РЕШЕНИЕ
№ 976
гр. Пловдив, 11.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова
Светлана Анг. Станева
при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова
като разгледа докладваното от Радостина Анг. Стефанова Въззивно
гражданско дело № 20225300501250 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК във вр. с чл.55
ал.1 пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.11, чл.22 и чл.23 от ЗПК.
Постъпила е въззивна жалба от Т. Н. А., ЕГН **********, чрез
адв. К.К., против Решение № 937/21.03.2022г. по гр.д.№ 16121/2021г.,
постановено от Районен съд – Пловдив, IX гр.с., в частта, с която е
отхвърлен предявения от нея против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление ***, иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. първо ЗЗД за заплащане на сумата за разликата до сумата 372,69 лв. от
501, 94 лв., представляваща недължимо платена и получена от ответника при
начална липса на правно основание по клауза за възнаградителна лихва по
договор за паричен заем № 3294176/09.08.2018 г., ведно със законна лихва от
датата на депозиране на исковата молба – 14.10.2021 г., до окончателното й
изплащане. Моли да бъде отменено решението в обжалваната част и вместо
това да се постанови друго, с което да се уважи исковата претенция за сумата
в размер на 372,69 лв.
1
Въззиваемата страна „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ****,
чрез юрк. М.К., депозира писмен отговор, че жалбата е изцяло неоснователна.
Окръжен съд – Пловдив, констатира, че въззивната жалба е
допустима – подадена е от надлежна страна по делото в законния срок по чл.
259, ал. 1 от ГПК срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и прие за
установено следното:
Пред Районен съд – Пловдив от Т. Н. А. против „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, с която посочва, че между странтие е сключен Договор за
заем № ***/09.08.2018 г. По силата на така сключения договор в полза на
ищеца бил отпуснат кредит в размер на сумата от 4 000 лв. В договора било
установено, че ищеца следва да върне сумата от 3 319, 78 лв. на за период от
17 месеца - от 26.08.2018 г. до 07.04.2019 г., на погасителни вноски, всяка в
размер от 404, 26 лв. Сочи, че е установена фиксирана лихва от 0,10 % и
годишен процент на разходите от 40, 53 %. Твърди, че по договора от
длъжника е заплатена сумата в общ размер от 6 743, 17 лв., формирана от
погасяване на суми по недействителната клауза за вънаградителна лихва,
установена в чл. 2, т.6 и т. 8 от Договора и за неустойка, установена в чл. 4 от
Договора. С клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договора било установено задължение
за заплащане на неустойка, дължима при неосигуряване на обезпечение на
договора за заем, което да отговаря на установените в чл. 4, ал. 1 от Договора
изисквания. Поддържа, че процесният договор е недействителен на
специалните основания по чл. 22 ЗПК. Твърди, че договорът за кредит е
недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗЗП, тъй като
възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва е недействителна, поради противоречието й с добрите нрави, в който
смисъл тази клауза следва да се счита несъществуваща и водеща до липса на
посочен размер на възнаградителната лихва в договора за кредит. Счита, че
при сключване на договора е допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, тъй като годишният процент на разходите, след включване в последния
и на задължението за заплащане на неустойка, представляваща скрито
възнаграждение по договора, е установен в разрез с разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК. Сочи и нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК,
тъй като в погасителния план не е посочено разпределението на вноските
измежду всички дължими суми по договора. Поддържа, че е налице
нарушение на чл. 11, ал. 2 от ЗПК, установяваща задължение за подписване
на всяка страница от Общите условия към договора от страна на потребителя
– длъжник. Твърди, че клаузата за неустойка е недействителна, поради
установяването й в противоречие с добрите нрави и поради нейната
прекомерност. Твърди, че клаузата за неустойка противоречи на материалния
закон, в точност на разпоредбата на чл. 71 ЗЗД, установяваща, че при
непредставяне на обезпечение длъжникът губи преимуществата на срока, като
в случая било установено непредставянето на обезпечение да е свързано с
допълнителни разходи за кредитополучателя – длъжник. Счита, че клаузата за
неустойка противоречи и на разпоредбата на чл. 33 ЗПК, което води до
нейната недействителност на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Поддържа, че
нищожността на клаузата за неустойка и възнаградителна лихва произтича
както от обстоятелството, че целият договор е недействителен, така и от
недействителността на самата клауза, установяваща посочените задължения.
По така изложените съображения се моли за уважаване на предявените
искове иск.
2
Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД в законоустаноевния
срок по чл.131 от ГПК е депозирал отговор на исковата молба, в който излага
съображения за нейната неоснователност. Твърди, че не е налице нарушение
на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като в договора за кредит е
уговорен фиксиран лихвен процент, който е посочен в договора и е ясен за
страните. Счита, че не е нарушена и клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй
като годишният процент на разходите е посочен в договора за кредит, като
последният е в размер от 40, 53 % и не е по висок от пет пъти размера на
законната лихва. Твърди, че годишният процент на разходите в договора е
фиксиран , като е посочена и общата сума за заплащане, а годишният процент
на разходите се определя по формула, която е определена в Приложение № 1
към ЗПК. Твърди, че не е допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК,
тъй като в договора е установен размерът на погасителната 2 вноска, като е
установено право на потребителя по всяко време да получи погасителен план
с информация за извършените и предстоящи плащания. Сочи, че Общите
условия представляват неразделна част от договора за кредит, като са
инкорпорирани в него, поради което изискването на чл. 11, ал. 2 ЗПК е
изпълнено с подписването на всяка страница от договора за кредит.
