Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 22.02.2022г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, IІ-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на
двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ДИМИТЪР
КОВАЧЕВ
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева
въззивно гражданско дело № 4421 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С
решение от 08.01.2021г. по гр. д. № 17446/2017г. по описа на Софийски районен
съд, ГО, 127 състав, е отхвърлен предявеният от К.М.Ч. срещу „Ч.Е.Б.“ АД иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за връщане на сумата от
1 102, 34 лева, представляваща платена без основание сума за електрическа
енергия за периода от 27.12.2016г. до 22.02.2017г., начислена по фактура №
*********/31.01.2017г. на стойност 266, 51 лева, фактура № *********/31.01.2017г.
на стойност 329, 71 лева, фактура № **********/28.02.2017г. на стойност 260, 11
лева и фактура № **********/28.02.2017г. на стойност 246, 01 лева, начислени по
клиентски номера 310189512474 и 310189512870 за обекти, находящи се в гр.
София, ул. „******.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищеца К.М.Ч., в
която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от
първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно
се твърди, че в нарушение на нормата на чл. 142, ал. 2 от ГПК съдът е отказал
да отложи делото в съдебно заседание на 08.12.2020г. въпреки наличието на посочените
в тази норма предпоставки за отлагане на делото поради невъзможност на
процесуалния представител да се яви в откритото съдебно заседание и
представените доказателства за наличие на обективни пречки за това. За страната
също са съществували пречки за явяване по делото, тъй като ищецът постоянно
пребивава на територията на САЩ и не е имал възможност да упълномощи друг
адвокат за участие в производството. На следващо място, съдът неправилно бил
приел, че е налице облигационна връзка между страните, изхождайки от разпита на
свидетел. Било установено, че ищецът не е собственик на имота, както и че
същият изрично е оспорил представените от насрещната страна заявления за
продажба на електрическа енергия от 25.10.2010г. Материализираното в тях
изявление не изхожда от ищеца, а от лице, посочено като негов пълномощник, като
е оспорена представителната власт на това лице. Поддържат се и релевираните в
първоинстанционното производство доводи, че по делото не е установено ищецът да
е ползвал ел. енергия в процесния период в претендираното от насрещната страна
количество. Освен това било установено, че ел. таблото в сградата е било
оставено отключено и без надзор, а средствата за търговско измерване са
собственост на ответното дружество. По този начин дружеството е създало условия
за нерагламентиран достъп до необезопасен кабел от трети лица, респективно
свързване към кабела, изходящ от средството за търговско измерване с цел кражба
на ток. Ето защо е направено искане за отмяна на обжалваното решение и
постановяване на друго, с което предявеният иск да се уважи в цялост.
Въззиваемата
страна „Ч.Е.Б.“ АД оспорва въззивната жалба по подробно изложени съображения.
Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано, като постановено
въз основа на събраните по делото доказателства и съобразно правилата за
разпределение на доказателствената тежест в процеса. Поддържа, че наличието на
облигационно правоотношение между страните се установява от обстоятелството, че
след 2010г. ищецът не е оспорвал откриването на партиди на негово име за имота
и не е отправял искания за тяхното закриване. Освен това той е плащал години
наред издаваните на негово име фактури за потребена ел. енергия за същия имот,
поради което следва да се приеме, че е признал наличието на договорно
правоотношение. В същия смисъл били и събраните по делото гласни
доказателствени средства. Навеждат се съображения, че обема на реално
доставената в имота ел. енергия бил установен въз основа на приетата по делото
съдебно-техническа експертиза. Оспорва се твърдението на жалбоподателя, че
дружеството е създало условия за кражба на ток в имота, тъй като собственик на
средствата за търговско измерване и на електромерните табла е трето за спора
лице – „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ“ АД. С оглед изложеното е направено искане
за потвърждаване на обжалваното решение.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено
следното:
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Релевираните
от въззивника възражения относно допуснатите процесуални нарушения от
първоинстанционния съд при разглеждане на делото в открито съдебно заседание на
08.12.2020г., са основателни. Процесуалният представител на ищеца е подал на
07.12.2020г. молба до съда с приложени доказателства за наличие на заболяване,
което препятства явяването му в съдебно заседание. В молбата е посочено, че
ищецът по делото живее постоянно на територията на САЩ, което представлява пречка
за личното му участие в съдебното заседание. Първоинстанционният съд е приел,
че не са налице предпоставки на нормата
на чл. 142, ал. 2 от ГПК, изискваща кумулативното наличие на препятствие за
явяване в съдебното заседание както на страната, така и на нейния процесуалния
представител, поради което е дал ход на делото. Настоящият съдебен състав
счита, че от представените към молбата на адв. В. от 07.12.2020г. доказателства
се налага извод, че същият е бил в невъзможност да се яви в насроченото на 08.12.2020г.
