било погасено по давност поради изтичане на
предвидения едногодишен срок.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна:
Не се спори по делото, че между ищеца Й. М. и „Сити Кеш” ООД е
сключен договор за потребителски кредит № *** г. за сумата от 800 лв. Копие
от договора е представено с исковата молба, ведно със Стандартен
европейски формуляр и приложимите Общи условия. Договорът е сключен от
разстояние по реда на ЗПФУР, като в неговото съдържание е инкорпориран и
погасителен план.
4
За неоснователно се намира възражението на ищцовата страна, че не е
спазен законоустановения реда за възникване на правоотношението. В тази
насока съдът е съобразил заключението по допусната съдебно-техническа
експертиза и представената с отговора на исковата молба имейл
кореспонденция, видно от които на кредитополучателя е предоставена по
имейл на електронни файлове необходимата преддоговорна информация и
самия договор, като всички изпратени документи на ищеца М. са в шрифт по-
голям от 12. Не без значение е и обстоятелството, че ищецът е получил от
ответното дружество сумата от 800 лв., което е още едно доказателство за
възникналото между страните кредитно правоотношение. В тази насока съдът
съобрази и обстоятелството, което ще се разгледа подробно по-долу в
настоящите мотиви, а именно, че ищецът е извършвал плащания на „Сити
Кеш” ООД за погашение на свои задължение към дружеството във връзка с
процесния договор. Следователно никоя от страните не е оспорила
възникването на правоотнешението.
Съгласно клаузите на процесния договор за потребителски кредит №
*** г., на Й. М., като кредитополучател, е отпусната в заем сумата от 800 лв.
от „Сити Кеш” ООД, като кредитодател, която сума е изцяло усвоена от
ищеца, при уговорен годишен лихвен процент от 40,05 % и годишен процент
на разходите – 47,79 %. Крайната сума, посочена в договора, която
кредитополучателят е следвало да върне, е в размер на 853,98 лв. В договора
/т. 6.2 от същия/ е уговорена и клауза за неустойка в размер на 331,02 лв.,
дължима за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение. За
длъжника е предвидено задължение /т. 6.1 от договора/ в тридневен срок от
сключването на договора да предостави обезпечение на кредита, предвидено
в чл. 33 от ОУ, а именно под формата на банкова гаранция или
поръчителство, като поръчителите е следва до отговарят на конкретно
посочени в Общите условия изисквания – да имат осигурителен доход над 7
пъти минималната работна заплата при един поръчител или над 4 пъти – при
двама за всеки поръчител, удостоверен със служебна бележка от работодател,
да не са поръчители или кредитополучатели по други кредити, да имат
нередовни плащания по кредити. При неизпълнението именно на това
задължение се начислявала и посочената неустойка в размер на 331,02 лв.,
платима разсрочено заедно с месечните вноски по погасителния план. Така
регламентирана в договора, съдът намира, че клаузата за неустойка е
следвало да се отчете при изчисляването на ГПР по кредита, като видно от
посочения в договора размер на процента на годишно оскъпяване, това не е
сторено. В тази насока съдът съобрази следното.
Уговорената в т. 6.2 от Договор за паричен заем № *** г. неустойка
излиза извън присъщите й функции, което личи от предвидените в договора
кратък срок за предоставяне на обезпечението – до три ден след сключването
на договора, и многобройни изисквания към евентуалните поръчители, респ.
изискването за предоставяне на банкова гаранция. Налага се изводът, че целта
на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на
обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя
по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да
5
обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се
доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за
предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В
случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си
под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора, когато
длъжникът осигури поръчител, или при положителна оценка за висок риск от
неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договора. Изводът, че
така уговорената неустойката представлява скрита добавка към
възнаградителна лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за
неустойка, а именно разсрочено, заедно със всяка погасителна вноска. С оглед
на тези съображения, вземането за неустойка е следва да се включи и отчете
при изчислението на ГПР по кредита, доколкото дължимата сума за
неустойка реално представлява разход по кредита по смисъла на § 1 от ДР на
ЗПК.
Следователно, при включването на неустойката към разходите по
кредита, както е следвало да стори и кредиторът, то ГПР по процесния
договор неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на разходите по
чл. 19, ал. 4 ГПК, а именно ще бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България, който е
около 50 %. В тази насока е и заключението на вещото лице по приетата и
неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза. Вещото лице е
посочило, че процента на разходите на годишна база, при отчитане и на
вземането за неустойка, би бил 510,3558 %, което значително надхвърля
нормативния лимит по ЗПК и видимо не съответства на посочения ГПР в
договора за кредит – 47,79 %. При това положение потребителят е бил
заблуден относно действителния размер на сумата, която следва да плати по
договора (тя не е в размер от 853,98 лв., защото същата се завишава с
посочената неустойка от 331,02 лв.), и реалните разходи по кредита, които ще
направи – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Последното води до
недействителност на самия договор за заем по силата на чл. 22 ЗПК вр. чл. 26,
ал. 1 ЗЗД, доколкото некоректното и неточно посочване на действителното
оскъпяване на кредита и обща дължима по правоотношението сума по своето
естество има същата последица като липса на посочен ГПР и обща размер на
задължението, тъй като длъжникът и в двете хипотези е в неведение относно
реалните параметри на договора за кредит. Липсата на ясно разписана
методика по формирането на ГПР също препятства длъжника да вземе
обосновано решение дали да сключи договора, предвид оскъпяването на
кредита. В същия смисъл са и подробно развитите от ищцовата страна
съображения, които се споделят.