Поддържа, че клаузата за неустойка не е недействителна, тъй като
неустойката представлява форма на договорна отговорност и служи за
обезщетение на вредите, причинени от неизпълнението. В случая неустойката
била начислена именно поради неизпълнение на задължението на
кредитополучателя да представи обезпечение и съответно не би била
дължима при изпълнение в срок на поетите с договора задължения. Счита, че
не са налице хипотезите сочени от ищеца по цитираната от последния
тълкувателна практика, тъй като неустойката има обезщетителна функция. Не
било налице нарушение на разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗПК, тъй като
следвало да се съобрази разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК. В случая не
намирала приложение разпоредбата на чл. 33 от ЗПК, тъй като периодът, за
който е начислена неустойката е от изтичане на тридневния срок за
предоставяне на обезпечение до крайния период на договора, като за този
период не се претендира обезщетение за забава.
Районният съд с постановеното решение е уважил иска на
основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД и е осъдил „Изи Асет Мениджмънт“
АД, да заплати на Т. Н. А. сумата от 2 370, 48 лв., представляваща недължимо
платена и получена от ответника при начална липса на правно основание по
клауза за неустойка по договор за паричен заем № 3294176/09.08.2018 г.,
ведно със законна лихва от датата на депозиране на исковата молба –
14.10.2021 г., до окончателното й изплащане.
Районният съд е отхвърлил иска, предявен на осн. чл. 55, ал. 1,
предл. първо ЗЗД за осъждане на дружеството за заплащане на сумата от 501,
94 лв. /част от която е процесната сума 372,69 лв., предмет на въззивно
обжалване/, представляваща недължимо платена и получена от ответника при
начална липса на правно основание по клауза за възнаградителна лихва по
договор за паричен заем № ***/09.08.2018 г., ведно със законна лихва от
датата на депозиране на исковата молба – 14.10.2021 г., до окончателното й
изплащане.
За да постанови този правен резултат, излага основни
съображения че клаузата, установяваща задължението за заплащане на
възнаградителна лихва в размер от 501, 94 лв., при фиксиран годишен лихвен
процент от 35 %, не е установена в противоречие с добите нрави. Размерът на
годишния лихвен процент съотнесен към задължението на кредитополучателя
за заплащане на главница, и представляващ цената за възмездно ползване на
3
представения финансов ресурс, е съобразен с изискванията на
добросъвестността, с оглед пазарната икономика и дейността на ответника по
предоставяне по занятие на парични средства срещу възнаграждение.
Районният съд не е възприел цитираната от ищцата съдебна практика, според
която е недействителна, поради противоречие с добрите нрави, уговорка за
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва по необезпечени
кредити.
В договора е посочен общият размер на дължимата за срока на
договора сума и съотношението й с главницата по кредита, поради което
може да се осъществи и съответна проверка дали посоченият лихвен процент
отговаря на действително прилагания от кредитодателя. Затова,
възнаградителната лихва е била дължимо платена, като основаваща се на
действителна уговорка между страните, поради което и исковата претенция
по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за заплащане на сумата от 501, 94 лв. е
отхвърлена. Районният съд е прецизирал, че съгласно представената от
ответника справка за осъществени плащания по договора се установява, че
ищцата не е заплатила целия размер на начислената възнаградителна лихва от
501, 94 лв., а само сумата от 372, 69 лв.
Окръжен съд – Пловдив, V гр.с., въззивна инстанция, на осн.
чл.269 от ГПК, се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата. За нарушаване на императивни правни
норми съдът е длъжен да следи служебно и без да има изрично оплакване в
тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР № 1/2013г. на
ОСГТК на ВКС.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Основните оплаквания на жалбоподателя се отнасят до това, че
Районният съд е достигнал до неправилни изводи, тъй като сключеният
договор е недействителен на осн. чл.22 във вр. с чл.11 ал.1 т.9 и т.10 от ЗПК.
Възразява, че е налице нищожност на възнаградителната лихва поради
противоречие с добрите нрави и клаузата на ГПР.
Въззивната инстанция намира, че възраженията са основателни.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл.
11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има
характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми
при самото сключване на договора. В тази връзка следва да се отбележи, че
ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на
4
кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в договора
относно ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Изискването за посочване
на общата дължима сума е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е
наясно по какъв начин се формира неговото задължение.
В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 40,53 %
Липсва изобщо описание кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР. Това поставя потребителя в положение да не знае колко
точно като сума в лева е оскъпяването по кредита, което ще дължи и в това
именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на
посоченото законово основание.
Отделно от това, от съдържанието на договора се изяснява, че
общият размер на дължимата сума не е сборът от стойността на главницата и
лихвата, както и разходите по ГПР, който би трябвало да е 4 501,94 лв.-
дължима сума по кредита.
Разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК сочи, че договорът трябва
да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста
на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
Въззивният съд констатира, че в процесния договор за
потребителски кредит е записано /както вече се посочи по-горе/, че
дължимата сума по кредита е в размер на 4 501,94 лв., ГПР 40,53 %,
Фиксиран ГЛП по заема 35,00 %. При тези изходни данни, може
аритметично да се изчисли ГПР, без да са необходими специални знания,
както следва:
/4 501,94 лв. дължима обща сума по кредита + 2 370,48 лв.
5
неустойка / – 4 000 лв. сума отпусната по кредита/ : 4 000 лв. сума по
отпусната по кредита = 71,81 %.
Така уговорената неустойка няма присъщите си законови
функции, а служи на кредитора да придобие скрита, допълнителна печалба за
сметка на потребителя, който не е информиран за действителния размер на
ГПР.
Неустойката се причислява към общата дължима сума, тъй като,
така както е уговорена, e дължима съгласно чл.4 ал.1 от договора „в срок до
три дни от сключването“, в случай на непредставяне на едно от следните
обезпечения две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на
определени условия, или банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, което
условие е на практика неизпълнимо за длъжника. На следващо място, трябва
да се посочи и това, че уговореният фиксиран размер неустойка е 0,59 % от
отпуснатия кредит 4 000 лв., което е в противоречие на добрите нрави, на осн.
чл.26 ал.1 от ЗЗД. В договора е посочено: ГПР в размер на 46,42 % от заетата
сума, в нарушение на чл.19 ал.4 във вр. с ал.1 от ЗПК, тъй като истинският
такъв е в размер на 95,60 %.
Предвид горното настоящият съдебен състав намира, че при
сключването на процесния договор за потребителски кредит е направен
опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК,
ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по
кредита, а посочените в договора размери на възнаградителната лихва и на
годишния процент на разходите не съответстват на действително
уговорените такива и са нищожни.
В този случай следва да намери приложение нормата на чл. 19 ал.
5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за
заплащане на разходи над така установеното ограничение, са недействителни.
Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна. На осн. чл.23 от ЗПК – когато
договорът е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихви или други разходи. Предявеният иск
на осн. чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД е на плоскостта на неоснователното
обогатяване и се явява основателен за сумата 372,56 лв. – платена по договор,
6
за който е установено, че е недействителен на осн. чл. 22 във вр. с чл.11 ал.1
т.10 от ЗПК.
В обжалваната част решението е незаконосъобразно, следва да
бъде отменено и вместо това да се постанови друго, с което ще се осъди
дружеството да заплати на Т. Н. А. сумата 372,69 лв. – заплатен размер на
начислената възнаградителна лихва съгласно приложената справка за
осъществени плащания по договора.
Разноски.
Съобразно правния резултат по делото дружеството ще бъде
осъдено да заплати по 360 лв. /с ДДС/ за всяка съдебна инстанция поотделно
или общо сумата 720 лв. /с вкл. ДДС/ лично на адв. К.К. за адвокатско
възнаграждение на осн. чл.38 ал.1 т.2 от ЗАдвокатурата, определена по реда
на чл.7 ал.2 т.2 от Наредба №1/09.07.2004г.
Съобразно правния резултат по делото дружеството ще бъде
осъдено да заплати на Т. Н. А. сумата 25 лв. за внесена държавна такса за
обжалване пред въззивна инстанция.
Пловдивският окръжен съд – V възз. гр.с.
РЕШИ:
Отменя Решение № 937/21.03.2022г. по гр.д.№ 16121/2021г.,
постановено от Районен съд – Пловдив, IX гр.с., в частта, с която е
отхвърлен предявеният от Т. Н. А., ЕГН **********, с адрес ***, против „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***,
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за заплащане на сумата
за разликата до сумата 372,69 лв. от 501, 94 лв., представляваща недължимо
платена и получена от ответника при начална липса на правно основание по
клауза за възнаградителна лихва по договор за паричен заем № ***/09.08.2018
г., ведно със законна лихва от датата на депозиране на исковата молба –
14.10.2021 г., до окончателното й изплащане;
като вместо това постановява-
Осъжда на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД „Изи Асет
7
Мениджмънт“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, да
заплати на Т. Н. А., ЕГН **********, с адрес ***, сумата 372,69 лв.,
представляваща недължимо платена и получена от ответника при начална
липса на правно основание по клауза за възнаградителна лихва по договор за
паричен заем № ***/09.08.2018 г., ведно със законна лихва от датата на
депозиране на исковата молба – 14.10.2021 г., до окончателното й изплащане.
В останалата част решението е влязло всила.
Осъжда „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление ***, да заплати лично на адв.К.Й. К. със съдебен адрес:
***, общо сумата 720 лв. /с вкл.ДДС/ за адвокатско възнаграждение,
определено по реда на осн. чл.38 ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата, за двете
съдебни инстанции,
Осъжда „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление ***, да заплати на Т. Н. А., ЕГН **********, с адрес ***,
сумата 25 лв. за внесена държавна такса за въззивно обжалване.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8