съдебно заседание, предвид установеното заболяване. Действително, по делото не
са ангажирани доказателства, че ищецът пребивава трайно на територията на друга
държава, но при така наведените твърдения, заявени и в исковата молба, както и
с оглед внезапното заболяване на процесуалния представител, съдът е следвало да
отложи заседанието и да даде възможност на страната да представи доказателства
за наличието на твърдяната пречка по отношение на страната по смисъла на чл.
142, ал. 2 от ГПК. Визираните пороци на процесуалната
дейност на СРС обаче не са основание за отмяна на постановеното от него
решение, по причина, че непосредствена цел на въззивното производство е
повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на
първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на
фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата,
и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.
Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а
решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността
на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност /т. 2 от Тълкувателно
решение № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по тълкувателно дело № 1/2013 г., ОСГТК/. По тези съображения допуснатите процесуални нарушения,
изразяващи се в даване ход на делото в публичното съдебно заседание на
08.12.2020г., в което са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на
свидетел и е даден ход на устните състезания, могат да бъдат отстранени
вследствие дейността на самата въззивна инстанция, чрез осигуряване
на страните на равна възможност за разгръщане на състезателното начало. В
настоящата хипотеза на жалбоподателя е била предоставена възможност да участва
активно във въззивното производство, чрез редовното му призоваване за
съдебно заседание на 22.11.2021г., в което е могъл да извърши всички действия
по защита на правата и интересите си, които не е могъл да реализира при
първоинстанционното разглеждане на делото. А необходимостта от такива, както и
конкретните си доказателствени искания, същият е могъл да заяви още с жалбата
си, позовавайки се на хипотезата на чл. 266, ал. 1 или ал. 3 от ГПК, каквито в
случая обаче не са заявени.
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за връщане на получена без основание парична сума.
За да постанови решението първоинстанционният съд е приел, че от съвкупния анализ на приетите по делото доказателства се установява, че ищецът е битов клиент на електрическа енергия за процесните два клиентски номера. Този извод е направен въз основа на приетите две заявления, подадени от ищеца за продажба на електрическа енергия, за всеки от процесните два клиентски номера, които са ценени като договор за продажба на електрическа енергия. Посочено е, че е ирелевантно обстоятелството, че ищецът не е собственик или ползвател на имота. Достатъчно е лицето да "купува" електрическа енергия, т.е. да е сключило договор за продажба на електрическа енергия, какъвто именно е процесният случай. За неоснователно е прието оспорването от страна на ищеца на липса на представителна власт в полза на лицата, посочени като негови пълномощници в заявленията. Заявленията за продажба на електрическа енергия са били подадени през 2010г., като след тази дата ищецът по никакъв начин не е оспорвал издаваните на негово име фактури за заплащане на електрическа енергия. Като признание за наличието на облигационни отношения между страните са ценени жалба до СДВР от ищеца, както и обстоятелството, че задълженията по две от процесните фактури са били заплатени. По отношение на две от фактурите, а именно фактурата от 31.01.2017 г. на стойност 266, 51 лв. и фактурата от 28.02.2017 г. на стойност 260, 11 лв. е посочено допълнително, че ищецът не е установил по делото факта на плащането с оглед разпределената му доказателствена тежест. Напротив, от заключението на приетата и неоспорена съдебно-счетоводна експертиза било установено, че задълженията по тези две фактури не са заплатени, като само на това основание предявените искове за сумите по тези две фактури се явяват неоснователни. По тези съображения е приел предявената претенция по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за неоснователна за пълния предявен размер.