Доколкото договорът за кредит се намира за недействителен на
основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, то по силата на чл. 23 ЗПК
кредитополучателя дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но
не и на начислените лихви, такси и неустойки. Видно от заключението по
ССчЕ, Й. М. е платил сумата от общо 1073,35 лв. за погасяване на вземанията
по процесния договор. В същия смисъл са и становището на ответната страна
6
и постъпилата по реда на чл. 192 ГПК справка от третото за делото лице
„***“ АД. Следователно разликата над главницата от 800 лв., в размер на
273,35 лв., се явява недължимо платена по нищожния договор за
потребителски кредит № *** г., и подлежи на връщане. За тази сума искът се
явява основателен и доказан по размер, и като такъв ще се уважи. До пълния
претендиран размер от 360 лв. искът ще се отхвърли.
С оглед на това, че изложените главни ищцови възражения за
недействителност на процесния договор за кредит се намират за основателни,
то безпредметно се явява обсъждането и на останалите пороци, посочени от
ищеца в условията на евентуалност.
Като законна последица от уважаването на иска ще се присъди и
законната лихва от датата на предявяване на исковата молба в съда –
27.01.2021 г., до окончателното заплащане на задължението. Относно
разноските:
При този изход на спора право на разноски има всяка от страните
съразмерно с уважената и отхвърлена част на иска. В полза на ищец на
основание чл.78, ал.1 ГПК и с оглед на представения списък по чл. 80 ГПК и
Договор за правна защита и съдействие ще се присъди сумата от 37,96 лв.
разноски за държавна такса и 113,90 лв. платен депозит за възнаграждение на
вещо лице по ССчЕ. На основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 Наредба №
1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в
полза на адв. В. Н. от САК следва да се присъди сумата от 303,73 лв.
адвокатско възнаграждение. В полза на ответното дружество ще се присъди
съразмерно с отхвърлената част на иска сумата от 36,10 лв. депозит за
възнаграждение на вещото лице по СТЕ.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7, ДА ЗАПЛАТИ на Й. А.
М., ЕГН **********, с адрес: гр. ***, ул. „***“ № **, ет. *, ап. **, сумата от
273,35 лв. (двеста седемдесет и три лева и 35 ст.) – неоснователно платена от
Й. А. М. в полза на „Сити Кеш” ООД по нищожен договор за потребителски
кредит № *** г., сключен между страните, ведно със законната лихва от
датата на депозиране на исковата молба в съда – 27.01.2021 г., до
окончателното изплащане на сумата, КАТО ОТХВЪРЛЯ иска като
неоснователен за разликата от присъдените 273,35 лв. (двеста седемдесет и
три лева и 35 ст.) до пълния претендиран размер от 360 лв. (триста и
шестдесет лева).
ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7, ДА ЗАПЛАТИ на Й. А.
М., ЕГН **********, с адрес: гр. ***, ул. „***“ № **, ет. *, ап. **, сумата от
37,96 лв. (тридесет и седем лева и 96 ст.) разноски за държавна такса и 113,90
лв. (сто и тринадесет лева и 90 ст.) платен депозит за възнаграждение на вещо
7
лице.
ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7, ДА ЗАПЛАТИ, основание
чл. 38, ал. 2 ЗАдв., на адв. В. Н. от САК, с адрес на кантората гр. ***, ул.
„***“ № ** ет. *, ап. *, сумата от 303,73 лв. (триста и три лева и 73 ст.),
представляващо адвокатско възнаграждение, дължимо за оказана правна
помощ на ищеца по настоящото гр.дело № 1444/2022 г. по описа на Районен
съд Пловдив, VI гр.с.
ОСЪЖДА Й. А. М., ЕГН **********, с адрес: гр. ***, ул. „***“ № ***,
ет. *, ап. *** , ДА ЗАПЛАТИ на „Сити Кеш” ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7,
сумата от 36,10 лв. (тридесет и шест лева и 10 ст.) платен депозит за
възнаграждение на вещо лице.
Ответното дружество „Сити Кеш” ООД може да заплати на ищеца Й.
А. М. присъдените в полза на последния суми по следната банкова сметка,
посочена в исковата молба, а именно:
IBAN: ***; BIC: ***; банка – „***“ АД, с титуляр „****“ ООД.
Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от
съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _____________/п/__________
8