По
исковете по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД хипотезите на "получаване без
основание" обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно
правоотношение. Съответно фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД
изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на
основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Освен
това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената
ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото. Искът
по чл. 55 от ЗЗД е един, с него ищецът претендира връщането на нещо, което е
дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на
ответника е да докаже, на какво основание е получил даденото. Първата хипотеза
на чл. 55 от ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а ответникът не
докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже
основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че
това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание.
Съгласно
правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца е да установи при условията
на пълно и главно доказване факта на плащането на процесната сума, а ответникът
- да докаже, че е налице основание за получаването, съответно за задържане на
полученото, т.е. ответникът следва да установи, че престацията е извършена в
изпълнение на валидно задължение на ищеца.
Основното
спорно по делото обстоятелство е дали между страните по делото съществуват
правоотношения по договор за продажба на ел. енергия за процесния обект. По
така повдигнатия спор настоящият съдебен състав приема следното:
Спорното
правоотношение по доставка на електрическа енергия на краен клиент намира правната си уредба в Закона за енергетиката, който
регламентира правоотношението за продажба на електрическа енергия за битови
нужди като произтичащо от договор, при държавно регулирани цени от Комисията за
енергийно и водно регулиране (КЕВР) и публично известни общи условия. Според
действащата разпоредба на чл. 98а от ЗЕ крайният
снабдител продава електрическа енергия при публично известни общи условия, предложени от крайния снабдител и
одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия
се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник и влизат
в сила за клиентите
на крайния снабдител, без изрично писмено приемане /чл. 98а, ал. 4 от ЗЕ/. Процесното
правоотношение се регламентира и от Общите условия на договорите за продажба на
електрическа енергия на "Ч.Е.Б." АД, приети на основание чл. 98а ЗЕ,
одобрени от Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР) с
Решение № ОУ - 059 от 07.11.2007 г. и влезли в сила на 26.11.2007г. и Общите
условия на договорите за използване на електроразпределителните мрежи на
"ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ" АД, приети на основание чл. 98б ЗЕ,
одобрени от ДКЕВР с Решение № ОУ - 056 от 07.11.2007г. и влезли в сила на
26.11.2007г.
Съгласно
чл. 98б, ал. 4 ЗЕ и чл. 98а, ал. 4 ЗЕ, публикуваните общи условия влизат в сила
за потребителите, без да е необходимо изрично приемане, като в чл. 98а, ал. 5
ЗЕ e предвидена възможност в срок до 30 дни след влизането в сила на общите
условия потребителите, които не са съгласни с тях, да внесат при съответния
краен снабдител на електрическа енергия заявление, в което да предложат
специални условия, като ако същите се приемат, това се отразява в допълнително
писмено споразумение.
По
силата на законовата уредба, продавач на доставената електрическа енергия е
крайният снабдител /субектът по чл. 94а, респ. по чл. 95 ЗЕ/, а купувач –
крайният клиент /чл. 91-92, вр. чл. 97-98а от ЗЕ/. След измененията на ЗЕ /ДВ,
бр. 54/2012г./, в сила от 17.07.2012г., битов клиент по смисъла на §1, т. 2а от
ДР на ЗЕ е клиент, който купува електрическа енергия за собствени нужди, а
съгласно § 1, т. 41 б от ДР на ЗЕ в сила от 17.07.2012г., изм. ДВ, бр.
35/2015г., потребител на енергийни услуги е: а/ краен клиент, който купува
енергия и/или б/. ползвател на преносна и/или разпределителна мрежа за
снабдяването му с енергия. Легалната дефиниция на понятието “битов клиент” е в § 1, т. 2а от Допълнителните разпоредби на ЗЕ, а преди
- § 1, т. 42 ДР /отм./ на ЗЕ и се отнася и за правоотношението по
договора по чл. 97, ал. 1, т. 4 от ЗЕ. Чрез нея ЗЕ свързва качеството на
длъжник с качеството на собственик или на носител на ограниченото вещно право
на ползване върху електроснабдения имот, доколкото доставяната енергия е за
“собствени битови нужди” и друго не е уговорено с крайния снабдител. Договорната свобода, предвидена в чл. 9 ЗЗД, допуска и при
това правоотношение клиент на доставената електроенергия за битови нужди да е
друг правен субект – онзи, който ползва електроснабдения имот със съгласието на
собственика, респ. с титуляра на вещното право на ползване и същевременно е
сключил договор за продажба на електрическа енергия за същия имот /в
този смисъл решение № 205 от 28.02.2019г. по гр.д. № 439/2018г. по описа на
ВКС, III ГО/. Този извод следва и от клаузите на Общите условия на договорите
за продажба на електрическа енергия на “Ч.Е.Б.” АД. В чл. 4, ал. 2 от ОУ е
дадено определение на понятието “потребител на електрическа енергия за битови
нужди”, а именно – физическо лице, което е собственик или ползвател на имот,
присъединен към електроразпределителната мрежа съгласно действащото
законодателство, което ползва електрическа енергия за домакинството си. Според
чл. 4, ал. 3 от ОУ, правата и задълженията на потребител на електрическа
енергия за битови нужди може да упражнява и друго лице при условие, че
собственикът или титулярът на вещното право на ползване на имота е предоставил
изрично писмено съгласие, дадено пред продавача или пред нотариус с нотариална
заверка на подписа, това лице да бъде потребител на електрическа енергия за
определен срок, като в този случай собственикът, респективно лицето с учредено
вещно право на ползване по отношение на електроснабдения имот, носи солидарна
отговорност пред продавача за консумираната в имота електроенергия.
В
случая ответното дружество твърди, че между страните е възникнало
правоотношение по продажба на ел. енергия въз основа на изричен писмен договор
по реда и при условията на чл. 4, ал. 3 от Общите условия – чрез подаване на
писмено заявление от ищеца и при изрично съгласие на собственика на имота,
дадено пред продавача. За установяване на това твърдение по делото са приети
заявление за продажба на електрическа енергия от 25.10.2010г. за обект, находящ
се в гр. София, ул. „******, ет. 3, клиентски номер 310189512870, подадено от
ищеца чрез пълномощник Б.И.С.и заявление за продажба на електрическа енергия от
25.10.2010г. за обект, находящ се в гр. София, ул. „******, ет. 1, клиентски
номер 310189512474, подадено от ищеца чрез пълномощник Б.И.С.. Ищецът изрично е
оспорил представителната власт на посочения пълномощник при твърдения, че не е упълномощавал
посоченото лице да извършва действия от негово името и за негова сметка. Ответното
дружество е заявило, че след извършена проверка е установено, че представените
от Б.С.пълномощни при подаване на процесните заявления от 25.10.2010г., не се
съхраняват към момента, тъй като срокът за пазенето им е изтекъл и те са
унищожени. Доказателствената тежест да установи по реда на пълното и главно
доказване наличието на упълномощителна сделка за сключване на изричен договор
за продажба на ел. енергия в случая е на ползващата се от него страна /на ответното
дружество/, доколкото лицето, което е обвързано от извършеното правно действие
е оспорило съществуването на упълномощителната сделка с твърдения за липса на
представителна власт на сочения пълномощник. В случая както бе посочено
ответникът не е представил по делото твърдяното писмено пълномощно, въз основа
на което са подадени от името на ищеца заявления за продажба на електрическа
енергия за процесните обекти, поради което следва да се приеме, че е налице
хипотезата на чл. 42, ал. 2 от ЗЗД. Договор, сключен от лице, действало като
представител, без да има представителна власт, е в състояние на висяща
недействителност и не поражда целените с него правни последици. Същите
настъпват, ако лицето, от името на което е сключен договорът, го потвърди
съгласно чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Настоящият
съдебен състав не споделя изводите на СРС, че такова потвърждаване се
установява от обстоятелството, че ищецът не е оспорвал издадените на негово име
фактури след 2010г., както и че е извършвал плащания по отритите партиди. И
това е така, тъй като възможността за потвърждаване на договор, сключен от лице
без представителна власт, може да бъде
потвърден от мнимо представлявания, като за
потвърждаването се изисква същата форма, която е предвидена за упълномощаването
за сключване на договора /чл. 42, ал. 2 от ЗЗД/. Съгласно чл. 8, ал. 6 от
Общите условия на договорите за продажба на електрическа енергия на ответното
дружество, във всички случаи лицето, което подава заявлението за продажба на
ел. енергия, представя документ за самоличност, а в случай, че заявлението се
подава от пълномощник, е необходимо и пълномощно с нотариална заверка на
подписа на потребителя. Следователно, потвърждаването на действията на мнимия
представител следва да се извърши в писмена форма с нотариална заверка на
подписа. Друг извод не следва и от представеното заявление от 01.06.2015г. за
възстановяване на снабдяването с ел. енергия по отношение на обект с клиентски
номер 310189512870, доколкото в същото е посочено, че се подава от К.Ч., чрез
пълномощник С.И.. Ищецът е релевирал идентични възражения по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД относно липсата на представителна власт на сочения пълномощник, като
ответното дружество не е представило по делото това оспорено пълномощно. Ето
защо следва да се приеме, че изявлението в документа от 01.06.2015г. не
обвързва ищеца.
С
оглед изложеното съдът приема, че между страните по делото не съществува
облигационно правоотношение по договор за продажба на ел. енергия за процесните
обекти с индивидуализираните по-горе клиентски номера. В разглеждания случай ответното дружество, чиято е
доказателствената тежест в процеса съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК, не е ангажирало доказателства за твърдяното облигационно правоотношение
между страните по делото. Не са представени доказателства нито за титулярството
в правото на собственост, респективно на ограниченото вещно право на ползване
върху процесния имот, нито доказателства за сключването на изричен писмен
договор между страните. Фактът, че ищецът се води от ответника като
титуляр на партида и му се издават фактури за ел.енергия за процесния обект не
доказва договорни отношения. Не следва друго от това, че ел.енергията за обекта
е била заплащана - няма данни кое е лицето заплащало въпросните суми, а същите
би могло да се заплатят от всяко едно лице, което има правен интерес да изпълни
едно чуждо задължение /чл. 74 от ЗЗД/. В случая не може да намери приложение нормата на чл. 293, ал.
3 от ТЗ, тъй като няма доказателства, че именно ищецът с действията си да е
зачитал и да не е възразявал за действието на договорните отношения при липса
на изричен писмен договор между страните.
Следователно ответникът не се легитимира като кредитор на
вземане, представляващо стойност на доставената в имота за исковия период ел.
енергия, съответно – ищецът не е задължено лице по това вземане. При този извод
не е необходимо да се обсъждат останалите доводи на ищеца за недължимост на
претендираните суми.
В първоинстанционното производство е прието заключение на
съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира като пълно, обосновано и
неоспорено от страните. От същото се установява, че ищецът е извършил плащане
на сума в общ размер на 575, 71 лева – по фактура № *********/31.01.2017г. в
размер на 329, 70 лева, начислена за ел. енергия за обект с клиентски номер 310189512870
и по фактура № *********/28.02.2017г. на стойност 246, 01 лева, начислена за
ел. енергия за обект с клиентски номер 310189512870. Ответното дружество не
установи наличие на основание за получаване, съответно за задържане на тази престация,
поради което предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД е основателен до посочения размер от 575, 71 лева.
По отношение на претенцията за връщане на сумата от 526, 62
лева, представляваща стойност, начислена за ел. енергия за обект с клиентски
номер 31018951274, за която са издадени фактури с №№ *********/31.01.2017г. в
размер на 266, 51 лева и № *********/28.02.2017г. в размер на 260, 11 лева,
ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е представил доказателства да е
извършил плащане на същата. Ответното дружество е направило изрично оспорване
на твърдението, че тази сума е платена. Вещото лице по счетоводната експертиза
е посочило, че след извършената проверка в счетоводството на ответника не е
установило плащане на задълженията по посочените по-горе фактури на обща
стойност от 526, 62 лева. Ето защо претенцията по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД в тази част е неоснователна.
По изложените съображения първоинстанционното решение следва да
се отмени в частта, в която е отхвърлен предявеният иск за връщане на сума в
общ размер на 575, 71 лева и да се потвърди в останалата част.
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззивника следва да се присъдят сторените по делото разноски съразмерно на
уважената част от въззивната жалба, които възлизат на сумата от общо 117, 51
лева за държавна такса и адвокатско възнаграждение.
В полза на въззиваемата страна следва да се присъдят направените
разноски за въззивното производство съразмерно на отхвърлената част от
въззивната жалба, които възлизат на сумата от 50 лева за юрисконсултско
възнаграждение, определено при съобразяване на обстоятелството, че делото не се
отличава с фактическа и правна сложност.
С оглед изхода на спора първоинстанционното решение следва да се
отмени в частта, в която ищецът е осъден да заплати на ответното дружество
съдебни разноски за сумата над 277, 08 лева.
В полза на ищеца следва да се присъдят разноски за
първоинстанционното производство съразмерно на уважената част от исковете,
които възлизат на сумата от общо 277 лева – за държавна такса, адвокатско
възнаграждение и депозит за призоваване на свидетел.
С
оглед цената на иска и предвид нормата на чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото
решение не подлежи на обжалване.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 20005440 от 08.01.2021г., постановено по
гр.д. № 17446/2017г. по описа на СРС, ГО, 127 състав, в частта, в която
е отхвърлен предявеният от К.М.Ч. срещу „Ч.Е.Б.“ АД иск с правно основание чл.
55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД до размер на сумата от 575, 71 лева, както и в
частта, в която ищецът е осъден да заплати на ответното дружество съдебни
разноски за разликата над сумата от 277, 08 лева И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Ч.Е.Б.“ АД, с ЕИК ******, седалище и адрес на
управление ***, БенчМарк
Бизнес Център да заплати на К.М.Ч., ЕГН
**********,*** на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД сумата от общо
575, 71 /петстотин седемдесет и пет лева и 71 ст./ лева, представляваща платена без основание сума за
електрическа енергия по фактура №
*********/31.01.2017г., начислена за ел. енергия в периода от 28.12.2016г. до
25.01.2017г. за обект с клиентски номер 310189512870 и по фактура №
*********/28.02.2017г, начислена за ел. енергия в периода от 26.01.2017г. до
22.02.2017г. за обект с клиентски номер 310189512870, ведно със законната лихва
върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба – 21.03.2017г. до
окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 20005440 от 08.01.2021г., постановено по гр.д. № 17446/2017г. по описа на
СРС, ГО, 127 състав, в останалата част.
ОСЪЖДА „Ч.Е.Б.“ АД, с ЕИК ******, седалище и адрес на
управление ***,
БенчМарк Бизнес Център да заплати на К.М.Ч.,
ЕГН **********,*** на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 277 /двеста
седемдесет и седем/ лева – съдебни разноски в първоинстанционното производство,
както и да заплати на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от
117, 51 /сто и седемнадесет лева и 51 ст./ лева – съдебни разноски във
въззивното производство.
ОСЪЖДА К.М.Ч., ЕГН **********,*** да заплати на „Ч.Е.Б.“
АД, с ЕИК ******, седалище и адрес на управление ***, БенчМарк Бизнес Център на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 50 /петдесет/ лева –
съдебни разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.